Коджи Сузуки
Кръгът (1)

5 септември 1990, 22,49 ч, Йокохама

Луксозният жилищен квартал от 14-етажни кооперации граничеше със северния край на парка Санкиен. Въпреки че бяха построени наскоро, почти всички апартаменти бяха обитаеми. Близо по сто квартири бяха наблъскани във всяка сграда и въпреки това повечето жители не бяха виждали лицата на съседите си. Единственото доказателство, че тук живеят хора, се проявяваше вечер, когато прозорците светеха.

На юг се виждаше фабрика, чиито светлини се отразяваха в маслената повърхност на океана. По стените й, сякаш вени върху мускулна тъкан, се точеше лабиринт от тръби и кабели. Безброй светлини играеха по фасадата, подобно светулки. Гледката притежаваше странна красота. Фабриката хвърляше безмълвна сянка надалеч в тъмната вода.

На стотина метра по-близо в квартала стоеше самотна двуетажна къща насред празните парцели, очертани на точно определени разстояния. Входната врата излизаше направо на улицата, водеща на север и юг, а до нея се намираше едноместен гараж. Къщата беше обикновена, като всяка в нов комплекс, но беше единствена. Може би заради проблемите с масовия транспорт малко от парцелите бяха продадени и можеха да се видят табелки „Продава се“ по цялата улица. За разлика от блоковете, които бяха изкупени веднага, щом бяха завършени, зоната на индивидуалните къщи пустееше.

Лъч флуоресцентна светлина падаше от втория етаж право върху тъмната улица. Самотната светлина идваше от стаята на Томоко Оиши. Облечена в шорти и бяла тениска, тя се беше сгърчила на един стол и учеше. Седеше в неудобна поза — с изпънати крака към вентилатора на пода. Правеше си вятър с края на тениската, позволявайки на струята въздух да докосва голата й кожа, и мърмореше срещу жегата. Учеше последна година в частната девическа гимназия и беше оставила домашните да се натрупат през лятната ваканция^[1].

Беше се забавлявала прекалено много и обвиняваше за това жегата. Всъщност лятото не бе от най-горещите. Ясните дни не се оказаха чак толкова много и не беше ходила на плаж, колкото предишни години. На всичкото отгоре, точно когато ваканцията свърши, се заредиха пет поредни великолепни летни дни. Това дразнеше Томоко: тя се сърдеше на ясното небе.

И как можеше да учи в тази скапана жега?

Протегна ръка, разроши косата си и се пресегна да увеличи звука на радиото. Забеляза как една нощна пеперуда заблестя на мрежата на прозореца и след това отлетя, понесена от струята на вентилатора. Мрежата потрепна след като мушицата изчезна в тъмнината.

На следващия ден й предстоеше тест, а Томоко Оиши не беше стигнала доникъде. Нямаше да е готова дори да седи цяла нощ. Погледна часовника. Почти единайсет. Помисли си дали да гледа репортажите от мача по бейзбол. Може би щеше да зърне родителите си в публиката до игрището. Но тя, която искаше на всяка цена да постъпи в колеж, се притесняваше за теста. Трябваше да бъде приета. Нямаше значение къде, стига да е колеж. Дори и така, колко разочароваща беше ваканцията! Лошото време й бе попречило да се забавлява истински, а високата влажност не й позволи да свърши каквато и да било работа.

Това беше последното ми лято в училище, човече. Исках да завърша както подобава, а сега всичко свърши. Край.

Насочи мислите си към по-примамлива мишена, на която да стовари лошото си настроение.

И кога ще се върнат мама и татко? Да оставят така дъщеря си сам-самичка да учи, потънала в пот, докато те си карат кефа на мач. Защо не се замислят веднъж и за моите чувства?

Някой в службата беше дал два билета на баща й за мача на „Джайънтс“ и двамата с майка й бяха отишли в „Токио Доум“. Вече трябваше да се връщат, освен ако не бяха спрели някъде след мача. Сега Томоко беше съвсем сама в чисто новата им къща.

Беше неочаквано влажно, при положение, че не беше валяло от няколко дена. В допълнение на потта, която течеше от тялото й, влагата сякаш висеше във въздуха. Томоко несъзнателно се плесна по бедрото. Но когато вдигна ръката си, не можа да намери следа от комар. Започна да усеща лек сърбеж точно над коляното, но май само си въобразяваше. Чу жужене. Размаха ръце над главата си. Муха. Тя внезапно полетя нагоре, за да избегне струята на вентилатора, и изчезна от погледа й. Как беше влязла муха в стаята? Вратата беше затворена. Томоко провери мрежата на прозореца, но не можа да намери толкова голяма дупка, през която да мине муха. Изведнъж осъзна, че е жадна. А също й се пишкаше.

Задъха се — не че се задушаваше, а все едно нещо я притискаше в гърдите. Доскоро Томоко се оплакваше на себе си колко несправедлив е животът, но сега сякаш я бяха подменили и млъкна. Когато слизаше по стълбите, сърцето й затупка силно без причина. Светлини от фарове пропълзяха по стената в долния край на стълбата и изчезнаха. Докато шумът от двигателя заглъхваше в далечината, тъмнината в къщата сякаш все повече се сгъстяваше. Томоко нарочно вдигна много шум, слизайки, и светна лампата в хола на долния етаж.

Остана седнала на тоалетната, потънала в мислите си, много време след като беше свършила да пикае. Сърцебиенето продължи. Досега не беше преживявала нещо подобно. Какво става? Пое си няколко дълбоки глътки въздух, за да се успокои, след това се изправи и вдигна шортите и бикините.

Мамо, тате, моля ви, прибирайте се no-бързо, каза сама на себе си като малко момиченце. О-о-о, гадост. На кого ли говоря?

Не се обръщаше към родителите си, молейки ги да се върнат. Говореше на някой друг…

Хей. Престани да ме плашиш. Моля те…

Преди да се усети, вече говореше любезно.

Изми ръцете си на мивката в кухнята. Без да ги избърше, взе няколко кубчета лед от камерата, сложи ги в чаша и си сипа кола. Изпи я наведнъж и я остави на бара. Кубчетата се завъртяха за момент в чашата, после спряха. Томоко потръпна. Стана й студено. Гърлото й все още беше сухо. Пак извади бутилката от хладилника и напълни чашата си. Сега ръцете й трепереха. Имаше чувството, че зад нея стои нещо. Нещо — определено не беше човек. Остра смрад на гниеща плът изпълни въздуха около нея. Беше нещо невидимо.

— Престани! Моля те! — молеше се тя, вече на глас.

Петнайсет ватовата флуоресцентна крушка над мивката започна да мига като при затруднено дишане. Уж беше нова, а светлината й сега изглеждаше несигурна. Изведнъж Томоко поиска да натисне копчето, което контролираше всички лампи в кухнята. Но не можеше да отиде до него. Дори не можеше да се обърне. Знаеше какво има зад нея: стая в японски стил с осем татами възглавници и будистки олтар в памет на дядо й. През леко отворените пердета можеше да види тревата на празните парцели и ивица светлина от блоковете зад тях. Не трябваше да има нищо друго.

До момента, в който изпи половината от втората си чаша, Томоко не можеше да се движи изобщо. Усещането беше прекалено силно, не беше възможно просто да си въобразява присъствието. Беше сигурна, че нещо се пресяга, дори сега, за да я пипне по врата.

Ами ако е…? Не искаше да помисля за останалото. Ако го направи, ако продължи така, ще си спомни и няма да издържи на ужаса. Беше се случило преди седмица, достатъчно отдавна, за да забрави. Шиучи беше виновен за всичко — не трябваше да казва това… След това никой от тях не можа да спре. Но се бяха върнали в града и сцените, живите образи вече не им се струваха толкова истински. Някой просто се бе пошегувал нелепо. Томоко се опита да мисли за нещо по-весело. За всичко друго, освен за онова. Но ако това беше… Ако това беше истинско… все пак… Това телефонът ли беше?

О, мамо и тате, какво правите?

— Елате си вкъщи! — Томоко извика на глас.

Но и след като проговори, зловещата сянка не даде признак, че изчезва. Стоеше зад нея, чакаше и я наблюдаваше. Чакаше шанса си.

На седемнайсет години Томоко не знаеше какво е истински ужас. Но знаеше, че има страхове, които се зараждат във въображението й по собствена воля. Сигурно е това. Да, само това е. Когато се обърна, там няма да има нищо. Нищичко.

Обзе я желание да се обърне. Искаше да се убеди, че зад нея няма нищо и да се измъкне от тази ситуация. Но само това ли беше? Зловещи тръпки полазиха по раменете, спуснаха се по гърба и започнаха да се плъзгат по гръбнака й, все по-надолу и по-надолу. Тениската й беше подгизнала от студена пот. Физическата й реакция беше твърде силна, за да е само във въображението й. … Някой не беше ли казал, че тялото е по-откровено от разума?

Друг глас обаче също заговори: Обърни се, там не може да има нищо. Ако не си довършиш колата и не се качиш да учиш, не се знае как ще се справиш на теста утре.

Едно кубче лед в чашата се спука. Сякаш пробудена от шума, без да се замисли, Томоко се обърна.

5 септември, 22,54 ч.
Токио, кръстовището пред гара Шинагава

Светна жълто точно пред него. Можеше да продължи, но вместо това Кимура спря таксито си до бордюра. Надяваше се да качи някого за Роппонги — много от клиентите му отиваха към Акасака или Роппонги и не беше необичайно да се качват така, докато е спрял на светофара.

Един мотоциклет се промуши между таксито и бордюра и спря точно пред пешеходната пътека. Водачът беше младеж, облечен в джинси. Кимура се дразнеше от моторите, от начина, по който минаваха и се шмугваха през задръстванията. Особено много ги мразеше, докато чакаше на светофар като този и ако някой спреше точно до вратата му и я блокираше. Днес през целия ден имаше разправии с клиенти и сега бе в лошо настроение. Кимура изгледа кисело моториста. Лицето му беше скрито от стъклото на каската. Единият му крак беше отпуснат на тротоара, колената му широко разтворени и се клатушкаше тромаво.

Млада жена с хубави крака мина по тротоара. Мотористът се извърна, за да я гледа как отминава. Но погледът му не я проследи напълно. Главата му се изви на около 90 градуса, сякаш прикова поглед на витрината зад нея. Жената излезе от полезрението му. Беше се втренчил в нещо. Светлината „Премини“ започна да мига и след това изгасна. Заварените по средата пешеходци забързаха, минавайки точно пред таксито. Никой не вдигна ръка и не се запъти към него. Кимура форсира двигателя и зачака зеления сигнал.

Точно в този момент мотористът като да бе обзет от страшен спазъм, вдигна ръцете и се строполи, блъскайки вратата на таксито.

Копеле такова.

Сигурно е загубил равновесие и падна, помисли си Кимура, като пусна аварийните светлини и излезе от колата. Ако й имаше нещо на вратата, смяташе да накара момчето да плати за щетите. Светна зелено и колите зад Кимура започнаха да го заобикалят, за да влязат в пресечката. Мотористът лежеше по гръб, ритайки силно с крака, като правеше неистови опити да свали каската си. Преди да погледне към младежа, Кимура хвърли поглед на колата. Както и очакваше, имаше дълга криволичеща драскотина по вратата.

— Мамка му! — изсъска гневно, докато приближаваше падналия.

Каишката беше здраво закопчана под брадата му, а момчето отчаяно се опитваше да свали каската — все едно искаше да си откъсне главата.

Толкова ли го боли?

Кимура разбра, че става нещо сериозно. Най-после клекна до него и попита:

— Добре ли си?

Затъмненото стъкло пречеше да види изражението му. Момчето хвана силно ръката на Кимура, сякаш молеше за нещо. Почти увисна на него. Мълчеше. Не се опита да вдигне стъклото на шлема си. Кимура започна да действа.

— Чакай така, ще извикам линейка.

Докато дотича до телефонната будка, Кимура се чудеше как може едно обикновено падане да завърши така. Сигурно си е ударил силно главата.

Не ставай глупав. Човекът беше с каска, нали? Не изглежда да има счупен крак или ръка. Надявам се да не ми създаде проблеми… Няма да е добре, ако се е наранил, като се блъсна в колата ми.

Обзе го лошо предчувствие.

Ами ако наистина е пострадал, дали моята застраховка трябва да покрие щетите? Това означава опис на злополука, което пък значи ченгета…

Когато Кимура се върна, младежът лежеше неподвижно, стискайки гърлото си. Няколко минувачи бяха спрели и наблюдаваха загрижено. Кимура си проби път през тълпата, като накара всеки да разбере, че именно той е извикал линейката.

— Хей! Хей! Дръж се. Линейката идва.

Кимура развърза каишката на каската. Тя веднага падна. Кимура не можа да повярва колко се беше мъчило момчето. Лицето му беше изкривено до неузнаваемост. Единствената дума, която можеше да опише изражението му, беше почуда. Очите му бяха широко отворени, яркочервеният език се беше заклещил в гърлото, слюнка се стичаше от устата му. Линейката щеше да дойде твърде късно. Когато докосна врата на момчето, сваляйки каската, не усети пулс. Кимура изтръпна. Случката се превръщаше в абсурд.

Едното колело на мотора още се въртеше бавно, а масло от двигателя изтичаше по улицата и в канала. Нямаше и полъх вятър. Нощното небе беше чисто. Точно над главите им светофарът отново светна червено. Кимура се изправи колебливо, като се държеше за предпазната ограда на тротоара. Отново погледна лежащия на земята. Главата му, подпряна на каската, беше извита надясно почти под прав ъгъл. Необикновена поза, откъдето и да погледнеш.

Аз ли така я поставих? Аз ли сложих главата му върху каската по този начин? Като на възглавница? Защо?

Не можеше да си спомни изминалите няколко секунди. Тези широко отворени очи се бяха втренчили в него. Побиха го зловещи тръпки. Беше тропическа нощ, а Кимура неистово зъзнеше.