Александър Солженицин
Архипелаг ГУЛАГ (63) (1918–1956
Опит за художествено изследване)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Архипелаг ГУЛАГ, –1968 (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция (том 1)
bambo (2007)
Сканиране и разпознаване (том 2)
nextvasko (2008)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1994

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление: Петър Добрев

Рисунки: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на втори том. Обстойна редакция и на двата тома от NomaD
  3. — Корекция на маркер за бележка

Седма глава
ЗЕКОВЕТЕ В ЖИВОТА НА СВОБОДА

В тази книга имаше глава „Арестът“. Трябва ли да има сега и глава „Освобождаването“.

От тези, над които някога тресва арестът (ще говорим само за тези по Петдесет и осми член), едва ли и една пета част, пак добре, ако и една осма, са дочакали това „освобождаване“.

И после: освобождаване — кой не го знае? Толкова е описвано в световната литература, толкова е давано на кино: падат тъмничните решетки, слънчев ден, ликуваща тълпа, роднините.

Но прокълнато е „освобождаването“ под безрадостното небе на Архипелага и само дето още по-навъсено става небето над тебе на свобода. Освобождаването се отличава от мълнията на ареста по своята разтегнатост, по мудността си (оттук нататък закъде да бърза законът?) и е нещо като удължена опашка на буквите. А в останалото освобождаването си е също такъв арест, също такъв наказващ преход от едно състояние в друго, също толкова терзаещо сърцето ти, разрушаващо целия ти начин на живот, твоите понятия, без да обещава нищо в замяна.

Ако арестът е сковаващ течността мраз, освобождаването е плахо размразяване между две сковаващи застудявания.

Между два ареста.

Защото в тази страна след всяко освобождаване трябва да последва нов арест.

Между два ареста — ето какво представлява освобождаването през всичките четиридесет години до идването на Хрушчов.

Между двата острова е хвърлен спасителен пояс — помятай се от зона до зона!…

От едно позвъняване на вратата до друго — ето какъв срок ти се дава. От зона до зона — ето какво представлява освобождаването.

Твоят мътномаслинен на цвят паспорт, на който Маяковски толкова призовава да завиждат, е оплескан с черния туш на 39-и член за паспортите. Според него не може да те регистрират да живееш в никое градче, не може да те приемат на никоя прилична работа. В лагера поне получаваш дажбата си безплатно, а тук — не.

И в същото време — илюзорната свобода да се движиш неограничено…

Не „освободени“, не, лишени от заточение, ето как трябва да бъдат наричани тези нещастни хора. Лишени от благодетелното фатално заточение, те не могат да си наложат да заминат за красноярската тайга или в казахската пустиня, където биха се оказали сред много от своите, от бившите. Не, те се натикват в гъмжилото на измъчените неосъждани, а там всички се отдръпват от тях и те стават набелязани кандидати за нови арести.

Наталия Ивановна Столярова е освободена от Карлаг на 27 април 1945 г. Невъзможно е да замине веднага: трябва да получи паспорт, купони за хляб няма, жилище също, единствената работа, която й се предлага, е да сече дървета. След като изкарва известно време с рублите, събрани от приятели в лагера, Столярова се връща в зоната, излъгва охраната, че е дошла за вещите си (отношенията им там са патриархални), и — в своята барака! Каква радост! Приятелките я наобикалят, донасят от кухнята чорба (ох, колко вкусна!), смеят се, слушат за безприютността в живота на свобода: извинете, у нас е по спокойно. Правят проверка. Има една повече в бараката!… Дежурният я засрамва, но й разрешава да пренощува до сутринта на 1 май в зоната, след което — да си вдига дърмите! В лагера Столярова се трудила, без да жали сили (пристига съвсем младо момиче от Париж в Съветския съюз и скоро след това е арестувана, а така й се щяло да разгледа Родината на свобода!). Освобождават я „за добросъвестна работа“ привилегировано: без да посочват точно къде трябва да живее. Тези, които имат точно местоназначение, все пак успяват някак да се наредят: милицията не може да ги прогони оттам. А Столярова със своята справка за „чисто“ освобождаване се превръща в пъдено отвсякъде куче. Милицията навсякъде отказва да я регистрира. В добрите познати московски семейства я гощават с чай, но никой не й предлага нощувка. И тя прекарва нощите по гарите. (И бедата не е само, че нощем минава милицията и буди хората, за да не спят, че на разсъмване изпъжда всички, че ще метат, а кой от освободилите се зекове, чийто път минава през някоя голяма гара, не помни как е замирало сърцето му при приближаването на всеки милиционер — как строго само те гледа! Той, разбира се, усеща в тебе бившия зек! Сега ще те попита: „Вашите документи?“ Ще ти вземе справката за освобождаване, и край. Ти отново ставаш зек. Ами че у нас няма право, няма закон, няма го и човека — има само документ. Вземат ли ти сега справката — край… Ние просто ги усещаме тези неща.) В Луга Столярова прави опит да работи като плетачка на ръкавици и не за трудещите се дори, а за немските пленници, но не само не я вземат, а започват да я разобличават пред всички: „Гледа да се намъкне в нашата организация! Ясни са ни тънките им похвати! Чели сме Шейнин.“ (О, този мазен Шейнин! Проклет да е!)

Затворен кръг: на работа не те назначават, ако не си регистриран, а не те регистрират без работа. Нямаш ли работа, не ти се полагат и купони за хляб. Бившите зекове просто не знаят, че МВР е задължено да ги трудоустрои. А и тези от тях, които го знаят, се боят да се обърнат: току-виж, отново ги прибрали

Находиш ли се на свобода, ще познаеш не една беда.

Когато все още бях студент, имахме в ростовския университет един професор Н. А. Трифонов — винаги със свряна между раменете глава, постоянно някак напрегнат, стреснат, само да не го извика някой в коридора. После разбрахме: вече бил лежал — и всяко повикване би могло да идва от ченгетата.

А в ростовския медицински институт след войната един освободил се лекар сметнал, че вторият му арест е неизбежен, и не взел да чака, а слага край на живота си. Всеки, който е минал през лагерите, който ги познава, без колебание може да избере такъв изход. Не е по-тежко.

Най-нещастни са твърде рано освободилите се. Авенир Борисов е пуснат през 1946 г. Пристига да живее не в някакъв голям град, а в родното си градче. Всичките му стари приятели, съученици гледат да го отминат на улицата (а са все неотдавнашни безстрашни фронтоваци!), в случай че разговорът стане неизбежен, подбират уклончиви думи и бързат да се разделят. Никой не го пита как е живял през тези години (макар че май знаем за Архипелага по-малко, отколкото за Централна Африка. Дали потомците ни ще разберат някога дресирания ни живот на свобода?). Но ето че един стар приятел от студентските години се решава да го покани все пак на чай една вечер, когато навън се е мръкнало. Колко мило! Какви топли чувства! Наистина за размразяването е необходима скрита топлина. Авенир пожелава да разгледа стари снимки и приятелят му донася албумите си. Понеже и той самият е забравил, много се изненадва, когато Авенир изведнъж става и си тръгва, без да дочака чая. А какво ли е почувствувал пък Авенир, когато вижда на всички фотографии собственото си лице замазано с мастило![1]

По-късно Авенир успява да стъпи на крака — става директор на детски интернат. При него растат сирачета на фронтоваци и те плачат от обида, когато децата на заможните родители наричат директора им „тъмничар“. (Кой да им обясни, че тъмничари са по скоро техните родители, а Авенир в такъв случай е тъмничник, тоест затворник. Никога през миналия век руският народ не би могъл да загуби дотам чувство за родния си език!)

А пък Картел, макар и по член 58, е отчислен през 1943 г. от лагера с белодробна туберкулоза. Паспортът му е „вълчи“ — не може да живее и да работи нито в един град, обречен е на бавна смърт, всички му обръщат гръб. Но точно тогава се случва военна комисия, бързат, нужни са им бойци. С открита каверна Картел се обявява за здрав: като ще мре, да мре като равен сред равни. И изкарва (Почти цялата война на фронта. Едва във военната болница бдителното око на Третата Част доглежда, че този себеотрицателен войник е враг на народа. През 1949 г. той е набелязан за арестуване като повторник, но му помагат добри хора от военния комисариат.

Докато е жив Сталин, най-доброто освобождаване е да излезеш от портите, на лагера и там да останеш. Такива вече ги познават в производството и ги приемат на работа. Когато ги срещат на улицата, ченгетата от НКВД гледат на тях като на проверени.

Е, не е съвсем така все пак. През 1938 г. при освобождаването си Прохоров-Пустовер остава да служи като волнонаемен инженер в Бамлаг. Началникът на оперативната част Розенблит му казва: „Свободен сте, но помнете, че ще ходите по въже. Най-малкият пропуск — и отново ще се окажете в положението на зек. За тая работа няма да се наложи дори да ви съдят. Така че внимавайте и не си въобразявайте, че сте свободен гражданин.“

Такива благоразумни зекове, останали в близост до лагерите, доброволно избрали затвора като разновидност на свободата, и сега ще срещнете със стотици хиляди във всички затънтени краища, в разните ниробски или наримски райони. Така и повторният арест като че ли се понася по-леко: пак ще са там.

А всъщност на Колима няма и особен избор: там хората ги задържат. След като се освободи, зекът моментално подписва доброволно задължение: да работи в Далечното строителство (Далстрой) и занапред (тук, на Колима, да получиш разрешение да се прехвърлиш „на материка“ е по-трудно, отколкото самото освобождаване). За беда на Н. В. Суровцева присъдата й изтича. До вчера е работила в детското градче, където й е било топло и сито, а днес я пращат на работа в полето, друго не се намира. До вчера е имала осигурени легло и дажба, а днес няма нито безплатна храна, нито покрив над главата си и е принудена да се приюти в една полусрутена къщурка с прогнил под (и това на Колима!). Пак е благодарна на приятелките си от детското градче: те още дълго я „поддържат“ и в живота й на свобода с някоя и друга дажба. „Робството на свободното състояние“ — така е нарекла тя новите си усещания. Едва с течение на времето успява да стъпи на крака и да стане дори… притежателка на собствен дом! Как е застанала гордо пред своята колиба (фот. 44), която не всяко куче би одобрило.

gulag_photo-44.jpgСуровцева пред своята къщурка (фот. 44)

 

 

За да не остане читателят с впечатлението, че това е могло да бъде само на проклетата Колима, нека се пренесем във Воркута и да хвърлим поглед върху типичната барака на ВГС (Временно Гражданско Строителство), в която живеят благоустроените зекове, излезли на свобода (фот. 45).

gulag_photo-45.jpgБарака на ВГС (фот. 45)

 

 

При това положение излизането на М. П. Якубович на свобода не е най-лошата форма на освобождаване: затворът в близост до Караганда е преустроен в инвалиден дом (Тихоновия дом) и там под надзор и без право на отлъчване влиза с „освобождаването“ си и той.

Никъде неприетият Рудковски („преживяното не беше по-леко от това в лагерите“) заминава за кустанайските целинни земи („там можеше да срещнете кого ли не“). И. В. Швед оглушава при композирането на влакови композиции в Норилск по време дори на снежни бури; по-късно е огняр по 12 часа в денонощието. Но няма справки! В отдела за социално осигуряване свиват рамене. „Дайте ни свидетели.“ Моржовете са ни свидетели… И. С. Карлунич отбива двадесетгодишна присъда на Колима, той е измъчен и болен. Но на 60-годишна възраст той няма „двадесет и пет години държавна работа“ и не му се полага пенсия. Колкото по-дълго остава човек в лагера, толкова по-болен излиза от него и с толкова по-малък трудов стаж, с толкова по-малка надежда за пенсия.[2]

У нас нямаме както в Англия „дружество за подпомагане на бивши затворници“. Дори да си въобразим подобна ерес е страшно.

Пишат ми: „В лагера е единият ден на Иван Денисович, а в живота на свобода — вторият.“

Но моля ви! Нима оттогава слънцето на свободата не е изгряло? И към несретниците се простират ръце. „Това няма да се повтори!“ И дори, струва ми се, конгресните трибуни са обливани със сълзи!

Жуков (от Ковров): „Можах да се изправя не на крака, а от-малко на колене.“ Но: „Етикетът на лагерник те обрича при първото още съкращение.“ П. Г. Тихонов: „Реабилитиран съм, работя в научноизследователски институт, а все пак лагерът като че ли продължава. Също такива дръвници, каквито бяха началниците на лагерите.“ Отново се разпореждат с него. Г. Ф. Попов: „Каквото и да се говори, каквото и да се пише, достатъчно е моите колеги да научат, че съм лежал, и някак неволно ми обръщат гръб.“

Дяволска работа! Съветското отечество е такова: за да го натикат още два метра по-дълбоко в тиранията, е достатъчно само да смръщиш вежди, да се изкашляш само. А за да го изтеглят с 40 сантиметра нагоре към свободата, ще трябва да се впрегнат сто вола и всеки с остен да го тикаш: „Внимавай накъде теглиш! Внимавай накъде теглиш!“

А формата на реабилитацията? Старицата Ч-на получава груба призовка: „Явете се утре в милицията в 10 часа сутринта.“ Нищо повече! Дъщеря й търчи с призовката предната вечер. „Страхувам се за живота й. За какво я викате? Как да я подготвя?“ — „Не се плашете, това е за приятна новина, реабилитиран е покойният й съпруг.“ (А може би не приятна, а горчива? Това на благодетелите и през ум не им минава.)

Ако такива са формите на нашето милосърдие, досетете се за формите на нашата жестокост!

Каква бе лавината на реабилитациите! Но и тя не строши каменното чело на непогрешимото общество! Защото лавината падна не там, където трябва да смръщиш вежди, а където трябва да впрегнеш хиляди волове.

„Реабилитацията е тухта! — разправят откровено партийните началници. — Твърде много ги реабилитираха!“

Волдемар Зарин (Ростов на Дон) лежи 15 години и оттогава мълчи кротко още 8 години. А през 1960 г. се решава да разкаже на колегите си колко лошо е било в лагерите. Възбуждат срещу него следствено дело и майорът от КГБ му казва: „Реабилитация не значи невиновност, а само, че престъплението не е било голямо. Но нещо винаги остава!“

А в Рига през същата 1960 г. задружният служебен колектив три месеца без прекъсване трови Петропавловски за това, че бил скрил за разстрела на своя баща… през 1937 г.!

И Комогор недоумява: „Кои са днес признати за прави и кои за виновни? Къде да се дяваш, когато някоя мутра внезапно ти заговори за равенство и братство?“

След като го реабилитират, Маркелов става ни повече, ни по-малко председател на промишления застрахователен съвет, а казано по-просто — на профгрупата на задругата. Председателят на задругата не рискува да остави самичък в своя кабинет този народен избраник. А секретарят на партийното бюро Баев, едновременно „отговарящ за кадрите“, чете за всеки случай цялата профсъюзна кореспонденция на Маркелов. „Не ви ли е попадало съобщение за преизбирането на профсъюзните комитети?“ — „Имаше нещо такова преди месец.“ — „То ми е нужно!“ — „Ето ви го, четете, само че по-бързо, работният ден свършва.“ — „Но то е адресирано до мен! Утре сутринта ще ви го върна!“ — „Не, невъзможно е, това е документ.“ Влезте в положението на този Маркелов, служете при такава мутра като Баев, че при това цялата ви заплата и право на местожителство да зависят от него — и дишайте с пълни гърди въздуха на свободния век.

Учителката Деева е уволнена „за морално разложение“, тя подронила престижа на учителя, като се омъжила за… излязъл на свобода затворник (на когото преподавала в лагера)!

И това е вече не при Сталин, а при Хрушчов.

От цялото минало остава една само реалност — справката. Малко листче с размери 12 на 18 сантиметра. На живия — за реабилитацията му. На мъртвия — за смъртта му. Датата на смъртта не подлежи на проверка. Мястото на смъртта — една голяма буква зет. Диагнозата — и сто такива справки да прелистиш, е все една и съща, дежурната[3]. Понякога — имена на свидетелите (измислени).

А истинските свидетели мълчат до един.

Ние мълчим.

И откъде ще могат да узнаят нещо следващите поколения? Приключено, замазано, изтрито.

„Дори младежта — оплаква се Вербовски — гледа на реабилитираните с подозрение и презрение.“

Е, не цялата младеж. Повечето от младите нехаят дали са ни реабилитирали, или не. Лежат ли сега дванадесет милиона, или вече не лежат, това за тях е без значение. Стига те самите да са на свобода с магнетофоните си и рошавокъдравите момичета.

Нали рибата не се бори срещу риболовството, а се старае само да се промъкне през дупките на мрежата.

* * *

Както едно и също широко известно заболяване протича различно у различните хора, така и освобождаването, погледнато по-отблизо, се преживява по доста различен начин от нас.

И телесно. Едни влагат извънредно много напрежение, за да оцелеят, докато отбият лагерната си присъда. Те я понасят като железни: без да си позволят цели десет години и най-малкото, от което се нуждае тялото, прегъвали са се и са работили; полуголи са къртели камъни в лютия мраз и не са се простудявали. Но изтече ли присъдата им, отпадне ли външната нечовешка принуда, отслабва и вътрешното напрежение. И тъкмо това погубва мнозина. Гигантът Чулпеньов, който за седем години като секач в гората не знае дори какво е хрема, вече освободен, е съборен от много болести. Г. А. Сорокин „губи неотклонно след реабилитацията тъкмо душевното си здраве, на което му завиждаха моите другари в лагера. Започват разните неврози и психози…“. Игор Каминов: „На свобода отслабнах и се отпуснах и като че ли сега ми е много по-тежко да живея.“

Както му е приказката: кога е зле, човек се стяга, кога му е добре, се пропива. На един всички зъби изпадат за една година. Друг грохва веднага от старост. Трети едва се добира до вкъщи, слабее, изгаря и умира.

Но има и такива, които едва след освобождаването се изправят на крака. Чак сега се подмладяват и се окриляват. (Аз например и сега изглеждам по-млад, отколкото на първата си снимка като заточеник.) Изведнъж ти става ясно: колко лесно било да се живее на свобода! Там, на Архипелага, силата на тежестта е съвсем друга, там собствените си крака чувствуваш като слонски, а тук са като врабешки. С всичко, което изглежда на хората на свобода неразрешимо мъчително, ние се справяме с едно изцъкване на езика. Защото разполагаме с ободряващата ни мярка: „Било е къде по-зле!“ Било е по-лошо, ще рече, сега е съвсем леко. И ни най-малко не ни дотяга да си повтаряме: били сме и по-зле! Били сме и по-зле!

Но още по-определено променя новата съдба на човека душевният прелом, който той изпитва при освобождаването. Той бива доста различен. Едва на прага на лагерния портал започваш да усещаш, че каторгата родина остава зад гърба ти. Духовно си се родил тук и съкровената част от душата ти остава завинаги тук, а краката ти те отнасят някъде в безгласното безотзивно пространство на живота на свобода.

Човешките характери се проявяват в лагера, но се проявяват и при освобождението! Ето как се разделя със Спецлагера през 1951 г. Вера Алексеевна Корнеева, с която вече се срещахме в тази книга: „Зад мен се затвориха петметровите порти и самата аз не повярвах, че ще плача така, когато ще излизам на свобода. За какво?… Ала имах чувството, че сърцето ми се откъсва от най-скъпото и най-любимото, от другарите ми по нещастие. Портите се затвориха и всичко е свършено. Никога не ще видя повече тези хора, не ще получа от тях никаква вест. Сякаш вече съм на онзи свят…

На онзи свят!… Освобождението е като вид смърт. Нима се бяхме освободили? Бяхме умрели заради някакъв съвсем нов задгробен живот. Малко призрачен. Където предпазливо напипваме предметите, за да ги опознаем.

Съвсем не си представяхме така освобождаването си на този свят. Виждахме го някак си по Пушкиновия вариант: „И братът меч ще ти даде.“ Но подобно щастие постига рядко арестантски поколения.

А това беше откраднато, не истинско освобождаване. И осъзналият това бързаше да се уедини от останалите с късчето от тази открадната свобода. Още в лагера „почти всеки от нас, моите близки другари и аз, мислехме, че ако даде господ да излезем живи на свобода, няма да живеем в градовете, нито дори в селата, а някъде в горските пущинаци. Ще работим като лесничеи, като конни пазачи, ако трябва дори като пастири, но да бъдем по на-далеч от хората, от политиката, от целия този тленен свят“ (В. В. Поспелов). Авенир Борисов отначало се държи настрани от хората след освобождаването си, уединявал се сред природата. „Бях готов да прегръщам и целувам всяка брезичка, всяка топола. Шумоленето на окапалите листа (освободиха ме през есента) ми изглеждаше като музика и очите ми се насълзяваха. Все ми беше тая, че получавам 500 грама хляб, нали можех затова пък да се наслаждавам с часове на тишината, че отгоре на всичко да чета и книги. Която и да било работа на свобода ми се струваше лека, проста, дните летяха като часове, жаждата за живот бе ненаситна. Ако изобщо има щастие на този свят, то непременно ще споходи всеки зек през първата година от живота му на свобода!“

Такива хора дълго не искат нищо да имат: те помнят, че имуществото лесно се губи, като да изгаря. Избягват почти суеверно новите вещи, доизносват старите си дрехи, ползуват докрай излезлите от употреба предмети. Мебелите на Тенно и жена му дълго бяха такива: ни да седнеш, ни да се опреш на нещо, всичко се клати. „Продължаваме да живеем от зона до зона“ — смееха се те. (Купиха нови мебели и той умря.)

Л. Копелев се връща през 1955 г. в Москва и установява: „Трудно е с хората, които живеят в благополучие. Срещам се само с тези от бившите си приятели, които поне от малко не са се уредили в живота.“

Човешки погледнато, интересни са само тези, които са се отказали да правят кариера. А които се стремят към това, са ужасно скучни.

Все пак хората са различни. И мнозина възприемат излизането си на свобода съвсем иначе (особено по време, когато ЧКГБ си затваря сякаш очите): Ура! Свободен съм! Сега вече ще имам ед но наум: повече да не попадам на мушката! Оттук нататък трябва да наваксвам и да наваксвам пропуснатото!

Кой наваксва със заемането на длъжности, кой с придобиването на звания (учени или военни), кой с по-високо заплащане и с трупане на пари в книжка (у нас това се смята за лош тон, но тайничко не го пренебрегват…). Кой с децата. Кой… като Валентин М. В затвора ни се кълнеше, че излезе ли на свобода, ще гледа да се находи с момичета, и наистина: няколко години подред през деня — на работа, а вечер дори в делник — с девици, и все с нови; спеше по 4-5 часа, смъкна се, застаря. Кой наваксва с ядене, с обзавеждане с мебели, с дрехи (забравено е как ни изрязваха копчетата, как пропадаха най-добрите ни вещи в преддверието на банята). Отново едни от най-приятните занимания стават покупките.

И как да ги упрекнеш, ако наистина толкова нещо са пропуснали? Ако толкова нещо е иззето от живота им?

В съответствие с двете различни възприятия на свободата са и двете различни отношения към миналото.

Ето, преживял си страшни години. Нали не си жесток убиец, не си мръсен измамник. Защо искаш тогава да забравиш затвора и лагера? От какво има да се срамуваш? Не е ли по-важно да смяташ, че те са те обогатили с нещо? Не е ли по-правилно да се гордееш с тях?

Но никак не са малко тези (при това не от слабите, не от глупавите, най-малко от тях очаквано), които се мъчат да забравят! Да забравят колкото се може по скоро! Да забравят всичко окончателно, като никога да не е било!

Ю. Г. Венделщейн: „Обикновено искаш да не си спомняш — защитна реакция.“ Пронман: „Ще кажа честно, не искам да се виждам с бивши лагерници, за да не ме връщат в спомените.“ С. А. Лесовик: „След завръщането ми от лагера гледам да не си спомням миналото. И знаете ли, почти успявам!“ (Допреди повестта „Един ден на Иван Денисович“.) С. А. Бондарин (отдавна ми е известно, че през 1945 г. е бил в същата лубянска килия преди мен; започвам да му изреждам не само нашите съкилийници, но и тези, с които е лежал преди нашата килия, които аз никога не съм познавал, и получавам отговор): „А аз искам да забравя всички, с които съм лежал там.“ (След такова нещо повече не му и отговарям, естествено.)

Обяснимо ми е, когато правоверните избягват старите си лагерни познанства: омръзнало им е всеки от тях да лае срещу сто, твърде им тежат спомените. Изобщо за какво им е притрябвала тази нечиста, не идейна публика? А и какви добронамерени ще бъдат те, ако не са в състояние да забравят, да простят, да се върнат в предишното си състояние? Ами нали затова пращаха четири пъти в годината молби: Върнете ме! Върнете ме! Винаги съм бил добър и ще продължавам да съм добър![4] В какво се заключава за тях завръщането!? Преди всичко във възстановяването на партийната книжка. Формулярите. Стажът. Заслугите.

Главата оправдана ще облъхне

със топлина партийният билет.

А лагерният опит е заразата, от която трябва по-скоро да се освободиш. Нима в лагерния опит, дори ако го изтръскаш и промиеш, ще се намери макар и едно зрънце благороден метал?

Да вземем стария ленинградски болшевик Василиев. Отбива в лагерите два пъти по десет години (всеки път са му прибавяли и по пет намордника). Получава републиканска персонална пенсия. „Напълно съм осигурен. Прославям своята партия и своя народ.“ (Това е забележително. Ами че само библейският Йов е славил така Бога: за язвите по тялото си, за мора, за глада, за смъртта, за униженията — слава Тебе, Господи, слава Тебе!) И не е безделник този Василиев, не е просто потребител: „включен съм в комисия по борба с тунеядците“. Тоест върши според старческите си сили едно от главните беззакония на днешния ден. Та ето ви и лицето на Здравомислещия!

Обяснимо е защо и доносниците избягват спомените и срещите: плашат се от упреци и разобличения.

Но останалите? Не е ли това твърде непрогледно робство? Доброволно заричане, за да не се повтори всичко това? „Да го забравиш като сън, да забравиш, да забравиш виденията на проклетото лагерно минало“ — притиска слепоочия с юмруци Настенка В., попаднала в затвора не за какво да е, а за огнестрелно оръжие, с което е бягала. Защо А.Д., който е завършил класическа филология и би трябвало въз основа на своите занимания философски да претегли сцените на древната история, защо и той си налага „всичко да забрави“. Какво ще може да разбере тогава в цялата човешка история?

През 1965 г. Евгения Д. ми разказва как я арестували на Лубянка още преди да се омъжи, през 1921 г., и добавя: „А на покойния си съпруг не съм му казвала, забравих.“ Как така ще забрави? На най близкия си човек, с когото е преживяла живота си? Изглежда, така ни се пада, да ни арестуват!

А може би не бива да съдим толкова строго? Може би в това има някаква средна човечност? Нали все за някого са измислени пословиците:

Час добро опиташ ли дори — злото ще се изпари.

Работата се забравя, тялото се разтопява.

Тялото затлъстява! Ето какво е човекът!…

Моят приятел Николай Виткевич, с когото с общи хлапашки усилия се озовахме зад решетките, възприемаше всичко преживяно като проклятие, като срамна несполука на някакъв глупак. И се отдаде на науката — най-безопасното поприще, за да изплува чрез нея. През 1959 г., когато Пастернак бе още жив, но вече не го оставяха нито миг на мира, започнах да му говоря за него. Той махна с ръка. „Остави ги тия стари галоши! Чуй ме по-добре как се боря в нашата катедра!“ (Той все се бори с някого, за да се издигне на по-висока длъжност.) А трибуналът го бе оценил на 10 години лагерен режим. Не беше ли достатъчно просто един път да го напердаши?…

Или да вземем Григорий М-з, освободен е, съдимостта му е отменена, реабилитиран е, връщат му партийния билет (и не го питат през това време в Йехова ли е повярвал или в Аллаха. Нито пък преценяват дали евентуално не са останали някакви частици от предишните му мисли през изтеклото време — ами на ти партийния билет!). И той се връща от Казахстан в своя Ж*, минава през моя град и аз посрещам влака му. Какви мисли го вълнуват сега? О, май се кани да се върне в Секретния или в Специалния отдел. Твърде разсеян е нещо разговорът ни.

Ето и Р. Рец. Вече е началник на домоуправата, освен това е и отрядник. С голяма важност разказва за сегашния си живот. И макар да не е забравил старото — как така се забравят 18 години на Колима? — разказва за Колима някак сухо и недоумяващо: действително ли е било всичко това? Как е могло да бъде?… Старото се е смило от него. Той е гладък и доволен от всичко.

Както престъпникът скъсва с миналото си, така и ерзацполитическият забравя. И за тези скъсващи с миналото светът става отново удобен, никъде нищо не ги боцка, не ги стяга. Както по-рано им се е струвало, че „всички лежат в затвора“, така сега си въобразяват, че никой „не лежи“. Озарява ги и предишният приятен смисъл на Първи май и Октомврийската годишнина — това вече не са ония сурови дни, когато нас особено саркастично ни обискираха на студа и особено плътно натъпкваха с такива като нас килиите на лагерния затвор. Но защо да ходим толкова далече? Достатъчно е началникът да похвали днес главата на семейството, за да има повод за празнуване, за тържество и вкъщи.

Само в семейството бившият мъченик си позволява понякога да помърмори. Само тук той помни понякога, та повече да го глезят и ценят. Но щом излезе, веднага забравя.

Да не бъдем обаче толкова взискателни. Ами че това е общочовешко качество: да се върнеш от враждебния опит в собственото си „аз“, към много от своите предишни (макар и не най-добри) черти и навици. В това е устойчивостта на нашата личност, на нашите гени. Вероятно иначе човекът и не би бил човек. Същият Тарас Шевченко, чиито безпомощни признания вече цитирахме[5], десет години по-късно пише радостно: „Нито една черта в моя вътрешен облик не се е променила. От цялата си душа благодаря на моя всемогъщ Създател за това, че не е позволил на ужасния опит да докосне с железните си нокти моите убеждения.“

Но как тъй забравят? Къде да се научим на това?…

„Не! — пише М. И. Калинина. — Нищо не се забравя и нищо в живота не се оправя. И самата аз не съм доволна, че съм такава. Може и в работата да ме ценят, и в бита ми да върви всичко гладко, но отвътре нещо ме мъчи ли, мъчи и се чувствувам безкрайно уморена. Надявам се да не напишете за хората, които са се освободили, че всичко са забравили и са щастливи.“

Раиса Лазутина: „Да не си спомняме за лошото ли? Ами ако няма нищо хубаво, за което да си спомним?…“

Тамара Приткова: „Лежах дванадесет години, но оттогава съм вече единадесет на свобода, а никак не ми е ясно за какво живея? И къде е справедливостта?“

Два века Европа умува за равенството, а колко сме все така различни! Какви различни бразди оставя в душите ни животът: единадесет години нищо да не забравиш и всичко да забравиш още на другия ден…

Иван Добряк: „Всичко е вече зад гърба ми, но не всичко. Реабилитиран съм, а не намирам покой. Рядко ще мине седмица, през която сънят ми да е бил спокоен, все ми се присънва зоната. Скачам, облян в сълзи, или ме будят изплашени.“

Анс Бернщейн и след единадесет години сънува все лагера. Аз също близо пет години сънувах само затворници, никога хора на свобода, а и до днес ще се случи понякога да сънувам, че съм още зек (и насън ни най-малко не се учудвам, ползувам стария си опит в поведението). Л. Копелев четиринадесет години след освобождаването си се беше разболял и веднага започнал да бълнува за затвора.[6]

Да не говорим пък, че „каюта“ и „стая“ никак не идват на езика ни, а винаги — „килия“.

Шавирин: „И досега не мога да гледам спокойно овчарски кучета.“

Чулпеньов върви през гората, но вече не може просто да диша, да се наслаждава на природата. „Гледам — отлични борови дървета: с малко клони по стъблото, няма да се налага да се горят дървесни остатъци, това са чисти кубици…“

Как тъй ще забравиш, ако се заселваш в село Милцево, а там едва ли не половината му жители са минали през лагерите, вярно, повечето за кражби. Пристигаш на рязанската гара и виждаш три изкъртени железни пръта в оградата. Никой никога не ги възстановява, сякаш така трябва да бъде. Защото тъкмо срещу това място спират арестантските вагони — това продължава и днес, и днес! А до така направения отвор докарват на заден ход „гарваните“ и прехвърлят оттам зековете (така е по-удобно, за да не извеждат затворниците през многолюдния перон). Издават ти командировъчно, за да изнесеш лекция (1957 г.) от името на Общосъюзното дружество за разпространяване на невежество. Командировката се оказва за рязанската ИТК-2 — женската колония към затвора. И ти спираш пред портала, а през шпионката наднича познатата фуражка. Сетне минаваш с гражданина възпитател през двора на затвора и омърлушените, зле облечени жени първи ни се кланят раболепно. После седиш в кабинета на началника по политическата част и докато той те развлича, вече знаеш: там сега ги изкарват от килиите, вдигат спящите, изтръгват им канчетата от ръцете в индивидуалната кухня — хайде да слушате лекция, бързо! И ето, те изпълват залата. А и залата, и коридорите са влажни, да не говорим за килиите и нещастните жени работяги се дерат по време на лекцията ми от хронична, дълбока, глуха, ту суха, ту храчеща кашлица. Облечени са не като жени, а като карикатури на жени, младите са непохватни, костеливи като старици, измъчени до една, и чакат края на моята лекция. Срамно ми е. Иска ми се да потъна вдън земя. Иска ми се вместо тези „постижения на науката и техниката“ да им викна: „Жени, докога ще продължава това?…“ Погледът ми улавя няколко свежи, добре облечени, дори с пуловери. Това са нагаждачките. Ако гледам само към тях и не слушам кашлиците, ще мога много гладко да прочета лекцията си. Те не откъсват очи от мен, така внимателно ме слушат… Но знам, че не вникват в думите ми, не космосът ги вълнува, а рядко виждат мъже, така че ме разглеждат… И си въобразявам: отнемат ми сега пропуска и оставам тук. И тези стени, само на няколко метра от известната ми улица, от известната ми тролейбусна спирка, ще преградят целия ми живот и ще станат не стени, а години… Не, не, сега ще си тръгна! За четиридесет копейки ще стигна с тролейбуса до вкъщи и ще обядвам с апетит. Но поне да не забравям: всички те ще останат тук. И все така ще кашлят. С години.

По случай годишнината от моето арестуване си уреждам „ден на зека“: отрязвам си сутринта 650 грама хляб, слагам две бучки захар, наливам си вряла вода без чай. А за обяд моля да ми сварят затворническа чорба и да ми сипят черпак рядка кашица. И бързо влизам в старата си форма: към края на деня събирам в шепа трохичките и ги глътвам, излизвам паницата си. Старите усещания възкръсват живо в мен!

Освен това бях си донесъл и пазя парцалчетата номера. А и аз ли само? В много домове те са пазени като светиня.

Вървя веднъж по Новослободската улица. Там е Бутирският затвор. „Приемна за колети“. Влизам. Пълно е с жени. Има и мъже. Предават колетите си, разговарят. Виж откъде значи са ни ги изпращали. Колко интересно. С най-невинен вид чета правилата на приемането. Но като ме помита с орлов поглед, към мен бързо се приближава мутрест старшина. „Какво търсите, гражданино?“ Надушил е, че не съм тук за друго, не да предавам колет. Значи личи все пак зекът в мен!

А ако решиш да навестиш умрелите? Ония, своите, с които би трябвало и ти да лежиш, промушен от щик? А. Я. Оленев, вече на преклонна възраст, тръгва през 1965 г. С раница и тояжка се добира до бившето санитарно градче, оттам до хълма (недалеч от селището Керки), където са заравяли мъртвите. Хълмът е изпъстрен с кости и черепи и жителите го наричат днес костен.

Галя В. живее в един далечен северен град, където половин година е нощ, а половин година ден. Тя си няма никого в целия свят, а онова, което се нарича „дом“, е шумен противен ъгъл. А почивката й е: да седне с книга в ресторанта, да си поръча вино, да пийне, да изпуши една цигара и „да поскърби за Русия“. Любимите й приятели са оркестрантите и портиерите. „Мнозина, върнали се оттам, крият миналото си. Аз се гордея със своята биография.“

Ту на едно, ту на друго място веднъж в годината се събират дружества на бивши зекове и си спомнят на чашка миналото си. „И странно — казва В. П. Голицин, — че картините на това минало вече не ни изглеждат толкова мрачни и непоносими, а за много неща си спомняме с хубаво, топло чувство.“

Също човешко качество. И не най-лошото.

„В лагера буквата ми беше „ы“ — възхитено съобщава В. Л. Гинзбург. — А паспортът, който получих, беше серия ЗК!“

Четеш такова нещо и ти става мило. Не, честна дума, как се отличават само писмата на бившите зекове измежду многото писма. Каква необикновена жинеспособност! И при яснота на целите — каква напористост! В наше време, ако се случи да получиш писмо без каквото ида било хленчене, в пълния смисъл оптимистично, непременно ще бъде от някой бивш зек. Привикнали към всичко на този свят, те не падат духом при никакви обстоятелства.

Гордея се, че принадлежа към това могъщо племе! Не бяхме племе, но ни направиха такова! Така ни споиха, както самите ние, в полумрака и раздорите в живота на свобода, в който всеки се страхува от всеки, че никога не бихме могли да се споим. Някак автоматично изключихме на свобода от съзнанието си ортодоксите и куките. Ние съвсем естествено се поддържаме един друг. Не се налага вече да се проверяваме. Срещаме се, гледаме се в очите, две думи — и какво повече да обясняваме? Готови сме да откликнем с подкрепа. Ние навсякъде имаме свои момчета. И сме милиони!

Решетката ни даде нова мярка за нещата и хората. Смъкна от очите ни делничната замазка, с която постоянно са слепени очите на човека, който не е потресен от нищо. И колко са неочаквани изводите!

Н. Столярова, която пристига през 1934 г. доброволно от Париж в този капан, отсякъл половината й живот, не само не се терзае, не само не проклина своето завръщане в родината, но казва: „Бях права, когато въпреки своята среда и гласа на разума тръгнах за Русия! Без изобщо да я познавам, вътрешно бях успяла да я разбера.“

Някога избухливият, съпътствувай от сполуки, нетърпелив командир на бригада през Гражданската война И. С. Карпунич-Бравен не вниквал в списъците, поднасяни му от началника на Специалния отдел, и не отгоре на листа, а отдолу, не с големи, а с малки букви, като нещо незначително, нанасял с тъп молив без точки с н (тоест, Смъртно Наказание! За всички!). Идват и ромбчетата в петлиците, и двадесетте години и половина на Колима — и ето го накрая в къщурка сред гората, полива зеленчуковите си лехи, храни кокошките, дялка нещо от дърво, не подава молби за реабилитация, псува Ворошилов, сърдито записва в тетрадката своите отговори, отговори и отговори на всяко радиопредаване и на всяка вестникарска статия. Но минават още години и горкият философ преписва с убеждение от книгата афоризма:

„Не е достатъчно да обичаш човечеството, трябва да умееш да понасяш хората.“

А преди да умре, записва собствените си думи, и то такива, че да изтръпнеш — не е ли мистика? Не е ли самият старец Толстой? „Живях и съдих за всичко по себе си. Но вече съм друг човек и не съдя повече по себе си.“

Удивителният В. П. Тарновски остава и след изтичане на присъдата на Колима. Пише стихове, които не изпраща на никого. И постига следното четиристишие:

Бог ме осъди на мълчание,

запрати ме накрай света,

защото аз се срещнах с Каин,

но да го убия — не можах.[7]

Жалко само, че всички постепенно ще умрем, без да извършим нищо достойно.

* * *

Освен всичко останало, на бившите зекове, излезли на свобода, им предстоят и срещи. На бащите — със синовете. На мъжете — с жените. И тези срещи невинаги са добри. Расли без нас десет, петнадесет години, синовете не намират общ език с нас: понякога са просто чужди, понякога дори врагове. И жените, които са възнаградени за верността към мъжете си, не са много: докато живееш толкова дълго отделно, всичко се е променило в тебе, само името ти е останало. Твърде различен е житейският опит на двамата — и да продължат съвместно живота си вече им е невъзможно.

Тук колкото щеш материал за филми и романи, само че не му е мястото в тази книга.

Ще си позволим само да се спрем на разказа на Мария Кадацка.

„За първите десет години мъжът ми написа шестстотин писма. За следващите десет — едно, и такова, че да ти се отще да живееш. След деветнадесет години през първата си отпуска той не дойде да ни види, а замина при свои роднини, при нас със сина се отби само за четири дни. Влакът, с който трябваше да пристигне, бе отменен през този ден. И след прекараната безсънна нощ бях полегнала. Чувам, че се звъни. И непознат глас: „Търся Мария Венедиктовна.“ Отварям. Влиза пълен възрастен мъж с шлифер и шапка. Не казва нито дума и влиза смело вътре. Още несъбудила се както трябва, бях забравила, че чакам мъжа си. Стоим. „Не ме ли позна?“ — „Не.“ А продължавам да мисля, че това ще е някой от роднините, каквито имам много и с много от които не бях се виждала дълги години. После погледнах стиснатите му устни — спомних си, че чакам мъжа си! И загубих съзнание. Дойде тогава и синът ни, при това не съвсем здрав. Четири дни останахме тримата в единствената ни стая. Двамата със сина бяха също много сдържани помежду си, а и аз нямаше за какво почти да говоря с него, разговорът беше общ. Разказваше ни за своя живот и не се заинтересува как сме я карали без него. Когато си тръгна за Сибир, не ни погледна в очите на сбогуване. Казах му, че за мен мъжът ми е загинал в Алпите (той беше в Италия, бяха го освободили съюзниците).“

Но има и по-весели срещи.

Може да срещнете надзирателя или лагерния си началник. Не щеш ли, в Тебердинската туристическа база се натъкваш на норилския вертухай Слава, който тук е инструктор по физкултура. Или пък в ленинградския „Гастроном“ Миша Бакст вижда позната физиономия. Това е капитан Гусак, началник на лагфилиала, сега цивилно облечен. Капитанът също го забелязва: „Почакай, почакай! Къде беше лежал при мене?… А, спомням си, бяхме те лишили от колетите за лоша работа.“ (Помни човекът! Но всичко това им се струва естествено, сякаш са поставени за вечни времена над нас и само дето има сега малка пауза.)

Може да срещнете (Белски) командира на частта полковник Рудико, който без колебание е дал незабавното си съгласие за вашия арест, само и само да няма неприятности. Също цивилен, с болярско калпаче, на вид учен, уважаван човек.

Може да срещнете и следователя — същия, който ви е бил или натикал сред дървениците. Той получава сега висока пенсия, като Хват например, следователя и убиеца на великия Вавилов, който живее на улица Горки. Господ да ви пази от такава среща — ударът е пак по вашето сърце, не по неговото.

А може да срещнете и своя доносник — същия, който ви е вкарал в затвора и който сега преуспява в живота. И небесните мълнии не го пронизват. Които се завръщат по родните си места, неизбежно виждат своите доносници. „Защо не ги дадете под съд? — уговарят ги по емоционалните. — Най-малкото заради обществено разобличаване!“ (За нищо повече не може да става и дума, това всички го разбират…) „Абе, къде ти… тури му пепел…“ — отговарят реабилитираните.

Защото този съд ще гледа пак на вас да ви навлече хамута.

„Нека животът ги наказва!“ — махва с ръка Авенир Борисов.

Така де.

Композиторът Х. казва на Шостакович: „Ето тази дама, Л., член на нашия съюз, ме вкара навремето в затвора.“ — „Напишете заявление — разгорещено му предлага Шостакович, — ще я изключим от Съюза!“ (Как ли не!) Х. започва да маха с ръце. „Не, не, благодаря, влачили са ме за брадата по пода, повече не искам.“

А и дошло ли е време за възмездие? Г. Полев се оплаква: „Същият мерзавец, който ме вкара в затвора, едва отново не ме натика там, когато излязох. И би ме тикнал, ако не бях зарязал семейството си и не бях напуснал родния си град.“

Това е вече по нашенски, по съветски!

Кое е сън, кое е блатният мираж: миналото или настоящето?…

През 1955 г. Ефроимсон занася на заместник-главния прокурор Салин цял том с криминални обвинения срещу Лисенко. Салин казва: „Не сме компетентни по тези въпроси, обърнете се към ЦК.“

Откога са станали некомпетентни? Или защо преди тридесет години не бяха такива некомпетентни?

Преуспяват в живота и двамата лъжесвидетели, вкарали Чулпеньов в монголската яма — Лозовски и Серьогин. Чулпеньов отива с един общ познат от военната им част при Серьогин в неговата кантора по битовото обслужване при Московския съвет. „Запознайте се. Наш халхинголец, не го ли помните?“ — „Не, не си спомням.“ — „А Чулпеньов — не помните ли това име?“ — „Не, не помня, войната ни разпръсна.“ — „А не ви ли е известна съдбата му?“ — „Нямам представа.“ — „Ах, подлец с подлец!“

Какво друго да кажеш. В районния комитет на партията, където се води Серьогин, му казват: „Не може да бъде! Той толкова добросъвестно работи.“

Работи добросъвестно!…

Всичко си е на мястото и всички са на местата си. Погьрмяха гръмотевиците и се размина почти без дъжд.

Дотам всичко е на мястото си, че Ю. А. Крейнович, специалист по езиците на Севера[8], се връща в същия институт и в същия сектор, със същите, които са го предали, които са го мразели — със същите той всеки ден си сваля шубата и заседава.

Все едно жертвите от Освиенцим да образуват заедно с бившите коменданти обща галантерийна фирма.

Има обергрупен доносници и в литературния свят. Колко хора е погубил Я. Елсберг? Лесючевски? Всички ги знаят и никой не смее да ги побутне. Имаше предложение да ги махнат от Съюза на писателите, и нищо! Още по-малко от работата. Нито пък, естествено, от партията.

Когато се създава нашият кодекс (1926 г.), е преценено, че убийството чрез клевета е пет пъти по-леко и извинително от убийството с нож. (А и не се е предполагало, че при диктатурата на пролетариата някой ще се възползува от това буржоазно средство — клеветата.) По член 95-и — явно лъжлив донос, показания, съчетани: а) с обвинение в тежко престъпление; б) с користни мотиви; в) с изкуствено създаване на обвинителни доказателства — се наказват с лишаване от свобода до… две години. Че дори с шест месеца.

Този член е измислен или от пълни глупаци, или от твърде далновидни хора.

Предполагам, че от далновидни.

И оттогава при всяка амнистия (Сталиновата от 1945-а, „Ворошиловата“ от 1953-та) не забравят да включат този член, грижат се за своя актив.

Че на всичко отгоре има и давност. Ако са те обвинили несправедливо (по 58-и член), давност няма. Но ако ти си обвинил несправедливо, има давност, ще те опазим.

Делото, заведено срещу семейството на Анна Чеботар-Ткач, е скалъпено изцяло от неверни показания. През 1944 г. баща й и двамата й братя са арестувани уж заради убийство, и то уж по политически причини (на снаха им). И тримата мъже са ликвидирани в затвора (не си признават). Анна отбива десетгодишна присъда. А снахата е жива и здрава! Но още десет години Анна напразно моли за реабилитация! Дори през 1964 г. прокуратурата отговаря: „Осъдена сте правилно и нямате основания за преразглеждане на делото.“ Когато все пак я реабилитират, неуморимата Скрипникова пише от името на Анна жалба да бъдат привлечени лъжесвидетелите. Прокурорът Г. Терехов отвръща: невъзможно е поради давност

През 20-те години изнамират, измъкват и разстрелват неуките селяци, четиридесет години преди това изпълнили смъртната присъда над народоволците по заповед на царския съд. Но онези селяци не са свои. А тези доносници са плът от плътта.

 

Та ето на каква свобода са пуснати бившите зекове. Дали ще се намери в историята пример, когато толкова неизвестни злодейства остават неподсъдни, безнаказани?

И какво хубаво да се очаква занапред? Какво може да израсне от това зловоние?

Какво великолепно оправдание си е намерил злодейският замисъл на Архипелага!

Бележки

[1] Пет години по-късно приятелят му стоварва всичко върху жена си: тя била замазала с мастило. А след още десет години (1961) жена му самолично отива при Авенир в районния комитет на профсъюза да моли за карта за почивка в Сочи. Той й дава, а тя се увлича в спомени за някогашната им дружба. — Б.а.

[2] Днес и битоваците се оказват в същото положение. На А. И. Бурлака в Ана-ниевския район му отговарят: „Ние нямаме отдел «Кадри»“, в прокуратурата: „Не се занимаваме с този въпрос“, в градския съвет: „Чакайте.“ Живее без работа пет месеца (1964 г.). От П. К. Егоров в Новоросийск (1965 г.) искат да подпише декларация за напускане на града в срок от 24 часа. Показва в градския изпълнителен комитет лагерната си грамота „за отлична работа“. Там му се изсмиват. Секретарят на градския комитет просто го изгонва. Тогава се решава да даде рушвет и го оставят в Новоросийск. — Б.а.

[3] Младата Ч-на моли простодушната девица да й покаже всичките четиридесет картона от пачката. И в четиридесетте с един и същи почерк е вписано едно и също заболяване на черния дроб… А понякога е така: „Вашият мъж (Александър Петрович Малявко-Висоцки) е умрял преди съда и следствието, поради което не може да бъде реабилитиран.“ — Б.а.

[4] С това се и завръщат те в столиците през 1956 г.: като от спарен сандък донасят въздуха от 30-те години и искат да продължават от деня, в който са ги арестували. — Б.а.

[5] Трета част, 19 глава. — Б.а.

[6] На Запад получих писмо от Френк Диклър от Бразилия, пише ми, че и там, вече тридесет години след освобождаването си, сънувал лагерни кошмари и все още молел насън началника на Трети отдел (оперчастта) да го пусне от Заполярието. — Б.а.

[7] За справедливост по-късно ще добавя: връща се от Колима, жени се несполучливо и загубва възвишената си душевна хармония, безпомощен да измъкне врата си от примката. — Б.а.

[8] За него е казано сполучливо: ако преди народоволците са ставали знаменити езиковеди благодарение на неограничаваната си свобода в заточение, то Крейнович се запазва като такъв въпреки Сталиновия лагер: дори на Колима той се опитва да се занимава с юкагирския език. — Б.а.