Тери Брукс
Камъните на елфите (5)

ПЕТА ГЛАВА

Същата вечер Андер Елеседил сложи катинар на вратата на къщата, в която бяха намерили смъртта си Избраниците, и замислен помълча на прага, обгърнат от негостоприемен, сивкав мрак. Обезобразените тела на младите елфи вече бяха изнесени, а малкото им лични вещи — върнати на роднините.

Останал насаме с мислите си, Андер потръпна като пронизан от хлад. Прегледал бе елфските книги лист по лист, без да се приближи поне малко до отговора на загадката. А сега, след тази кървава баня, всичко изглеждаше съвсем безнадеждно. За миг поклати глава обезкуражен. Не ставаха ли излишни всички по-нататъшни усилия? И без това нямаше кой да занесе семенцето на Елкрис до Хранилището… Но дори напразните усилия бяха за предпочитане пред мъчителното бездействие, защото споменът за избитите младежи го преследваше непрекъснато.

Нямаше какво повече да търси тук и той тръгна бавно, навел глава, към Градината на Живота. Там цареше необичайно оживление — навсякъде в мрака проблясваха фенери. Войниците от личната стража на краля и тези от Черната порта обикаляха алеите. Вестта за злодейското избиване на Избраниците бе обиколила целия град и елфите бяха нащрек, въпреки че лично кралят ги бе уверил, че не ги заплашва непосредствена опасност. Този, който бе посегнал на Избраниците, засега бе постигнал целта си. Въпреки че това само по себе си не можеше да бъде успокоение. Всички осъзнаваха, че над земите на елфите бе надвиснала заплаха и че рано или късно бурята щеше да се разрази…

Елкрис умираше и сега вече нямаше никаква надежда за спасението й. Когато настъпеше краят, нищо не би било в състояние да удържи злото. Забраната щеше да рухне, а с нея и хилядолетното царство на елфите. Народът му щеше да бъде унищожен и, уви, нямаше магия, която би могла да предотврати това.

Андер се спря и опря гръб на каменния зид. Пое си дълбоко дъх, за да укроти бясното биене на сърцето си, и завладялото го чувство на безпомощност лека-полека отстъпи място на напрегнат размисъл. Но какво, какво, за Бога, дори Избраниците да бяха останали живи? Нали никой не знаеше къде да търсят Свещения огън, а им оставаше още съвсем малко време. Амбърли! Името й проряза като светкавица обзелите го мрачни мисли.

Неслучайно Лаурън му бе заговорил за нея при последната им среща. Тогава не се беше вслушал в думите му, но сега… Какво друго им оставаше? Андер трескаво обмисляше положението. Щеше ли изобщо да склони баща си да го изслуша? Старият крал още не можеше да си обясни постъпката на внучката си, но не виждаше в нея друго, освен предателство. Докато още се колебаеше дали изобщо си струва да разравя старите рани, пред очите му изплува съсипаното от мъка лице на баща му в мига, в който узна за смъртта на Избраниците. Това реши въпроса. Длъжни бяха да стигнат докрай — и без това нямаше какво повече да губят.

Пък и не биваше да забравя, че сега той е дясната ръка на баща си — нали Арион беше чак в Саранданон? Изобщо нямаше да сгреши, ако поговори с баща си за Амбърли. — Принце?

Гласът долетя така неочаквано, че Андер едва не подскочи. Някаква сянка, която почти се сливаше е околния мрак, се появи иззад боровете. Андер затаи дъх и посегна към късия меч, препасан на кръста му, но в този миг нечия желязна ръка хвана неговата и същият тих, но властен глас прошепна предупредително:

— Спокойно, принце.

— Кой си ти? — Андер успя да различи фигурата на необичайно висок мъж, загърнат в черен плащ и спуснал качулка над лицето си, така че само очите му проблясваха в мрака.

— Свой… — И странникът отметна назад качулката си. Къса черна брада обрамчваше мъжествено, сурово, набраздено от времето лице. Едновременно тъмни и искрящи като на котка очи се взираха в Андер и сякаш проникваха във всяко кътче на душата му.

— Аз съм Аланон — продължи непознатият — Баща ти ме познава. Андер го изгледа невярващо и бавно поклати глава: — Не… Не е възможно… Аланон е мъртъв…

— Приличам ли ти на мъртъв? — насмешливо просветнаха очите на странника.

— Не, но… — поколеба се Андер. — Все пак са минали повече от петдесет години…

В паметта му изплуваха разказите на баща му — как търсили меча на Шанара, как Ивънтайн бил измъкнат от плен; битката при Тирзис; разгрома на Владетеля от Уорлок благодарение на младия жител на долините Ший Омсфорд. Друидът Аланон подпомагал армията на Четирите земи. Отличавал се със силата и забележителната си мъдрост. Но когато всичко свършило и силите на Уорлок били разгромени, изчезнал така неочаквано, както се бил появил. Омсфорд бил този, който го видял последен. Според мълвата Аланон се бил появил още няколко пъти на различни места из Четирите земи, но във всеки случай със сигурност не се беше мяркал в Западните покрайнини — кралството на елфите. И тук вече никой не очакваше да го види отново. Въпреки не, както сам баща му смяташе, що се отнася до друидите, човек никога не можел да бъде напълно сигурен. И ето че Аланон, последният от тези древни мъдреци, скитник, философ и мистик, стоеше в момента пред него. Цял-целеничък, от плът и кръв.

„Но наистина ли беше той? Как можеше да се разбере това?“ И сякаш в отговор на неизречения въпрос на Андер странникът се приближи още по-плътно до него и нареди с тих глас, на който не можеше да не се подчиниш:

— Погледни ме в очите, принц Андер. Ще се увериш, че говоря истината.

Андер се взря в мургавото, прорязано от бръчки лице, срещна искрящите тъмни очи и нещо в тях стопи в душата му всяко съмнение. Този странник беше самият Аланон. Той и никой друг.

— Трябва да се видя с баща ти — заговори друидът. — Заведи ме при него колкото е възможно по-скоро. И, моля те, погрижи се идването ми да остане в тайна.

Андер се подчини безмълвно. Друидът го последва като сянка. Преминаха безшумно през Градината и забързаха към града.

Влязоха в парка на двореца през една странична портичка, за която принцът имаше ключ.

Този вход бе известен на малцина и обикновено се охраняваше, но тази вечер положението беше извънредно. Малко след като кръвопролитието в бараката на Избраниците бе разкрито, намериха тялото на стария Уент, захвърлено в храстите в южната част на Градината. Гръбнакът му беше пречупен по същия безмилостен начин, както бяха избити младите елфи. Връзката между двете престъпления се налагаше от само себе си, въпреки че не можеше да се докаже със сигурност. Ето защо Дардан и Роу, личните кралски стражи, бяха застанали на пост непосредствено до покоите на краля.

Андер не мислеше, че е възможно да се вмъкнат в двореца, без никой да ги забележи, но фактът си беше факт. Може би присъствието на друида по някакъв начин обясняваше това. Заобиколиха откъм кабинета на краля, чиито прозорци бяха на равнището на земята, и се притаиха зад спуснатите завеси.

В следващия миг Аланон завъртя металната дръжка, прозорецът се отвори безшумно и двамата нощни посетители пристъпиха навътре.

Ивънтайн вдигна глава от отрупаната с книги маса и в зачервените му от безсъние очи се изписа безкрайно изумление. — Аланон! — прошепна.

Като внимаваше да не вдига шум, друидът затвори прозореца, върна завесите на мястото им и едва тогава се приближи към писалището.

— След всичките тези години… — Ивънтайн поклащаше глава невярващо, но когато зърна лицето на приятеля си на светлината на свещите, смайването му надмина всякакви граници.

— Аланон! Ами че ти… изобщо не си остарял! Как е възможно… — той чак се задъха.

— Аз съм си аз. Все същият съм си и толкоз… — сви рамене друидът с едва забележима усмивка. — Това не бива да те учудва, Кралю на елфите.

Ивънтайн замислено го огледа от главата до петите и поклати озадачено глава. Двамата стари познайници седнаха един срещу друг зад писалището. Андер се поколеба — може би трябваше да ги остави насаме.

— Седни при нас, принце — Аланон придърпа трети стол зад писалището.

Андер, който гореше от желание да чуе вестите на друида, го погледна с благодарност. — Известно ли ти е това, което става? — започна кралят.

— Затова съм тук — отвърна Аланон. — Усетих, че нещо не е наред със Забраната. По някакъв начин някой от онези е успял да се измъкне. Някой, чиято сила е наистина голяма…

Той прекъсна думите си на средата и скочи на крака. Зад вратата се чуваха тихи приближаващи се стъпки. — Никой не бива да знае, че съм тук — предупреди друидът. Кралят кимна и побърза да отвори. Манкс който клечеше на пост пред вратата, се изправи, подуши господаря си и размаха опашка По коридора с поднос в ръка се приближаваше Гейл. Ивънтайн въздъхна облекчено и пое подноса от ръцете му. — Благодаря ти, Гейл. Вече можеш да отидеш да поспиш. Младият елф се опита да протестира, но нещо в погледа на краля го накара да се подчини.

— Хайде, Гейл — усмихна се Ивънтайн. — Иди си и си почини добре. Сутринта ще имаме много работа. Кажи на Дардан и Роу да не пускат никого при мен. Не желая да бъда безпокоен.

Той се върна в кабинета, остави подноса с чая — и затвори вратата след себе си. Манкс, който се беше вмъкнал след него, изгледа изпитателно непознатия мъж и подуши краката му. След това видимо успокоен се изтегна до камината и сънливо притвори очи.

— Ето значи откъде е дошъл убиецът на шестимата Избраници — възобнови Ивънтайн прекъснатия разговор.

— Точно това си помислих и аз — кимна друидът. — От известно време съзирах заплахата и побързах насам, за да предотвратя надвисналата опасност. Но, уви, пристигнах твърде късно.

— Грешката беше моя — мрачно поклати глава Ивънтайн. — След като знаех, че Забраната е започнала да отслабва, трябваше да им осигуря надеждна защита. Но… колкото и да си блъскам главата, не мога да ги върна. Друго се питам… дори да бяха оцелели, дали щяха да спасят Елкрис? Нали така и не разбрахме къде да търсим Свещения огън… А на теб, Аланон, „Хранилището“ говори ли ти нещо?

Друидът поклати глава. Кралят продължи:

— В нашите свещени писания не се споменава за такова място. Никой от предците ми не е стъпвал там… Единственото, което знам, е, че Елкрис умира, и че за да я спаси, един от Избраниците трябва да отнесе семето й при Свещения огън и да го върне обратно… По такъв начин дървото-спасител ще се прероди.

— Известно ми е това предание… — замислено отвърна друидът.

Но кралят още не беше свършил. Той говореше все по-разпалено, а гласът му трепереше от негодувание и безсилие:

— Известно ли ти е тогава, че сме в безизходица? Нямаме никакви шансове да се доберем до Хранилището. Избраници те са избити до един. Елкрис е обречена, защото няма на кого да повери семето си. Злото вече е раздвижило пипалата си и само чака сгоден момент да се отприщи с пълна сила… Така че според мен елфите ги чака война и то не на живот, а на смърт… Той се наведе напред и напрежението в гласа му се усили.

— Аз съм кралят, добре, но ти си мъдрецът, магьосникът. Ако си тук, за да помогнеш, побързай, време за губене няма! А аз съм с вързани ръце…

— Преди да дойда при теб, Ивънтайн, говорих с Елкрис… — тихо каза друидът.

— Говори ли? — кралят го изгледа невярващо.

— Всъщност тя говореше. Единственият начин да говориш с нея е ако тя сама пожелае да го стори.

— Но тя разговаря само с Избраниците… — намеси се Андер, но срещна погледа на баща си и замълча.

— Синът ми има право, Аланон — забеляза кралят. — Какво ще отговориш на това?

— Елкрис разговаря с всички, които й служат — спокойно обясни Аланон. — Сред вас, елфите, това са Избраниците, но друидите също й служат, макар и по свой начин. Та тя реши да разговаря с мен, за да ми съобщи, че сте на грешен път…

Ивънтайн го погледна въпросително и го изчака да продължи, но той не го стори.

— В какъв смисъл? — най-после попита кралят, който едва се сдържаше да не избухне.

— Ще ти кажа — отвърна друидът. — Но първо ме изслушай. Дошъл съм да помогна, защото злото заплашва не само вас, елфите, а и всички жители на Четирите земи. Никой не може да се скрие като лалугер в дупката си и да вярва, че опасността ще го отмине… Ще направя всичко, което е по силите ми, Ивънтайн Елеседил, но при едно условие — да ме оставите да действам както намеря за добре. Дори ако ви се струва трудно да схванете смисъла на постъпките ми. Готови ли сте на това?

Кралят помълча, а сините му очи се взираха изпитателно в тъмната фигура на друида. Накрая кимна:

— Съгласен съм. Така да бъде.

Друидът се облегна на стола си и продължи вече по-спокойно:

— Вярвам, че ще мога да ви помогна да откриете местонахождението на Хранилището, въпреки че Елкрис не можа да ме упъти. Нейната памет е съхранила света такъв, какъвто е бил преди хиляди години, в деня на нейното рождение. А отто гава той се е променил почти до неузнаваемост. Не би могло и да бъде иначе, след толкова много войни… От теб научавам, че Хранилището дори не фигурира като название в летописите на елфите. Остава ни една последна възможност — историческите хроники на друидите, които са събрали мъдростта на света. На Стария свят. Те се пазят в замъка Паранор още от времето на Голямото изтребление. Ако си спомняте, тогава начело на Съвета на Друидите е стоял Галафил, а той е бил елф — факт, който ми вдъхва надежда. Мисля си, че той не би пропуснал да спомене черно на бяло Елкрис и местонахождението на Свещения огън. Така че още тази вечер ще се отправя към Паранор. Никой освен друид не може да се добере до древните писания, затова е необходимо да свърша това сам. Дано да не бъде напразно…

Той замълча за миг и впери поглед в краля, който го слушаше с огромно внимание.

— А грешката ви, Ивънтайн, се състои в това, че смятате всички избраници за мъртви, Принц Андер трепна като ужилен. Амбърли! Друидът имаше предвид нея и никой друг. В стаята се възцари гробно мълчание.

— Мъртви са — след малко промълви баща му. — Всички, освен… — Той стисна юмруци, така че кокалчетата му побеляха и гневно изгледа друида.

— Освен Амбърли — кротко довърши мисълта му Аланон.

— Не! — задъха се кралят и скочи от мястото си. — Не, друиде! В това време по коридора се чуха бързи стъпки и на вратата се потропа. Викът на краля бе накарал верните Дардан и Роу да дотичат и Андер побърза да ги отпрати. За свое учудване той видя и разтревоженото лице на Гейл да наднича иззад раменете им.

— Казах ли да вървиш да починеш, Гейл? — укорително прозвуча гласът на стария крал. — Хайде, какво чакаш още?

Гейл се поклони мълчаливо, но на лицето му се изписа огромно разочарование. Той се отдалечи, а другите двама се върнаха на поста си. Кралят се обърна към Аланон и рязко попита: — Как та дойде наум за Амбърли?

— Самата Елкрис ми каза за нея — издържа на погледа му друидът.

Кралят наведе глава и за миг лицето му се сгърчи от болка, останало без капка кръв. Но когато пак заговори, гласът му беше гневен и суров.

— Амбърли отхвърли чест, каквато не се оказва на всеки, обърна гръб на народа си и посрами близките си, като избра изгнаничеството за своя съдба. Тя вече няма нищо общо с нас. Не ми говори за нея, друиде.

— Каквото и да е сторила, тя си остава твоя внучка и в жилите й тече кръвта на елфите, а ти говориш като обидено хлапе — поклати глава Аланон.

Старият крал пламна, но не каза нито дума. Друидът продължи:

— Чуй ме сега, кралю. Амбърли е една от Избраниците и този факт не може да се промени, дори да е вярно всичко останало. Не знам какви са причините, накарали я да си замине оттук, затова не можем да я съдим прибързано. Важното е, че единствено тя е в състояние да върне живота на Елкрис и да спаси народа си. В нейни ръце е съдбата ви, Ивънтайн Елеседил, това е, което знам. Тук няма място за гордост.

— …Още ме боли за нея — изведнъж тихо каза кралят. — Като си помисля, че бяхме толкова близки след смъртта на Ейн. Тогава тя нямаше и шест годинки. Идваше да си играе с мен, сядаше на коленете ми… Беше мило, нежно дете и си запази детската невинност дори когато порасна. Не знам защо го направи… Друидът мълчеше.

— … Повече от петстотин години, от времето на Джърли Шанара, Елкрис не е посочвала жена за своя Избраница — продължи Ивънтайн като на себе си. — И сега изведнъж — Амбьрли. Голяма чест, а тя се отказа от нея. Един ден просто стана и си отиде — ей-така, без дума да обели…

Той разпери в недоумение ръце и безпомощно ги отпусна в скута си. Аланон приближи стола си до неговия и го погледна в очите:

— А сега трябва да я върнем. Нямаме друг избор.

Андер погледна баща си, който в този миг изглеждаше толкова самотен и съсипан, че той изведнъж коленичи в краката му и заговори:

— Татко, вечерта преди да умре, Лаурън сподели с мен неща Елкрис неведнъж е разговаряла с Амбърли. С нея и с ни кой друг. Знаеш, че това не се случва често… Може би все пак има надежда.

Кралят му отправи разсеян, невиждащ поглед и поклати глава:

— Едва ли, Андер, едва ли… Дори и елфите да й простят предателството — защото в техните очи тя е извършила точно това, дори и Елкрис да й повери семето си — нещо, в което също не съм убеден… пак не вярвам, че самата Амбърли ще се съгласи да се върне. Тя ни напусна завинаги. Не знам кое я накара да го стори, но знам, че според нея причината е била достатъчно основателна.

— Ще видим — сви рамене Аланон. — Можем поне да опитаме.

— Безнадеждно е… — махна с ръка Ивънтайн. — Аз дори не знам къде е тя…

— Затова пък аз знам. — И друидът отпи от чашата с билков чай, без да сваля очи от краля.

В първия миг Ивънтайн остана като вцепенен. В очите му пробляснаха сълзи и се стопиха така неочаквано, както се бяха появили.

— Трябваше да се досетя — изведнъж каза той и рязко се изправи. — Обещах да те оставя да действаш, както намериш за добре, друиде. Хайде, иди я попитай.

И тогава, за най-голяма изненада на Андер, Аланон сложи ръка на рамото му и се обърна към краля:

— Ще имам нужда от помощта на сина ти, преди да замина.

— Прави каквото знаеш — повтори Ивънтайн. Застанал беше в отдалечения край на стаята и лицето му беше в сянка, но Андер знаеше, че баща му мисли за Амбърли.

Дагда Мор седеше, опрял гръб на едно дърво, в гората на север от Каролан. Очите му бяха затворени. Когато ги отвори, в тях проблясваше мрачно задоволство. Неузнаваемия си беше свършил добре работата Бавно се надигна, стиснал магическия жезъл, и изсъска:

— Това още не е всичко, друиде. Почакай и ще видиш.

Направи знак на свитата в мрака фигура на Косача. Чудовището скочи и го погледна с готовност, но Дагда Мор се замисли. Не, Косача щеше да му свърши добра работа и тук, в кралството. А в Паранор, където възнамеряваше да причака друида, щеше да вземе със себе си други изчадия на мрака. Достатъчно на брой, за да видят сметката на Аланон. И най-после да приключат с това.