Коджи Сузуки
Кръгът (4)

ГЛАВА 4

Асакава затвори телефона и остана така известно време — с ръка върху слушалката. В ушите му все още звучеше собственият му глас, ненужно развълнуван от събеседника му. Май няма да се справи. Човекът от другата страна на линията беше поел обаждането от секретарката си с доста надут тон, но когато чу предложението на Асакава, гласът му омекна. Сигурно в първия момент си помисли, че му се обаждат за реклама. После е пресметнал набързо възможните предимства, ако излезе статия за него.

Поредицата „Топ интервю“ започна през септември. Идеята беше да представя по един главен изпълнителен директор, който сам е изградил компанията си от нищото, препятствията, които е превъзмогнал и как го е постигнал. След като бе успял да си уговори час за интервюто, Асакава би трябвало да затвори телефона по-удовлетворен. Но нещо го тормозеше. Всичко, което щеше да чуе от този тузар, е все същата история за корпоративни битки, намеци за гениалност и как е издрапал по пътя нагоре… Ако Асакава не благодареше и не станеше, за да си тръгне, героичните разкази никога нямаше да свършват. Писнало му беше. Ненавиждаше онзи, който беше измислил този проект. Даваше си сметка, че списанието трябва да продава реклама, за да съществува, а такива статии създават възможност за това. Но него малко го интересуваше дали фирмата печели или губи пари. Трябва работата да е интригуваща. Колкото и лесна физически да е една работа, ако не изисква въображение, рано или късно ще те изтощи.

Асакава се отправи към архива на четвъртия етаж. Трябваше да прочете нещо и да събере материал за интервюто утре, но имаше друго, което го безпокоеше. Идеята за обективно случайна връзка между двата инцидента го беше завладяла. И точно тогава си спомни. Не знаеше откъде ще започне, но един въпрос вече се оформи в ума му, докато мислите му блуждаеха около тона на богаташа.

Наистина ли имаше само два случая на необяснима внезапна смърт около 23 часа на пети септември?

Ако има и други сходни случаи, значи възможността да са случайни съвпадения се свежда до нула. Асакава реши да прегледа вестниците от началото на септември. Част от работата му се състоеше в това да чете вестниците от край до край. Но той четеше само заглавията на местните новини и затова беше повече от вероятно нещо да му убягнало. Усещаше, че точно това е станало. Струваше му се, че преди около месец в ъгъла на една страница беше попаднал на доста странно заглавие. Малка статийка на страницата отляво. Спомняше си, че бе прочел заглавието и си бе казал ха, но точно тогава някой го извика и толкова се бе отплеснал в работа, че така и не я дочете.

С детско нетърпение започна търсенето на сутрешното издание от шести септември. Беше сигурен, че попадна на следа. Четенето на стари вестници в сумрака на архива му даваше такова удовлетворение, каквото никога не можеше да му осигури интервюирането на някакъв надут пуяк. Това повече му прилягаше, отколкото да тича насам-натам и да се занимава с разни хора.

Вечерното издание от седми септември — ето там беше публикацията, точно на мястото, което си спомняше. Натикано в ъгъла до репортаж за потънал кораб, отнел живота на 34 души. Заемаше дори по-малко място, отколкото си мислеше. Нищо чудно, че го бе подминал. Асакава свали очилата си, зарови глава във вестника и зачете.

МЛАДА ДВОЙКА ЗАГИВА ОТ НЕЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ В КОЛА ПОД НАЕМ

В 6,15 ч. сутринта на седми септември младо момче и момиче са открити мъртви на предните седалки на кола, паркирана на празен парцел в Ашина, Йокосука, близо до черен път. Труповете са били открити от шофьор на камион, който е минавал наблизо и е съобщил в полицейското управление на Йокосука.

Самоличността на двамата е била установена: ученик в училище за подготовка за колеж от Шибуя, Токио (на 19 г.), и ученичка в частно девическо училище от Осого, Йокохама (на 17 г.). Два дена по-рано момчето е наело колата от агенция в Шибуя.

Когато са били открити, колата е била заключена, а ключът бил в стартера. Вероятният час на смъртта е между късните часове на 5-и и рано сутринта на 6-и. Прозорците са били затворени и се смята, че двамата са заспали и са се задушили. Версията за свръхдоза наркотици, за да извършат любовно самоубийство, също не е отхвърлена. Точната причина още не е установена. Все още няма подозрения за убийство.

Това беше всичко, но Асакава знаеше, че успя. Първо, момичето е посещавало частно девическо училище в Йокохама, също като племенницата му Томоко. Момчето, което е наело колата, е било на деветнайсет и е посещавало подготвително училище за колеж, също като моториста. Предполагаемият час на смъртта е практически същият, а причината — пак неизвестна.

Не може да няма връзка между тези четири смъртни случая. Нямаше да е трудно да се открият точни съвпадения. Все пак Асакава работеше за огромна новинарска агенция — не му липсваха източници на информация. Направи копие на статията и се запъти обратно към редакцията. Чувстваше се, сякаш е открил съкровище, все ускоряваше крачка. Едва дочака асансьора.

 

Прес клубът на кметство Йокосука. Йошино седеше зад бюрото си и пишеше нещо с химикалка. Когато магистралата не е натоварена, можеш да стигнеш от тук до главния офис в Токио за около час. Асакава застана зад него и го извика.

— Хей, Йошино.

Не се бяха виждали от година и половина.

— А? О, Асакава! Какво те води в Йокосука? Заповядай, седни.

Той издърпа един стол и покани Асакава. Беше с няколкодневна брада, което му придаваше оръфан вид, но това не му пречеше да е много внимателен към другите.

— Зает ли си?

— Може да се каже.

Двамата се познаваха от времето, когато Асакава още работеше в местната редакция, а Йошино беше постъпил три години по-рано. Сега беше на трийсет и пет.

— Обадих се в офиса в Йокосука. Така разбрах, че си тук.

— Защо? Трябвам ли ти за нещо?

Асакава му подаде статията. Йошино се вторачи доста дълго. Понеже той беше авторът, трябваше да си спомни за какво става дума още щом я зърнеше. Застина, напрегнал всички нерви. Сякаш предъвкваше: припомняше си какво бе написал и го смилаше.

— Какво за случая?

Беше придобил сериозно изражение.

— Нищо специално. Просто исках да науча повече подробности.

Йошино се изправи.

— Добре. Да отидем някъде да пийнем по един чай или нещо такова.

— Имаш ли време за това? Надявам се, не те прекъсвам.

— Няма страшно. Това е по-интересно от заниманието ми в момента.

До кметството имаше малко кафене, където можеше да си поръчаш кафе за 200 йени. Йошино седна и веднага извика в посока към щанда:

— Две кафета, моля.

После се обърна към приятеля си, приведе се по-близо.

— Тъй. И ти трябва да ми кажеш нещо. Защо от главния офис се интересуват от случая?

Асакава не беше готов да хариже темата. Искаше да я запази за себе си. Ако спец като Йошино я надуши, тутакси ще се втурне и ще обере лаврите. Асакава набързо скалъпи лъжа.

— Без определена причина. Племенницата ми е била приятелка с момичето и постоянно ме тормози за информация — знаеш, за инцидента. И тъй като бях наблизо…

Нескопосана лъжа. Стори му се, че Йошино го изгледа подозрително и се отдръпна назад притеснен.

— Наистина ли?

— Да, ами тя е ученичка в гимназията. Не само, че приятелката й е мъртва, а пък и тези странни обстоятелства. Постоянно ме тормози. Умолявам те. Разкажи ми подробностите.

— Е, какво искаш да знаеш?

— Определиха ли въобще причината за смъртта? Йошино поклати глава.

— Казват, че сърцата им просто изведнъж спрели. Нямат представа защо.

— Ами версията за убийство? Удушаване например.

— Невъзможно. Нямат охлузвания по вратовете.

— Наркотици?

— Не са открити при аутопсията.

— С други думи, случаят не е решен.

— По дяволите, не. Няма какво да му се решава. Не е убийство, дори не е и нещастен случай. Умрели са от някакво заболяване, някакво нещастие, само това е. Точка по въпроса. Дори няма и разследване.

Беше грубо да се представят нещата така. Йошино се облегна назад.

— А защо не са публикували имената им?

— Защото са непълнолетни. А и има вероятност да е било самоубийство от любов.

В този момент Йошино изведнъж се усмихна като че ли се сети за нещо, и отново се наведе напред.

— Знаеш ли — за момчето. Джинсите и боксерките му са били смъкнати до коленете. На момичето също — и нейните бикини са били до коленете.

— Значи, искаш да кажеш, че е било coitus interruptus?

— Не казах, че са го правили. Тъкмо са се приготвяли да го направят. Тъкмо са се канили малко да полудуват и, бам! Ето това е станало — Йошино плесна с ръце за по-голям ефект.

— Какво е станало?

— Хайде, Асакава, признай си. Имаш нещо. Искам да кажа, нещо, което е свързано със случая. Нали?

Асакава не отговори.

— Мога да пазя тайна. Няма и да ти открадна темата. Просто интересува ме случаят.

Асакава продължаваше да мълчи.

— Още ли ще ме държиш в напрежение?

Да му кажа ли?… Не мога. Не трябва да казвам нищо. А лъжите не вършат работа…

— Съжалявам, Йошино. Можеш ли да изчакаш още малко? Сега не мога да ти кажа. Но след два или три дни — да. Обещавам.

Върху лицето на Йошино се изписа разочарование.

— Щом казваш, приятелю…

Асакава го погледна, молейки го да продължи разказа.

— Е, трябва да приемем, че нещо се е случило. Момче и момиче се задушават точно когато се готвят да го направят? Това дори не е смешно. Предполагам са заели поза по-рано и точно тогава ги е хванало, но няма следи. Разбира се, има отрови, които не оставят следи, но не можем да си представим как двама ученици ще се докопат до нещо такова. Колата е била паркирана на обрасло парче земя в малка клисура, близо до черен път, който води от Ашина до връх Окузу. Минаващите коли са можели, да зърнат само за миг отраженията на стоповете им. Не е чудно защо момчето, което е карало, е избрало точно това място. По тъмно почти никакви коли не са използвали пътя, а и гъсто растящите дървета за прикритие са създавали перфектното място за палавата млада двойка.

После, имаш момчето със забита глава между волана и страничното стъкло. Междувременно главата на момичето е между вратата и седалката. Така са умрели. Видях как ги изваждат от колата със собствените си очи. И двата трупа се строполиха, щом отвориха вратите. Сякаш в момента на смъртта някаква сила ги е бутала отвътре, не е спряла, когато са умрели, а е продължила да натиска трийсет часа, докато полицаите отварят колата, и тогава изхвърчат навън. Следиш ли мисълта ми? Колата е била с две врати, от онези, които не можеш да заключиш, ако ключът е все още вътре. Ключът е бил на стартера, а вратите… е, досещаш се. Колата е била като запечатана. Трудно можеш да повярваш, че някаква сила отвън им е влияела. И как мислиш, че са изглеждали лицата им? И двамата са били уплашени. Лицата им бяха изкривени от ужас.

Йошино спря, за да си поеме въздух. Чу се усилено преглъщане. Не се разбра кой точно от двамата преглътна слюнката си.

— Помисли малко. Да предположим за миг, че някакъв ужасяващ звяр е излязъл от гората. Щяха да се изплашат и щяха да се гушнат един в друг. Дори ако не той, момичето определено щеше да се вкопчи в него. Все пак са били гаджета. А вместо това гърбовете им са опрени във вратите, сякаш са се опитвали да избягат колкото се може по-надалеч един от друг.

Размаха ръце, сякаш се предава.

— Абсолютно нищо не разбирам.

Ако не беше потъналият кораб в Йокосука, може би щяха да отредят по-голямо място на статията. И ако бяха, със сигурност щеше да има много читатели, които да се опитат да разгадаят мистерията, да си играят на детективи. Но… Но. Имаше споразумение между следователите и всички, оказали се на мястото. Всички си мислеха за почти едно и също нещо, и а-ха да го изкажат, но не го сториха. Такъв тип споразумение. Дори да е изключено двама млади хора да умрат от инфаркт едновременно, дори и никой от служителите да не го вярваше, всички повтаряха тази медицинска лъжа. Не че се страхуваха да станат за смях, а защото не е научно доказано. Просто чувстваха, че ще се въвлекат в неописуем ужас, ако го признаят. По-удобно е да се спреш на научното обяснение, независимо колко е неубедително.

Тръпки преминаха по гърба и на двамата едновременно. Не е чудно, че си мислеха за едно и също нещо. Тишината потвърждаваше предчувствието, което се зараждаше в гърдите им. Не е свършило — тепърва започва. Независимо от науката, хората дълбоко в себе си знаят, че има неща, които тя не може да обясни.

— Когато са ги открили… къде са били разположени ръцете им? — неочаквано попита Асакава.

— На главите им. Или, no-скоро, покривали са лицата си с ръце.

— Да не би да са си дърпали косите, ето така? За да покаже, Асакава сам издърпа косата си.

— А?

— С други думи, дърпали ли са си главите или косите, или нещо такова?

— Не. Едва ли.

— Ясно. Мога ли да взема имената и адресите им, Йошино?

— Разбира се. Но не забравяй за обещанието си.

Асакава се усмихна и кимна, а Йошино се изправи. Като стана, бутна масата и кафето им се разля. Йошино дори не беше докоснал своето.