Коджи Сузуки
Кръгът (10)

ГЛАВА 2

Отправиха се към апартамента на Асакава с такси. Ако улиците не бяха задръстени, щеше да им отнеме около двайсет минути да стигнат от Роппонки до Кита Шинагава. В огледалото се виждаше само челото на шофьора. Мълчеше през цялото време, с едната ръка на волана, и не се опитваше да заговори пътниците си. Асакава се замисли — всичко бе започнало от един бъбрив таксиджия. Ако не беше хванал такси, нямаше да се замеси в тази ужасяваща бъркотия, припомни си събитията отпреди половин месец. Съжаляваше, че не си бе купил билет за метрото и не беше направил всички онези прекачвания, колкото и да бяха изтощителни.

— Може ли да направим копие на касетата у вас? — попита Рюджи.

Заради работата си Асакава имаше два видеомагнетофона. Единия беше купил, когато бяха започнали да се замогват, но той не работеше много добре. Но поне записваше без проблем.

— Да, става.

— В такъв случай искам да я копираш възможно най-бързо. Искам да я проуча по-дълго у нас.

Смел е, помисли си Асакава. И в сегашното му състояние тези думи го окуражаваха. Решиха да слязат на Готенза Хилс и оттам да вървят пеша. Беше 20,50 часът. Имаше вероятност жена му и детето да са още будни. Шизу винаги изкъпваше Йоко малко преди девет и след това я слагаше да спи. Щеше да легне до детето, за да му помогне да заспи, и междувременно самата тя заспиваше. А веднъж като заспеше, нищо не можеше да я вдигне. В опит да общува повече с мъжа си оставяше бележки „събуди ме“. Асакава изпълваше желанието й, като си мислеше, че тя наистина иска това, и я буташе, за да се събуди. Но тя не реагираше. Пробваше по-силно, но тя само започваше да размахва ръце, сякаш да прогони муха, и издаваше недоволни звуци. Полузаспала, желанието й да заспи отново беше по-силно от Асакава и той трябваше да приема неуспеха и да се оттегля. Накрая, с бележка или не, той престана да я буди, а тя — да пише. Сега, девет часа, бе времето на Шизу и Йоко за непробуден сън. Тази вечер това бе много удобно.

Шизу мразеше Рюджи. Асакава смяташе това за напълно нормално и затова никога не я беше питал защо. Моля те, не го води повече в къщата ни.

Асакава още си спомняше отвращението на лицето й, когато го каза.

Най-важното — не можеше да пусне касетата в присъствие на семейството си.

Къщата беше тъмна и тиха, уханието на топла баня и сапун се усещаше дори в коридора. Очевидно мама и детенцето си бяха легнали с кърпи под мокрите коси. Асакава долепи ухо до вратата на спалнята, за да се увери, че са заспали, и покани Рюджи в трапезарията.

— Значи бебчо прави нани-нани? — попита Рюджи с известно разочарование.

— Ш-ш-ш — изсъска Асакава с пръст на устните си. Шизу едва ли щеше се събуди от подобно нещо, но все пак можеше да усети, че нещо не е както винаги, и да дойде да провери.

Асакава свърза изходите за жаковете на едното видео с входовете на другото, после вкара касетката. Преди да натисне копчето, погледна към Рюджи, сякаш да го попита наистина ли иска това.

— Какво има? Хайде, пускай я — подкани го Рюджи с поглед, прикован в екрана.

Асакава подаде дистанционното на Рюджи, стана и отиде до прозореца. Не му се гледаше. Всъщност трябваше да го гледа пак и пак, да го анализира на свежа глава, но някак си не можеше да намери сили да продължи нататък. Просто искаше да избяга. Нищо повече. Излезе на балкона и изпуши една цигара. Беше обещал на жена си, че щом Йоко се роди, никога няма да пуши в апартамента, и не беше нарушил обещанието си нито веднъж. Въпреки че бяха женени от цели три години, двамата се разбираха добре. Не можеше да не изпълнява желанията й, след като тя го бе дарила със сладката Йоко.

От балкона се вгледа навътре в стаята: през матираното стъкло се виждаше как присветва екранът. Усещането за страх тук беше различно от онова, когато го гледа сам във „Вила Лог“. Но ако Рюджи го беше гледал при същите обстоятелства, той едва ли щеше да изгуби ума си, да заплаче или нещо подобно. Асакава се надяваше той да се смее и киска, докато гледа, да сипе псувни по него и дори да гледа с насмешка ставащото на екрана.

Асакава изпуши цигарата си и влезе вътре. Точно в този момент вратата между трапезарията и коридора се отвори и влезе Шизу по пижама. Шашнат, Асакава грабна дистанционното и спря касетата.

— Мислех си, че си заспала.

В гласа му се прокрадна упрек.

— Чух шум.

Погледът й зашари между телевизора с размазаните картини и звук от статично електричество и Рюджи с Асакава. На лицето й се изписа подозрение.

— Връщай се в леглото! — каза Асакава с тон, който не търпеше възражение.

— Мисля, че трябва да поканим госпожата да гледа с нас, ако пожелае. Много е интересно.

Рюджи, все още седнал с кръстосани крака, вдигна поглед. Асакава за малко да го нагруби. Вместо да отвори уста, с всичка сила стовари юмрука си по масата. Стресната, Шизу бързо хвана дръжката на вратата, притвори очи, поклони се едва забележимо и се обърна към Рюджи:

— Моля, чувствайте се като у дома си.

Тя се завъртя на пета и изчезна зад вратата. Двама мъже сами, включват и изключват видеото… Асакава знаеше какво точно си беше въобразила жена му. Прочете презрението в притворените й очи — не толкова към Рюджи, колкото към мъжката природа изобщо. Асакава се почувства виновен, че не успя да й обясни.

Както и предполагаше Асакава, приятелят му остана напълно спокоен след края на филма. Тананикаше, докато превъртя касетата, после започна да я преглежда част по част, с превъртане и спиране.

— Е, изглежда, моя милост също вече се замеси. На теб ти остават шест дни, а на мен — седем — каза радостно Рюджи, сякаш му бяха позволили да се включи в някаква игра.

— Е, какво мислиш? — попита Асакава.

— Детска игра.

— А?

— Не си ли го правил като дете? Да покажеш на приятелите си страшна картинка и да има кажеш, че който я погледне, ще пострада? Верижните писма и подобни.

Разбира се, че Асакава беше правил такива неща. Същите случки се появяваха в историите за духове, които си разказваха през летните нощи.

— Накъде биеш?

— Наникъде. Просто на такова ми заприлича.

— Има ли още нещо, което забеляза? Кажи ми.

— Хм. Образите сами по себе си не са страшни. Прилича на смесица от реални и абстрактни неща. Ако не знаехме, че са умрели четирима души точно както казва касетата, можехме да се изсмеем и да махнем с лека ръка. Нали?

Асакава кимна. Именно знанието, че думите от касетата не са лъжа, усложняваше всичко.

— Първият въпрос е защо четиримата нещастници са умрели? Каква е причината? Мога да се сетя за две възможности. Последната сцена от видеото завършва с посланието „този, който гледа това, ще умре“. Веднага след това има… поради липсата на по-добра дума, да го наречем магия. Начин да избягаш от съдбата. Значи четиримата изтриват частта, която обяснява магията, и заради това умират. Или може би не са успели да я извършат. Смятам, че преди всичко трябва да разберем дали точно те са изтрили частта. Може да е била изтрита и преди да са я гледали.

— Как ще разберем? Не можем просто да ги попитаме. Асакава извади една бира от хладилника, напълни си чаша до горе и седна пред Рюджи.

— Гледай внимателно.

Рюджи превъртя до края на касетата, като следеше за точния момент, когато свърши рекламата против комари, изтрила магията. Натисна „пауза“ и започна кадър по кадър да превърта бавно напред. Минаваше, превърташе, спираше, после пак напред кадър по кадър… тогава, най-накрая, само за стотна от секундата, на екрана се появиха трима души, седящи около една маса. За миг се видя програмата, която е била прекъсната от рекламата. Късно токшоу, излъчвано всяка вечер в единайсет по една от националните телевизии. Господинът с посивелите коси беше известен писател, до него — хубава млада жена, а в третия събеседник разпознаха известен разказвач на фолклор от региона на Осака. Асакава приближи лицето си до телевизора.

— Сигурен съм, че знаеш кое е това предаване — каза Рюджи.

— Да, Нощното шоу на Ен Би Ес.

— Така е. Старият е водещият, момичето е помощничката му, а разказвачът е днешният му гост. И така, ако разберем кога е гостувал той, ще разберем и дали четиримата са изтрили магията.

— Схващам.

Нощното шоу се излъчваше всяка делнична вечер от единайсет. Ако се окаже, че този конкретен епизод е бил излъчен на 29 август, ще е ясно, че са го изтрили четиримата във „Вила Лог“.

— Ен Би EC е свързана с твоето издателство, нали? Изглежда, ще е лесна работа.

— Ясно. Ще проверя.

— Да, моля те. Животът ни може да зависи от това. Нека да сме сигурни във всичко, без значение — какво. Нали така, братко по оръжие?

Рюджи потупа Асакава по рамото. И двамата се бяха изправили лице в лице срещу смъртта. Братя по оръжие.

— Не те ли е страх?

— Да ме е страх? Напротив, приятелю. Не е ли малко възбуждащо да имаш краен срок? Наказанието е смърт. Фантастично. Не е интересно да играеш, ако залогът не е животът ти.

Вече доста време Рюджи изглеждаше да се забавлява от цялата история, но Асакава се притесняваше, че това е само параван, прикриващ страха му. Но като се вгледа в очите му, не можа да разпознае и най-малкия симптом на страх.

— Нататък: научаваме кой е направил касетката, кога и защо. Казваш, че курортът „Вила Лог“ е само на шест месеца, така че ще се свържем с всички, които са отсядали в Б-4, и издирваме онзи, който е внесъл там касетата. Предполагам, няма да загубим, ако ограничим търсенето си до късен август. Най-вероятно да е някой, който е отседнал точно преди нашите жертви.

— И това ли аз да проуча?

Рюджи пресуши бирата си на един дъх и се замисли за момент.

— Разбира се. Имаме краен срок. Нямаш ли някой приятел, към когото можеш да се обърнеш? Ако имаш, накарай го да ти помогне.

— Ами има един репортер, който се интересува от случая. Но това е въпрос на живот и смърт. Не мога просто…

Асакава си мислеше за Йошино.

— Не се безпокой, не се безпокой. Замеси го и него. Покажи му касетата. Това ще запали огън под гъза му. Ще се радва да помогне, повярвай ми.

— Не всички са като теб, не знаеш ли.

— Ами, кажи му, че е нелегално порно. Принуди го да я изгледа. Измисли нещо.

Нямаше смисъл да спори с Рюджи. Не можеше да я покаже на никого, преди да разбере каква е магията. Асакава имаше чувството, че е в логически капан. За да се научи загадката на касетката, трябва добре организирано търсене, но поради същността й е почти невъзможно да включи някой друг. Хора като Рюджи, които са готови да заложат живота си за едното нищо, се броят на пръсти. Как ще реагира Йошино? Той също имаше жена и деца — Асакава се съмняваше, че щеше да си играе с живота си само за да задоволи любопитството си. Но можеше и да помогне, без да гледа касетата. Може би Асакава трябва да му разкаже всичко. Може пък да сработи.

— Добре. Ще опитам.

Рюджи седна на масата с дистанционното в ръка.

— Добре тогава. Сега всичко попада в две големи категории: реални и абстрактни сцени.

Казвайки това, стигна до сцената с вулкана и спря на нея.

— Ето, да вземем вулкана. Независимо как го гледаш, той е истински. Трябва да разберем коя е тази планина. А има и изригване. Веднъж като разберем името, ще можем да открием кога е изригнал и кога е било заснето това.

Отново я пусна. Появи се старата жена и започна да говори Бог знае какво. Някои от думите звучаха като на диалект.

— Какъв е този диалект? Има специалист по диалектите в университета ми. Ще го питам за това. Ще ни даде някаква идея откъде е тази жена.

Рюджи превъртя напред до сцената с мъжа с характерното лице. Пот течеше от лицето му, дишаше тежко, докато движеше тялото си ритмично. Рюджи спря точно преди момента с раната на рамото. Беше най-близкият план на лицето му. Ясно се виждаха очите, формата на носа и ушите му. Косата му бе оредяла, но изглеждаше да е на около трийсет.

— Разпознаваш ли този мъж? — попита Рюджи.

— Не бъди глупав.

— Изглежда доста зловещо.

— Щом ти мислиш така, значи трябва да е наистина зъл. Присъединявам се към твоето мнение.

— А и трябва. Не са много лицата, които правят такова впечатление. Чудя се дали можем да го издирим? Ти си репортер, трябва да си професионалист в тези неща.

— Не ставай смешен. Можеш да разпознаеш престъпници или известни личности по лицата им, но не и обикновени хора. В Япония има над сто милиона души.

— Ами тогава започни с престъпниците. Или порно актьорите.

Вместо отговор Асакава си извади тефтерчето. Когато имаше много задачи, си записваше.

Рюджи спря видеото. Взе си още една бира от хладилника и наля и на двамата.

— Хайде да вдигнем наздравица.

Асакава не виждаше какъвто и да е повод да си вдигне чашата.

— Имам предчувствие — каза Рюджи, леко зачервен. — Има някакво универсално зло, свързано с този инцидент. Мога да го подуша — импулсът, който усетих тогава… казвал съм ти за него, нали? Първата жена, която изнасилих.

— Не съм забравил.

— Оттогава минаха вече петнайсет години. Тогава също имах странно предчувствие, което се таеше в сърцето ми. Бях на седемнайсет. Беше септември, първата ми година в гимназията. Учих по математика до три часа, а после един час по немски, за да си почине мозъкът ми. Открих, че ученето на език е перфектно за отпускането на уморените мозъчни клетки. В четири, както обикновено, пийнах няколко бири и излязох за ежедневната ми разходка. Когато излязох, вече нещо странно се зараждаше в главата ми. Някога разхождал ли си се късно през нощта през жилищен квартал? Много е приятно. Всички кучета са заспали. Както бебето ти. Озовах се пред една жилищна сграда. Беше елегантна двуетажна къща с дървена дограма и знаех, че вътре живее една елегантна колежанка, която понякога срещах на улицата. Не знаех кой беше апартаментът й. Огледах всичките прозорци на единайсетте апартамента един по един. В този момент, докато се взирах, нямах нищо определено наум. Само… нали знаеш. Когато спрях поглед на южната страна на втория етаж, чух как нещо дълбоко в сърцето ми се отваря и почувствах как тъмнината, която се беше прокраднала в мислите ми, започна да се сгъстява. Отново огледах един по един прозорците. Отново на същото място тъмнината набъбна. Знаех. Знаех, че вратата няма да е заключена. Без значение дали просто е забравила, или нещо друго. Напътстван от тъмнината, която ме беше обзела, изкачих стълбите и застанах пред вратата й. Табелката с името беше на латиница, по западен маниер — първо собственото име: ЮКАРИ МАКИТА. Хванах здраво дръжката с дясната си ръка. Държах я известно време, после силно я завъртях наляво. Не се завърташе. Какво, по дяволите, помислих си, после изведнъж щрак и вратата се отключи. Следиш ли мисълта ми? Въобще не беше забравила да я заключи: сама се отключи точно в този миг. Някаква енергия се изливаше върху нея. Момичето беше опънало футона си точно до бюрото и си беше легнало. Очаквах да я заваря в легло, но не беше. Единият от краката й се подаваше изпод завивките…

Тук Рюджи прекъсна разказа си. Изглежда, преживяваше случката отново в мислите си и се вглеждаше назад едновременно с умиление и жестокост. Асакава никога не бе виждал Рюджи толкова раздвоен.

— … После, два дни по-късно, като се връщах от училище, минах пред същата сграда. Голям камион беше паркирал пред нея и някакви мъже товареха мебели от някой от апартаментите. Юкари се местеше. Стоеше наблизо, облегната до стената, придружена от някакъв мъж, който сигурно е бил баща й, и гледаше как изнасят мебелите й. Сигурен съм, че баща й не знаеше защо толкова внезапно дъщеря му беше решила да се мести. Така Юкари изчезна от живота ми. Не знам дали се е върнала при родителите си, или е наела друг апартамент и е продължила да посещава същия колеж… Но просто не можеше да остане в същия апартамент и секунда повече. Горката. Сигурно е била много уплашена.

На Асакава му беше трудно да диша, докато слушаше. Чувстваше се отвратен дори само да седи тук и да пие бира с този човек.

— Не се ли чувстваш поне малко виновен?

— Свикнал съм. Опитай да удряш с юмрук тухлена стена всеки ден. Евентуално ще спреш да чувстваш болка.

Затова ли продължаваш да го правиш? Асакава мислено се зарече повече никога да не пуска този мъж в къщата си. На всяка цена ще го държи надалеч от детето и жена си.

— Не се притеснявай, никога няма да направя нещо такова на твоите хубавици.

Асакава се бе издал. Нервиран, смени темата.

— Каза, че имаш предчувствие. Какво е?

— Знаеш, едно лошо усещане. Само невероятно зла енергия може да предизвика такава вреда.

Рюджи се изправи. Дори и сега не бе много по-висок от седящия Асакава. Нямаше и метър и седемдесет, но с широки рамене — не беше чудно, че има медал за хвърляне на гюле в гимназията.

— Е, аз ще тръгвам. Направи домашното си. На сутринта ще са ти останали пет дена.

Рюджи изпъна пръстите си на едната ръка.

— Знам.

— Някъде има огромна вихрушка от зла енергия. Знам. Кара ме да се чувствам… носталгично.

И като че ли да подсили чувството, притисна своето копие от касетата до гърдите си.

— Хайде да направим следващото обсъждане на стратегията у вас.

Асакава говореше тихо, но ясно.

— Добре, добре.

Очите на Рюджи се смееха.

В момента, когато той излезе, Асакава погледна часовника в трапезарията. Беше подарък за сватбата от приятел, секундарникът във формата на пеперуда се люлееше. 23,21. Колко пъти днес беше проверил часа. Беше обсебен от хода на времето. Точно както беше казал Рюджи, на сутринта ще му остават само пет дена. Въобще не беше сигурен дали ще успее да разгадае тайната на изтритото заклинание навреме. Чувстваше се като болен от рак, чиито шансове при операция бяха равни на нула. Все още се спори дали на болните от рак да им се казва истината или не. Досега Асакава бе смятал, че имат правото да знаят. Но ако се чувстваха като него сега, по-добре да не знаят. Има хора, близо до смъртта, които ламтят и за малкото живот, който им остава. Асакава не бе способен на това. В момента все още се държеше. Но докато часовникът му отброяваше оставащите му дни, часове, минути, не беше сигурен дали ще може да остане с всичкия си. Стори му се, че разбра защо бе толкова привързан към Рюджи, въпреки че се отвращаваше от него. Заради психологическата сила, каквато Асакава нямаше. Живееше неуверено, притеснявайки се какво ще помислят хората около него. Рюджи, напротив, с Бог — или дявол в себе си, живееше в абсолютна свобода. Асакава жадуваше да се избави от страховете си само в моментите, когато се замислеше как ще се чувстват дъщерята и жена му след смъртта му. Внезапно притеснен за тях, той леко отвори вратата на спалнята, за да провери как са. Лицата им в съня бяха нежни и невинни. Нямаше време да се поддава на ужаса. Реши да се обади на Йошино, да му обясни ситуацията и да го помоли за помощ. Ако оставеше работата от днес за утре, беше сигурен, че ще съжалява.