Коджи Сузуки
Кръгът (2)

ГЛАВА 2

Ранната светлина на есенното утро се отразяваше във водата на вътрешния ров на императорския дворец. Непоносимите септемврийски жеги най-после свършваха. Казуюки Асакава беше преполовил стълбите към метрото, но изведнъж промени решението си: поиска му се да види водата отблизо, вместо от деветия етаж. Мръсният въздух от редакционните помещения сякаш се беше спуснал тук, долу, като утайка в бутилка: искаше му се да подиша малко свеж въздух навън. Изкачи се по стълбите и излезе на улицата. Зеленината на дворцовата градина отпред правеше отровните газове, идващи от експресната магистрала № 5 и от околовръстното шосе, по-поносими. Проясняващото се небе светеше във ведрата утрин.

Асакава се чувстваше изтощен, защото беше работил цяла нощ, но не му се спеше. Фактът, че завърши статията си, го ободри и мозъкът му работеше активно. Не беше почивал две седмици и възнамеряваше днес и утре да си стои вкъщи и да си почине. Щеше да отморява според разпореждането на главния редактор.

Видя приближаващо свободно такси откъм Куданшита и инстинктивно вдигна ръка. Картата му за метрото от Такебаши до Шинбаба беше изтекла и още не си я беше подновил. Да стигне до апартамента си в Кита Шинагава с метро му струваше 400 йени, а с такси беше около две хиляди. Избягваше да харчи повече от 1500 йени дневно, но като си помисли за трите прекачвания, които му предстояха, и фактът, че току-що му бяха платили, прецени, че поне този път може да си го позволи.

Решението му да вземе такси на точно това място и в този час беше просто прищявка, резултат от ред безобидни импулси. Не беше излязъл от метрото с намерението да хване такси. Беше го примамил чистият въздух навън, когато покрай него мина такси със светната червена лампичка „Свободно“^[1] и в този момент се сети как ще трябва да си купи билет, да вземе метрото и да се прехвърли на три различни спирки.

Стори му се, че няма да издържи. Ако беше взел метрото обаче, поредица от инциденти нямаше да бъдат свързани. Разбира се, всяка история започва с такива съвпадения.

Колата бавно спря до „Палассайд Билдинг“. Шофьорът беше дребен човек, на около четиридесет. Личеше, че е работил цяла нощ — очите му бяха зачервени. На таблото имаше негова цветна снимка с името му: Микио Кимура.

— До Кита Шинагава, моля.

Като чу посоката, на Кимура му се прииска да подскочи от радост. Мястото беше точно до гаража на фирмата му в Хигаши Готанда и тъй като беше краят на смяната, и без това щеше да пътува натам. В моменти като този, когато всичко ставаше както той иска, си спомняше колко обича работата си. Изведнъж му се дощя да побъбри.

— Статия ли пишете?

Асакава бе вторачил поглед през прозореца, без да мисли, когато шофьорът се обърна към него.

— А? — проговори стреснато, озадачен откъде шофьорът знае какво работи.

— Репортер сте, нали? В някой вестник.

— Да. Всъщност за седмично списание. Но откъде знаете?

Кимура бе работил дълги години и можеше да познае какво е положението на клиентите му по това откъде ги качва, как са облечени и как говорят. Ако клиентът има хубава работа и се гордее с нея, винаги с готовност говори за нея.

— Сигурно е трудно да ходиш на работа толкова рано сутрин.

— Тъкмо обратното — отивам вкъщи да спя.

— А-а, значи също като мен.

Асакава, общо взето, не се гордееше много с работата си. Но тази сутрин чувстваше същото задоволство, както първия път, когато видя своя статия отпечатана. Беше приключил една поредица и тя имаше доста голям успех.

— Интересна ли е работата ви?

— Да, може да се каже — отвърна Асакава. Понякога е, а понякога не е, но сега не му се впускаше в обяснения. Все още не беше забравил огромния си провал отпреди две години. Спомняше си и заглавието, над което бе работил:

„Новите богове на съвременността“.

Не му излизаше от ума приведената стойка, в която изслуша упреците на главния редактор, че от него репортер не става.

Известно време в таксито цареше тишина. С висока скорост взеха левия завой към „Токио Тауър“.

— Извинете, — каза Кимура, — по канала ли да тръгна или по №1 „Кейхин“?

И двата маршрута бяха удобни в зависимост от целта в Кита Шинагава.

— Вземете магистралата. Оставете ме точно пред Шинбаба.

Един таксиметров шофьор може да се отпусне, щом узнае точно къде отива клиентът му. Кимура сви надясно при Фуда-но-цуджи.

Приближаваха кръстовището, което Кимура повече от месец не можеше да прогони от ума си. За разлика от Асакава, когото мислите за неуспеха преследваха постоянно, Кимура можеше да погледне на случката по-обективно. Не той беше отговорен за инцидента и нямаше угризения. Вината беше изцяло на другия и Кимура не би могъл да предотврати случилото се, каквото и да направеше. Беше превъзмогнал ужаса напълно. Един месец. Много време ли е това? Асакава две години не можеше да се отърси от кошмара си.

Все пак незнайно защо всеки път, когато минеше покрай това място, Кимура се чувстваше длъжен да разкаже какво се беше случило. Поглеждаше в огледалото и ако видеше, че пътникът спи, се отказваше. Иначе разказваше на всички без изключение. Сякаш се бе вманиачил.

— Преди около месец тук се случи ужасно нещо… Сякаш по поръчка светофарът превключи от жълто на червено. — Знаете ли, много странни неща се случват на този свят. Кимура се опита да привлече вниманието на клиента си, намеквайки за характера на историята. Асакава беше полузаспал, но рязко изправи глава и се заоглежда неспокойно. Гласът на Кимура го стресна и сега се опита да се ориентира къде се намират.

— Случаите на внезапна смърт нарастват ли? При младежите.

— А?

Изразът отекна в ушите на Асакава. Внезапна смърт… Кимура продължи.

— Ами… Случи се преди около месец. Седя си аз в таксито ето там и чакам светофарът да светне зелено. Изведнъж някакъв мотоциклетист се стоварва върху колата ми. Не беше като да кара и да се подхлъзне, а просто си стоеше и изведнъж — бам! И какво мислите стана след това? Оказа се абитуриент на 19 години. Умря, идиотът. Казвам ви изкара ми ангелите. И линейка, и ченгета, и моето такси — нали разбирате, беше паднал към колата ми. Голяма работа беше, казвам ви.

Асакава не слушаше внимателно, но притежаваше интуицията на репортер с десетгодишен стаж. Инстинктивно си записа името на шофьора и фирмата.

— Начинът, по който умря, беше също толкова странен. Отчаяно се опитваше да си свали каската. Имам предвид, че се опитваше просто да я откъсне. Лежеше по гръб и се гърчеше. Отидох да се обадя за линейка и докато се върна, си беше отишъл.

— Къде казахте, че се е случило? — Асакава вече беше напълно буден.

— Ето там, виждате ли?

Кимура посочи към пешеходната пътека пред гарата. Гара Шинагава се намира в квартал Таканава на район Минато. Асакава отбеляза факта наум. Инцидент на това място попада под юрисдикцията на полицейското управлението в Таканава. Прецени кой от контактите му можеше да му осигури достъп до местното управление. Това беше хубавото да работиш за голям вестник: имаха връзки навсякъде и понякога способността им да събират информация беше по-голяма от тази на полицията.

— Значи го определиха като внезапна смърт?

Не беше сигурен дали това е точният медицински термин. Попита бързо, без да си дава сметка защо случката го беше заинтригувала толкова…

— Невероятно, нали? Таксито ми стоеше абсолютно неподвижно. Онзи просто спря и падна върху него. Вината беше изцяло негова. Но трябваше да попълня доклад за инцидента и на косъм ми се размина да го впишат в досието ми за застраховката. Уверявам ви, беше голямо нещастие, стана изневиделица.

— Спомняте ли си точно в кой ден и час стана всичко това?

— Хе-хе, на материал за статия ли ви намирисва? Септември, само да си спомня — четвърти или пети. Часът мисля, че беше около единайсет вечерта.

В мига, в който го каза, сцената изплува пред очите на Кимура. Тежкият въздух, капещото масло от мотора. То приличаше на живо същество, докато се плъзгаше към канала. Светлини от фарове се отразяваха върху повърхността му, която се оформяше на тежки капки и безшумно се изливаше в канавката. Моментът, когато усещанията му престанаха да му служат. После — шокът, отразен върху лицето на мъртвеца, облегнато на каската. Какво всъщност го е изненадало толкова?

Светофарът светна зелено. Кимура даде газ. От задната седалка се чуваше звук от химикалка върху хартия. Асакава си записваше. На Кимура му прилоша. Защо спомените му от случката оставаха толкова живи. Преглътна горчивата слюнка, която се беше надигнала, и притъпи гаденето.

— Каква казахте, че е причината за смъртта? — попита Асакава.

— Сърдечен удар.

Сърдечен удар? Това ли беше диагнозата на съдебния лекар? Не мислеше, че още използват този термин.

— Ще трябва да проверя това заедно с датата и часа — промърмори Асакава, докато си записваше. — С други думи, не е имал никакви външни наранявания?

— Точно така. Абсолютно никакви. Беше само шокът… Аз трябва да съм този, който е шокиран, нали?

— А?

— Така де… Мъртвият имаше изражение на абсолютна изненада.

Асакава усети как нещо прещраква в мозъка му; в същото време някакъв вътрешен глас отрече да има връзка между двата случая. Просто съвпадение, това е всичко.

Гара Шинбаба по теснолинейката Кейхун Кюко се изправи пред тях.

— На следващия светофар завийте наляво и спрете, моля.

Таксито спря и вратата се отвори. Асакава подаде две хиляди йени заедно с визитната си картичка.

— Името ми е Асакава. Работя за компанията „Дейли Нюс“. Бих искал да чуя повече за случилото се, ако нямате нищо против.

— Няма проблем — каза Кимура, доволен. Незнайно защо му се струваше, че това е негов дълг.

— Ще ви се обадя утре или вдругиден.

— Искате ли да ви дам телефона си?

— Няма нужда. Записах името на фирмата ви, виждам, че е близо оттук.

Асакава слезе от таксито и тъкмо да затвори вратата, се спря за миг. Почувства неописуем ужас от мисълта, че това, което току-що бе чул, ще бъде потвърдено. Май не бива да си навирам носа в странни случки. Може да се повтори провалът от миналия път. Но след като веднъж любопитството му беше провокирано, не можеше просто така да го подмине. Добре разбираше това. За последен път попита Кимура:

— Този човек се е мъчил от болка, опитвайки се да свали каската, нали?