Коджи Сузуки
Кръгът (13)

15 октомври, понеделник

Всяка сутрин като се събудеше, Асакава си пожелаваше това да е само сън. Беше се обадил на едно бюро за коли под наем в квартала и им бе казал, че ще дойде да вземе колата, която е резервирал. Бяха я записали, нямаше грешка. Реалността продължаваше напред без почивка.

Трябваше някак си да се придвижва, ако иска да научи откъде е дошло излъчването. Не е възможно да се манипулират телевизионните вълни с безжично предавателче, купено от магазина. Такова нещо се прави с професионална техника. А картините на лентата бяха чисти, без нарушения в предаването. Това означаваше, че сигналът е бил силен и наблизо. Ако научи повече за околността, където предаването е било прието, ще открие точката на излъчване. Но единственото, с което разполагаше, бе телевизорът във вила Б-4 на „Вила Лог“, приел сигнала. Трябва да отиде там, да огледа ландшафта наоколо и да претърси района сантиметър по сантиметър. Нямаше представа колко време щеше да му отнеме. Беше си взел дрехи за три дни. Със сигурност нямаше да са му нужни повече.

Гледаха се един друг, но Шизу мълчеше. Асакава така и не можа да измисли достоверна лъжа и остави жена си да си легне с мъгляво обяснение за заплахата от смърт след една седмица. Тя, изглежда, се боеше да научи нещо конкретно и с радост остави нещата неясни и необяснени. Вместо да го разпитва подробно, както правеше обикновено, изглежда, се досещаше за нещо и мълчеше. Асакава нямаше представа как тя си обяснява нещата, но то явно не облекчаваше безпокойството й. Докато гледаше обичайния сапунен сериал на следващата сутрин, реагираше изключително чувствително към всякакви звуци отвън и на няколко пъти скочи неспокойно от стола си.

— Хайде просто да не говорим за това, съгласна ли си? Нямам какво да ти кажа. Просто ме остави да се справя.

Това бе всичко, което Асакава каза, за да успокои тревогата на жена си. Не можеше да си позволи да изглежда слаб пред нея.

Точно като излизаше от апартамента, като по сигнал телефонът иззвъня. Беше Рюджи.

— Направих невероятно откритие. Искам да ми кажеш какво мислиш — гласът му бе развълнуван.

— Не можеш ли да ми кажеш по телефона? Трябва да взема кола под наем сега.

— Кола под наем ли?

— Ти беше този, който ми каза да открия откъде се е появил сигналът.

— Да, да. Слушай, остави това на заден план и идвай насам. Може би все пак няма да ти трябва да търсиш антена. Може би цялото това предположение е много погрешно.

Асакава реши все пак да вземе колата. Да тръгне незабавно от къщата на Рюджи, ако се наложеше да отиде до „Пасифик Ленд“ в Южен Хаконе. Паркира с двете предни колела на тротоара и заудря по вратата на Рюджи.

— Влизай! Не е заключено.

Асакава отвори и шумно изтрополи през кухнята.

— Е, какво е голямото откритие? — попита.

— Какво те притеснява? — Рюджи го гледаше, седнал с кръстосани крака.

— Просто побързай и ми кажи какво си открил!

— Успокой се!

— Как да се успокоя? Просто ми кажи!

— Рюджи замълча за момент. После тихо попита:

— Какво има? Случило ли се е нещо?

Асакава се друсна по средата на пода, с ръце върху колената.

— Жена ми… жена ми и дъщеря ми са гледали тази гадост.

— О, това е лошо. Много съжалявам.

Рюджи изчака, докато Асакава се поуспокои. Той кихна и шумно издуха носа си.

— Е, искаш да спасиш и тях, нали?

Асакава наведе глава като малко момче.

— Ами тогава ето ти още една причина да си сдържаш нервите. Затова няма да ти казвам моите заключения. Само ще ти изложа фактите. Искам да видя ти какво ще помислиш. Затова не бива да си толкова възбуден, разбираш ли.

— Разбирам — каза Асакава покорно.

— Сега иди и си измий лицето. Стегни се.

Асакава можеше да плаче пред Рюджи. Той беше отдушникът за всичките му чувства, които не можеше да покаже пред жена си.

Върна се в стаята, бършейки лицето си с кърпа. Рюджи му подаде лист хартия. На него се виждаше следната проста схема:

1) Въведение	83 сек.	[0]	абстрактна
2) Червена течност	49 сек.	[0]	абстрактна
3) Връх Михара	55 сек.	[11]	истинска
4) Връх Михара изригва	32 сек.	[6]	истинска
5) Думата „планина“	56 сек.	[0]	абстрактна
6) Зарове	103 сек.	[0]	абстрактна
7) Старата жена	111 сек.	[0]	абстрактна
8) Бебе	125 сек.	[33]	истинска
9) Лица	117 сек.	[0]	абстрактна
10) Стар телевизор	141 сек.	[35]	истинска
11) Лицето на мъжа	186 сек.	[44]	истинска
12) Край	132 сек.	[0]	абстрактна

 

Някои неща бяха ясни и от пръв поглед. Рюджи беше разделил целия филм на отделни сцени.

— Вчера изведнъж ми хрумна това. Виждаш какво е, нали? Филмът се състои от дванайсет сцени. Давам номер и име на всяка. Числото след името значи колко секунди продължава. Следващото число, в скобите, означава — ехо, слушаш ли ме? — колко пъти екранът става черен по време на тази сцена.

Асакава бе преизпълнен със съмнения.

— След като ти си тръгна вчера, започнах да разглеждам и другите сцени, наред с тази с бебето. Да видя дали и те имат тези мигновени затъмнявания. И, гледай и се май, има ги в сцени 3, 4, 8, 10 и 11.

— Следващата колонка е „истинска“ или „абстрактна“. Какво е това?

— Общо казано, можем да разделим дванайсетте сцени в две категории. Абстрактните, като картини в мислите, можем да наречем умствени пейзажи. А истинските, неща, които действително съществуват, можеш да видиш с очите си. Така съм ги разделил.

Тук Рюджи спря за секунда.

— Сега погледни таблицата. Забелязваш ли нещо?

— Ами, черната завеса пада само когато са „истински“ сцени.

— Точно така. Това е напълно вярно. Продължавай да разсъждаваш.

— Рюджи, това започва да става отегчително. Побързай и ми кажи накъде биеш. Какво означава?

— Сега, сега, почакай малко. Когато на човек му дадат отговорите предварително, интуицията му се потиска. Моята вече ме доведе до един отговор. И с това наум ще изкривявам всеки феномен според това заключение. Както в криминалните разследвания, нали? Веднъж като си помислиш този е виновният, сякаш всички доказателства започват да сочат към него. Виждаш ли, не можем да си позволим да сбъркаме. Искам и ти да подкрепиш заключението ми. Така де, като разгледаш всички сцени, дали интуицията ще ти подскаже същото като на мен.

— Съгласен съм. Продължавай.

— Добре: черното перде пада само при реални пейзажи. Това вече го разбрахме. Сега спомни си усещанията първия път, когато гледа филма. Вчера обсъждахме сцената с новороденото. Друго освен това? Какво ще кажеш за сцената с многото лица?

Рюджи използва дистанционното, за да я намери.

— Разгледай дълго и внимателно лицата.

Стената от множество лица бавно отстъпваше назад — броят им се увеличаваше до стотици, хиляди. Като ги разгледа отблизо, Асакава видя, че всяко беше различно като истинско лице.

— Как те кара да се чувстваш? — попита Рюджи.

— Сякаш ме обвиняват. Наричат ме лъжец и измамник.

— Точно. Като го гледах, почувствах същото или поне много наподобява чувството, което ти описваш.

Асакава се опита да разбере накъде водеше този факт. Рюджи очакваше ясен отговор.

— Е? — попита пак Рюджи. Асакава поклати глава.

— Няма смисъл. Нищо не ми идва наум.

— Ами, ако имаш възможността да го гледаш по-дълго време като мен, може би ще забележиш същото като мен. Виж, и двамата си мислехме, че всичко това е заснето с камера. Нали?

— Не е ли?

— Ами, какво ще кажеш за черното перде, покриващо за миг екрана.

Превъртя малко напред, докато не стигна до точно такъв момент. Ако пресметнеше, се получаваше, че чернотата трае за около една десета от секундата.

— Защо това става само в истинските сцени, а не в измислените? Погледни от по-близо. Не е напълно черно.

Асакава се приближи по-близо до екрана. Наистина беше така. Нещо като фина бяла отсянка оставаше в тъмнината.

— Размазана сянка. Това, което наблюдаваме, е проекция на зрението. И докато гледаш, не получаваш ли чувството на непосредственост, че наистина участваш?

Рюджи погледна право към Асакава и мигна бавно. Черното перде.

— А — измърмори Асакава. — Това да не е… мигането на клепача?

— Точно така. Греша ли? Ако се замислиш, логично е. Има неща, които виждаме с очите си, но и неща, които си представяме. И тъй като те не минават през ретината, няма мигане. Но като гледаме с очите си, образите се формират от силата на светлината, която достига до ретината. За да не засъхне тя, ние мигаме, без да съзнаваме. Черната завеса е мигът, когато се затварят очите.

Още веднъж на Асакава му стана лошо. Първия път трябваше да изтича до тоалетната, но сега зловещите тръпки бяха още по-лоши. Не можеше да се отърси от чувството, че нещо се е навряло в тялото му. Тази касета не беше записана от машина. Човешките очи, уши, нос, език, кожа — всичките пет възприятия бяха използвани. Тези тръпки, треперенето, идват от една сянка, която се настанява в него чрез сетивата му. Асакава беше гледал филма от същия ъгъл, както нещото в него.

Бършеше челото си непрекъснато, но то оставаше обляно в студена пот.

— Знаеш ли, че… ехо, слушаш ли ме? Като изключим индивидуалните разлики, мъжете мигат двайсет пъти на минута, а жените — петнайсет. Това значи, че сигурно жена е възпроизвела образите.

Асакава не го чуваше.

— Ехо! Какво има? Изглеждаш, все едно вече си мъртъв, толкова си блед — засмя се Рюджи. — Погледни от положителната страна. Сега сме с една крачка по-близо до решението. Ако тези картини са регистриране от сетивата на един човек, то заклинанието трябва да има нещо общо с желанието му. С други думи: може би той иска да направим нещо.

Асакава за момент беше изгубил способността да мисли. Думите вибрираха в ушите му, но смисълът им не достигаше до мозъка му.

— При всички положения сега знаем какво да правим. Трябва да открием кой е този човек. Или е бил. Смятам, че той или тя вече не е сред нас. И след това трябва да открием какво е искал, докато е бил жив. И това е заклинанието, което ще ни позволи да живеем.

Рюджи намигна на Асакава, сякаш казваше: как се справям?

 

Асакава беше слязъл от магистрала № 3 Токио-Йокохама и сега се движеше по пътя Йокохама-Йокосука. Рюджи беше свалил седалката си и спеше спокоен безметежен сън. Беше почти два на обяд, но Асакава не усещаше никакъв глад.

Протегна ръка, за да събуди спящия, но я отдръпна. Още не бяха стигнали. Той дори не знаеше и накъде точно пътуват. Всичко, което му беше казал Рюджи, бе да кара към Камакура. Не знаеше къде и защо отиват. Шофираше нервно и невнимателно. Рюджи бързо си беше събрал багажа и му каза, че в колата ще му обясни накъде потеглят. Но щом тръгнаха, каза:

— Снощи не можах да спя, не ме буди до Камакура — и после веднага заспа.

Излезе от пътя Йокохама-Йокосука при Асахина и пое пет километра по пътя Каназава, докато не стигнаха гара Камакура. Рюджи спеше вече два часа.

— Хей, стигнахме — каза Асакава и го бутна. Рюджи се опъна като котка, потърка очи с обратното на ръцете си и силно завъртя глава, устните му шляпаха.

— А-а-х, толкова хубав сън сънувах…

— Какво правим сега?

Рюджи се изправи, погледна през прозореца, за да види къде се намират.

— Просто продължавай по този път и като стигнеш Външната порта към гробницата на Хачиман, свий вляво и спри.

Тогава Рюджи пак легна и каза:

— Може би още мога да хвана края на съня, ако не възразяваш.

— Виж, ще сме там след пет минути. Щом имаш време да спиш, имаш време и да ми обясниш какво правим тук.

— Ще разбереш, когато стигнем — отговори Рюджи, като опря крака на таблото и отново заспа.

Асакава зави наляво и спря. Право пред него се намираше стара двуетажна къща с табела „Мемориална зала «Тецузо Миура»“.

— Влез в паркинга.

Рюджи беше отворил очи. Имаше доволно изражение и ноздрите му бяха разтворени, сякаш душеше парфюм.

— Благодарение на теб успях да довърша съня си.

— За какво ставаше дума? — попита Асакава, докато въртеше волана.

— За какво, мислиш? Летях. Обожавам сънищата, в които летя.

Рюджи доволно въздъхна и облиза устните си.

Мемориалната зала „Тецузо Миура“ изглеждаше запустяла. В огромно празно пространство на първия етаж имаше множество снимки и документи в рамки или под стъклени похлупаци и описание на постиженията на този Миура, залепено на стената. След като го прочете, Асакава най-после се сети кой е бил.

— Извинете. Има ли някой тук? — извика Рюджи към дълбините на сградата.

Нямаше отговор.

Тецузо Миура беше умрял преди две години, на 72, след пенсиониране като професор в университета „Йокодай“. Беше специалист по теоретична физика, занимаващ се с теориите за материята и статистическата динамика. Мемориалната зала обаче не бе в чест на постиженията му като физик, а заради изследванията му на паранормални феномени. В резюмето на стената се твърдеше, че теориите му са привлекли световен интерес, но малко хора са им обръщали внимание. Самият Асакава никога не бе чувал за него. И какви точно са били теориите му? Асакава започна да оглежда материалите по стените и под стъклата. Мислите имат енергия и тази енергия… Беше стигнал да чете дотам, когато чу как някой бърза по стълбите. Отвори се една врата и около четиридесетгодишен мъж с мустаци си показа главата. Рюджи се приближи до мъжа, подавайки му визитна картичка. Асакава реши да последва примера му, като извади една от своите.

— Името ми е Такаяма, от университета „Фукузава“. Говореше плавно и любезно; Асакава се заинтригува, като чу колко различен диалект говореше. Асакава подаде и своята картичка. Изправен пред учен и репортер, човекът беше доста смаян. Съсредоточено разглеждаше картичката на Асакава.

— Ако е възможно, искаме да се консултираме за нещо с вас.

— И какво ще е това? — Човекът внимателно ги изгледа.

— Веднъж имах удоволствието да се срещна с покойния професор Миура.

Мъжът, изглежда, се успокои, след като чу това, и се отпусна. Донесе три разгъващи се стола и ги постави така, че да се гледат един друг.

— Така ли? Моля, седнете.

— Трябва да е било преди три години… да, точно така. Годината преди да умре. В моя университет искаха да изнеса една лекция за научните методи и реших да използвам възможността да чуя какво професорът можеше да каже по темата…

— Тук, в къщата, ли е било?

— Да. Професор Такацука ни запозна.

Чувайки това име, мъжът най-накрая се усмихна. Разбра, че нещо общо го свързва с посетителите. Тези двамата явно са на наша страна. Не са дошли тук, за да ни атакуват.

— Разбирам. Съжалявам за всичко това. Името ми е Тецуаки Миура. Съжалявам, но ми свършиха визитните картички.

— Значи вие сте…?

— Да, аз съм единственият син на професора. Но не заслужаващ името си.

— Така ли? Напротив, нямах представа, че той има такъв чудесен син.

Асакава едва сдържа смеха си, като чу Рюджи да нарича мъж с десет години по-възрастен от него „чудесен син“.

Тецуаки Миура ги разведе набързо. След смъртта на професора някои негови студенти се бяха обединили, за да отворят къщата за посетители и да подредят насъбраните през годините научни материали. Колкото до самия Тецуаки, както сам беше казал, донякъде само осъждащо, не станал учен, както баща му е искал, но въпреки това бе построил гостилница до Залата и сега я управляваше.

— Ето как експлоатирам и земята, и репутацията на баща си. Както казвах, не съм достоен син.

Засмя се тъжно. Заведението му се посещаваше предимно от групи ученици, най-вече от кръжоци по физика и биология, но спомена и за една група, занимаваща се с пара-психологични изследвания. На кръжоците им дай само да ходят на екскурзии. Така Мемориалната зала играеше ролята на стръв за привличане на ученически групи.

— Между другото… — Рюджи стана и се опита да насочи разговора към главния въпрос.

— О, съжалявам. Сигурно съм ви отегчил, плямпайки толкова продължително. Кажете ми какво ви води насам?

Беше видно, че Тецуаки нямаше талант за учен. Беше обикновен търговец, който се нагаждаше спрямо ситуацията. Асакава можеше да познае, че Рюджи не изпитва голямо уважение към мъжа.

— Честно казано, търсим някого.

— Кого?

— Всъщност не знаем името. Затова сме тук.

— За съжаление не ви разбирам. — Изглеждаше затруднен, сякаш, за да накара гостите си да му дадат повече обяснения.

— Дори не можем да кажем дали този човек е жив, или вече е умрял. Ясно е само, че е притежавал сила, каквато обикновените хора не притежават.

Рюджи замълча, за да види реакцията на Тецуаки, който, изглежда, веднага разбра за какво става дума.

— Вероятно баща ви е най-големият колекционер в Япония на подобна информация. Беше ми казал, че чрез мрежа от връзки, които сам е създал, е направил списък на хора, които са притежавали паранормални сили. Каза, че пази информацията.

Лицето на мъжа се смръщи. Дано не го карат да прегледа всички тези архиви заради едно име.

— Да, разбира се, документите са запазени. Но са толкова много. А и повечето от хората са измамници.

Тецуаки пребледня пред мисълта да прегледа всички тях отново. На дузина студенти потрябваха няколко месеца, за да ги подредят. Следвайки желанието на починалия, бяха включили и неизяснените случаи, с което броят им още повече се увеличи.

— Не искаме да ви тормозим. С ваше разрешение, ние двамата сами ще ги проверим.

— Те са в архива горе. Може би най-напред ще искате да ги видите?

Тецуаки се изправи. Защото не знаят колко са, затова говорят така. Веднъж да видят всички тези рафтове, и ще се откажат. Заведе ги на втория етаж.

Архивът беше в стая с висок таван непосредствено до стълбата. Влязоха в стаята, за да се изправят пред две огромни библиотеки, всяка с по седем рафта. Всяка папка съдържаше материали за четиридесет случая. На пръв поглед изглеждаше, че са хиляди. Асакава не видя реакцията на Рюджи, самият той пребледня като платно. Ако губим време с това, може да си умрем в тази тъмна стая. Трябва да има друг начин!

Рюджи спокойно попита:

— Имате ли нещо против да разгледаме?

— Заповядайте. — Тецуаки остана малко, за да види — донякъде от учудване, донякъде от любопитство — какво си бяха въобразили, че ще намерят. Но накрая се предаде.

— Чака ме работа — каза на тръгване.

Като останаха сами, Асакава се обърна към Рюджи:

— Така, ще ми кажеш ли какво става?

Гласът му беше по-плътен, защото си кривеше врата, оглеждайки всички тези папки наоколо. Проговори за първи път, откакто бяха влезли в Залата. Документите бяха подредени хронологично от 1956 година и завършваха с 1988 — годината, когато Миура бе починал. Смъртта беше спуснала завесата над това тридесет и две годишно преследване.

— Нямаме много време, затова ще ти обясня, докато търсим. Ще започна с 1956, а ти — с 1960 година.

Асакава колебливо издърпа една папка и прелисти през нея. На всяка страница имаше поне една снимка и лист с описание, както име и адрес.

— Какво търся?

— Внимавай за имената и адресите. Опитваме се да открием жена от острова Изу Ошима.

— Жена? — попита Асакава, извивайки въпросително глава.

— Помниш ли старицата от касетката? Каза на някого, че ще роди дъщеря. Да не мислиш, че е говорила на мъж?

Рюджи беше прав. Мъжете не могат да раждат.

И така, започнаха да търсят. Беше проста, повтаряща се задача и понеже Асакава попита защо съществуват тези документи изобщо, Рюджи му обясни.

Професор Миура винаги се е интересувал от паранормални феномени. През 50-те е започнал изследвания на паранормални сили, но това не било достатъчно, за да изгради научна теория. Гадателите не можели да повторят пред публика онова, което правили насаме. Много концентрация се изисква, за да може да бъдат показани тези възможности. Професор Миура търсил човек, който да може да използва силите си при всяка ситуация, независимо от обстоятелствата. Разбирал е, че ако някой се провали пред публика, самият той е щял да бъде наречен измамник. Бил е уверен, че има много хора с паранормални сили, и е почнал да ги търси. Но как да го направи? Не можел да интервюира всеки, който казва, че има силите на гадател, трето око, телекинеза. Изработил свой метод. На всеки, който можело да притежава подобни способности, пращал парче фотолента в специално затворен пакет, молил го да запечата с мислите си някаква картина или образ и да му го изпрати обратно, все така затворен. По този начин можел да провери способностите им на големи разстояния. И понеже правенето на такава психична снимка донякъде е основна способност, често същите хора се оказвали и прорицатели. От 1956 г. нататък започнал да търси паранормални явления с помощта на бивши свои студенти, които работели в издателства и вестници. Те изградили мрежа, която съобщавала директно на професора за появата на подобни сили. Все пак след изследване на върнатите филми се оказвало, че не повече от една десета са имали подобни възможности. Останалите сръчно отваряли плика и сменяли лентата. Явните случаи на измама били отхвърляни още на този етап, а несигурните били запазвани и така се стигнало до необятните размери на този архив пред очите на Асакава. С течение на годините мрежата на Миура се усъвършенствала с развиването на медиите и с увеличаването броя на бившите студенти. Информацията се насъбирала година след година, докато професорът не починал.

— Разбирам — промърмори Асакава. — Значи това е предназначението на тази колекция. Но откъде знаеш, че името на човека, когото търсим, е тук?

— Не казвам, че непременно е тук. Но има огромна вероятност да е така. Виж само какво е направила. Знаеш, че има доста хора, които могат да създадат психо-снимка. Но никак не са много хората, които да излъчват картини върху телевизор без никаква техника. Това е сила от най-висш порядък. Някой с подобни възможности ще си проличи дори и да не иска. Не мисля, че мрежата на Миура е позволила такъв феномен да се изплъзне.

Асакава трябваше да признае, че вероятност съществуваше. Удвои усилията си.

— Между другото, защо търся за 1960 година? — изведнъж Асакава се изправи.

— Помниш ли сцената, която показва телевизор? Доста стар модел беше. Някой от най-ранните, от 50-те или началото на 60-те.

— Но това не означава непременно…

— Млъкни. Говорим за вероятности тук, нали?

Асакава се наруга мислено, че е прекалено раздразнителен през последните десетина минути. Но имаше основателна причина. Имайки предвид малкото време, броят на папките беше огромен. Щеше да е по-странно, ако беше спокоен.

В този момент Асакава видя думите „Изу Ошима“ в папката, която държеше.

— Хей! Намерих един! — изкрещя триумфално.

Рюджи се обърна изненадан и се вгледа в документа.

Мотомаки, Изу Ошима. Теруко Цучида, възраст 37. Датирана от 14 февруари 1960 година. Черно-бяла снимка, показваща бяла черта като светкавица върху черен фон. В описанието беше записано: Обектът изпрати това, описвайки изображение във формата на кръст. Няма следи от подмяна.

— Какво ще кажеш?

Асакава тръпнеше от вълнение, докато чакаше отговора на Рюджи.

— Възможно е. Запиши името и адреса за всеки случай.

Рюджи се обърна и продължи със собственото си търсене. Асакава беше доволен от скорошното откритие, но в същото време беше и недоволен от хладната реакция на приятеля си.

Минаха два часа. Не намериха друга жена от Изу Ошима. Повечето от попълненията бяха или от Токио, или от обкръжаващия го район Канто. Тецуаки се появи, предлагайки им чай. Подхвърли два-три саркастични коментара, преди да си тръгне. Ръцете им ставаха по-бавни и по-бавни, бяха минали два часа, а още не бяха свършили с една година.

Най-накрая Асакава успя да приключи 1960. Като посегна към 1961 година, погледна Рюджи. Той седеше със скръстени крака на пода, заровил поглед в една папка. Да не е заспал, идиотът? Протегна ръка, но тогава Рюджи издаде измъчен стон.

— Толкова съм гладен, че ще умра. Какво ще кажеш да отидеш да купиш нещо за ядене и чай улонг. О, и направи резервация за довечера в „Малък слънчев пансион“.

— И за какъв дявол?

— Това е гостилницата, която държи човекът.

— Знам това. Но защо да остана там с теб?

— Не искаш ли?

— Като за начало, нямаме време да се отпускаме в някакъв хотел.

— Дори и да успеем да я открием, няма как веднага да тръгнем към Изу Ошима. Днес никъде не можем да отидем. Не мислиш ли, че е по-добре да се наспим добре и да сме с пълни сили утре.

Асакава чувстваше неописуема неохота да прекара нощта с Рюджи в някаква странноприемница. Но нямаше алтернатива, така че се отказа и отиде да купи храна и да каже на Тецуаки Миура, че ще останат за през нощта. След това той и Рюджи се наядоха и изпиха чая улонг. Беше седем вечерта. Малка почивка.

Ръцете му бяха изморени, а раменете — схванати. Очите го боляха, свали си очилата. Сега държеше папките толкова близо, че можеше да ги оближе. Трябваше да се концентрира докрай, за да не пропусне нещо, и това го изтощаваше още повече. Девет часа. Тишината в архива беше разцепена от дивия крясък на Рюджи.

— Открих я най-после! Ето къде се е криела.

Асакава беше привлечен от документа. Седна до Рюджи и си сложи обратно очилата, за да го види. Пишеше:

Изу Ошима, Сашикиджи. Садако Ямамура. Възраст 10. Пликът беше датиран 29 август 1958 година Обектът прати това с бележка, описваща, че ще се появи собственото й име. Тя е автентична без съмнение. Беше прикрепена снимка с йероглифа яма, „планина“, в бяло, на черен фон. Асакава беше виждал този йероглиф някъде.

— Това… това е.

Гласът му трепереше. На касетата сцената с вулкана Михара беше директно последвана от появяването на йероглифа за „планина“, идентичен с този. Не само това, в десетата сцена старият телевизор показваше йероглифа сада. Името на жената беше Садако Ямамура.

— Какво мислиш? — попита Рюджи.

— Няма съмнение. Това е.

Най-накрая Асакава бе окрилен от надежда. Може би, може би ще изпреварят крайния срок, помисли си.