Тери Брукс
Камъните на елфите (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Събуди се чак призори. Лежеше на меката трева, а върху него през зеления листак на един клен се изсипваха потоци слънчева светлина. Примижа, разтърка очи и се надигна. Наблизо тихо се плискаше вода. Ако не се намираше сред приказната градина от своя сън, то поне беше на място, което досущ приличаше на нея.

Свита до него на тревата, Амбърли още спеше. Уил се поколеба за миг, но накрая леко я докосна по рамото. Момичето се размърда неспокойно и отвори широко очи.

— Как си? — попита я Уил.

— Вече по-добре… — увери го тя.

— Къде сме попаднали?

— Нямам представа.

Амбърли се оглеждаше и на лицето й на мястото на мекото сънено изражение се появи ново, учудено.

— А къде е Аланон?

— Също не знам — сви рамене Уил. — Изведнъж всички изчезнаха — и Аланон, и онези чудовища…

Нещо прошумоля зад гърба им и двамата сепнато се обърнаха само за да установят с облекчение, че поне Артак не ги беше изоставил. Едрата черна глава на жребеца се подаваше от близкия храст, като дъвчеше доволно. Уил се усмихна и почеса коня зад ушите, после попита Амбърли:

— Ти видя ли стареца?

— Да — кимна момичето. — Това беше Кралят на Сребърната река.

— Така си и мислех… — промълви Уил като на себе си. — Дядо ми разказваше, че го виждал, но аз все се съмнявах… Странно. Появи се така изневиделица, сякаш знаеше, че имаме нужда от помощ. И ни отърва от демоните-вълци…

Очите на момичето се разшириха от ужас само при мисълта за преследвачите им и той реши да смени темата.

— Както и да е, и това мина. Важното е, че сега сме в безопасност.

— Сякаш беше сън… — продължаваше да си спомня Амбърли. — Онази странна светлина и как изведнъж се отделихме от земята, сякаш литнахме… И после, оня старец… Каза нещо и край — изведнъж всичко изчезна…

— А градината? — напрегнато попита Уил. — Видя ли градината?

— Каква градина? — учудено го погледна тя. — Обгърна ме такъв плътен мрак, че дори ти не можеше да ме видиш, въпреки че стоях съвсем наблизо и те виках… Изведнъж се почувствах така самотна, че чак се уплаших… Уил се наведе напред:

— Светлината и старецът си ги спомням… Бяхме двамата с теб на коня… После заспах, стори ми се, че и ти заспиваше… Озовах се в някаква приказно красива градина — трябва да е било само сън, прекалено хубаво беше, за да е истина… Огледах се за теб, но те нямаше. Така и не разбрах кога си изчезнала…

Спогледаха се, безкрайно учудени от случилото се, и за миг помълчаха.

— Е, както и да е — каза Уил след малко. — Сега трябва да разберем къде сме.

Огледа се и тръгна натам, откъдето се чуваше шумът на плискащата се вода. Амбърли го последва.

Оказа се, че са попаднали край някакво езеро — толкова голямо, че отсрещният му бряг не се виждаше, а повърхността му бе набраздена от малки, сребристобели вълнички. Бреговете на езерото бяха потънали в зеленина — плачещи върби, брястове и ясени растяха досами водата, а вятърът донасяше сладкия мирис на орлови нокти и азалии. От ясното утринно небе се изливаше ослепителна светлина и езерото трептеше в искрящи преливащи багри.

Уил приближи и вдигна нагоре глава, за да прецени местонахождението на слънцето.

— Знаеш ли къде сме? — изведнъж възкликна той невярващо. — На северния бряг на езерото Небесна дъга. Старецът ни е пренесъл през цялата Сребърна река и през езерото! Разбираш ли какво означава това — направил ни е огромна услуга!

Амбърли, замислена за нещо, кимна разсеяно.

— Точно така е! — Уил крачеше развълнувано напред-назад по брега. — Питам се само как е успял…

Амбърли седна на брега, загледана в ясносините води.

— Чувала съм, че помагал на хората, които минават през земите му — тихо заговори тя, сякаш редеше някаква приказка. — Не позволявал да им се случи нищо лошо. Само да можех да си спомня какво ми каза…

— Да не губим време! — нетърпеливо я прекъсна Уил. — Трябва да тръгваме. Чака ни още много път! Ако продължим на север по река Мърмидон, скоро ще стигнем Западните покрайнини. Местността е открита, но този път няма да ни настигнат толкова лесно — нали няма следа, която да следват…

Беше изцяло погълнат от плана си и мрачната сянка, легнала на лицето на Амбърли, убягна от вниманието му.

— Ще ни трябват четири-пет дни, не повече — продължи разпалено. — А ако имаме късмет да се сдобием с още един кон, толкова по-добре! Жалко само, че нямаме оръжие — един нож щеше да ни свърши толкова добра работа… Сега не ни остава нищо друго, освен да се храним с диви плодове… Но нищо, може да…

Той изведнъж срещна пълния с негодувание поглед на Амбърли и млъкна изумен. Отпусна се на колене до нея.

— Какво има?

— Какво ли? — кипна момичето. — И още питаш?!

— Нищо не разбирам…

— Нима? — иронично вдигна вежди тя. — Благодаря ти, че мислиш вместо мен, но не е необходимо да се престараваш чак толкова…

— Извинявай — смутено отвърна Уил, целият пламнал. — Исках само…

— Искаше само да решаваш всичко сам, без да те интересува какво мисля аз… Но забравяш, че все още не знам нищо за теб, Уил Омсфорд, дори не те и познавам… Кой си ти всъщност? Защо да рискувам да оставя в твои ръце съдбата си?

Уил въздъхна и й разправи своята история, като започна чак от времето на Ший Омсфорд и похода за Меча на Шанара. Не премълча нищо — нямаше смисъл да пази тайни от това момиче, с което, за зло или за добро, съдбата му се беше оказала свързана.

Амбърли го слушаше с широко отворени очи, без да продума, обгърнала коленете си с ръце.

Когато Уил свърши, тя помълча малко, после поклати глава и каза:

— Питам се дали да ти вярвам… Сигурно казваш истината, но толкова много ми мина през главата, че вече не знам какво да мисля… А колкото до камъните на елфите, самата аз съм чувала, че в тях наистина е скрита древна магия… Не знаех само на кого са били поверени. Ще ми ги покажеш ли?

Отначало Уил се поколеба, но после въздъхна и извади кесията от пояса си. В края на краищата, време беше да спечели доверието на това момиче. Трите лазурносини камъка заискриха на дланта му. Амбърли се наведе над тях и прошепна:

— Сигурен ли си, че това са истинските?

— Дядо ми беше сигурен, както и Аланон.

Лицето й беше сериозно, развълнувано.

— Знаеш ли как действат?

— Никога не съм пробвал…

— Значи не можеш да бъдеш сигурен дали ще ти свършат работа… — прехапа устни тя. — Доста деликатно положение, не намираш ли?

Той прибра камъните обратно в кесията и сви рамене:

— Нямам друг избор, освен да проверя, когато му дойде времето…

Амбърли го изгледа втренчено, поклати глава и промълви:

— Сляпата ни съдба е еднаква, Уил Омсфорд…

Тя седна на брега, обгърна коленете си с ръце и продължи, загледана в езерото:

— След като ти най-после ми разказа за себе си, мисля, че ти дължа същото… Както сигурно си разбрал, аз съм внучка на Ивънтайн Елеседил, тъй че в известен смисъл и двамата дължим забъркването си в тази каша на дядовците си…

Уил не можа да не се усмихне.

Вятърът пое дългите кестеняви коси на момичето и ги развя пред лицето и като странен воал. Тя отметна падналите кичури и все така без да поглежда към Уил, го попита:

— Знаеш, че не искам да се връщам в Арбърлън, нали?

— Знам — тихо каза Уил. — А според теб трябва ли да се върна?

— Мисля, че да. И то час по-скоро. След като не са те открили в Хейвънстед, демоните вече са се отправили насам. Ако Аланон е успял да се измъкне… също ще тръгне към Арбърлън и ще очаква да ни намери там…

Амбърли въздъхна и без да му отговори, остави бледото си напрегнато лице на ласките на вятъра. Не гледаше към Уил, а някъде встрани. След малко прошепна едва чуто:

— Страх ме е.

Но още преди Уил да намери какво да каже, тя се засмя и лицето й за миг му се стори съвсем детско:

— Ама къде сме тръгнали и ние, а? Единият не знае дали ще може, другият изобщо не иска… Отбор юнаци. — Тя рязко се изправи, направи няколко крачки и махна с ръка:

— Искам само да знаеш, че според мен това отиване в Арбърлън е напълно безсмислено. Сигурна съм, че Аланон греши и нито Елкрис, нито моят народ ще са склонни да ми простят… Връщам се само защо то… не знам какво друго ми остава да направя. Разбираш ли?

— Разбирам — сериозно отвърна Уил.

— Дано не греша… — замислено продължи тя. — Дано само не греша.

— Няма смисъл да си блъскаш главата — опита се да се пошегува Уил, за да прикрие тревогата си. — Скоро ще разберем това.

Този и целия следващ ден пътуваха на запад през ливадите на Калахорн. Времето беше приятно — топло и слънчево, и пътуването мина неусетно. Първия ден откъм север се зададоха тъмни облаци и надвиснаха над скалистия хребет на Драконовия зъб, но бързо се разнесоха. Южнякът и момичето от време на време слизаха от коня и вървяха пеша, за да дадат възможност на Артак да си отдъхне. Едрият черен жребец изобщо не изглеждаше уморен, но Уил щадеше силите му. Демоните можеха да се появят всеки момент.

През целия път храната им се състоеше единствено от диворастящи плодове. Уил не беше особено доволен от това, но Амбърли нито веднъж не възропта, не се намръщи — тя дори успя да разнообрази менюто им с треви и корени, за които Уил изобщо не подозираше, че стават за ядене. Това момиче познаваше всяка билка, всяка тревичка и за един ден Уил научи от нея за растенията толкова, колкото през целия си досегашен живот не бе успял. Слушаше я с голям интерес и със задоволство установи, че и на самата нея за пръв път й беше приятно да разговаря за нещо с него.

Нощуваха в една тополова горичка край поточе, а след обяд на следващия ден стигнаха Мърмидон и поеха на север по реката. Дотогава не бяха срещнали жив човек, но сега вече започнаха да се мяркат и други пътници — някои на кон, някои пеша… Всички ги поздравяваха приятелски и разменяха по няколко думи с тях.

По залез вече се намираха на югозапад от град Мърмидон и започнаха да се готвят за нощувка. Разположиха бивака си сред горичка от върби и бял бор и този път Уил успя да измайстори една импровизирана въдица, с която след около час осигури вечерята — два великолепни костура. Докато чистеше рибата, забеляза на отсрещния бряг пъстра върволица от коли с чергила, която се задаваше от юг. Конете, впрегнати в каруците, бяха прекрасни животни, лъснати до блясък, с вплетени в гривите мъниста и сребърни парички. Самите пътници от кервана също представляваха живописна гледка с ярките си копринени шалвари и шалчета. Уил дълго не можа да откъсне очи от тях, заслушан в безгрижните им викове и закачки, в дръзките им и весели гласове. Една след друга каруците спряха и от тях на изскачаха жени и деца.

Амбърли безшумно беше застанала до Уил и гледаше към отсрещния бряг.

— Катунари — каза Уил, по-скоро на себе си.

— Знам — кимна момичето. — Виждала съм ги и друг път, въпреки, че елфите не общуват много-много с тях.

— Не са единствените — отбеляза Уил и се наведе отново над рибата. — Циганите могат да ти свалят и ризата от гърба, без да усетиш. Или да те придумат сам да им я дадеш. Как го — правят, само те си знаят. Имат си свои собствени норми на поведение и не желаят да се съобразяват с останалите…

Амбърли леко докосна ръкава му и посочи към циганския стан, където се бе появил някакъв строен висок мъж с много горда осанка. Той беше облечен целия в черно, само на гърба му се виждаше едно яркозелено наметало. Придружаваха го две по-възрастни жени с пъстри широки поли и ведра в ръцете. Жените се наведоха да налеят вода, а мъжът свали широкополата си шапка и я размаха за поздрав към Уил и Амбърли, които гледаха към него. Мургавото му брадясало лице се озари от широка усмивка. Уил също му махна за поздрав, но подхвърли усмихнато: — Добре че са от другата страна на реката…

Вечерята от прясна риба, плодове и изворна вода им се стори великолепна Останаха, седнали край огъня, потънали в собствените си мисли. Отсреща в циганския стан също лумнаха огньове. По едно време Уил погледна Амбърли и попита:

— Откъде знаеш толкова много неща за растенията? Градината ти в Хейвънстед ми направи поразително впечатление, а сега, по пътя, не спрях да се удивя вам на всичко, което изнамираше…

Тя го погледна изненадано:

— В жилите ти тече кръв на елф, а май не знаеш много за елфите…

— Всъщност тази кръв не е чак толкова много… — въздъхна Уил. — Тя е само по бащина линия, а баща ми почина, когато бях съвсем малък. Никога не съм живял сред елфи, дори не знам дали кракът на дядо ми е стъпвал в Западните покрайнини… Поне не ми е говорил за това, а той ми е разказвал много за живота си. Тъй че досега не съм се замислял какво означава да бъдеш елф — и то не същински, дори не и наполовина…

— А е трябвало — тихо каза Амбърли и погледът й срещна неговия. — Не можем да разберем настоящето, без да знаем миналото…

Това не прозвуча като укор, а по-скоро като самообвинение. Уил изведнъж пожела това странно момиче да разбере, че може да му се довери и да престане да се крие в черупката си.

— Може би с твоя помощ ще успея — подхвърли той. — Все още не е късно…

Тя го погледна изпитателно, сякаш искаше да разбере дали не се шегува. Стори му се, че зърна в очите й недоверие.

— Е, добре, струва си да опитаме… — най-после въздъхна Амбърли. — Ще започна с това, че първата и основна грижа на елфите е да опазят земята и всичко, което тя ражда. Това за тях е морална отговорност, въпрос на чест… както искаш, така го разбери. Откак свят светува, елфите са се грижили за горите, животните и цветята, но същевременно са живеели доста уединено. Сега е по-различно, но схващането им, че нищо не идва даром, че не можеш да вземеш, без да дадеш, не се е променило. От малки елфите живеят в близост до земята и се научават да я обичат, да лекуват раните й, причинени от хорската небрежност и безразсъдство.

— Това ли се опитваше да нравиш в Хейвънстед?

— В известен смисъл — кимна тя. — Винаги съм искала да го правя, но като Избраница от мен не се очакваше това… Затова не се чувствах на мястото си и това усещане все повече се засилваше, докато един ден… просто си тръгнах. Можех да се грижа за земята и далеч от дома си, извън Западните покрайнини… В края на краищата мястото ти е там, където се чувстваш полезен. Усилията на елфите винаги са били ограничени само в тяхното царство и според мен сами по себе си не са достатъчни, за да оцелее земята. Елфите би трябвало да се замислят над това и да общуват повече с останалите раси, за да ги накарат да осъзнаят, че отговорността е обща…

— Затова ли остана в Хейвънстед?

— Затова… и заради децата. В тази възраст някои неща се научават най-лесно, превръщат се във вътрешна необходимост. С мен самата стана точно така. А по-късно никога не съм се затруднявала да приложа наученото на практика — може би точно затова бях посочена за една от Избраниците. Изискванията на Елкрис са високи и малцина отговарят на тях. Тя има способността да…

Амбърли изведнъж се сепна, махна с ръка и думите й увиснаха във въздуха. После каза само:

— Както и да е. Важното е, че жителите на Хейвънстед бяха мили с мен и децата ме обичаха. Там се чувствах у дома си и ако някой ми беше казал, че ще тръгна така…

Тя наведе глава, загледана в алените отблясъци на огъня. Уил мушна в пламъците две-три съчки и я изчака да продължи. След малко Амбърли вдигна глава и го погледна в очите:

— Е, сега вече знаеш какви са схващанията на елфите… Така че, помисли върху това, което чу — може някой ден да ти свърши работа… Нали все пак си потомък на елфите и това е част от твоето наследство…

— Ще помисля — обеща южнякът. — Мисля дори, че донякъде ги разбирам. Въпреки че не съм потомък на елфите, все пак съм ученик на Лечителите от Стор, които милеят за човешкия живот не по-малко, отколкото елфите — за земята. Един Лечител също прави всичко, което е по силите му, за да облекчи страданието и да възстанови хармонията в света, който го заобикаля. Дори е длъжен да положи подобна клетва. Момичето го изгледа озадачено:

— В такъв случай наистина е странно как Аланон е успял да те убеди… Ти си положил клетва, че ще съхраняваш живота. А нашият път, както стана ясно, ще бъде осеян с премеждия. Какво ще правиш, ако се наложи да причиниш болка или дори да отнемеш нечий живот, за да ме защитиш?

Уил прехапа устни и се втренчи в нея, без да отговори. Досега не се беше замислял за това.

— Нямам представа — призна най-после.

Двамата се спогледаха и настъпи неловко мълчание. Изведнъж Амбърли се изправи рязко, отиде да седне до южняка и взе ръката му в своята. Отправи му нежен, съчувствен поглед и тихо каза:

— Извинявай. Нямах право да ти задавам този въпрос. Знам, че си тръгнал само защото си вярвал, че трябва да ми помогнеш. Глупаво беше да питам дали си готов да го сториш…

— Въпросът изобщо не беше глупав — бавно каза Уил. — Само че аз не мога да ти отговоря.

— И не е нужно — увери го тя. — Самата аз би трябвало да знам, че някои решения се взимат на момента. Човек не знае какво ще го накара да постъпи по един или друг начин… Още веднъж се извинявам за въпроса. Все едно ти да ме беше питал какво ще правя, ако Елкрис потвърди, че все още съм една от нейните Избраници.

— Точно това се канех да те питам — засмя се Уил. Тя се изправи рязко.

— Недей. Отговорът няма да ти хареса. Дори не подозираш колко ми е трудно да взема това решение. Много по-трудно, отколкото на теб… И имам своите основания за това, повярвай ми.

Тя разстла наметалото си на земята, сви се на кълбо като малко дете и затвори очи. След малко вече спеше. Но Уил Омсфорд, загледан в огъня, дълго не можа да заспи. Вярваше на Амбърли — не можеше да не й вярва. И се боеше за нея.