Коджи Сузуки
Кръгът (7)

11 октомври, четвъртък

Вече валеше по-силно и Асакава превключи чистачките си на по-високата степен. Времето в Хаконе се променя постоянно. Долу, в Одавара, беше слънчево, но колкото повече се изкачваше, толкова по-влажен ставаше въздухът. Вече няколко пъти беше застиган от дъжд и вятър. Ако беше ден, щеше да прецени времето по облаците над връх Хаконе. Но сега бе нощ и цялото му внимание беше съсредоточено какво ще изскочи пред фаровете му. Чак когато спря колата и погледнал към небето, разбра, че звездите са се скрили. Беше се качил на влака стрела „Кодама“ на гара Токио, когато градът още бе обвит в мрак. Когато нае колата на гара Атами, луната все още се показваше между облаците. Сега фините капчици, които просветваха пред фаровете, се бяха превърнали в същински порой, плющящ по предното стъкло.

Дигиталният часовник над скоростомера показваше 7,32 следобед. Асакава бързо пресметна колко време му бе отнело да стигне дотук. Взе влака в 5,16 от Токио, пристигна в Атами в 6,07. Докато излезе от гарата и попълни документите за колата, стана 6,30. Спря в супермаркета, за да си купи две кутии готови спагети и една бутилка уиски; преди да се оправи в лабиринта от еднопосочните улици и да излезе от града, стана седем.

Пред него светна тунел. Входът му — опасан от ярка оранжева светлина. От другата страна, като поеме по магистралата Атами-Каннами, ще се появяват табели на „Пасифик Лендс“, Южен Хаконе. Дългият тунел трябваше да го преведе под планинската верига Танна. Когато влезе, звукът на вятъра се промени. Тялото му, седалката до него и всичко останало се къпеше в оранжева светлина. Започна да губи спокойствието и настръхна. Нямаше нито една кола в насрещното движение. Чистачките скърцаха върху вече сухото стъкло. Изключи ги. До осем трябваше да стигне до целта си. Не му се искаше да настъпи скоростта до дупка, въпреки че пътят беше пуст. Несъзнателно Асакава се страхуваше от мястото, където отиваше.

В 4,20 ч. днес следобед видя един факс да излиза от машината в офиса. Отговор от редакцията в Атами. Очакваше в него да намери регистъра с гостите на „Вила Лог“ от 27 до 30 август. Като видя, че е точно това, подскочи и затанцува. Предчувствието му не го беше подвело. Имаше четири имена, които познаваше: Нонояма, Томоко Оиши, Харуко Цуджи и Такехико Номи. Четиримата бяха прекарали нощта на 29-и във вила Б-4. Явно Шуичи Иуата беше използвал името Нонояма. Така разбра къде и кога четиримата са били заедно: в сряда, 29 август, в „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, „Вила Лог“, № Б-4. Точно една седмица преди мистериозната им смърт. На минутата вдигна телефона и набра номера на „Вила Лог“, за да резервира Б-4 за вечерта. На следващия ден му предстоеше само събрание на екипа в 11,00 ч. — можеше спокойно да прекара нощта там и да се върне навреме.

… Е, това е. Отивам. На самото място.

Точно на изхода на тунела имаше магистрална будка. Докато подаваше монети от триста йени, запита човека вътре:

— Извинете, къде се намира „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе?

Беше сигурен в посоката, защото беше проверил на картата няколко пъти. Просто не бе виждал друго човешко същество от много време и нещо отвътре го накара да проговори.

— Напред има една табела. Там завийте наляво. Прибра квитанцията. При толкова малко трафик почти не си струваше да държат човек на пост тук. Колко време възнамеряваше да си седи в кабинката? Асакава все не потегляше и мъжът започна да го гледа подозрително. Усмихна му се и бавно се отдалечи.

Радостта, която го обзе, когато намери общото място и време между четирите жертви, вече бе изчезнала. Лицата им проблясваха пред очите му. Бяха починали точно една седмица след престоя си в хижата. Сега е моментът да обърнеш, сякаш му казваха ехидно. Но вече не можеше да го направи. Първо, инстинктът му на репортер работеше на пълни обороти. От друга страна, не можеше да отрече, че го е страх да ходи на това място сам. Ако се беше обадил на Йошино, той със сигурност щеше да се съгласи веднага, но идеята да води със себе си колега не му харесваше. Асакава вече беше описал напредъка си дотук и го бе запазил на дискета. Не искаше някой да му се пречка, а просто да му помогне да разгадае всичко това… Не че нямаше някого предвид. Познаваше един човек, който щеше да се навие само от любопитство. Работеше на половин ден в един университет, значи имаше достатъчно свободно време. Беше точният човек. Но беше… чешит. Асакава не бе сигурен, че ще изтърпи характера му.

Там, на планинския склон, се показа табелата на „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе. Без неон, просто бяла табелка с черни букви. Ако гледаше настрани, когато фаровете му я озариха, щеше да я пропусне. Асакава напусна магистралата и започна да се изкачва по планински път, разположен между терасирани ниви. Виждаше му се прекалено тесен за подход към курорт и си представи как изведнъж свършва в пустошта. Трябваше да намали скоростта, за да се справи с тъмните остри завои. Надяваше се да не срещне никого, защото нямаше място да се разминат две коли.

Дъждът беше спрял, но Асакава чак сега забеляза. Времето на изток и на запад от веригата Танна май беше различно.

Пътят не свърши в нищото, а продължаваше все по-на-високо. Тук-там по склоновете се забелязваха сгушени вили. Неочаквано пътят се раздели на две ленти, настилката стана много по-хубава и елегантни улични лампи осветиха раменете му. Той се удиви от промяната. В момента, когато влезе в земите на „Пасифик Лендс“, се сблъска със солидно благоустройство. Защо пътят дотук приличаше на горска пътека? Надвисналите над него насаждения го стесняваха още повече, напрягайки водача да внимава какво ще изскочи зад следващия остър завой.

Триетажната сграда на другия край на огромния паркинг беше едновременно информационен център и ресторант. Без колебание Асакава паркира пред входа и се запъти към фоайето. Погледна часовника си, точно осем. По разписание. Отнякъде чу звук на подскачащи топки. Идваха от тенис кортовете по-надолу. Няколко двойки упорито играеха под жълтите светлини. Изненадващо и четирите корта бяха заети. Не можеше да си обясни какво кара хората да идват чак дотук в четвъртък вечер в средата на октомври и да играят тенис. Далече под кортовете се виждаха да мъждукат светлините на градовете Мишима и Нумазу. Черната като катран празнота непосредствено след тях беше заливът Таго.

Веднага след информационния център се намираше ресторантът. Стената беше стъклена можеше да се види какво става вътре. Асакава се изненада още веднъж. Заведението затваряше в осем, а все още бе пълно със семейства и млади жени на групи. Какво ставаше тук? Вдигна глава озадачен. Откъде се бяха взели всички? Не можеше да повярва, че са дошли по същия път като него. Може би е влязъл откъм задната страна. Трябва да има по-светъл и по-широк път някъде другаде. Но момичето, с което беше говорил по телефона, го бе упътило така.

Стигнете до средата на магистралата Атами-Кан-нами, свийте наляво и се изкачете в планината. Асакава направи точно това. Немислимо е да няма друг изход оттук.

Кимна, като му съобщиха, че повече не приемат поръчки, и влезе в ресторанта. Грижливо поддържана морава се простираше зад големите прозорци в посока към градовете долу. Светлината вътре нарочно беше приглушена, за да могат клиентите да се наслаждават на далечните светлини. Асакава спря един келнер и го попита къде може да намери „Вила Лог“. Той му посочи фоайето, откъдето току-що бе влязъл.

— Следвайте този път надясно. На около двеста метра ще видите офиса.

— Има ли паркинг?

— Можете да паркирате пред офиса.

Толкова лесно беше. Ако беше продължил, без да спира тук, щеше и сам да го намери. Асакава можеше да си даде сметка защо бе привлечен от тази модерна сграда и едва ли не да се стовари в ресторанта. Защото някак си го успокояваше. По целия път насам си бе представял мрачни примитивни бунгала — идеалното място за сцени от „Петък, 13-и“. А в тази сграда нямаше и помен от такова нещо. Това доказателство, че съвременната наука е стигнала дотук, му даваше сигурност и увереност. Единствено лошият път от долния свят дотук го притесняваше. И въпреки това имаше толкова много хора, които се наслаждаваха на менюто в ресторанта и играеха тенис. Не разбираше защо. Някак си не изглеждаха да са… живи.

Щом кортовете и ресторантът бяха препълнени, би трябвало да се чуват весели гласове и откъм вилите. Това очакваше. Но от края на паркинга надолу към долината можеше да види само шест от десетте построени сред дърветата хижи, разпръснати по полегатия склон. Надолу цареше тъмнината на гората, където не достигаше слабото осветление от уличните лампи или от къщичките. Б-4, където трябваше да отседне Асакава, беше точно на границата между светло и тъмно. Различи единствено част от вратата.

Отвори вратата на офиса и влезе. Чуваше се работещ телевизор, но нямаше и следа от човек. Управителят бе седнал в стая в японски стил отляво и не забеляза влезлия. Касовият апарат пречеше на Асакава да види навътре в стаята. Мениджърът май гледаше някакъв американски филм на видеото, а не телевизия. Звучеше английска реч и се виждаше мигащият екран, отразен от стъклото на шкафа отпред. Беше пълен с прилежно подредени видеокасети. Асакава се подпря на рецепцията и извика. Веднага един дребен човек на около шейсет подаде глава и се поклони:

— Добре дошли.

Сигурно същият човек любезно е показал книгата за гости на колегата от редакцията в Атами и на адвоката, помисли си Асакава и му се усмихна.

— Имам резервация на името на Асакава.

Мъжът отвори книгата и потвърди.

— Да, в Б-4. Бихте ли си записали името и адреса? Асакава записа истинското си име. Тъкмо бе върнал картата на Нонояма и не можеше да я използва.

— Сам сте, така ли?

Управителят го изгледа недоверчиво. Никой не отсяда тук сам. За сам човек е по-евтино да се настани в хотела. Служителят му подаде няколко листа и погледна към шкафа.

— Ако искате, можете да вземете някоя. Имаме повечето от известните заглавия.

— О, давате касетки под наем?

Асакава хвърли бегъл поглед. „Междузвездни войни“, „Завръщане в бъдещето“, „Петък, 13-и“. Всички известни американски филми, повечето — научна фантастика. Също и много нови заглавия. Сигурно вилите се ползват предимно от младежи. Нямаше нищо, което да му грабне окото. А и без това Асакава беше дошъл тук, за да работи.

— Боя се, че трябва да работя.

Асакава повдигна преносимия компютър от пода и го показа на човека. Като го видя, явно разбра защо е дошъл сам.

— Значи, има чинии и всичко? — попита, за да се увери допълнително.

— Да. Ползвайте, каквото желаете.

Единственото нещо, което му трябваше, беше чайник, за да си свари водата за спагетите. Взе листовете и ключа от управителя, който му обясни как да стигне до Б-4 и после с особена учтивост му каза:

— Моля, чувствайте се като у дома си.

Преди да натисне дръжката на вратата, Асакава си сложи гумените ръкавици. Беше ги взел като предпазна мярка срещу неизвестния вирус. 100-ватова крушка осветяваше широк хол. Тапицирани стени, килим, канапе за четирима, сервиз за хранене: всичко беше ново и добре подредено. Свали обувките си и влезе. Имаше балкон в края на хола и стаи в японски стил на двата етажа. Все пак беше твърде луксозно за един човек. Дръпна пердетата и отвори плъзгащата се врата на балкона, за да влезе свеж нощен въздух. Стаята беше идеално чиста, сякаш да опровергае предварителните му очаквания. Изведнъж му се стори, че може да си тръгне оттук без нито една следа.

Влезе в стаята до хола и огледа гардероба. Нищо. Свали ризата и панталоните си и се преоблече в суичър и анцуг, като сложи ежедневните си дрехи на закачалка. След това се качи на горния етаж и светна лампата в друга стая. Държа се като дете, си помисли. Преди да се усети, беше светнал всяка една от лампите в къщата.

Открехна вратата на банята. Остави я леко отворена, докато беше вътре. Напомни му за страховитите ритуали, които правеше като малък, когато беше прекалено изплашен да ходи сам до тоалетната в летните нощи. Оставяше леко отворена вратата, баща му стоеше като пазач отвън. Хубава душ кабина стоеше зад врата от матово стъкло. Нямаше и помен за пара, ваната и подът до нея бяха сухи като кост. Сигурно е минало доста време, откакто някой е бил тук. Тръгна да си сваля ръкавиците, които бяха залепнали за потните му длани. Нощният бриз отвън разклати завесите.

Асакава напълни една чаша с лед от хладилника и я напълни до половината с уискито, което беше купил. Тъкмо щеше да го разреди с вода, но размисли. Като затвори кранчето, реши, че по-добре да го пие чисто, но с лед. Нямаше смелостта да сложи нищо от тази стая в устата си. Беше достатъчно непредпазлив, като сложи лед от фризера, но сметна, че микроорганизмите не обичат екстремните жеги или студ. Потъна в канапето и пусна телевизора. Пеене изпълни стаята: някой нов поп идол. Токийски канал показваше същата програма почти по същото време. Започна да сменя каналите. Нямаше намерение наистина да гледа телевизия, намали звука и отвори чантата си. Извади една видеокамера и я постави на масата. Ако нещо странно се случеше, искаше да заснеме всичко. Пое голяма глътка уиски. Малко беше, но повдигна куража му. Асакава прехвърли наум всичко, което знаеше досега. Ако не намери нещо тази нощ, статията, която искаше да напише, ще се окаже в задънена улица. От друга страна, може би това беше за предпочитане. Ако ненаписването на материала значеше да не хване вируса, нали все пак има жена и дете, за които да мисли. Не искаше да умре, не и по някакъв шантав начин. Вдигна крака върху масата.

Какво чакаш? — запита се сам. — Не те ли е страх? Не трябва ли да те е страх? Ангелът на смъртта може да дойде и да те хване.

Погледът му шареше нервно из стаята. Не можеше да се концентрира върху нито една точка на стената. Имаше чувството, че ако направеше това, страховете му щяха да придобият физическа форма.

Хладен вятър задуха отвън, по-силен отпреди. Затвори прозореца и докато дърпаше завесите, се вгледа в тъмнината навън. Покривът на Б-5 беше точно пред него и в сянката му тъмнината беше още по-дълбока. Имаше много хора в ресторанта и на кортовете. Но тук Асакава беше сам. Пусна пердето и си погледна часовника. 20,56. Не бяха изминали дори трийсет минути, откакто бе вътре. Но за него би могло да бъде и повече от час. Но да се намира тук не бе опасно само по себе си. Опитваше се да го повярва и да се успокои. Все пак колко хора са отсядали през шестте месеца, откакто е била построена Б-4 и останалите вили? Не всички от тях са умрели при мистериозни обстоятелства, нали? Само тези четирима според неговото разследване. Ако се разрови по-надълбоко, може би ще открие нещо повече, но засега това бе всичко. Значи, само да се намираш тук не е проблем. Въпросът е какво са правили тук?

Е, какво са правили?

Перифразира въпроса. Какво са могли да правят тук?

Не беше намерил нищо подобно на следа — нито в банята, нито във ваната, нито в гардероба, нито в кухнята. Служителят сигурно е изхвърлил всичко след почистването. Което означава, че е по-добре да говори с него, отколкото да си седи и да пие уиски. Щеше да спести време.

След като пресуши първото питие, второто направи по-малко. Сложи много лед и този път го разреди с вода. Чувството му за опасност май бе притъпено. Изведнъж се почувства глупаво: да краде от работното време, за да се качи дотук. Свали очилата си, изми си лицето и се погледна в огледалото. Беше лицето на болен човек. Може би вече се е заразил. Гаврътна уискито и си наля още една чаша. На връщане от трапезарията Асакава забеляза тефтер на рафта под телефона. На корицата пишеше Спомени. Прелисти няколко страници.

Събота, 7 април Нонко никога няма да забрави този ден. Защо? Това е т-а-й-н-а. Юичи е прекрасен. Хи-хи!?

 

НОНКО

Мотели, квартири и подобни предлагаха такива дневници в стаите, така че гостите им да записват спомени и впечатления. На следващата страница имаше неумела рисунка на мама и татко. Сигурно — семеен излет. Беше датирано 14 април — и естествено, пак събота.

Татко е дебел, мама е дебела, значи и аз съм дебела.

14 април.

Асакава продължи да прелиства. Усещаше как някаква сила го кара да отвори на последните страници, но продължаваше да върви поред. Боеше се, че ако обърка хронологията, ще пропусне нещо.

Не можеше да каже със сигурност, тъй като е имало много гости, които нищо не са писали, но му се струваше, че чак до лятото тук са идвали само през съботите. След това попълненията се сгъстяваха. Към края на август имаше редовен поток от записки, скърбящи, че лятото свършва.

Неделя, 20 август Още една ваканция дойде и си отиде. И беше гадна. Някой да ми помогне. Да спаси моето бедното аз! Имам мотор 400 кубика. Много съм готин. Далавера!

А. Я.

Явно този тип е решил, че тук му е мястото да рекламира себе си или да си намери кореспондент. Явно много хора реагираха така на това място. Личеше си кога са отсядали двойки, а когато са били без приятелка или приятел, са писали колко много са искали да не са сами.

Все пак беше интересно четиво. Сега часовникът му показваше девет часа.

Четвъртък, 30 август

Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш, освен, ако не ти стиска. Ще съжаляваш, че си го направил. (Зъл смях.)

Ш.И.

Само това беше написано. Трийсети август е след като четиримата са били тук. Инициалите „Ш. И.“ означават „Шуичи Иуата“. Неговата бележка беше по-различна от останалите. Какво значеше? По-добре да не го гледаш. Какво по дяволите е това нещо? Асакава затвори книгата и я погледна отстрани. Имаше малък процеп, където не се затваряше напълно. Сложи пръста си там и отвори страницата. Считай се за предупреден: по-добре да не го гледаш, освен ако не ти стиска. Ще съжаляваш, че си го направил. (Зъл смях.) Ш. И. Думите изскочиха право към него. Защо книгата искаше да се отвори точно на тази страница? Замисли се за момент. Може би четиримата са отворили книгата и са сложили нещо тежко отгоре й. Тежестта е създала тази сила, която и досега се опитва да отвори на страницата. И може би това, което са сложили отгоре, е било „нещото“ и „по-добре да не го гледа“. Трябва да е това.

Асакава заоглежда трескаво по рафтовете, претърсвайки всеки един от тях. Нищо. Нямаше дори и молив. Следващата записка беше от 1 септември, но не казваше, че група ученици го е гледала, просто обикновените неща. Нито едно следващо не го споменаваше.

Асакава затвори тефтера и запали цигара… по-добре да не го гледаш, освен, ако не ти стиска. Представи си, че нещото е нещо плашещо. Отвори книгата на произволна страница и я натисна леко. Каквото и да е било, е трябвало да бъде достатъчно тежко, че да не позволява на книгата да се затвори. Една или две снимки на духове например не биха свършили работа. Може би седмичник или книга с твърди корици… Както и да е, нещо, което гледаш. Може би трябваше да попита управителя дали е намирал нещо странно, оставено от гостите на 30 август. Не беше сигурен дали ще си спомни, но реши, че ако е толкова странно — щеше. Асакава понечи да се изправи, когато видеото пред него му грабна окото. Телевизорът още беше включен, показващ известна актриса да гони мъжа си с прахосмукачка. Реклама за битови уреди. … Да, видеокасета ще е достатъчно тежка, че да задържи книгата отворена, и може би са имали една подръка.

Още клекнал, Асакава изгаси цигарата си. Спомни си за касетките в офиса. Може би са гледали някой хубав филм на ужасите и са го препоръчали на следващия човек — ей, този е готин, гледай го. Ако беше само това… Но чакай. Ако е било така, защо Шуичи Иуата не е написал заглавието? Ако е искал да каже на някого, да кажем, че „Петък, 13-и“ е много добър филм, нямаше ли да е по-лесно да напише „Петък, 13-и“ е страхотен филм? Не би имало смисъл чак да го оставя отгоре на тефтера. Значи то трябва да е нещо без име, за да го опишат с нещо. …Е? Дали си струва да го проверя?

Нямаше какво да загуби, щом като нямаше други следи. И без това седенето и мисленето тук не доведоха доникъде. Асакава излезе от вилата, изкачи каменните стълби и отвори вратата на офиса.

Както и преди, нямаше следа от управителя, само звуците от телевизора. Човекът беше се пенсионирал в града и бе решил да доживее дните си сред природата, затова беше започнал работа като управител на планинския курорт. Но тя се оказа скучна и сега единственото, което правеше, бе да гледа телевизия. Така си обясняваше ситуацията Асакава. Преди да има време да го извика, мъжът се показа на рецепцията. Асакава заговори извинително.

— Все пак май ще взема някой филм.

Мениджърът се усмихна доволно.

— Заповядайте, който пожелаете. Всеки е по триста йени.

Асакава прегледа страшните филми. „Адската къща“, „Екзорсистът“, „Поличбата“. Беше гледал всичките през студентските си години. И нищо друго? Трябваше да има някои, които не беше гледал. Провери от единия край на рафтовете до другия, но нищо не го привлече. Започна отначало, като четеше заглавията на всеки един от около двеста филма. И тогава на най-долния рафт, далеч в ъгъла, забеляза касетка без обложка, паднала настрани. Всички останали бяха сложени в кутии, с картинки и всичко, а на тази дори нямаше етикет.

— Какво е това там?

След като попита, Асакава усети, че е използвал местоимението това, като посочи касетата. Ако нямаше име, как да го нарече по друг начин?

Мениджърът погледна притеснено и отговори не много бързо.

— А?

След това вдигна касетата.

— Това ли? Това не е нищо. … Ей, чудя се дали човекът въобще знае какво има на нея.

— Гледали ли сте я? — попита Асакава.

— Чакайте да видя.

Поклати няколко пъти глава като че ли се чудеше как е попаднала там.

— Ако нямате нищо против, може ли да я взема?

Вместо да отговори, мъжът се тупна по коляното.

— А-а, сега си спомням. Беше в някоя от стаите. Просто си помислих, че е от нашите, и я донесох тук…

— Да не би да е било в Б-4, как мислите?

Асакава попита бавно, като да постави ударение. Управителят се засмя и поклати глава.

— Нямам и най-малката представа. Беше преди два месеца.

Асакава попита пак.

— Вие… гледали… ли сте касетата?

Мениджърът просто поклати глава. Усмивката изчезна от лицето му.

— Не.

— Ами, тогава да я взема.

— Ще записвате нещо от телевизора ли?

— Да, ами, аз, а-а…

Погледна касетката.

— Езичето е счупено, виждате ли? Няма да можете да записвате.

Може би от алкохола Асакава се нервира. Казвам ти да ми я дадеш, бе, идиот такъв, просто ми я дай, изсумтя наум. Но колкото и да беше пил, Асакава не си позволяваше да вика по други хора.

— Моля. Ще я върна веднага.

Поклони се. Мениджърът не можеше да си обясни защо гостът проявява такъв интерес към една стара касета. Може би има нещо интересно на нея, нещо, което някой е забравил да изтрие… Сега съжали, че не я изгледа, като я намери. Щеше му се дори веднага да я пусне, но как ще откаже на един клиент. Асакава понечи да извади портфейла, но мениджърът хвана ръката му.

— Спокойно, няма нужда да плащате. Не мога да ви взема пари за това, нали?

— Много благодаря. Ще я върна веднага.

— Ако се окаже интересна, тогава — моля! Любопитството на управителя се разгоря. Беше гледал всеки филм поне по веднъж и вече не му бяха интересни. Как съм пропуснал този? Щеше да убие няколко часа. О, сигурно е просто някое тъпо предаване, записано от телевизията така или иначе.

Беше сигурен, че ще му върнат касетката веднага.