Коджи Сузуки
Кръгът (22)

ГЛАВА 2

Рюджи и Асакава се разделиха на гара Атами. Асакава смяташе да занесе останките на Садако на нейните роднини на Сашикиджи и да отслужат служба за нея. Сигурно те нямаше да знаят какво да правят с нея. Далечна роднина, от която не бяха чули и една дума почти трийсет години. Но както стояха нещата, не можеше да я изостави. Ако не знаеше коя е, можеше да я погребе като Джейн Доу. Но знаеше и оставаше само да я предаде на хората в Сашикиджи. Ограниченията отдавна ги нямаше и затова споменаването на едно самоубийство можеше да се изтълкува като поредната лоша новина. Искаше да я предаде веднага щом пристигне и да замине за Токио, но корабът нямаше да отплава скоро. Ако тръгнеше сега, щеше да се наложи да прекара нощта в Ошима. А и щом трябваше да остави наетата кола в Атами, нещата само щяха да се усложнят.

— Можеш да занесеш костите й и сам. Не ти трябвам за това.

Докато казваше това на излизане от колата пред гара Атами, Рюджи като че ли се смееше на Асакава. Останките й не бяха вече в найлонов плик. Бяха прилежно увити в черен плат на задната седалка на колата. Пакетът беше толкова малък, че и едно дете можеше да го занесе до къщата на Ямамура на Сашикиджи. Но някой трябваше да ги увери, че е тя, за да приберат останките й. Ако откажеха, Асакава нямаше къде другаде да я занесе. Това нямаше да е добре. Имаше чувството, че заклинанието щеше да е изпълнено напълно само ако някой неин близък отслужеше службата. Все пак: защо трябва да му вярват, на него, появил се на прага им с плик кости и с твърдението, че това е тяхна роднина, за която не са чували нищо цели 25 години. Какви доказателства имаше? Все още беше малко притеснен.

— Е, на добър път. Ще се видим в Токио. Рюджи помаха и мина през билетното гише.

— Ако нямах толкова много работа, и аз щях да дойда, но нали знаеш как е.

Рюджи имаше купища работа, академични статии и подобни, които незабавно се нуждаеха от неговото внимание.

— Нека пак ти благодаря.

— Забрави. И за мен беше приятно изкарване.

Асакава проследи с поглед Рюджи, докато не се изгуби в сенките на стълбите, водещи към платформата. Точно преди да изчезне от погледа му, Рюджи се препъна. Въпреки че бързо възвърна равновесието си, за миг, докато залиташе, мускулната форма на Рюджи, изглежда, двойно се уголеми в очите на Асакава. Разбра, че е уморен, и разтърка очите си. Когато свали ръцете си, Рюджи бе изчезнал нагоре по стълбите. Странно чувство го прободе в гърдите и отнякъде долови лек мирис на лимон…

Същия следобед занесе останките на Садако на Такаши Ямамура без инциденти. Той току-що се беше върнал от риболов и в мига, когато видя черния пакет, се досети за какво става въпрос. Асакава го подаде с двете си ръце и каза:

— Това са останките на Садако.

Такаши се беше втренчил във вързопа, после присви нежно очи. Приближи се до Асакава, поклони се дълбоко и прие костите с думите:

— Благодаря, че измина целия този път.

Асакава беше малко изненадан. Не мислеше, че старецът ще ги приеме толкова лесно. Изглежда, Такаши се досети какво си мисли и каза с глас, изпълнен с увереност:

— Да, това наистина е Садако.

До тригодишна възраст и след това от девет до осемнайсет години Садако бе живяла тук, в имението Ямамура. Сега Такаши беше на шейсет и една. Какво точно означаваше тя за него? Съдейки по израза на лицето му, когато прие останките й, Асакава си представи, че сигурно много я е обичал. Дори не поиска уверение, че това е Садако. Може би не му трябваше. Може би знаеше интуитивно, че в черния вързоп е именно тя. Начинът, по който бяха присветнали очите му още щом го видя за пръв път, му подсказваха чувствата на стареца. Сигурно и тук се намесваше някаква особена сила.

След като изпълни мисията си, Асакава искаше да отиде колкото се може по-далеч от Садако. Затова набързо излъга:

— Ако не си тръгна сега, ще си изпусна полета.

Ако изведнъж семейството си променеше мнението и реши, че няма да приеме Садако без доказателства, всичко щеше да е изгубено. Ако бяха започнали да го разпитват, нямаше да знае какво да им каже. Щеше да мине много време, преди да може да разкаже цялата история на когото и да било. Особено на роднините й.

Асакава се отби до „редакцията“ на Хаятсу, за да му благодари за помощта му онзи ден, и се отправи към хотел „Ошима Хот Спрингс“. Искаше да потопи цялата си умора в една гореща вана и после да запише събитията в хронологичен ред.