Коджи Сузуки
Кръгът (24)

20 октомври, събота

Радваше се да си е отново вкъщи, но без жена му и детето му жилището му изглеждаше някак пусто. Колко време беше изминало, откакто замина? Опита се да преброи на пръсти. Беше прекарал една нощ на Камакура, беше заклещен на Ошима за две, следващата нощ преспа в курорта „Вила Лог“ и още едно преспиване на Ошима. Далеч от дома само пет нощи. Но му се струваше много повече. И друг път е отсъствал за пет дена, проучвайки нещо за статиите си, но тогава времето сякаш летеше.

Асакава седна на бюрото в кабинета си и включи компютъра. Още усещаше болки тук-там и гърбът го болеше, като сядаше или ставаше. Дори десетте часа сън снощи не можаха да компенсират всичките безсънни нощи от последната седмица. Но сега не можеше да си почива. Ако не свършеше работата, която се беше насъбрала, нямаше да може да спази обещанието си и да ги заведе на Никко утре, неделя.

Седна точно пред компютъра. Беше вече запазил първата половина от историята на дискета. Сега трябваше да добави всичко след понеделника — деня, в който научиха името Садако Ямамура. Искаше да завърши този документ колкото се може по-бързо. До вечерта написа пет страници. Доста добро темпо. По принцип Асакава работеше по-бързо през нощта. С тази скорост щеше да успее да си почине и с удоволствие да види детето и съпругата си утре. След това в понеделник щеше да се върне към нормалния си живот. Нямаше представа как щеше да реагира редакторът му на това, което пишеше в момента, но нямаше да разбере, ако не го довърши. Знаейки, че може би това е безплодно начинание, той нареди събитията от седмицата последователно. Само когато го завърши, щеше да почувства, че всичко наистина е приключило.

Понякога пръстите му спираха над клавиатурата. Копието на снимката на Садако беше до бюрото. Имаше чувството, че това страховито красиво момиче го гледа и това нарушаваше концентрацията му. Беше видял нещата като нея, през тези прекрасни очи. Още имаше чувството, че част от нея е влязла в тялото му. Асакава сложи снимката така, че да не я вижда. Не можеше да работи, докато Садако го гледаше.

Вечеря в близко ресторантче и се зачуди какво ли прави в този момент Рюджи. Не беше притеснен — понякога просто виждаше лицето му. Когато се върна в стаята си да работи, това лице нахлу в мислите му, ставайки все по-отчетливо.

„Чудя се какво ли прави сега?“

Лицето на Рюджи влизаше и изчезваше от фокус. Почувства се страшно развълнуван и протегна ръка да вземе телефона. На седмия сигнал слушалката се вдигна, почувства облекчение. Но чу женски глас.

— Ало?

Гласът беше тих. Асакава го беше чувал и преди.

— Ало. Аз съм Асакава.

— Да? — дойде приглушеният отговор.

— А, вие сте Май Такано, нали? Трябва да ви благодаря за обяда, който ми направихте последния път, когато се видяхме.

— Няма нищо — прошепна тя и зачака.

— Рюджи там ли е?

Асакава се запита защо веднага не предаде телефона на Рюджи.

— Рюджи там… Професорът е мъртъв.

— Какво?

Колко време не можеше да каже нищо. Единственото, което измисли, бе глупавото „Какво?“. Очите му гледаха празно в една точка на тавана. Накрая, когато телефонът щеше да се изплъзне от ръката му, успя да каже:

— Кога?

— Снощи, около десет часа.

Рюджи беше свършил да гледа касетката в апартамента на Асакава миналия петък в 21,49. Умрял е точно по разписание.

— Каква беше причината за смъртта? — не бе нужно да пита.

— Внезапен отказ на сърцето… Но още не са определили точна причина за смъртта.

Асакава едва се държеше на крака. Това не беше приключило. Просто бяха преминали във втория кръг.

— Май, ще бъдеш ли там още време?

— Да. Трябва да подредя документите на професора.

— Веднага ще дойда. Изчакай ме.

Асакава затвори телефона и се свлече на пода. Крайният срок на жена му и дъщеря му беше утре сутрин в единайсет. Още едно надбягване с времето. И този път беше сам в битката. Рюджи го нямаше. Не можеше да лежи така на пода. Трябваше да предприеме нещо. Бързо. Веднага.

Излезе на улицата и прецени трафика. Изглеждаше, че да кара ще е по-бързо, отколкото да вземе метрото. Пресече на пешеходната пътека и влезе в паркираната на тротоара кола под наем. Радваше се, че беше продължил срока с още един ден, за да може да вземе семейството си.

Какво означаваше това? Хванал здраво волана, се опита да подреди мислите си. Виждаше кадър след кадър и в нито един нямаше смисъл. Колкото повече мислеше, толкова по-малко можеше да възприеме, а връзката между кадрите все повече се опъваше, докато не изглеждаше, че ще се скъса. Успокой се! Успокой се и мисли! Заповяда сам на себе си. Накрая разбра къде трябва да се фокусира.

Първо, не разгадахме наистина заклинанието как да избегнеш смъртта. Садако не искаше костите й да бъдат намерени, положени и отслужена служба. Тя искаше нещо съвсем различно. Какво? Какво е то? И защо аз съм още жив, щом не разгадахме заклинанието? Какво означава това? Кажи ми! Защо само аз оцелях?

В единайсет на другата сутрин Шизу и Йоко щяха да посрещнат своя край. Вече беше девет вечерта. Ако не направи нещо, ще ги загуби.

Досега бе разглеждал нещата от перспективата на проклятие, казано от Садако — жена, която бе срещнала неочакваната си смърт. Сега започна да се съмнява в този подход. Имаше лошо предчувствие за дълбоко зло, което се надсмива над цялото човешко страдание.

Май беше коленичила в стаята в японски стил с непубликуван ръкопис на Рюджи в скута й. Обръщаше страниците, вглеждайки се във всяка една, но и в по-добри времена би се затруднила, а сега нищо не схващаше. Стаята приличаше на пещера. Родителите на Рюджи бяха откарали тялото му в Кавазаки рано тази сутрин. Вече го нямаше.

— Кажи ми всичко за снощи.

Приятелят му беше мъртъв. Беше му като брат. Скърбеше. Но нямаше време да се размеква в сантименталности. Асакава седна до Май и се поклони.

— Беше след девет и трийсет вечерта. Професорът ми се обади…

Разказа му всичко подробно. Писъкът, който се чу от телефона, тишината след него. После беше бързала да стигне до апартамента му и го заварила облегнат на леглото с широко разтворени крака. Прикова поглед на мястото, където бе намерила трупа на Рюджи, и докато описваше сцената, в очите й се появиха сълзи.

— Виках и виках, професорът не отговаряше.

Асакава не й даде време да плаче.

— Имаше ли нещо особено в стаята?

— Не — каза, клатейки глава. — Само телефонът беше отворен и се чуваше пронизващ звук.

В момента на смъртта Рюджи се бе обадил на Май. Защо? Асакава продължи да пита.

— Не ти каза нищо накрая? Без последни думи? Нищо, да кажем, за видеокасета?

— Касета ли?

Изражението на Май показваше, че не вижда нищо общо между смъртта на Рюджи и някаква касетка. Асакава нямаше как да разбере дали Рюджи бе открил истината за заклинанието точно преди да умре.

Но защо се е обадил на Май? Трябва да го е направил, знаейки, че смъртта настъпва… Защото е искал да чуе гласа на любим човек? Възможно ли е да е разгадал заклинанието и да му е трябвала нейната помощ, за да го изпълни? И затова й се е обадил? В този случай трябва още един човек, за да проработи заклинанието.

Асакава понечи да си ходи. Май го изпрати до вратата.

— Май, тук ли ще останеш през нощта?

— Да. Трябва да се погрижа за ръкописа му.

— Е, съжалявам, че те притесних в такъв момент. Тръгваше си.

— Хм…

— Да?

— Г-н Асакава, страхувам се, че имате грешна представа за мен и професора.

— Какво имаш предвид?

— Вие мислихте, че имаме връзка… като мъж и жена.

— Не. Е, така де…

Май знаеше, когато хората ги приемаха за любовници — от начина, по който ги гледаха. Асакава ги гледаше по този начин. Това притесняваше Май.

— Първия път, когато ви срещнах, професорът ви представи като най-добрия си приятел. Това ме изненада. Не бях чувала професорът да говори по този начин за някого. Мисля, че сте му били много близък човек. Така че… — поколеба се преди да продължи. — Така че се надявам да можете да го разберете по-добре като негов най-добър приятел. Професорът…, доколкото знам, никога не е познавал жена.

Тя сведе очи.

Искаш да кажеш, че е умрял девствен?

Асакава не можеше да каже нищо. Остана безмълвен.

— Но…

Но ти не знаеш какво беше направил в гимназията — искаше да каже, но се спря. Не искаше да вади на показ престъпленията на мъртъв човек, а и не му се щеше да разруши свидния спомен на Май за Рюджи.

Изникнаха и нови съмнения. Асакава вярваше на женската интуиция. Изглежда, Май беше много близка на Рюджи и щом тя казва, че е бил девствен, значи трябваше да го приеме за достоверна теория. С други думи, това, че е изнасилил колежанка в квартала си, можеше да е просто измислица.

— Професорът беше като дете, когато беше с мен. Казваше ми всичко. Нищо не криеше. Знам почти всичко, което може да се знае за юношеството му. За болката му.

— Така ли? — беше всичко, което Асакава можа да отвърне.

— Когато беше с мен, беше невинен като десетгодишно момче. В присъствието на трети човек играеше джентълмена, а с вас, предполагам, е играл мръсника. Права ли съм? Ако не е така…

Май грациозно се протегна за бялата си чанта, извади една кърпичка и избърса очите си.

— Ако не беше играл такива роли, никога нямаше да може да се оправи със света. Разбирате ли какво казвам?

Асакава беше шокиран. Но изведнъж прозря. За човек, който се справя отлично с ученето и спорта, Рюджи беше доста самотен. Нямаше и един близък приятел.

— Беше толкова чист… Не повърхностен като всички глупаци, с които уча. Те не могат да се сравняват с него.

Кърпичката на Май бе подгизнала от сълзи.

Вече на вратата, Асакава си даде сметка, че има твърде много храна за размисъл и не може да подбере подходящите думи, за да се сбогува с Май. Рюджи, когото той познаваше, беше толкова различен от Рюджи на Май. Представата му за човека беше станала толкова неясна, та чак непознаваема. Приятелят му бе обгърнат от тъмнина. Колкото и да се бе старал, Асакава така и не бе успял да определи личността му. Наистина ли беше изнасилил онова момиче в гимназията? Нямаше как да узнае, както и дали бе продължил да прави подобни неща, както му казваше. А точно сега, когато наближаваше крайният срок за семейството му, не искаше да се тормози с допълнителни неща. Каза само:

— Рюджи беше и моят най-добър приятел.

Думите сигурно бяха задоволили Май. На красивото й лице се изписа усмивка, която можеше да означава още по-силна скръб. Тя се поклони съвсем леко. Асакава затвори вратата и се спусна по стълбите. Като излезе на улицата и се отдалечи от апартамента на Рюджи, се замисли за своя приятел, който беше хвърлил всичко в тази опасна игра, дори пожертва живота си. Асакава не си направи труда да избърше сълзите си.