Тери Брукс
Камъните на елфите (45)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Този път случайността им помогна Почти веднага чуха по коридора забързаните му стъпки. Уисп едва не се сблъска с тях.

— Здравей, хубавице! Идвах да си поговорим.

Докато се усети, силните ръце на Уил го сграбчиха и го вдигнаха във въздуха. Дребосъкът отчаяно риташе с крака.

— Шшшшт! — изсъска Уил.

— Къде така? Защо? Не може… — проплака Уисп, преди да му запушат устата.

— Мълчи или ще ти откъсна врата като на пиле! — предупреди го Уил за всеки случай.

Уисп тихо проплака. Очите му още малко и щяха да изскочат от орбитите си. Южнякът го пусна на земята и поразхлаби малко хватката.

— Слушай внимателно, Уисп. Искам да си получа обратно камъните на елфите и ти трябва да ми помогнеш, разбираш ли?

— Уисп служи вярно! — прошепна дребосъчето, останало почти без дъх. — Не може, не може!

— Къде са? Покажи ми кутията! — продължи Уил, все едно не го беше чул.

— Лейди знае! Уисп служи вярно! Не може! Не може! — забъбри Уисп като обезумял.

В този миг Еретрия измъкна камата от ботуша си и се притече на помощ на Уил.

— Ах ти, малък червей! — изсъска тя. — Я си помисли хубаво дали не може!

— Недей, хубавице! — сгърчи се Уисп. — Уисп не сторил нищо лошо…

— Къде са камъните на елфите? — строго попита Еретрия. В този миг звънчето иззвъня четири поредни пъти. Уисп затрепери като лист.

— Какво има? — разтърси го Уил. — Мораг е дошла… — жално избъбри дребосъкът. Мораг ли, прехапа устни Уил. Само тя им липсваше.

На всичко отгоре Уисп загуби ума и дума. Хленчеше и целият се тресеше, като повтаряше само:

— Лейди знае. Уисп служи вярно…

— Слушай какво, Уисп! — Уил го хвана за брадичката. — Хубаво ме чуй! Заведи ни при камъните на елфите преди да се е случило нещо много, много лошо… И без глупости…

Уисп се втренчи в Еретрия, която си играеше с камата, и плахо кимна. — Браво, Уисп. Така те искам. Хайде, води ни. Тръгнаха нагоре по стълбите. Движеха се почти пипнешком. Завиха по дълъг тесен коридор и продължиха по друг, без да чуят нито звук, освен собствените си тихи стъпки. Натрапчивата упойваща миризма все така ги преследваше. Опитваха се да не дишат дълбоко, но с всяка изминала минута се чувстваха все по-замаяни…

На една от стълбищните площадки Уисп изведнъж спря и посочи врата, иззад която долитаха резки гласове.

— Какво има, Уисп? — нервно попита Уил — Защо спря?

— Мораг е там — ужасено се сгърчи лицето на дребосъка. — Злата Мораг… Много, много страшна…

Уил започваше да губи търпение.

— Не ни трябва Мораг. Казах да ни заведеш при камъните на елфите! Уисп безмълвно посочи към вратата. Уил се поколеба. Дали дребосъкът не беше по-хитър, отколкото си мислеха? Еретрия скри камата и коленичи до човечето.

— Уисп, сигурен ли си, че са там? — кротко попита.

— Да, хубавице. Уисп не лъже. Не плаши Уисп…

— Нищо няма да ти направя — увери го тя. — Къде, казваш, е кутията?

— Там, в малката стаичка. Кутия с красиви цветя. Червени и златни.

Еретрия и Уил се спогледаха. Не ни лъже, вярвам му, казваше погледът на момичето, Уил въздъхна и направи знак на останалите да го последват. Безшумно се приближи до вратата и застана там. Гласовете се чуваха по-ясно — гневни, яростни. Уил затаи дъх и открехна едва забележимо вратата.

Там долу беше залата, в която за пръв път видяха Маленро. Залата беше сумрачна, осветена единствено от онези странни лампиони, увиснали от тавана като паяци. Една вита стълба отвеждаше надолу, където тълпа клечковци беше обкръжила две високи дами, целите в черно, настръхнали като котки.

Уил Омсфорд се увери, че двете вещици, които така се ненавиждаха, си приличаха като две капки вода. Дори косите им, стигащи почти до земята, бяха оплетени по един и същ начин. Но този път омразата бе разкривила чертите на безупречно красивите им лица и замъглила теменужените им очи. От думите, които си разменяха, Уил го побиха тръпки.

— Изобщо не ме е страх от тебе, сестро! — крещеше едната. — Моята сила е не по-малка от твоята! Ние сме като два остри камъка и проклета да съм, ако първа ти отстъпя! Но ти, ти си една глупачка и искаш да заграбиш магия, която не ти принадлежи, само за да докажеш превъзходството си над мен! Пфу! Както виждаш, за мен няма никакви тайни, сестричке…

— Ти си глупачка! — изсъска другата. — Марш от моя дом, преди да съм те изритала…

— Лъжеш се, ако мислиш, че можеш да ме уплашиш! — изсмя се Мораг. — Ще си тръгна, когато реша, и нито минута по-рано! Всъщност дойдох, за да получа камъните, както, предполагам, си се досетила! Хайде, давай ги!

— Те са мои! — изфуча Маленро. — Подарък са ми!

— А сега ще станат мои! — прокънтя гласът на Мораг. — Ти с нищо не си ги заслужила!

— Да не би ти да ги заслужаваш повече, никаквице?! — изплю се в лицето й Маленро. — Вместо да си благодарна, че ти позволих да управляваш редом с мен, ти искаш да заграбиш всичко! Презряна, безполезна твар! Винаги си ми завиждала, признай си! Яд те е, че получавам всичко, което ти не можеш да имаш! Не можа да задържиш дори един мъж… И го изгуби!

— Ти го погуби, сестро! — извика Мораг.

— Ха! — изсмя се Маленро. — Да не би аз да го вкамених? Виновна ли съм, че той предпочете мен?

— Дай ми камъните! — гласът на Мораг бе студен, заплашителен. — Нищо няма да получиш!

Уил, който наблюдаваше през процепа на вратата, изведнъж усети нечия ръка на рамото си и отскочи разтреперан.

— Какво става тук?! — надничаше зад гърба му Еретрия. — Дай и аз да погледна! — Стой там! — прошепна й той. — Става опасно! Маленро и Мораг, застанали лице в лице, презрително се измерваха с поглед.

— Дай ми камъните! — съскаше едната. — Трябва да ми ги дадеш!

— Да имаш да вземаш! — хилеше се другата. — Върви си и престани да ми досаждаш!

— Змия!

— Чудовище!

Мораг замахна и с всичка сила удари Маленро през лицето. Маленро чак залитна. Свитата от клечковци, досега безмълвно наблюдавала кавгата, се размърда неспокойно.

— Иди си, сестро — процеди Маленро. — Иди си, преди да съм те унищожила, защото не заслужаваш дори да ми бъдеш робиня…

Мораг обаче замахна и я удари отново.

Маленро изфуча като дива котка. Лицето й се сгърчи от омраза. В следващия миг двете сестри вече се търкаляха по пода, вкопчени една в друга, съскащи като обезумели, Маленро изведнъж се отскубна и насочи към Мораг протегнатите си ръце. От пръстите й изригна зелен пламък, който обгърна сестра й! Мораг изрева и се хвърли към сестра си. След миг пламъците обгърнаха и нея. Маленро изпищя пронизително, като отчаяно се мяташе. Клечковците, застанали близо до нея, се подпалиха и за миг се превърнаха в пепел.

Двете сестри се сгърчиха в предсмъртна схватка. Цялата зала бе обхваната от пламъци. Димът стигаше до ноздрите на Уил и той реши да действа, без да губи повече време. Пък и сега вече едва ли някой щеше да му обърне внимание. Той се обърна и сграбчи Уисп за раменете.

— Къде е стаичката, Уисп? Покажи ми стаичката!

Уисп посочи към една вита стълбичка вдясно от площадката, където бяха застанали.

Южнякът направи знак на Амбърли и на Еретрия да го последват, вдигна Уисп под мишница и се втурна нагоре. Димът го задавяше. Долу обгърнатите от пламъци тела на двете сестри изведнъж се срутиха като две черни овъглени статуи.

Амбърли нададе тих задавен вик на ужас. Клечковците се разпадаха пред очите им, превръщаха се в купчинки сухи съчки и в миг пламваха.

Нямаха никакво време. Огнените езици бяха стигнали почти до горната площадка. Провираха се през димна завеса и вече едва дишаха.

Най-после се добраха до будоара на Маленро. Зад завеса от плътна коприна беше тоалетката й, а на нея, между бурканчетата с помади и стъклениците с парфюми — кутията, за която говореше Уисп, гравирана с великолепни цветя. Уил, разтреперан, вдигна капака. Камъните на елфите бяха вътре, най-отгоре! Сърцето му лудо заби.

В този миг кулата сякаш се разтърси от тътена на пожара. Масивните носещи греди една след друга се пропукваха и се срутваха над пламъците. Уил пъхна кесията с камъните в джоба си и се втурна обратно към вратата. Останалите се спуснаха след него.

Но изведнъж от дървения шкаф в дъното се разнесе отчаяно думкане и приглушено ръмжене. Уил се поколеба за миг, но реши, че каквото и да беше затворено вътре, не заслужаваше живо да се изпече сред пламъците и отключи вратата. Нещо изскочи отвътре като хала и се хвърли към Уил.

— Назад, Пират! — разнесе се познат глас.

— Хийбъл! — изхълца Уил.

— Същият! Кой, по дяволите, ме завря в тоя шкаф?!

— Не си ли спомняш, старче? Маленро, твоята стара познайница, те превърна в дървена играчка! Вече те бяхме прежалили…

— Със смъртта на Маленро магията е спряла да действа… — плесна с ръце Амбърли. — Ето защо клечковците се разпадаха!

— Да се махаме оттук, преди кулата да се е срутила върху нас! — подкани ги Уил.

Но когато излязоха на площадката, стъписани се спряха. Долу, в краката им, всичко беше в пламъци, А трябваше някак да се доберат до отсрещната врата. Уил предпазливо ги поведе.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и някаква огромна сянка влетя вътре. Пират настръхна и заръмжа.

— Косача! — сепна се Уил. Съвсем беше забравил за него.

— Уисп! — отчаяно извика той. — Има ли и друга врата, през която да се измъкнем оттук?

Дребосъкът посочи разтреперан към една по-малка врата вляво от тях, почти скрита от пламъците. Уил не се поколеба нито за миг. Имаше чувството, че усеща смразяващия дъх на Косача зад гърба си.

Едва се добраха до вратата, но тя поне за техен късмет се оказа отключена. Уил пропусна останалите пред себе си и я затвори с трясък. Зад гърба му резето хлопна.

Тогава хукнаха през мрачното подземие на замъка по хлъзгави, кънтящи стъпала с дъх на мухъл. Не обелваха нито дума, само тичаха и тичаха — най-отпред Уил, стиснал под мишница като вързоп скимтящия Уисп, след него Хийбъл с кучето и най-отзад Еретрия, която подкрепяше още твърде слабата Амбърли. Подземието, пълно с безброй насекоми, се виеше и ги отвеждаше в неизвестна посока.

Уил не даде почивка нито за миг. Самият той имаше чувството, че сърцето му ще изскочи, но най-важното сега беше да се измъкнат от преследвача си.

Тунелът, който им се струваше безкраен, най-после свърши. Отново трябваше да се изкачват по някаква вита стълба. Уил изчака останалите, като напрегнато се ослушваше, но не чу нищо, освен техните собствени стъпки.

Стълбите свършваха при една капандура. Уил се напрегна, опря гръб в капака и го отмести. Отгоре нахлу светлината на деня — бледа, унила, но все пак светлина.

Излязоха отвън и се намериха насред самата Дупка — сива, обгърната от мъгла. В далечината димеше замъкът на Маленро, а около тях се издигаха тъмните стволове на вековни дървета. От Косача все още нямаше и следа.