Коджи Сузуки
Кръгът (12)

14 октомври, неделя

На следващата сутрин, в неделя, Асакава набра телефона на Рюджи веднага щом стана.

— Да? — отговори Рюджи сънливо.

Асакава си спомни за яда си от снощи и изкрещя в слушалката:

— Къде беше снощи?

— А? О, Асакава!

— Трябваше да се обадиш, нали?

— О, да. Бях пиян. Колежанките в днешно време наистина могат да пият. А могат и да правят други неща, ако ме разбираш. У-ух. Изтощен съм.

Асакава занемя: сякаш последните три дена бяха само сън. Чувстваше се като глупак, че бе приел всичко толкова на сериозно.

— Е, тръгвам към теб. Чакай ме — каза Асакава и затвори телефона.

За да стигне до жилището, Асакава се качваше на метрото до Източен Накано и после вървеше десет минути в посока на Ками Очиаи. С надежда си мислеше, че въпреки че снощи беше пил, Рюджи все още си беше Рюджи. Може би дори беше разгадал тайната и беше излязъл да се весели. Колкото по-близко беше до апартамента, толкова по-нервен ставаше и вървеше все по-бързо. Емоциите му го изтощаваха, люшкайки се от страх към надежда, от песимизъм към оптимизъм.

Рюджи отвори все още по пижама. Несресан, неизбръснат, явно току-що беше станал от леглото. Асакава нямаше търпение да си свали обувките и попита още от антрето:

— Научи ли нещо?

— Не, всъщност не. Но влез — каза Рюджи, чешейки си главата.

Погледът му не бе съсредоточен и Асакава веднага разбра, че мозъкът му още не се е събудил.

— Хайде, събуди се. Пий кафе или нещо.

Чувствайки се сякаш надеждите му бяха предадени, Асакава шумно постави чайника на котлона. Изведнъж го облада тревога за времето.

Двамата седяха със скръстени крака. Цялата стена пред тях беше в книги.

— Е, кажи ми какво си открил — каза Рюджи, люлеейки едното си коляно.

Нямаше време за губене. Асакава извади всичко, което беше събрал предния ден, и го изложи хронологично. Първо му съобщи, че касетата е записана от телевизора в хижата в 20,00 часа на 26 август.

— Наистина ли?

Рюджи изглеждаше изненадан. Той също си беше мислил, че е записана с видеокамера и след това занесена там.

— Виж, това е интересно. Но ако вълните са били превзети, както казваш, то тогава и други би трябвало да видят същото нещо.

— Обадих се в поделенията ни в Атами и Мишима и ги попитах за това. Но казват, че не са получили сигнали за странни излъчвания в района на Южен Хаконе на 26 август.

— Разбирам, разбирам… — Рюджи скръсти ръце и се замисли за момент.

— Има две възможности. Едната е, че всички, които са го видели, са мъртви. Но почакай — когато е било излъчвано, магията не е била изтрита. Значи… Е, както и да е, местните вестници не са научили нищо, нали така?

— Да. Вече проверих това. Имаш предвид дали е имало други жертви? Не е имало. Никакви. Ако е била пускана касетата и са я видели и други хора, те не са станали жертви. Дори и слухове не е имало.

— Но помниш ли, когато се появи СПИН първоначално? Лекарите в Америка не знаеха какво става. Единствено че хора умират от симптоми, които не са срещали преди. Само подозираха, че това е някакво непознато заболяване. Започнаха да го наричат СПИН едва две години след като се беше появил. Случват се подобни неща.

В планинските долини, западно от хребета Танна, имаше само няколко разпръснати ферми, близо до магистралата Атами-Каннами. Ако се вгледаш на юг, можеш да видиш само „Пасифик Ленд“, Южен Хаконе, изолиран сред призрачни планински поляни. Имаше ли нещо невидимо, което се случва там? Може би много хора умираха внезапно, но това още не беше стигнало до медиите. Не беше само СПИН: болестта на Кавазаки, открита за пръв път в Япония, е съществувала десет години преди да бъде официално наречена болест^[1].

Беше изминал само месец и половина, откакто случайно беше записано мистериозното излъчване. Напълно възможно е явлението все още да не е разпознато. Ако Асакава не беше открил приликите между четирите смъртни случая — ако племенницата му не беше една от тях, — този „синдром“ щеше още да е неизвестен. И още по-страшно. Обикновено бяха необходими стотици, хиляди смъртни случаи, за да се признае едно нещо за „синдром“.

— Нямаме време да обикаляме от врата на врата и да разпитваме хората. Но, Рюджи, ти спомена за втора възможност.

— Да. Второ, единствените хора, които са го видели, сме ние и четиримата младежи. Ха, да не мислиш, че малкият тъпак, записал касетата, е знаел, че честотите са различни в различните райони? Това, което показват в Токио на канал 4, в провинцията може да е на съвсем различен канал. Едно глупаво дете няма как да знае това — може би е настроил видеото на канала, който гледа в Токио.

— Накъде биеш?

— Помисли. Хора като нас, които живеят в Токио, включват ли изобщо канал 2? Тук той не се използва.

— А-ха. Значи детето е настроило видеото на канал, който местните хора въобще не включват. А и щом са гледали нещо друго в момента, не е могъл да знае какво се записва. При всяко положение, с толкова малко население в тези планини по принцип не е могло да има много зрители.

— Както и да е, въпросът е откъде е дошъл сигналът? Звучеше толкова просто, като го каза Рюджи. Но само организирано научно изследване може да покаже откъде точно е било излъчено.

— Чакай, чакай малко. Дори не знаем дали основната ти предпоставка е вярна. Това, че момчето случайно е записало призрачни сигнали, е само предположение.

— Знам. Но ако чакаме за стопроцентови доказателства, няма да стигнем доникъде. Това е единствената ни следа.

Вълни. Научните знания на Асакава бяха ограничени. Дори не знаеше какво точно представляват: трябваше да започне проучването си оттам. Нямаше какво да прави, освен да провери. Точката на излъчването. Това означаваше, че трябва да се върне там. И след днес му остават само четири дни.

Следващият въпрос е: кой е изтрил заклинанието? Ако приемеха, че касетата е записана на място, не е могло да бъде никой друг освен четиримата. Асакава беше проверил в телевизионната мрежа и научил кога е гостувал младият разказвач, Шинраку Санютей, на Нощното шоу. Бяха прави. Отговорът беше 29 август. Почти няма съмнение, че са го изтрили младежите.

Асакава извади няколко фотокопия от куфара си — снимки на връх Михара на остров Изу Ошима.

— Какво ще кажеш? — попита, като ги показа на Рюджи.

— Връх Михара, а? Според мен е точно този.

— Как може да си сигурен?

— Вчера следобед говорих с един етнограф в университета за диалекта на бабата. Каза, че не се използва вече много, но се среща на Изу Ошима. Всъщност има особености, които насочват към района Сашикиджи в южната част на острова. Не беше много сигурен, не можеше да се закълне, че е точно така, но в комбинация със снимката мисля, че спокойно можем да приемем, че е от Изу Ошима и планината е Михара. Между другото провери ли за изригванията на Михара?

— Разбира се. След войната — мисля, че можем да се ограничим с изригванията след войната…

Ако се вземе предвид напредъкът във филмовата технология, предположението изглежда вероятно.

— Добре.

— Така, следиш ли мисълта ми? След войната вулканът Михара е изригвал четири пъти. Първият път е бил 1950–1951. Вторият — през петдесет и седма, а третият е бил през 1974. Четвъртият, сигурен съм, че и двамата добре го помним — есента на 1986. През петдесет и седма се е образувал нов кратер; един човек е загинал и петдесет и трима са били ранени.

— Като вземем предвид кога са се появили видеокамерите, мисля, че гледаме изригването от 1986, но не мога да бъда сигурен.

В този момент Рюджи сякаш се сети за нещо и започна да рови в чантата си. Извади лист хартия.

— О, да. Явно тя казва именно това. Колегата любезно ми го преведе на литературен японски.

Асакава погледна късчето хартия, на което пишеше:

Как е здравето ти оттогава? Ако прекарваш цялото си време във водата, ще те приберат чудовища. Разбираш ли? Пази се от непознати. Догодина ще родиш дете. Сега слушай баба, защото си само момиче. Няма нужда да се притесняваш от местните хора.

Асакава внимателно го прочете два пъти и вдигна поглед.

— Какво е това? Какво означава?

— Откъде да знам. Ето това ще трябва да разбереш.

— Остават ни само четири дена!

Асакава имаше прекалено много задачи. Не знаеше откъде да започне. Нервите му бяха на ръба и малко му оставаше да прекрачи границата.

— Виж. Имам един ден повече от теб. Ти си главният тук. Прави се на такъв. Дай всичко от себе си.

Изведнъж в душата си Асакава изпита недоверие. Рюджи можеше да злоупотреби с допълнителния ден. Ако например стигнеха до два варианта за решение на заклинанието, можеше да му каже за единия и да чака дали ще се спаси или не и така да разбере кой точно е правилният. Единият ден можеше да се превърне в опасно оръжие.

— Не ти пука много дали ще оживея или ще умра, нали, Рюджи? Седиш си така спокойно, смееш се… — Асакава зарида, осъзнавайки колко жалък изглежда отстрани.

— Сега говориш като жена. Щом имаш време да се оплакваш и да цивриш, използвай и главата си малко повече.

Асакава продължаваше да го гледа обидено.

— Така де, как искаш да го кажа? Ти си най-добрият ми приятел. Не искам да умреш. Правя всичко, на което съм способен. Искам и ти да направиш същото. И двамата трябва да го направим един за друг. Доволен ли си?

По средата Рюджи заговори на бебешки и приключи с подигравателен смях.

Докато се смееше, се отвори входната врата. Стреснат, Асакава се наведе и погледна през кухнята към коридора. Млада жена се бе навела и сваляше белите си кецове. Косата й беше къса, докосвайки върха на ушите й, украсени с бели обеци. Свали обувките си, вдигна поглед и срещна този на Асакава.

— О, извинете. Мислех, че професорът е сам — покри с ръка устата си.

Елегантните й движения и чисто белите й дрехи драстично контрастираха на апартамента. Краката под полата бяха тънки и стройни, лицето й нежно и интелигентно; напомняше на една писателка, участваща в телевизионни реклами.

— Влез — гласът на Рюджи се промени. Вулгарността бе сменена от неочаквано достойнство. — Нека те представя. Това е г-ца Май Таканото от философския факултет на университета „Фукузава“. Тя е една от най-добрите студентки там и внимателно следи моите лекции. Може би тя е единствената, която ги разбира. Това е Кузуюки Асакава от „Дейли Нюс“. Той е моят… най-добър приятел.

Май Такано погледна Асакава с лека изненада. Той се учуди защо го гледа така.

— Радвам се да се запознаем — каза Май с вълнуваща усмивка и се поклони. Усмивката й би ободрила всеки. Асакава не бе виждал толкова красива жена. Прекрасната й кожа, начинът, по който светеха очите й, съвършената фигура — да не говорим за интелигентността, класата и добротата, които излъчваше. Буквално нямаше дефект в тази жена. Той се отдръпна назад като жаба от змия. Не можеше да каже нищо.

— Хей, кажи нещо — каза Рюджи, като го побутна с лакът.

— Здравейте — каза накрая неловко, все още слисан.

— Професоре, излизахте ли снощи? — попита Май, грациозно пристъпвайки по-близо.

— Такаябаши и Яги ме поканиха да изляза с тях, така че…

Сега, като стояха един до друг, Асакава видя, че тя е по-висока от Рюджи поне с десет сантиметра. Но сигурно тежеше два пъти по-малко.

— Бих предпочела да ме предупреждавате, ако няма да се прибирате. Чаках ви.

Изведнъж Асакава се окопити. Това беше гласът, с когото разговаря снощи. Това беше жената, която вдигна телефона.

Рюджи бе навел глава, сякаш го гълчеше майка му.

— Е, няма значение. Прощавам ви този път. Ето, донесох ви нещо. — Държеше хартиено пликче. — Изпрах ви бельото. Щях, също и да подредя малко, но се ядосвате, когато местя книгите ви.

От разговора Асакава се убеди в характера на отношенията им. Беше очевидно, че бяха не просто преподавател и студентка, а любовници. На всичкото отгоре го е чакала сама миналата нощ! Толкова ли са близки? Усети досадата, която понякога го завладяваше при вида на не подхождащи си двойки, но това тук беше още по-фрапантно. Всичко около Рюджи беше ненормално. А се виждаше любовта в очите му, с която гледа Май. Като хамелеон, Рюджи променяше изражението си, дори начина, по който говореше. За миг на Асакава му се прииска да й разкрие неговите престъпления.

— Почти обяд е, професоре. Да сготвя ли нещо? Г-н Асакава, и вие ще останете, нали? Искате ли нещо специално?

Асакава погледна към Рюджи, не знаейки как да отговори.

— Не се стеснявай. Май направо е майстор готвач.

— Ще оставя избора на вас — успя да каже.

Май незабавно излезе до близкия пазар, за да купи продукти. Дори след като беше излязла, Асакава замечтано зяпаше към вратата.

— Човече, изглеждаш като сърна пред фаровете на кола — отбеляза Рюджи весело.

— О, извинявай.

— Виж, нямаме време да се забравяме така. Рюджи го плесна леко по бузата. — Трябва да обсъдим някои неща, докато я няма.

— Не си й показал касетата, нали?

— Ти за какъв ме мислиш?

— Добре, тогава. Да се залавяме. Ще си отида, след като хапнем.

— Добре. Първото нещо, което трябва да направиш, е да откриеш антената.

— Антена ли?

— Знаеш, мястото, откъдето са излъчвали този сигнал. Значи, не може да си позволи да се отпусне. На път за вкъщи ще трябва да се отбие в библиотеката, за да почете за антените. Искаше веднага да се втурне за Южен Хаконе, но му бе ясно, че първо трябва да е наясно какво точно търси. Колкото повече знаеше за характеристиките на вълните и как се улавят пиратски излъчвания, толкова повече възможности щеше да има да ги открие.

Имаше куп неща, които трябва да се свършат. Но сега Асакава се чувстваше объркан, мислите му бяха някъде другаде. Не можеше да отпрати лицето й, тялото й от мислите си. Защо Май беше с някого като Рюджи? Почувства се объркан и ядосан едновременно.

— Ехо, слушаш ли ме?

Гласът на Рюджи приземи Асакава.

— Имаше една сцена с малко момче, помниш ли?

— Да.

Прогони мислите за Май и си спомни новороденото в хлъзгава около плодна вода. Но преходът не бе удачен — представи си Май мокра и гола.

— Когато гледах тази сцена, почувствах нещо странно в ръцете си. Като че ли аз го държах.

Усещане. Да държи някого. В ръцете си. Въобразяваше си как първо държи Май, а после — детето, в ослепяваща последователност. Накрая го усети — чувството, което имаше, докато гледа касетата: как го държи и после изхвърля двете си ръце във въздуха. Рюджи беше усетил същото. Това трябваше да е от значение.

— И аз го почувствах. Определено нещо мокро и хлъзгаво.

— И ти, а? Тогава какво означава?

Рюджи клекна на четири крака и приближи лицето си до екрана, като гледаше отново сцената. Тя продължи около две минути — детето надаваше своя първи вик. Можеха да видят две нежни ръце, които го придържаха под главата и гърба.

— Чакай малко, какво е това?

Рюджи спря и започна да превърта кадър по кадър. Само за секунда екранът стана черен. Гледайки го с нормална скорост, беше толкова кратко, че почти не се забелязваше. Но ако се гледаше така, можеха да се уцелят моменти на абсолютна тъмнина.

— Ето го пак — извика Рюджи.

За кратко изви гърба си като котка, вторачен в екрана. После отметна глава и погледът му зашари из стаята. Мислеше усилено — Асакава съдеше по движенията му. Но нямаше представа за какво точно. Общо екранът потъмня трийсет и три пъти за две минути.

— Е, и? Да не искаш да кажеш, че си се досетил за нещо само от това? Просто проблем при снимането. Камерата е била дефектна.

Рюджи игнорира коментара на Асакава и започна да изучава други сцени. Чуха стъпки на стълбите отвън. Рюджи бързо натисна „стоп“.

Тогава Май отвори входната врата и каза:

— Върнах се.

Стаята отново бе обвита в уханието й.

 

Беше неделя следобед и семейства си играеха с децата си на ливадата пред градската библиотека. Някои бащи си подаваха топка със синовете си; други просто лежаха, оставяйки децата си да лудуват на воля. Беше прекрасен неделен следобед и светът изглеждаше обгърнат от мир.

Като видя сцената, на Асакава му се прииска да полети за вкъщи. Беше прекарал известно време на четвъртия етаж на библиотеката, в секцията за естествени науки, в четене за излъчванията. Сега просто гледаше навън през прозореца. Цял ден се унасяше по този начин. Всякакви мисли му идваха наум без определена причина, не можеше да се концентрира. Може би, защото нямаше търпение. Изправи се. Искаше да види лицата на жена си и на дъщеря си сега. Беше обзет от мисълта. Сега. Не му оставаше много време. Да играе с дъщеря си на моравата така…

Прибра се някъде преди пет. Шизу приготвяше вечеря. Можеше да усети лошото й настроение, както седеше зад нея и наблюдаваше как реже зеленчуци. Знаеше и причината, и то твърде добре. Най-после имаше свободен ден, но бе излязъл рано сутринта, като каза само:

— Отивам у Рюджи.

Ако Асакава не я отменяше в грижите за Йоко, та макар само в почивните му дни, Шизу се изнервяше допълнително. И така бе стресирана от гледането на малко дете. На всичкото отгоре той бе прекарал деня с Рюджи. Това беше проблемът. Можеше и да я излъже, но тогава нямаше как да го намери в спешна ситуация.

— Обади се един агент за недвижими имоти — каза Шизу, отбивайки безпогрешния ритъм с ножа.

— Какво каза?

— Пита дали искаме да продаваме.

Асакава беше сложил Йоко на коляното си и й четеше от книжка с илюстрации. Тя едва ли разбираше, но се надяваха, че ако сега й говореха с много думи, те ще се натрупат в главата й и ще се излеят бурно, когато станеше на две.

— Добра оферта ли направи?

Откакто цените започнаха главоломно да се покачват, агенти се опитваха да ги накарат да продадат жилището си.

— Седемдесет милиона йени.

Беше по-малко отпреди, но би им останало достатъчно дори и след като изплатят ипотеката.

— А ти какво му каза?

Избърсвайки ръцете си с кърпа, тя най-накрая се обърна.

— Казах му, че мъжът ми не си е вкъщи.

Винаги така правеше. Съпругът ми не е вкъщи, казваше, или ще трябва да го обсъдя с мъжа си. Шизу никога не взимаше сама решения. Боеше се, че скоро щеше да й се наложи.

— Какво мислиш? Може би е време да се решим. Ще имаме достатъчно да си купим къща в предградията с двор. Агентът също каза така.

Това беше скромната им мечта: да продадат апартамента, в който живееха, и да си построят голяма къща в предградията. Без капитал това щеше да си остане само мечта. Но имаха този силен коз: апартамент в сърцето на града. Притежаваха средството да осъществят мечтата си и всеки път, когато говореха за това, се въодушевяваха. Беше точно пред тях — трябваше само да протегнат ръце…

— И тогава, нали знаеш, можем да си направим още едно бебе.

На Асакава му беше ясно какво си представя Шизу. Просторна вила в предградията, с две отделни стаи за двете или трите им деца и да не трябва да се притеснява, ако дойдат много гости. Йоко, на коляното му, се размърда. Беше забелязала, че погледът на баща й се е отклонил от книгата и че вниманието му не е съсредоточено върху нея, и негодуваше. Асакава отново погледна към книжката.

— Много, много отдавна Блатоландия се е наричала Блатоплаж, защото обсипаните с тръстики блата са се простирали чак до брега на морето.

Докато четеше на глас, сълзи започнаха да се образуват в очите му. Искаше да осъществи мечтата на жена си. Наистина го искаше. Но му оставаха само четири дни. Щеше ли да го понесе, ако той умреше по неизвестни причини. Не знаеше колко крехка беше мечтата й, колко скоро щеше да се строполи.

 

21,00. Йоко и Шизу спяха както винаги. Асакава се бе замислил върху последната забележка на жена си. Защо пускаше отново и отново сцените с бебето? И думите на бабата:

— Догодина ще родиш дете.

Имаше ли връзка между новороденото и детето, което споменава старицата? Ами моментите на абсолютна тъмнина? Трийсет и няколко пъти се появяваха, на различни интервали.

Асакава си мислеше да пусне пак видеото, за да потвърди това. Рюджи търсеше нещо определено, независимо колко излишно му се струваше тогава. Логиката на Рюджи беше много силна, но той имаше и страшно развита интуиция. Асакава пък, от друга страна, можеше да извлича истината след задълбочени разследвания.

Асакава отвори шкафа и взе касетата. Понечи да я вкара във видеото, но точно в този момент си даде сметка, че нещо го притеснява. Чакай малко, нещо не е наред. Не беше сигурен какво, но шестото му чувство му казваше, че нещо не е нормално. Все повече се убеждаваше, че не си въобразява. Наистина усети нещо странно, когато докосна касетката. Нещо се беше променило, макар и малко.

Какво е? Какво е различното? Сърцето му биеше силно. Това е лошо. Нищо не върви на добре. Мисли, човече, опитай се да си спомниш. Последния път като я гледах… я превъртях. А сега касетата е по средата. На една трета от края. Там, където свършват картините, и не е била превъртяна. Някой я е гледал, докато ме е нямало.

Асакава изтича до спалнята. Шизу и Йоко спяха, свити една в друга. Асакава извъртя жена си и я разтърси за рамото.

— Събуди се! Шизу! Събуди се!

Говореше тихо, за да не събуди Йоко. Шизу смръщи лице и се опита да се превърти на другата страна.

— Казах, събуди се!

Гласът му звучеше по-различно от обикновено.

— … какво… какво има?

— Трябва да поговорим. Хайде.

Асакава извлече жена си от леглото и я заведе в трапезарията. Тогава й показа касетата.

— Гледала ли си това?

Учудена от свирепостта му, Шизу само поглеждаше ту към касетката, ту към лицето на мъжа си. Най-накрая каза:

— Не трябваше ли?

Защо си толкова бесен? — мислеше си. Ето, неделя е, а ти излизаш нанякъде и на мен ми е скучно. А касетата беше там — тази, за която си шепнехте с Рюджи. И я извадих. Но дори не беше интересна. Сигурно нещо, което момчетата от офиса са забъркали. Шизу остана мълчалива, отговаряйки само наум. Няма защо да се сърдиш толкова.

За пръв път, откакто бяха женени, Асакава поиска да удари жена си.

— Идиотка…!

Но някак си успя да се сдържи и остана така, със стиснат юмрук. Успокой се и помисли. Вината е твоя. Не трябваше да я оставяш там, където можеше да я види. Шизу никога не отваряше поща, адресирана до него, и си беше помислил, че е безопасно да я остави в шкафа. Защо не я скрих? Все пак тя влезе в стаята, докато я гледахме с Рюджи. Разбира се, че й е станало любопитно. Сгреших, като не я скрих.

— Извинявай — промърмори Шизу.

— Кога я гледа? — гласът на Асакава потрепери.

— Тази сутрин.

— Наистина ли?

Тя нямаше представа колко важно беше да знае кога точно я е пуснала. Просто кимна с глава.

— В колко часа?

— Защо питаш?

— Просто ми кажи! — Ръката му пак започна да се повдига.

— Около десет и половина. Беше точно след като свърши „Маскираният конник“.

„Маскираният конник“? Това е детско предаване. Йоко беше единствената в семейството, която го гледа с интерес. Асакава отчаяно се опитваше да не припадне.

— Сега. Това е много важно, така че ме слушай. Докато гледаше тази касета, къде беше Йоко?

Шизу погледна така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи.

— В скута ми.

— И Йоко ли? Казваш, че и двете сте… гледали… тази касета?

— Просто гледаше как свети екранът — не разбираше нищо.

— Млъкни! Това няма значение!

Вече не бе въпрос само да разруши мечтите на жена си за къща в предградията. Сега цялото семейство беше застрашено — всички можеха да умрат. Всички щяха да умрат безсмислено.

Като видя яда, страха и отчаянието на мъжа си, Шизу започна да разбира сериозността на ситуацията.

— …това беше… беше шега, нали?

Спомни си думите в края на касетата. В онзи момент ги помисли за някаква тъпа шега. Не можеше да са истина. Но как да си обясни поведението на мъжа си?

— Не е истинско, нали? Нали?

Асакава не можеше да отговори. Просто поклати глава. След това го обзе топлота към тези, които споделяха съдбата му.