Коджи Сузуки
Кръгът (3)

ГЛАВА 3

Огури, редакторът, се мръщеше, докато слушаше разказа на Асакава. Спомни си го отпреди две години. Денем и нощем прегърбен над клавиатурата, като вманиачен се трудеше над биографията на гуруто Шоко Кагеяма, обобщаваща всичките му проучвания, та и повече. Нещо не беше наред с него тогава. Беше толкова обсебен, че Огури дори се опита да го прати на психоаналитик.

Част от проблема беше моментът. Преди две години цялата издателска индустрия претърпя безпрецедентен бум на окултното. Снимки на „духове“ бяха залели редакциите. Всички издания в страната бяха затрупани с истории и снимки на свръхестествени събития, от които нито едно не беше достоверно. Огури се беше чудил какво се случва. Смяташе, че разбира как е устроен светът, но просто не можа да намери смислено обяснение за подобно явление. Броят на информаторите, които изпълзяха и от най-малката дупка, беше направо абсурден. Няма да е преувеличение да се каже, че редакцията всеки ден се давеше в поща и всяка пратка беше свързана по някакъв начин с окултното. Не само „Дейли Нюс“ бе мишена на този потоп: всяко реномирано издание в Япония стана част от този необясним феномен. С въздишка по загубеното време проучваха набързо постъпилите материали. Както и се очакваше, повечето бяха анонимни, но се стигна до заключението, че не съществуваше един-единствен човек, който да изпраща множеството материали под фалшиви имена. По груби сметки излизаше, че около десет милиона души бяха изпратили писма на различни издателства. Десет милиона! Цифрата беше просто потресаваща. Самите случки не бяха толкова плашещи, колкото броят им. Всеки десети в страната беше изпратил по нещо. При все това сред тях нямаше нито един човек от бранша, нито приятел или роднина. Какво се случваше? Журналистите се почесваха по главата в недоумение. И тогава, преди някой да разбере какво става, писмата започнаха да секват. Странният феномен трая шест месеца и изведнъж, като насън, редакциите се върнаха към нормална работа и никога повече не получиха материал, свързан с подобно нещо.

Огури отговаряше за политиката на седмичното издание към случващото се и трябваше да реагира. Реши да го игнорират. Подозираше, че искрата, подпалила лудостта, бе хвърлена от някои списания, които той наричаше „дрипите“. С публикациите на снимки и истории на читатели те бяха отприщили интереса на обществеността към подобни неща и процесът придоби чудовищни измерения. Разбира се, Огури съзнаваше, че не всичко може да се обясни така просто. Но все пак беше някакво разумно обяснение.

Накрая всички редактори начело с Огури решиха да оставят пощата неотворена и направо да я пращат на боклука. И така се справиха. Държаха се, сякаш нищо не се случваше. Придържаха към стриктна политика да не публикуват нищо, което да е свързано с окултното, и не обръщаха внимание на анонимните източници. Дали това свърши работа или не, но напливът от подобна поща започна да намалява. Точно тогава като глупак Асакава беше налял масло в стихващия огън.

Огури погледна строго Асакава. Щеше ли да повтори грешката си?

— Чуй ме сега.

Всеки път, като не знаеше точно какво да каже, Огури започваше така. Чуй ме сега.

— Знам какво си мислите, господине.

— Не казвам, че не е интересно. Не знам с какво ще се сблъскаме. Но виж. Ако това нещо прилича на миналия път, няма да ми хареса.

Миналия път. Огури все още смяташе, че този бум е бил замислен от някого. Мразеше окултното заради онова, което му беше причинило, и предубеждението му си оставаше същото и след две години.

— Не говоря за нещо мистично. Казвам, само че не може да е съвпадение.

— Съвпадение. Хм…

Огури зарови глава в ръцете си и се опита да си обясни случая.

Племенницата на съпругата на Асакава беше починала в дома си в Хонмоку около 23 часа на пети септември. Причината за смъртта беше „внезапен отказ на сърцето“. Тази година завършваше гимназия, беше само на седемнайсет. В същия ден, по същото време 19-годишен младеж на мотор беше умрял от същото нещо, докато чакал на светофар пред гара Шинагава.

— Прилича ми на съвпадение и нищо друго. Научаваш за това от шофьор на такси и се сещаш за племенницата на жена ти. Не е ли така?

— Напротив — заяви Асакава и нарочно направи лека пауза. После каза: — Младежът с мотора в момента, когато е умрял, се е мъчил да свали каската си.

— … Е, и?

— Томоко също — когато са открили тялото й, сякаш е искала да си откъсне главата. Пръстите й здраво са били заплетени в косата.

Асакава бе срещал Томоко няколко пъти. Като всяко момиче в гимназията, тя много се грижеше за косата си, като я миеше всеки ден и подобни неща. Защо едно момиче ще дърпа косата си по този начин? Всеки път, като си помислеше за това, Асакава си представяше някакво невидимо нещо, придружено от неописуем ужас, който е изпитала.

— Не знам… Чуй ме сега. Сигурен ли си, че не се захващаш с това с предварителна настройка? Ако вземеш два нещастни случая, ако се вгледаш по-внимателно, ще откриеш прилики. Казваш, че и двамата са умрели от сърдечен удар. Сигурно много ги е боляло. Тя е дърпала косата, а той каската си… На мен ми звучи съвсем естествено.

Разбираше, че и това е възможно, но Асакава поклати глава. Нямаше да се предаде толкова лесно.

— Но, господине, тогава би трябвало да ги боли в гърдите. Защо са се дърпали за главата?

— Чуй ме сега. Някога имал ли си сърдечен удар?

— Ами… не.

— А питал ли си лекар за това?

— За какво?

— Дали човек, който получава инфаркт, не се дърпа за главата?

Асакава млъкна. Всъщност беше попитал лекар. Той му беше отговорил, не мога да го изключа. Уклончив отговор. Все пак понякога се наблюдават противоположни реакции. Някои хора при сърдечен кръвоизлив чувстват дискомфорт в стомаха и главоболие.

— Зависи от човека. Когато се мъчат над трудна математическа задача, някои се чешат по главата, други пушат. Някои дори могат да се чешат по корема.

Огури се завъртя в стола, казвайки това.

— Там е работата, че на този етап не можем да кажем нищо по случая, нали така? Няма място. Знаеш, заради случаите отпреди две години. Няма да докосваме подобна тема с лека ръка. Ако ни отърваше да спекулираме в печата с тази тема, тогава — да.

Може би е така. Може би редакторът имаше право — било е някакво невероятно съвпадение. В крайна сметка лекарят просто бе поклатил глава. Асакава го бе притиснал — наистина ли жертвите на сърдечен удар си дърпат косите? А той просто се намръщи и каза: Хм. Погледът му беше красноречив: никой от пациентите му не бе реагирал по този начин.

— Да, господине. Разбирам.

В момента нямаше какво да направи, освен прилежно да отстъпи. Ако не можеше да открие някакво истинско доказателство за връзка между случаите, нямаше да убеди редактора. Асакава си обеща, че ако не може да изрови нищо, ще зареже всичко.