Тери Брукс
Камъните на елфите (7)

СЕДМА ГЛАВА

Утрото беше в разгара си, ярко и свежо след вихрилата се допреди малко буря. Гномите, жители на селцето Сторлок, известни като Лечителите, бяха станали свидетели на страховита гледка — небесата сякаш се раздираха и изсипалият се порой влачеше изтръгнати от корен дървета, греди и покриви на къщи. В горите на Анар бурята се разрази призори — вихрушката идваше от долината Раб и след като помете всичко по пътя си, продължи на изток към Вълчите планини.

Уил Омсфорд, застанал на верандата на Лечебницата, гледаше как пороят се превръща в дребен дъждец. Слънцето надникна зад разпокъсаните облаци, а над земята се вдигаше тънка мъгла Окъпаните от дъжда листа, локвите и поточетата блестяха.

Уил се прозя и уморено разкърши тяло. Беше прекарал на крак цялата нощ — имаше нови случаи на деца, заразени от онази коварна треска, която сякаш изцеждаше всичките ти си-ли и те караше да се чувстваш като парцал. Ако беше помолил да си тръгне по-рано, щяха да го освободят, но сърце не му даваше да се отдели от креватчетата на децата. Беше все още ученик на Лечителите и съзнаваше колко много още трябваше да работи върху себе си, ако иска да постигне нещо. Призори състоянието на децата се подобри, Уил се поуспокои и едва тогава усети умората.

Но сега вече напрежението си казваше думата и щеше да му е трудно да заспи — усещаше се като часовник с пренавита пружина. Освен това непременно трябваше да си поговори с Флик, Милият вуйчо Флик… Въпреки умората не можа да не се усмихне, като си представи нетърпението, вече изписало се на лицето на стария добродушен мърморко. Въздъхна и зашляпа през локвите към къщи. Все пак добре, че беше с ботушите. По-скоро дребен, отколкото висок, Уил се бе метнал на дядо си… Дядо му беше наполовина елф и той беше наследил от него тънките фини черти на елфите — изваяния профил, леко заострените уши, златистите коси… Внукът на Ший Омсфорд не можеше да бъде сбъркан.

Зад гърба му се чуха бързи стъпки и Уил се обърна. Един от гномите, помощници в Лечебницата, го настигна задъхан, подгизнал от дъжда.

— Сър, вуйчо ви цяла нощ питаше за вас и накрая ме изпра ти да ви търся… — Тъкмо се прибирах — усмихна се Уил. — Благодаря ти. Гномът хукна обратно.

Горкичкият Флик, помисли си Уил. И на него не му беше лесно. Сигурно още се чудеше кой вятър го е довял тук. Може би всичко стана заради болестта на Ший. Защото Флик нямаше слабост към Източните земи, а още по-малко към гномите, въпреки че жителите на Сторлок му се струваха що-годе порядъчни. Навремето, когато бе участвал в търсенето на Меча на Шанара, си бе имал работа с твърде неприятелски настроени гноми, и не че беше злопаметен, но не можеше просто ей така да махне с ръка и да ги забрави. Тъй че оттогава си имаше едно наум за гномите.

Във всеки случай кракът му нямаше да стъпи в Сторлок, ако Ший ненадейно не се беше разболял, след като беше обещал на Уил да го придружи. Като брат на Ший Флик бе взел решението да го замести, въпреки че част от него горчиво съжаляваше за това. Но няма как, не можеше да остави Уил.

Флик беше настанен в къщата за гости и сега Уил крачеше натам без особен ентусиазъм. През последното денонощие вуйчо му сигурно се беше почувствал пренебрегнат и сега нямаше да му спести оплакванията и упреците си. А Уил беше толкова уморен, че не му се искаше нито да спори, нито да се оправдава.

Да, положението не беше особено весело, а когато зърна нацупената физиономия на стария си вуйчо, съвсем му се стъжни. Но Уил храбро въздъхна и се примири с неизбежното. После свали дъждобрана си и се зае да го изтръсква.

Флик поклати глава, без да сваля поглед от него, и сухо отбеляза:

— Отдавна трябваше да си си легнал. Изглеждаш капнал.

— Така е… — предпазливо отвърна Уил, като се чудеше накъде ли ще задуха вятърът. — Но нали си искал да ме видиш…

— Ах, да, вярно, търсих те под дърво и камък, но то беше още вчера…

— Добре де — сви рамене племенникът му. — По-добре късно, отколкото никога.

— Точно така — доволно изръмжа Флик. — И все пак щеше да е по-добре да идеш да поспиш. Казаха ми, че си бил на крак цяла нощ. Исках само да се уверя, че си добре… — Добре съм — усмихна се Уил въпреки умората.

— Но хич не изглеждаш добре. Пък и пустото време… — старецът потръпна зиморничаво.

— Как не спря да вали, проклетият му дъжд! Направо да му писне на човек… Така е то. Що ти трябваше да идваш тук, ами не си стоя в Сенчест дол? Уил разсеяно поклати глава.

Не съжаляваше, че преди две години е дошъл тук, за да учи древното изкуство на лечителите, въпреки че не смяташе да остава в Сторлок завинаги. След време щеше да се върне на юг, при своите, като Лечител. Жалко само, че Флик се дразнеше толкова. Дядо му например би приел решението му съвсем спокойно. Родителите на Уил бяха умрели от треска и още невръстен той се закле, че ще стане Лечител, за да се бори, както обясни на дядо си и Флик, с болестите и смъртта. Много хубаво, стани, казаха му, но си помисли — много вода има да изтече. И когато един ден им съобщи, че заминава да учи при Лечителите, и то при онези от Сторлок, най-добрите, старците едва не подскочиха. Вуйчо Флик беше на мнение, че е по-добре да си нямаш работа с гномите от Източните земи. Дори дядо му се опита да го разубеди. Жителите на Сторлок от поколения предавали един на друг своето лечителско изкуство, но едва ли щяха да приемат един южняк с отворени обятия.

Уил ги изслуша, сви рамене и каза, че е длъжен да опита. Замина за Сторлок и още същия ден чу мнението на Съвета, че щом не е един от тях, няма право да бъде посветен в изкуството им. Сторите бяха категорични, но Уил не се предаде. Реши, че трябва първо да научи езика им и посвети два месеца само на това. После отново се изправи пред Съвета и повтори молбата си. И продължи да я повтаря седмици наред, докато най-накрая те отстъпиха. Позволиха му да остане, с уговорката, че само ако се окаже схватлив и надежден, ще бъде признат за лечител.

Това не го смути — беше сигурен в себе си. Усмихна се, като си спомни учудването на дядо си и Флик, когато разбраха, че Сторите все пак го допуснаха до заниманията си. Флик посрещна новината с мърморене, но си личеше, че е горд с племенника си и се радва за него. Притесняваше го най-вече разстоянието. Уил щеше да му липсва. Беше свикнал да го взима навсякъде със себе си — на лов, на риба, къде ли не… Флик нямаше свои деца, а жена му беше умряла отдавна, така че момчето му беше като син. Тримата с Ший си живееха така добре… Някой ден Уил щеше да поеме страноприемницата… И през ум не му беше минавало, че вместо това момчето ще замине и те, двамата старци, ще останат сами като кукувици.

— Ти слушаш ли ме изобщо? — чу изведнъж Уил троснатия глас на вуйчо си.

— Слушам те — увери го той и прегърна стареца през рамо. — Спокойно, вуйчо. Имам още много да уча, но един ден ще се върна…

— Е, твоя си работа — дрезгаво рече Флик. С дядо ти, слава Богу, все още се справяме… Виж, на теб може би ще ти е малко трудно без нас… Пази се, момчето ми. Струва ми се, че товариш прекалено много неща на гърба си… Упорит си като магаре, ама не можеш навсякъде да огрееш… Та какво още исках да ти кажа? — Вуйчо му се замисли, после махна с ръка и въздъхна. — Е, хайде, не му е сега времето. Иди да поспиш. После ще поговорим…

Той не довърши и се обърна, сепнат от някакво прошумоляване в мрака. Уил проследи погледа му и видя в мъглата някакво тъмно, неясно очертание, което приближаваше. Постепенно различиха фигурата на ездач, яхнал черен кон. Конникът се беше отпуснал на седлото, очевидно уморен от препускането, а тъмните му дрехи бяха целите просмукали от дъжда.

Уил трепна. Това не беше жител на Сторлок, но изобщо не можеше да се определи какъв всъщност беше. — Не може да бъде… — неспокойно промърмори Флик, после се втурна напред, надвеси се над перилата на верандата и се взря в мрака. Конникът се беше насочил право към тях.

Тревожно предчувствие обзе Уил и сърцето му заблъска в гърдите, но той остана като закован на мястото си, въпреки че му се искаше да побегне. Конят се закова досами верандата.

— Здравей, южняко — поздрави ездачът, без да сваля качулката си.

Уил усети, че нещо в тайнствения трескав шепот накара вуйчо му да настръхне: — Аланон!

Ездачът скочи или по-право се свлече от седлото, като обгърна с ръка шията на коня, защото не можеше да стои на краката си. Уил пристъпи напред и спря нерешително. Нещо не беше наред, но какво?

— Уил Омсфорд? Изумен, Уил успя само да кимне.

— Бързо иди да повикаш Лечителите… — Мъжът се свлече на земята, преди да е довършил.

Уил се спусна към него, но Аланон вдигна ръка предупредително и го спря:

— Чуваш ли, южняко? Иди да ги повикаш!

И едва тогава Уил забеляза кървавите петна, пропили дрехите на ездача. Хукна към Лечебницата, без да задава излишни въпроси, отново забравил собствената си умора.