Тери Брукс
Камъните на елфите (10)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Призори отново поеха на път. По листата още проблясваше роса, но небето бе вече ясно и слънцето най-после се показа. Мълчаливо яздеха на юг, покрай хребетите на Долен Анар. Дивата пустош на долината Раб постепенно се преобрази в зелени ливади и градини с плодни дръвчета. Лекият утринен ветрец приятно разхлаждаше лицата им.

Късно следобед стигнаха Сребърната река и се натъкнаха на отряд джуджета, заети с изграждането на дървен мост близо до гората. Аланон остави Уил скрит в сянката на дърветата заедно с конете и багажа и отиде да поговори с джуджетата. След малко се върна и с две-три думи обясни на Уил, че ги е предупредил за опасността и ги е посъветвал час по-скоро да изпратят помощ на елфите. Едно от джуджетата познало друида и обещало да направят каквото могат…

Продължиха да яздят покрай реката мълчаливо. Аланон изглеждаше потънал в мисли. След известно време стигнаха място, където плитчините позволяваха да се премине. Прекосиха реката и продължиха на юг вече без да бързат. Денят беше към края си, сенките се удължаваха, а небето на запад аленееше. В подножието на едно гористо възвишение слязоха от конете, оставиха ги да почиват, а самите те се изкачиха на скалите, за да хвърлят поглед наоколо.

От другата страна на хълма се простираше долина с формата на копито. В западната й част горите отстъпваха място на обработваема земя с житни ниви и зеленчукови градини. Точно там беше селото — редици от къщи досами гората. Полето се напояваше от пълноводен горски поток, който се разклоняваше на десетки улейчета и вадички. Все още се забелязваха хора, наведени над браздите, и други, които сновяха из селото забързани. Още по на юг плодородната земя свършваше и докъдето поглед стига, се простираше пустош, осеяна с голи скали.

— Хейвънстед — посочи към селото Аланон. — Пристигнахме.

— А сега — какво?

— Сега ще почакаме да се стъмни. — И друидът седна на земята, като се намести по-удобно. — Колкото по-малко се набиваме в очи, толкова по-добре. Сторите умеят да мълчат, но тези тук са по-бъбриви… Не смятам да рискуваме лекомислено едничкото си предимство. Затова ще влезем в селото чак когато падне мрак и ще гледаме да не се бавим.

Около час стояха мълчаливо, докато накрая мракът ги обгърна. Най-после друидът се надигна Върнаха се при конете и тихо ги възседнаха. Заобиколиха възвишението и минаха през най-гъстата част на гората, за да се доберат до селото. Аланон яздеше уверено, без да се озърта — явно знаеше къде отива.

Само луната озаряваше пътя им, а нощните птици тихо се кискаха в клоните на заспалите дървета. Горският въздух ухаеше така сладко и упоително, че на Уил му се приспа.

След малко между дърветата заблещукаха жълти светлинки и до двамата ездачи достигна приглушеният ромон на човешки гласове. Аланон скочи от коня и направи знак на Уил да спре. Продължиха пеша, като водеха зад себе си конете. Скоро излязоха от гората и пред тях се изправи ниска каменна стена, опасана с жив плет от вечно зелени храсти.

Вързаха конете си на оградата, Аланон сложи пръст на устните си и тихичко се промъкнаха през дървената порта.

Пред очите им се разкри такова пищно цветно великолепие, че Уил изведнъж се разсъни. Очите му жадно поглъщаха цялата тази красота и не можеха да й се насладят. Една алея ги отведе до ниска къщичка с дървена веранда, потънала в зеленина.

Уил имаше чувството, че сънува — не беше виждал на едно място такова разнообразие от багри освен може би… в детските книжки с приказки.

Погледна Аланон въпросително. На устните на друида играеше усмивка. Завесите на прозорците бяха спуснати и отвътре долиташе тиха, детска, както се стори на Уил, глъчка. Смаян, младежът едва не настъпи заспалата на верандата котка. Стреснатото животно изфуча сърдито и Уил съвсем се стъписа. Още една котка, цялата черна, изви гръб и се шмугна в храстите. Друидът почука на вратата.

— Кой е? — попита звънлив глас и нечия ръка дръпна крайчеца на завесите. Друидът долепи лице до стъклото и отвърна: — Аз съм, Аланон.

Смехът в стаята секна и се чуха забързани стъпки. След миг вратата се отвори. На прага стоеше дребничко момиче, почти дете, с невинно и в същото време не по детски сериозно изражение. Косата й я обгръщаше чак до кръста, а изпод буйните кестеняви кичури изскачаха две искрящи зелени очи, които се спряха за миг на Уил и отново се впериха в Аланон.

— Аланон е напуснал Четирите земи преди повече от петдесет години — тихо каза момичето. — Кой сте вие всъщност?

— Самият Аланон — усмихна се друидът. — Кой друг би те открил чак тук, Амбърли? Кой друг би могъл да знае, че си една от Избраниците?

Момичето го зяпна безмълвно. След малко се овладя с видимо усилие и успя да прошепне: — Трябва да сложа децата да си легнат. Ще ме почакате ли? Отвътре наистина се чуваше детско боричкане, смях и трополене. Амбърли влезе забързано и след малко чуха ласкавия й като ромон на поточе глас да успокоява децата. На верандата имаше ниска дървена пейка и Аланон се разположи на нея. Уил остана прав, заслушан в тихите звуци, които долитаха от вътрешността на къщата, като си мислеше: Господи, ами че тя самата е още дете!

Амбърли не се забави много. Тя излезе при тях на верандата и безшумно затвори вратата зад гърба си. Погледна към Уил, а той й се усмихна смутено.

— Този младеж е Уил Омсфорд, ученик на Лечителите от Сторлок — долетя в мрака гласът на Аланон.

— Здравей… — нерешително започна Уил, но Амбърли вече не гледаше към него.

— Защо дойдохте, друиде, ако изобщо сте този, за когото се представяте? — в ясния глас на момичето звъннаха метални нотки. — Дядо ми ли ви изпрати?

— Защо първо не поседнем някъде в градината? — кротко предложи друидът. Момичето сви рамене и кимна някак неохотно. Тримата седнаха в една от прохладните сенчести алеи. Уил съзнаваше, че му предстои да бъде по-скоро слушател, отколкото участник в разговора.

— Сега ще отговорите ли на въпроса ми? — Гласът на момичето не звучеше особено дружелюбно. Аланон се загърна в плаща си и бавно рече:

— Никой не ме е изпращал. Сам дойдох. Молбата ми е да се върнеш с мен в Арбърлън… Ще бъда кратък, Амбърли. Елкрис умира, Забраната рухва, силите на мрака започват да се измъкват на свобода и злото заплашва да залее Западните покрайнини… Единствената надежда си ти — последната от Избраниците.

— Последната… — прехапа устни тя.

— Да, Амбърли. Останалите са избити. Демоните искат да се доберат и до теб… Амбърли пребледня като стена.

— Какво е това, друиде? Някаква лоша шега ли? — Тя сподави риданието си, изтри бликналите от очите сълзи и прошепна: — Наистина ли всички са мъртви?

Друидът отговори с въпрос на въпроса й:

— Ще дойдеш ли с мен, Амбърли?

— За нищо на света! — рязко отвърна тя. — Аз вече не съм Избраница и ти би трябвало да го знаеш.

— Знам само, че не би искала да си… — каза внимателно Аланон. Изумрудените очи пробляснаха разярено.

— Освен това, както забелязваш, вече не служа на Елкрис. Няма смисъл да говорим за отминал период от живота ми.

— В момента за мен е от значение само това, че веднъж Елкрис те е избрала — меко отбеляза друидът. — Тя и само тя може да реши дали все още можеш да й служиш. Тя ще прецени дали да ти повери семето си, което трябва да се занесе при Свещения огън, за да бъде спасена Забраната. Така че всичко зависи от нея и от никой друг.

— Никога няма да се върна там — тихо, но твърдо повтори Амбърли. — Налага се… — Не е вярно. Защо да се налага? Сега тук е моят дом и това е моят народ. Направих избора си, обичам ги, привързана съм към тях… Кой друг би могъл да реши вместо мен?

— Никой друг освен теб не може да реши къде и с кого ще живееш, момичето ми, но дългът е нещо съвсем друго… Понякога това, което човек е длъжен да направи, се разминава с онова, което му се иска… Но истината е, че не можеш да избягаш от съдбата. Където и да си, ти си оставаш една от елфите, принцесо, и последната от Избраниците. Не можеш просто да свлечеш миналото от гърба си като втора кожа. Не можеш да промениш същността си…

— Не е вярно — отвърна Амбърли. — Вие изобщо не разбирате…

— Дори не подозираш колко добре те разбирам — замислено я погледна друидът.

— Ако беше така, нямаше да настоявате да се върна. Нищо не би могло да ме накара да го направя… В очите на всички — дори и на дядо и на майка ми — аз съм изменник, беглец. Няма прошка за онова, което сторих, като отхвърлих честта да служа на Елкрис. Всички се отвърнаха от мен, друиде — дори да исках, нищо не бих могла да променя. Елфите са горд народ — те по-скоро биха предпочели да загинат, отколкото да разчитат на мен за своето спасение. Не ви ли е известно всичко това?

— Малка глупачка! Не ти прилича да говориш така и най-важното, сама не си вярваш! Не те мислех за такава страхливка…

— Какво изобщо знаете за мен?! — разгневи се на свой ред Амбърли. — Нахълтвате в живота ми и започвате да ме учите какво да правя! Тук се чувствам на мястото си, хората държат на мен, както виждате — поверили са ми децата си… Да не мислите, че това е шега работа? Аз трябва да им предам своите знания, да ги науча да обичат живота и да му се радват, да се грижат за останалите обитатели на този свят, да откриват връзката между нещата… Уча ги да разбират, да съпреживяват… Уча ги, че не можеш да получиш нещо, без да дадеш; че не можеш само да използваш природата, без да се чувстваш отговорен за нея… Започвам от най-дребните неща — заедно садихме тази градина, поливахме я, наблюдавахме я как расте… Може би за вас всичко това е маловажно, но ние, аз и децата, откриваме дълбок смисъл в него… Научих ги да правят всичко с обич… Аз съм съвсем обикновен човек и можех да им дам само обичта си… А какво дават Избраниците, така и не можах да разбера. Никога не почувствах принадлежността си към Избраниците така, както сега чувствам, че принадлежа към това място. Тук намерих себе си, тук е всичко, което съм търсила…

— Не се съмнявам в това — гласът на друида прозвуча така ласкаво, че гневът й изведнъж се стопи. — Но според мен това не е причина да обърнеш гръб на елфите. Нали не ти е все едно какво ще стане с тях? Те наистина са горд народ и ще се защитават докрай, но без теб са обречени, разбери го! Знаеш колко уязвими са без своята магия…

— Тези деца също се нуждаят от мен — прекъсна го момичето.

— Дори съдбата на елфите да ти е безразлична — избухна Аланон, — да не мислиш, че силите на злото ще спрат дотук? Какво ще стане тогава с твоето райско кътче, Амбърли, с децата, които обичаш?

Момичето трепна като ужилено. По лицето й се стичаха сълзи и тя стисна очи.

— Защо изобщо бях избрана? — като на себе си прошепна тя. — Така и не разбрах защо ме посочи… Не съм се стремила към тая чест както толкова други… Каква ирония на съдбата. Повече от петстотин години не е посочвала жена и изведнъж… Моят избор беше грешка, друиде — ужасна, чудовищна грешка, която съсипа живота ми…

— Няма никаква грешка — въздъхна Аланон и сложи ръка на рамото й. — Боиш ли се?

Тя кимна, без да вдигне глава, без да го погледне, без дори да отваря очи.

— Кой не се страхува? — поклати глава друидът. — Но не се оставяй на страха, момичето ми, опитай се да го преодолееш… Като начало се опитай да го назовеш. Амбърли мълчеше. Уил затаи дъх. — От какво се боиш? — повтори Аланон.

— От Елкрис — прошепна момичето.

— От Елкрис?! — вдигна вежди друидът.

Амбърли изведнъж се изправи. Сълзите й бяха пресъхнали.

— Ами ако се съглася да се върна в Арбърлън, да се изправя пред своите, да се изправя пред Елкрис… но самата тя откаже да ми повери семето си?

— Тогава си свободна — глухо отвърна Аланон. — И никой няма да те безпокои повече. — Ще помисля…

— Не ни остава още много време. Трябва да решиш още сега. Демоните вече те търсят…

— Ще помисля — повтори тя още веднъж и изведнъж се обърна към Уил. — А ти какво общо имаш с всичко това, Лечителю? — И без да дочака отговора му, тъжно се усмихна: — Няма значение. Нещо ми говори, че и ти си като мен…

— Ще трябва да нощувате на открито — обърна се тя отново към Аланон. — Няма къде да ви сложа да спите. Утре ще поговорим.

Тя отметна косите от лицето си и бързо тръгна към къщи.

— Амбърли, почакай!

— Утре — кратко отвърна момичето, без да се обръща.