Коджи Сузуки
Кръгът (6)

ГЛАВА 6

Шизу се срещна с родителите си за пръв път от един месец. Откакто беше починала внучката им Томоко, те идваха, когато могат, от дома си в Ашикага. Не само за да утешат дъщеря си, но и те самите да бъдат утешени. Шизу разбра това едва днес. Заболя я сърцето, като видя опечалените лица на старите си родители. Преди имаха трима внуци: Томоко — от най-голямата им дъщеря Йошими, Кеничи — синът на втората им дъщеря Казуко, и дъщерята на Шизу — Йоко. По едно внуче от всяка дъщеря — не беше често срещано явление. Томоко беше първата им внучка и лицата им светваха, щом я зърнеха; обичаха да я глезят. Сега бяха толкова депресирани, че не можеше да се каже кой скърбеше повече, те или родителите й.

Явно внуците наистина означават много.

Шизу тъкмо беше навършила трийсет тази година. Можеше само да се постави на мястото на сестра си и да си представи, че е загубила собственото си дете. Но не можеше да се направи сравнение между Йоко, която е на година и половина, и Томоко, която почина на седемнайсет. Нямаше представа как всяка изминала година ще задълбочава любовта й към детето й.

Малко след три на обяд родителите й започнаха да се готвят обратно за Ашикага.

Шизу едва прикриваше изумлението си. Мъжът й, който постоянно твърдеше, че е прекалено зает, сам бе предложил да направят това посещение. Той, същият, който не бе дошъл на погребението, защото имал да предава статия. И ето вече почти беше време за вечеря, а той не даваше и най-малък знак да си тръгват. Беше срещал Томоко само няколко пъти, едва ли си е говорил дълго с нея. Едва ли е запазил много спомени за починалата.

Шизу потупа леко Асакава по коляното и му прошепна в ухото:

— Скъпи, сигурно е време…

— Погледни Йоко. Спи й се. Може да я оставим да подремне малко тук.

Бяха довели и дъщеря си. Наистина беше й време за сън. Тя бе започнала да примигва, сякаш всеки момент ще заспи. Но ако я оставят да си легне, трябва да прекарат още два часа в тази къща. За какво щяха да си говорят толкова време със скърбящата й сестра и съпруга й?

— Може да спи и във влака, не мислиш ли? — каза Шизу, като понижи глас.

— Последния път нервничеше и беше отвратително по целия път до вкъщи. Не, мерси.

Когато на Йоко й се доспиваше сред непознати, ставаше много раздразнителна. Махаше на всички посоки с малките си ръце и крака и създаваше много грижи на родителите си. Ако й се караха, нещата само се усложняваха — нямаше да се успокои, освен, ако не легне да спи. В такива моменти Асакава изключително се притесняваше от наблюдаващите го хора и започваше да се муси, сякаш главната причина за крясъците на дъщеря му беше той. Укорът в погледа на другите пътници винаги го караше да се задушава от неудобство.

Шизу не искаше да вижда мъжа си да стиска нервно зъби.

— Добре, щом казваш.

— Страхотно. Да видим дали ще заспи горе.

Йоко лежеше в скута на майка си, с полузатворени очи.

— Ще я занеса — каза той, като я галеше по бузата с обратното на дланта си.

Думите звучаха странно от устата на Асакава, който почти никога не помагаше с бебето. Може би е размислил, след като видя тъгата на родителите, загубили детето си.

— Какво ти става? Плашиш ме.

— Не се притеснявай. Струва ми се, че веднага ще се унесе. Остави на мен.

Шизу подаде бебето.

— Благодаря. Жалко, че не си такъв винаги.

Щом я вдигнаха от прегръдката на майка й и попадна при баща си, Йоко се смръщи, но още преди да заплаче, заспа. Асакава изкачи стълбите, като внимателно люлееше дъщеричката си.

Горният етаж се състоеше от две стаи в японски стил и от една в западен — тази на Томоко. Остави Йоко на футона в японската стая, която гледаше на юг. Дори не трябваше да чака, докато заспи.

Асакава се измъкна от стаята, ослуша се какво става долу, после влезе в спалнята на Томоко. Чувстваше се малко виновен, влизайки в стаята на едно мъртво момиче. Това беше едно от нещата, които презираше. Но го правеше в името на благородна кауза — победата над злото. Нямаше избор. Мразеше се за това, че винаги се хващаше за нещо привидно приемливо, за да оправдае постъпките си. Но сам си възрази: не го правеше заради статия — просто искаше да разбере къде четиримата са били заедно. Съжалявам.

Отвори шкафчетата на бюрото й. Нормалният асортимент от принадлежности, които всяко момиче от гимназията има — добре подредени. Три паспортни снимки, кутия за боклучета, писма, тефтерче, комплект за шиене. Дали родителите бяха подредили нещата й след смъртта й? Едва ли. Сигурно по природа си е била прибрана. Надяваше се да открие дневник — щеше да му спести много време. Днес се срещнах с Харуко Цуджи, Такехико Номи и Шуичи Иуата и ние… Ако само можеше да открие нещо подобно… Взе един тефтер от полицата и го разлисти. Всъщност намери един момичешки дневник навътре в чекмеджето, но там имаше само няколко самотни записки отпреди доста време.

На рафта до бюрото нямаше книги, а кутия с гримове на червени цветя. Отвори още едно чекмедже. Само някакви евтини аксесоари. Много на брой не съответстващи обеци — явно е имала навика да губи по една от всеки чифт. Джобно гребенче с останали няколко черни косъма на него.

Като отвори гардероба й, го удари уханието на гимназистка. Беше претъпкан с шарени рокли и поли. Вероятно родителите й още не бяха решили какво да правят с дрехите, все така носещи аромата й. Асакава наостри уши, за да чуе какво става долу. Не знаеше какво щяха да си помислят, ако го заварят тук. Не се чуваше шум. Сигурно жена му и сестра й още си говореха. Той претърси всеки един от джобовете на дрехите. Кърпички, билети за кино, дъвки, калъф за транспортни карти. Разгледа я: карта за отсечката между Ямате и Цуруми, студентска карта и някаква друга карта. Имаше име: нещо си Нонояма. Не беше сигурен как да произнесе йероглифите на първото име — Юки може би?

От тях не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Защо имаше карта на друг човек у нея? Чу стъпки по стълбите. Прибра картата в джоба си, върна калъфа, където го намери, и затвори гардероба. Излезе в коридора точно когато се показа майката на Томоко.

— Извинявай, има ли тук тоалетна?

Ходеше бавно, сякаш му се налагаше да я посети.

— Там, в дъното на коридора.

Май нищо не заподозря.

— Йоко спи ли като добро момиченце?

— Да, благодаря. Съжалявам, че така ви затрудняваме.

— О, не, няма нищо.

Тя се поклони леко и влезе в японската стая, придържайки колана на кимоното си.

В банята Асакава извади картата. На нея пишеше „Клубна членска карта «Пасифик Ризортс»“. Под това стоеше името Нонояма, членският номер и датата на валидност. Обърна я. Пет условия за членство, в ситен шрифт, плюс името и адресът на компанията. Клуб „Пасифик Ризортс, Инк.“, 3–5 Коджимаки, район Чийода, Токио. Тел. номер: (03) 261–4922. Ако не я е намерила или откраднала, сигурно я е взела назаем от този Нонояма. Защо? За да използва съоръженията на „Пасифик Ризортс“, разбира се. Кое точно и кога?

Не можеше да телефонира от къщата. Каза, че отива да купи цигари, и изтича до един уличен автомат. Набра номера.

— „Пасифик Ризортс“, как мога да ви помогна?

Гласът беше на млада жена.

— Искам да знам какви съоръжения мога да ползвам с членска карта.

Гласът не отговори веднага. Може би имаха толкова много, че не можеше да ги изброи всичките.

— Така де… имам предвид… за една нощувка — допълни.

Щеше вече да знае, ако четиримата бяха отсъствали за две или три нощи. Щом все още не беше открил нищо, това означаваше, че трябва да ги е нямало за не повече от една нощ. Томоко би могла лесно да излезе, ако излъже родителите си, че отива да спи у приятелка.

— Имаме пълен комплект съоръжения в „Пасифик Ризортс“ в Южен Хаконе — каза тя делово.

— По-специално, какви развлечения предлагате там?

— Разбира се, господине. Имаме голф, тенис и други спортове, както и басейн.

— А отдавате ли квартири?

— Да, господине. Освен хотел, „Пасифик Ленд“ има и хижи „Вила Лог“ — група от вили под наем. Да ви изпратя ли брошурата ни?

— Да. Моля.

Преструваше се на потенциален клиент с надеждата по-лесно да извлече информация от нея.

— Хотелът и вилите достъпни ли са за не членове?

— Разбира се, на цени за не членове.

— Разбирам. Бихте ли ми дали телефона? Може да дойда да разгледам.

— Мога веднага да уредя резервация, ако желаете.

— Не, аз, хм, може да пътувам оттам в скоро време и ако реша да се отбия… Може ли само телефонния номер?

— Един момент, моля.

Докато чакаше, Асакава извади тефтерче и химикалка.

— Записвате ли?

Жената му продиктува два единайсет цифрени номера. Селищните кодове бяха дълги — мястото бе затънтено. Асакава ги записа.

— Искам да ви попитам още нещо. Къде се намират другите ви курорти?

— Имаме същите напълно оборудвани почивни станции на езерото Хамана и в Хамджима, префектурата Мие.

Прекалено далече! Ученици не биха тръгнали на такъв дълъг път.

— Разбирам. Всичките са на Тихия океан, както подсказва името.

После жената започна да описва всички прекрасни предимства за членовете на клуб „Пасифик Ризортс“; Асакава слушаше любезно, докато най-накрая не я прекъсна:

— Страхотно. Сигурен съм, че останалото мога да науча от брошурата. Ще ви дам адреса си, за да можете да я изпратите.

Даде й го и затвори. Докато слушаше описанието, си помисли, че няма да е толкова лошо да се запише, ако може да си го позволи.

Беше минал един час, откакто Йоко беше заспала, а родителите на Шизу вече се бяха прибрали в Ашикага. Тя самата миеше чиниите, за да отмени сестра си, която не се чувстваше добре. Асакава пъргаво помогна, като пренесе чиниите от хола.

— Какво ти става днес? Държиш се странно — каза Шизу, без да прекъсва миенето. — Сложи Йоко да легне, сега помагаш в кухнята. Да не би да отваряш нова страница? Ако е така, надявам се да е за дълго.

Асакава се беше умислил и не искаше да го безпокоят. Искаше му се жена му да съответства на името си, което означаваше „мълчалива“. Най-добрият начин да затвориш устата на една жена е да не й отговаряш.

— О, между другото, сложи ли й пелена, преди да легне? Не искаме да се напикае на чуждо място, нали?

Асакава не обърна внимание на въпроса, а заоглежда стените в кухнята. Томоко беше умряла тук. Имало е счупени стъкла и локва от кола, когато са я намерили. Сигурно е била нападната от вируса точно преди да си пийне кола от хладилника. Асакава отвори хладилника, повтаряйки нейните действия. Представи си, че държи чаша и се престори, че пие.

— Какво правиш?

Шизу го гледаше с широко отворена уста. Асакава продължи: все така преструвайки се, че пие, и погледна зад себе си. Когато се извърна, пред него се изправи стъклена врата, разделяща кухнята и хола. Върху нея се отразяваше флуоресцентната лампа над мивката. Може би, защото още беше рано и в хола беше светло, стъклото отразяваше само светлината, но не и лицата на хората от тази страна. Ако от другата страна е било тъмно, а от тази — светло, както е било онази нощ, когато тук е стояла Томоко… Стъклената врата щеше да е като огледало — отразяваше кухнята и изкривеното от ужас лице на момичето. Асакава прие стъклото едва ли не за свидетел. То може да е и прозрачно, и да отразява, в зависимост от взаимодействието на светлина и мрак. Точно в този момент чуха Йоко да плаче. Беше будна.

— Йоко се събуди.

Шизу избърса ръцете си. Дъщеря им не плачеше толкова силно, когато се будеше. Тя избърза към горния етаж.

Докато тя излизаше, дойде Йошими. Асакава й подаде картата, която бе намерил.

— Беше паднала под пианото.

Говореше небрежно и зачака реакцията. Йошими взе картата и я обърна.

— Странно. Какво прави тук? Поклати глава учудена.

— Може ли Томоко да я е взела от приятел, как мислиш?

— Но аз не съм чувала това име. Не мисля, че е имала приятел с това име.

Йошими погледна Асакава много притеснена.

— Боже мой. Това изглежда важно. Кълна се, това момиче…

Изведнъж млъкна. Дори и най-малкото нещо можеше да съживи мъката й. Асакава се поколеба, преди да пита, но го направи.

— Хм, дали Томоко и приятелите й не са ходили през лятото в този курорт?

Йошими поклати глава. Имаше доверие в дъщеря си. Томоко не би излъгала, че ще спи у някоя приятелка. Освен това учеше за изпитите си. Асакава разбираше как се чувства Йошими. Реши да не разпитва повече за Томоко. Едва ли ученичка в гимназията с наближаващи изпити ще каже на родителите си, че ще наеме вила с приятеля си. Щеше да излъже и да каже, че ще учи у някоя приятелка. Родителите й нямаше как да знаят.

— Ще намеря собственика и ще я върна.

Йошими наклони мълчаливо глава. Мъжът й я извика от хола и тя бързо излезе от кухнята. Съкрушеният баща седеше пред наскоро поставен будистки олтар и говореше на снимките на дъщеря си. Гласът му беше странно весел. Това потисна Асакава. Явно бащата още отричаше загубата. Асакава можеше само да се моли за него.

Беше установил едно нещо. Ако лицето Нонояма наистина беше услужило на Томоко с картата, то тогава тя или той щеше да се свърже с родителите й, за да си я поиска обратно. Но майката не знаеше нищо за нея. Дори да беше част от фамилно членство с отстъпка, вноските бяха твърде високи, за да остави картата не потърсена. Какво означаваше това? Асакава стигна до следното заключение: този Нонояма беше услужил на някого от другите трима, на Иуата, Цуджи или Номи. Някак си е попаднала в Томоко. Нонояма би трябвало да се свърже с родителите на човека, на когото я е дал. Те ще претърсят принадлежностите на детето си и няма да я намерят. Картата бе тук. Ако Асакава се свърже с родителите на останалите трима, може да разбере адреса на Нонояма. Трябва веднага да се обади, довечера. Ако не попадне на следа, едва ли картата ще помогне да се разбере къде и кога четиримата са били заедно. На всяка цена искаше да се срещне с Нонояма и да чуе какво ще каже. Ако трябва, може да намери начин да разбере адреса по членския номер. Да пита „Пасифик Ризортс“ направо, няма да е от полза, но някоя от връзките на вестника му щеше да свърши работа.

Някой го викаше. Далечен глас.

— Скъпи… Скъпи…

Разтревоженият глас на жена му се смесваше с плача на бебето.

— Скъпи, можеш ли да дойдеш за минутка?

Асакава дойде на себе си. Вече едва си спомняше за какво си мислеше преди малко. Имаше нещо особено в начина, по който плачеше дъщеря му. Чувството му се засили, докато изкачваше стълбите.

Прогони размишленията си. Изведнъж осъзна, че има нещо странно в плача на детето му. Втурна се по стълбите с тревогата, че нещо се е случило.

— Какво има? — попита жена си осъдително.

— Нещо не е наред с Йоко. Мисля, че нещо й се е случило. Плачът й не е като друг път. Мислиш ли, че е болна?

Асакава сложи тъка на челото й. Нямаше температура. Но ръчичките й трепереха. Спазмите се разпространяваха по цялото тяло и гърба й. Лицето й беше зачервено, а очите здраво стиснати.

— От колко време е така?

— Това е, защото се е събудила сама и не е имало никой до нея.

Бебето често плачеше, когато се събудеше, а майка й я нямаше наблизо. Но винаги се успокояваше, когато тя идваше и я вземеше. Ако едно бебе плаче, то иска нещо, но какво… Опитваше се да им каже нещо. Не беше просто непослушна. Ръцете й бяха покрили напълно лицето… и трепереха. Това беше. Детето умираше от страх. Йоко извърна лице и леко разтвори юмручета: сякаш се опитваше да посочи напред. Асакава погледна в тази посока. Там имаше колона. Вдигна поглед. На около трийсет сантиметра от тавана висеше маска с размерите на юмрук, на ханная — женски демон. От маската ли се страхуваше детето?

— Я погледни — каза Асакава и посочи с брадичка. Едновременно погледнаха към маската, а после един към друг.

— Не е възможно. От демона ли я е страх?

Асакава се изправи. Свали маската от гредата, на която беше закачена, и я постави с лице надолу върху гардероба. Там Йоко не можеше да я види. Изведнъж тя спря да плаче.

— Какво има, Йоко? Лошото чудовище ли те изплаши?

Шизу се успокои, след като разбра какво става, и доволна потърка бузата си в тази на детето. Асакава не се успокои толкова лесно. Поради някаква причина не искаше да стои повече в тази стая.

— Хей. Хайде да тръгваме — подкани жена си.

Същата вечер, щом се върнаха от дома на Оиши, веднага се обади на семействата на Цуджи, Номи и Иуата поред. Попита всички дали не им се е обаждал някой от познатите на децата им във връзка с членска карта за курорт. Последният човек, с когото говори, майката на Иуата, му даде дълъг и несвързан отговор:

— Обади се някой, който каза, че е посещавал същото училище като сина ми, по-голямо момче, каза, че е дал на сина ми курортната си карта, дали може да си я получи… Аз претърсих всички ъгли на стаята на сина ми, но не можах да я открия. Оттогава се притеснявам за това.

Незабавно поиска телефона на Нонояма и го набра.

Както се предполагаше, Нонояма се беше засякъл с Иуата в последната неделя от август и му беше услужил с картата. Момчето бе казало, че ще замине с момиче от гимназията, с което се среща. Лятната ваканция почти свърши, нали знаеш. Искам да си изкарам кефа, преди да е изтекла, иначе няма да мога да се стегна и да уча за изпитите.

Нонояма се беше изсмял на това. Учениците в подготвителните училища по принцип не трябва да имат лятна ваканция.

Последната неделя на август беше 26-и. Ако са отишли някъде, трябва да е било на 27-и, 28-и, 29-и или 30-и. Асакава не знаеше как е в подготвителното училище, но за момичетата от гимназията срокът почва на първи септември.

 

Може би, защото беше уморена от часовете в непозната среда, Йоко скоро заспа до майка си. Когато сложи ухо до вратата, той чуваше нормалното им дишане при заспиване. Девет вечерта беше времето, когато Асакава се отпускаше. Докато детето и жена му не заспяха, нямаше къде да седне и да работи в това тясно жилище.

Извади си една бира от хладилника и си наля в чаша. Тази вечер тя имаше особен вкус. Намирането на членската карта бе определен напредък. Имаше голям шанс между 27-и и 30-и Шуичи Иуата и останалите трима да са отседнали в „Пасифик Ризортс“. Най-вероятното място беше курортът „Вила Лог“ в Южен Хаконе. Това беше единственият достатъчно близък курорт, а и не можеше да си представи бедни ученици да вземат стаи в хотела. Сигурно са използвали картата, за да наемат някоя вила по-евтино. Само пет хиляди йени за една нощувка — малко повече от хиляда йени на човек.

Телефонът на „Вила Лог“ бе подръка. Остави бележника си на масата. Най-бързият начин е да се обади на рецепцията и да пита дали група от четирима не се е настанявала под името Нонояма. Но по телефона нямаше да му кажат. Естествено, всеки, който е достигнал до поста мениджър на вили под наем, ще смята за свой дълг да пази неприкосновеността на информацията за клиентите си. Дори и да разкриеше длъжността си репортер и ясно да представи мотивите си да пита, нямаше да му кажат по телефона. Асакава обмисли възможността да се обади на местната редакция и да ги накара да използват познат адвокат, който да провери в книгата за гости. Управителят има право да показва регистъра само на полицаи и адвокати. Асакава можеше да се престори на единия или другия, но веднага щяха да го разобличат, а това би означавало проблеми за вестника. Беше по-сигурно и ефективно да използва връзки.

Това ще отнеме поне три дена, а той не искаше да чака толкова дълго. Искаше да разбере сега. Желанието да разгадае случаят беше толкова голямо, че не можеше да изтърпи толкова време. Какво ще излезе от всичко това? Ако наистина четиримата са отсядали във „Вила Лог“ в „Пасифик Лендс“, Южен Хаконе, в края на август, ако наистина тази следа му разкрие причината за смъртта им — каква можеше да бъде тя. Вирус, вирус. Ясно съзнаваше, че си повтаря за вируса само и само да не допусне мисълта, че зад всичко стои някакво мистериозно нещо. Има смисъл донякъде да използваш силата на науката, за да победиш свръхестествените сили. Доникъде нямаше да стигне, ако се бори с нещо, което не разбира, с думи, които не разбира. Трябва да преведе нещото на разбираем за него език.

Асакава си спомни за плача на Йоко. Защо се беше уплашила толкова при вида на демоничната маска? Във влака по пътя за вкъщи беше попитал жена си:

— Някога разказвала ли си на Йоко за демоните?

— Какво?

— Знаеш, с книги с картинки или нещо подобно. Учила ли си я да се страхува от чудовища?

— Не. Защо бих го направила?

Така беше приключил разговорът. Асакава се притесняваше, а Шизу — не. Подобен страх беше дълбоко подсъзнателен. Придобитият отвън страх е различен. Откакто човекът е слязъл от дървото, все се е боял от нещо. Гръмотевици, бури, диви зверове, вулканични изригвания, тъмнината… Първия път, когато едно дете види светкавица, усеща инстинктивен страх — това е нормално. Но гръмотевицата е истинска. Наистина съществува. А какво са демоните. В речника пише, че са въображаеми чудовища или духове на мъртвите. Ако Йоко се страхува от демони, би трябвало да я е страх и от куклата Годзила — нали и тя е направена да изглежда заплашително. Беше видяла една умело направена играчка на витрината на универсален магазин. Далеч не бе изплашена, а я наблюдаваше с широко отворени очи, изпълнени с интерес. Как да си обясни това? Единствено че със сигурност Годзила е въображаемо чудовище. А демоните…? А демоните само за Япония ли са характерни? Не. И други култури имат подобни неща. Дяволи… Втората бира не беше толкова вкусна като първата. Има ли нещо друго, от което се страхува Йоко? Точно така, има. Тъмнината. Много я е страх от тъмното. Никога не влиза в неосветена стая сама. „Йо-ко“, дете на слънцето. Но тъмнината също съществува като противоположност на светлината. Дори и сега детето спеше в прегръдките на майка си в тъмна стая.