Коджи Сузуки
Кръгът (8)

ГЛАВА 2

Лентата беше превъртяна. Нормална 120-минутна касетка, която можеш да си вземеш отвсякъде и както бе посочил управителят, щифтчетата за записване бяха счупени. Асакава включи видеото и пъхна касетата. Седна с кръстосани крака точно пред телевизора и натисна копчето. Чу как главите се завъртат. Таеше големи надежди, че ключът към разгадаването на смъртта на четиримата ученици се таеше на тази лента. Беше натиснал копчето, решен да се задоволи с едничка следа, каквато и да е. Няма опасност, си мислеше. Какво може да ти навреди толкова само като гледаш някакъв запис?

Различни звуци и размазани образи мигаха на екрана, но след като настрои канала, картината се оправи. Екранът стана черен като мастило. Това беше първата сцена от филма. Чудейки се дали се е развалило нещо, приближи очи до екрана. Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш. Ще съжаляваш, че си го направил. Спомни си за думите на Шуичи Иуата. Защо ще съжалява? Асакава беше свикнал с подобни неща. Беше отразявал местните новини. Каквито и ужасни картини да види, чувстваше се сигурен, че няма да съжалява.

По средата на черния екран сякаш видя как точка светлина започва да мига. Постепенно се разшири, прескачайки наляво и надясно, преди за последно да застине на лявата страна. Тогава се разцепи, превръщайки се в разкъсани снопове светлина, пълзящи наоколо като червеи, които накрая се превърнаха в думи. Но не като надписите, които обикновено човек гледа по филмите. Тези бяха лошо написани, като че ли с бяло мастило върху черна хартия. Някак си разбра какво пише: ГЛЕДАЙ ДО КРАЯ. Заповед. Тези думи изчезнаха и изплуваха следващите.

ЩЕ БЪДЕШ ИЗЯДЕН ОТ ЗАГУБЕНИЯ… Последната дума не можеше да се разчете, но перспективата да бъдеш изяден не звучеше добре. Имаше усещането, че би трябвало да продължи с „иначе…“. Не изключвай видеото, иначе ще се случи нещо ужасно: това беше заплаха.

ЩЕ БЪДЕШ ИЗЯДЕН ОТ ЗАГУБЕНИЯ… Думите ставаха все по-големи и изпълниха всичкото черно върху екрана. Беше пълна промяна — от черно в млечнобяло. Неравномерен неестествен цвят и започна да наподобява серия от понятия, нарисувани върху платно, едно върху друго. Несъзнателното, гърчещо се, тревожност, намиране на изход, изстрелване навън — а може би това беше туптенето на живота. Мисълта имаше енергия, засищаща се с тъмнина. Странно, не искаше да натисне „стоп“. Не защото не го беше страх, че може да бъден изяден, а защото този силен излив на енергия му харесваше.

Нещо червено избуя на монохромния екран. По същото време чу подземен ек от неопределена посока. Сякаш звукът идваше отвсякъде, затова му се стори, че цялата къща се тресе. Не изглеждаше звуците да идват от малките тонколони. Бавната червена течност експлодира и полетя наоколо, като понякога обхващаше целия екран. От черно към бяло, а сега и червено… Нищо, освен бурно редуване на цветове. Все още не бе видял никаква природна сцена. Само понятия в абстрактното, втълпявани му чрез ярките сменящи се цветове. Беше измерително всъщност. И сякаш прочело мислите на зрителя, червеното се отдръпна от екрана и се появи далечен изглед към планина. От раз можеше да каже, че е вулкан с невисок връх. Изпращаше нагоре бели облаци дим към чистото синьо небе. Изглежда, камерата беше разположена някъде в подножието на планината, където земята беше покрита от грапава черникаво-кафява лава.

Отново екранът стана черен. Ясното небе за миг се оцвети в черно и тогава, няколко секунди по-късно, алено-червена течност запръска от центъра на телевизора в посока надолу. Втора експлозия. Пръските, хвърлени нагоре, горяха в червено и в резултат на това едва можа да различи очертанията на планината. Образите сега бяха конкретни вместо доскорошните абстрактни. Това явно бе изригване на вулкан, естествен феномен, събитие, което може да се обясни. Лавата, излизаща от устата на вулкана, си проправяше път надолу през дефилето и идваше насам. Къде стоеше камерата? Освен, ако не снимаше от въздуха, всеки момент можеше да бъде погълната. Боботенето на земята се засилваше, докато целият екран не беше погълнат напълно от разтопена лава и тогава сцената рязко се смени. Нямаше последователност в сцените — само внезапни смени.

Появиха се плътни черни букви на бял фон. Краищата им бяха размазани, но някак си успя да различи йероглифа за „планина“. Беше заобиколен от черни петна като че ли беше написан немарливо с четка, пренапоена с мастило. Йероглифът не помръдваше, екранът беше спокоен.

Още една рязка смяна. Два зара, търкалящи се на облото дъно на метална купа. Фонът беше бял, купата — черна, а единият от заровете беше червен. Същите три цвята, които вече беше видял. Те се въртяха безшумно, докато накрая не спряха: едно и пет. Единствената червена точка и петте черни върху белите зарове… какво ли означаваше това?

В следващата сцена за пръв път се появиха хора. Стара жена, лицето й сбръчкано, разположила се върху две татами възглавници на дървен под. Ръцете й почиваха върху коленете, а лявото рамо беше леко издадено напред. Говореше бавно, гледайки право напред. Очите й бяха с различни размери — като мигаше, изглеждаше сякаш намигаше.

Говореше на непознат диалект и той можа да разбере само около половината думи: … здравето ти…, откакто… прекарваш цялото си време… ще те хване. Разбираш ли? Внимавай за… отиваш… слушай сега баба, защото… няма нужда да…

Старата жена безстрастно изрече своето послание, после изчезна. Имаше много думи, които не разбра. Но остана с усещането, че току-що са му дали наставление. Казваше му да внимава за нещо, предупреждаваше го. На кого и за какво говореше тази старица?

Лицето на новородено изпълни екрана. Отнякъде можеше да чуе първия му плач. И този път, беше сигурен, че не идва от телевизора. Идваше от много близо, под лицето му. Беше съвсем истински глас. Сега на екрана можеше да види как две ръце държаха бебето. Лявата беше под главата му, а дясната под гърба му и го държаха внимателно. Бяха прекрасни ръце. Абсолютно погълнат от картината, Асакава се видя как сам държи ръцете си в същата позиция. Чу първородния плач точно под брадичката си. Стреснат, отдръпна ръце. Беше усетил нещо. Нещо топло и мокро — като около плодна вода или кръв — и тежестта на плът. Асакава разтърси ръце настрани, като че ли да прогони нещо, после доближи дланите си до лицето. Усети миризма. Лек мирис на кръв — от матката ли беше дошъл, или…? Почувства ръцете си мокри. Но всъщност дори не бяха и влажни. Върна погледа към екрана. Все още показваше лицето на бебето. Продължаваше да плаче, но със спокойно изражение, а тресенето се беше прехвърлило към слабините, като дори мърдаше насам-натам малкото си нещо.

Следващата сцена: стотици човешки лица. Всяко едно излъчващо омраза и ненавист; не можеше да различи други изражения освен тези. Множеството лица, сякаш нарисувани върху някаква плоскост, постепенно се отдръпнаха в дълбините на екрана. Както всяко едно се смаляваше, броят им се увеличаваше, докато не достигнаха огромно множество. Беше странно множество, те съществуваха само от врата нагоре, но звуците, идващи от тях, наподобяваха огромна тълпа. Устите им викаха нещо, както се смаляваха и умножаваха. Не можеше да разбере напълно какво казваха. Приличаше на голям събор, но от гласовете лъхаше критика, обиди. Явно не бяха добронамерени и весели. Накрая успя да разбере една дума: Лъжец! И още една: Измамник! Досега сигурно вече бяха хиляда лица: бяха станали на черни точици, докато не изпълниха екрана и не заприлича на изключен, но гласовете продължаваха. Асакава едва издържа. Всичките тези критики — насочени към него. Така се чувстваше.

Следващата сцена представляваше телевизор върху дървена поставка. Беше от старите 19-инчови апарати, с кръгъл бутон за превключване на каналите, с антена като заешки уши. Не беше предаване в предаването, а телевизор в телевизора. Още нищо нямаше на екрана. Изглежда, беше включен — червената лампичка до копчето за каналите светеше. После екранът в екрана започна да трепти. Стабилизираше се и после отново започваше, отново и отново, с увеличаваща се честота. След това замъглено се появи един-единствен йероглиф: сада. Думата влизаше и излизаше от фокус, разкривена и започна да прилича на друга дума, преди напълно да изчезне, като тебешир, изтрит с мокър парцал от дъска.

Асакава започна да се задушава. Можеше да чуе ударите на сърцето си, да усети налягането на течащата във вените кръв. Мирис, допир, сладко-кисел вкус, пронизващ езика му. Странно — нещо стимулираше и петте му сетива, някаква друга медия. Звуковете и картината, които се появяваха, бяха в неговите спомени.

Появи се лицето на мъж. За разлика от останалите картини, този човек беше жив — излъчваше завладяваща виталност. Асакава изпита омраза към него. Нямаше представа защо. Не беше отблъскващ. Челото му беше леко издадено, но иначе имаше нормални черти. Очите му обаче излъчваха нещо заплашително. Очи на хищник, който се приближава към жертвата си. Лицето му бе потно. Дишането — тежко, погледът сочеше нагоре, движеше се ритмично. Зад гърба му растяха разпръснати дървета, следобедното слънце проникваше през листата им. Мъжът погледна надолу и после отново напред, погледът му се срещна с този на зрителя. Асакава и мъжът се гледаха известно време. Парализиращото усещане се засили и Асакава искаше незабавно да откъсне погледа си. Лиги се стичаха от устата на другия, очите му бяха кръвясали. Мускулите на врата му изпълниха екрана, после изчезна от лявата страна на екрана. За известно време можеше да се види само черната сянка на дърветата. Писък започна да се заражда дълбоко вътре. В същото време се появи лявото рамо на мъжа, после вратът му и най-накрая лицето му. Раменете му бяха голи, а на дясното имаше дълга, дълбока рана от няколко сантиметра. Капки кръв като че ли бяха изсмукани към камерата, ставайки все по-големи и по-големи, докато не уцелиха лещата и закриха гледката. Екранът стана черен, после пак, почти като примигване, и когато светлината се върна, всичко беше червено. Мъжът сякаш убиваше с поглед. Лицето му се уголемяваше заедно с рамото му, от там, където плътта беше издълбана, стърчеше кост. Асакава почувства огромен натиск върху гърдите си. Отново видя дървета. Небето се въртеше. Цветът на небето преливаше в залез, тревата шумоли. Видя пръст, после трева, после пак небето. Отнякъде чу плач на бебе. Не знаеше дали беше същото от преди малко. Най-накрая ръбът на екрана стана черен, тъмнината постепенно се събираше в кръг по средата. Тъмнината и светлината сега ясно се различаваха. В центъра малка светла луна плаваше насред мрака. Върху луната имаше лице на мъж. Буца с размерите на юмрук падна от луната с глух тътен. Още една и още една. С всеки звук картината подскачаше и се люлееше. Звукът от разкъсваща се плът и после непрогледна тъмнина. Дори и след това продължи пулсиране. Кръвта още циркулираше и пулсираше. Сцената продължаваше и продължаваше. Тъмнина, сякаш никога няма да си отиде. Тогава, точно както в началото, започнаха да се появяват думи. Написаното в началото беше неумело, като от дете, което сега се учи да пише, но това сега беше по-добро. Бели букви навлизаха в картината и после изчезваха:

Тези, които са гледали тези образи, са обречени да умрат точно в този час след една седмица. Ако не искаш да умреш, трябва да следваш точно тези инструкции…

Асакава преглътна и продължи да гледа екрана с широко отворени очи. Но картината пак се смени. Пълна и абсолютна промяна. Появи се реклама, напълно нормална, обикновена телевизионна реклама. Романтичен стар квартал в лятна вечер, актриса, облечена в лек светъл пеньоар, седяща на верандата си, фойерверки светеха в небето. Реклама за таблетки срещу комари. След около трийсет секунди рекламата свърши и тъкмо щеше да започне друга, екранът се върна в предишното си състояние. Тъмнина, с последните оттенъци на избледняващи букви. След това имаше звук от статично електричество — касетката свърши.

Асакава превъртя касетката и отново пусна последната сцена. Отново същото действие: рекламата прекъсваше най-важния момент. Асакава спря видеото и изключи телевизора. Но продължаваше да гледа в екрана, гърлото му беше сухо.

— Какво, по дяволите…?

Какво друго да каже. Една след друга несвързани картини и единственото, което разбра, беше, че който гледа тази касета, ще умре точно след една седмица. И частта, която обясняваше как да се избегне това, беше изтрита с някаква реклама. … Кой я е изтрил? Четиримата?

Брадата му се разтрепери. Ако не знаеше, че и четиримата бяха умрели по едно и също време, щеше да се изсмее като на пълна глупост. Но знаеше. Бяха умрели мистериозно, както бе предсказано.

В този момент иззвъня телефонът. От звука сърцето му едва не изскочи. Вдигна слушалката. Почувства, сякаш нещо скришом го наблюдаваше от тъмнината.

— Ало — едва успя да изговори. Нямаше отговор. Нещо се въртеше в малко тъмно помещение. Чуваше се дълбок тътен като че ли земята кънтеше, и усети влажен мирис на почва. Студ премина през ухото му и космите на врата му се изправиха. Натискът върху гърдите му се увеличи и буболечки от дълбините на земята се закатериха по краката му. Ужасяващи мисли и дълго потискана омраза го заливаха от слушалката. Покривайки устата си с ръка, изтича към банята. Тръпки го побиваха, вълни на гадене го обливаха: нещото от другата страна на линията мълчеше, но Асакава знаеше какво целеше. Да потвърди.

Вече си го видял, знаеш какво означава. Прави каквото ти се казва. Иначе…

Повърна в тоалетната. Нямаше много какво да повърне. Уискито, което беше изпил по-рано, сега излезе, примесено с жлъчка. Киселото засмъдя в очите му, просълзи се, заболя го носът. Почувства, че ако повърне всичко сега, картините, които току-що бе видял, ще се излеят от него.

— А ако не, какво? Не знам. Какво искаш да направя? А? Какво трябва да направя?

Седна на пода в банята и започна да крещи, опитвайки се да не се предаде на страха.

— Виж, тези четиримата са го изтрили, важната част… не я разбирам! Помогни ми!

Можеше само да търси извинение. Асакава изскочи от тоалетната, без да съзнава колко лошо изглежда, и се заоглежда с умолително приведена глава към нещото каквото и да е, там. Не си даваше сметка, че се опитва да изглежда жалък, за да го съжалят. Изправи се и доближи устата си до крана, глътна малко вода. Почувства лек полъх на вятър. Погледна към прозореца в хола. Завесите се полюшваха.

Мислех си, че съм затворил.

Беше сигурен, че преди да дръпне пердето, беше затворил плъзгащата се врата. Спомни си как го направи. Не можеше да престане да трепери. Без никаква причина в главата му се появиха образите на небостъргачи, които със светналите и угасените прозорци образуваха поле на шахматна дъска и дори образи. Ако приемеше сградите за огромни продълговати надгробни камъни, то прозорците бяха епитафии. Картината изчезна, но бялата завеса все още се люлееше от вятъра.

В изстъпление Асакава грабна чантата си и хвърли вътре всичките си неща. Не можеше да остане на това място и секунда повече.

Не ми пука какво казва. Ако остана тук, няма да издържа и нощта, камо ли седмицата.

Все още в анцуг, отиде до входа. Постара се да помисли рационално, преди да излезе навън. Не бягай от страх, а се опитай да се сетиш как да се спасиш! Внезапна проява на инстинкта за самосъхранение: върна се в хола и извади касетата. Уви я здраво в една кърпа и я пъхна в чантата си. Това бе единствената следа, която притежаваше — не можеше да си позволи да я остави. Ако откриеше как са свързани картините помежду си, може би ще разгадае пъзела как да се спаси. Каквото и да става, оставаше му една седмица. Погледна часовника си: 22,18. Беше сигурен, че свърши да гледа в 22,04. Изведнъж времето му се стори от огромна важност. Остави ключа на масата и всички лампи включени. Изтича до колата си, без дори да отиде до офиса, и вкара ключа в стартера.

— Не мога да се справя сам. Ще трябва да го помоля да ми помогне.

Говорейки на себе си, Асакава подкара колата, но не можеше да откъсне поглед от задното огледало. Колкото и да натискаше газта, не можеше да набере скорост. Сякаш го гонеха насън, на бавни обороти. Отново и отново поглеждаше в огледалото. Но черната сянка, която го преследваше, бе невидима.