Тери Брукс
Камъните на елфите (41)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Южнякът и Еретрия препускаха така лудо, че вятърът свистеше в ушите им, а копринените им ризи се развяваха. Яздеха в непрогледния мрак, доверили се изцяло на усета и късмета си.

Почти не разговаряха, но знаеха, че всяка минута можеше да се окаже съдбоносна. Амбърли го чакаше — сама и безпомощна. Въпросът беше кой щеше да стигне до нея пръв — те или Косача? Ако нещо се случеше с момичето, Уил никога нямаше да си го прости. Рискувал бе да я остави сама и сега в съзнанието му изплуваха единствено разкъсаните, обезобразени от Косача тела.

Еретрия бе тръгнала с него, въпреки че можеше да постъпи другояче. Сега, след смъртта на Цефело, бе напълно свободна, а Дупката едва ли бе най-привлекателното и гостоприемно място на света… Но тя дори за миг не си помисли да се отдели от Уил. Вярваше, че би могла да му бъде полезна, и за нищо на света не искаше да ги изостави. А освен всичко друго той все така неудържимо я привличаше. Затова го последва без колебание.

Уил Омсфорд яздеше като обладан от бяс. В този миг го вълнуваше единствено спасението на Амбърли. Собствената му безопасност изобщо не го интересуваше.

Така се беше засилил, че ако Еретрия не му беше извикала да спре, щеше да отмине отклонението и вместо на юг да продължи на изток към планините.

Еретрия, която познаваше тези земи, препусна напред. Тя се ориентираше в мрака като котка, а и конете бяха превъзходни, обучени от най-добрите цигански ездачи.

Най-после излязоха от гората и се озоваха на ръба на Дупката. Дръпнаха рязко юздите — черната яма зейна току пред краката им. Обгръщаше ги гробна тишина. Уил се втурна да търси храста, под който бе оставил Амбърли. Откри го бързо, но момичето беше изчезнало! За миг затвори очи, обхванат от паника.

— Къде е тя? — чу зад гърба си гласа на Еретрия.

— Не знам — прошепна. — Няма я…

— Сигурен ли си, че тук я остави?

Той не отговори. Опитваше се Да събере мислите си. Какво би могло да се случи? Ако Амбърли бе побягнала сама, накъде би могла да тръгне? Би се опитала да стигне до Зъбеца… А ако Косача я беше отвлякъл? В такъв случай би оказала съпротива или поне би оставила някакъв знак… А Уил не виждаше следи от борба. Това му вдъхна известна надежда.

Пое си дълбоко дъх и продължи да размишлява. Кое би могло да я накара да побегне в състоянието, в което я беше оставил? Косача или пък някой от тайнствените обитатели на Дупката? Уил прехапа устни. Как би могъл да я открие в този мрак? Дали не беше по-добре да изчакат до сутринта? Или щеше да бъде късно?

А може би точно сега беше моментът да използва камъните на елфите…

Посегна към кесията, когато Еретрия изведнъж сграбчи ръката му. Уил едва не подскочи.

— Лечителю! — прошепна момичето. — Струва ми се, че там има някой…

Уил проследи погледа й и наистина забеляза някаква сянка. Затаил дъх, изсипа в шепата си камъните на елфите. А Еретрия светкавично измъкна от ботуша си кама. — Само без паника! — разнесе се познат глас. Южнякът и Еретрия се спогледаха и в същия миг в краката им завъртя опашка Пират, а по пътеката се приближи старият Хийбъл с лък на рамо и затъкнал нож на кръста си.

— Вижте на какво ме направихте! — изръмжа той и посочи дрехите си, които бяха целите в кал. — Вие с всичкия ли сте да препускате така?! Цяло чудо е, че още не сте си строшили главите!

Обърна се към Еретрия и продължи все така троснато:

— Ами ти, какво търсиш тук? Къде е елфата? Само не ми казвайте, че онова нещо я е пипнало!

— Косача ли имаш предвид? — настръхна Уил.

— Не знам как се нарича. Рано тази сутрин ми направи посещение, но забрави да се представи — отвърна старецът. — Струва ми се, че търсеше вас… Не го видях отблизо и май не съм изпуснал…

— Дори си имал късмет — кимна Уил. — Същото обаче не може да се каже за Цефело…

— Знаех си, че Цефело ще свърши така — поклати глава Хий-бъл. — А къде е момичето?

— И ние не знаем — отвърна Уил. — Бях си забравил нещо при Цефело и се налагаше да се върна, а Амбърли си беше изкълчила крака и не можеше да ходи, затова я оставих тук в храстите. По пътя попаднах на Еретрия или по-скоро тя ме намери. Когато стигнахме фургона на Цефело, видяхме, че всички са избити и побързахме насам, но Амбърли вече я нямаше. Не мога да разбера какво се е случило…

— Лечителю, онова нещо е наистина опасно… — поклати глава старецът.

— Намерил на кого да го каже — промърмори Еретрия. — Какво ще правим сега, Уил?

— Преди всичко трябва да открием Амбърли.

— Покажи ми точно къде я остави — намеси се Хийбъл.

Уил тръгна към храстите, следван от стареца и Еретрия. Хийбъл клекна и тихо заговори на кучето. Животното впери предан поглед в него и завъртя опашка. После подуши тревата, застана на самия край на Дупката и изджавка.

— Тя е вътре! — възкликна старецът.

Пират изведнъж изръмжа и подви опашка.

— Косача е тръгнал след нея! — тревожно поясни Хийбъл.

— Значи, трябва да я открием преди него! — скочи Уил.

— Почакай, синко — спря го старецът. — Наясно ли си, че слизаш в царството на двете вещици? Момичето и преследвачът му по всяка, вероятност са техни пленници. Ако са все още живи…

Уил пребледня.

— Искаш да кажеш, че вещиците биха се опитали да ги унищожат?

— Незабавно. Поне него. Момичето може би е още живо…

— Ще сляза, каквото и да става — заяви Уил, обзет от мрачна — решителност.

— Амбърли има нужда от мен. А ти… — той се обърна към Еретрия, но девойката го прекъсна.

— Спести си думите, Лечителю. Идвам с теб.

— Този път няма да се опитвам да ви спра — промърмори старецът. — Но и аз ще дойда с вас.

— Ти пък защо? По-добре се връщай. Няма смисъл да се излагаш на опасност заради нас. Нали сам каза, че…

— Казал съм, каквото съм казал — махна с ръка Хийбъл. — Защо пък да не дойда? Няма да векувам… Достатъчно съм си поживял. Пък и… ми се ще да видя какво е там, долу. Още преди време се бях зарекъл, че един ден ще разбера, но все отлагах… Като млад бях по-предпазлив, сега нямам какво да губя. Но ако не бяхте вие, кой знае дали щях да се реша. Докато разбера, че не мога да ви разубедя, самият аз се запалих. Щом като вие сте готови да преодолеете страха си, какво остава за мен, старата торба кокали? Така че, не почвайте на свой ред да ме увещавате. Аз вече съм се прежалил. Разбрах го още когато мина оня неканен гост и установих, че съм бил на косъм от смъртта… Виж, за вас ще ми е жал — още сте толкова млади. Рекох си — защо да не им помогна? Свършен човек съм аз, но поне да знам, че съм бил полезен някому… Пък и… Маленро току-виж си ме спомнила — той въздъхна и подсвирна на кучето: — Хайде, Пират! Търси, момчето ми, търси! — И като се обърна към южняка и момичето и им намигна, подхвърли: — Няма опасност да се изгубим, Маленро бързо-бързо ще ни намери.

„Дано в такъв случай да е открила и Амбърли“, помисли си Уил.

Когато Амбърли се събуди, отвсякъде я обгръщаше мрак. Странните твари, които я бяха понесли нанякъде, не се виждаха, но сухите им възлести пръстчета все така бяха вкопчени в нея. Тя потръпна и първата й мисъл бе да се опита да се отскубне, но после реши, че ще е най-добре да продължи да се преструва на заспала и здраво стисна очи.

Нямаше представа колко време е спала. Във всеки случай утрото още не беше настъпило. А дали пък не беше изминало цяло денонощие? Само в едно беше сигурна — че не я е взело в плен съществото, което я преследваше. То би я убило на място, изобщо нямаше да се церемони с нея. Но кой тогава? Може би… някоя от вещиците?

Кой знае защо, при тази мисъл дори й олекна. Всичко друго бе за предпочитане пред онова злокобно, невидимо присъствие, от което косите й настръхваха. Помъчи се да разбере къде се намира. Миришеше на гора и над главата й шумоляха листа, но всичко тънеше в мрак. Опита се поне да долови някакъв звук.

Нищо, освен някакво странно шумолене, сякаш пукаха сухи съчки. Звукът идваше отстрани и изотдолу — вероятно го издаваха съществата, които я носеха.

Минутите си течаха. Опита се да си представи как би се чувствал Уил на нейно място, какво би се опитал да направи. Като начало си позволи да се раздвижи — все едно се размърдва в съня си. Откри, че пръстчетата я държаха много здраво.

Изведнъж до слуха й достигна звукът на буйно течаща вода. Свеж дъх, примесен с аромат на диви цветя, разхлаждаше въздуха. Минаваха покрай горски поток, разбра Амбърли. После отдолу изскърца дървено мостче, издрънкаха вериги, прокънтяха удари по масивна желязна врата и накрая, когато вратата се затвори с трясък, Амбърли разбра, че се намира в тясно, затворено от всички страни пространство — нещо като малък вътрешен двор. Пръстчетата нямаха никакво намерение да я пускат — трябваше да се бори, за да се изтръгне от тях, а не знаеше дали ще има сили. Пък и… къде щеше да отиде?

В мрака изскърца още някаква врата, лъхна я мирис на влага и я прониза хлад. Понесоха я по някакви безкрайни коридори. Имаше чувството, че се намира под земята.

Изведнъж вдъхна още някакъв мирис — тежък, сладникав, упойващ. Главата й се замая.

Най-после в дъното на един от коридорите се появи светлина. Лееше се изотгоре — толкова ярка, че Амбърли чак замижа. Понесоха я по някакви вити стълби и най-накрая клатушкането спря.

Тайнствените човечета я оставиха да лежи на нещо малко и се изнизаха през вратата. Амбърли се надигна на лакти и успя да ги зърне, преди да изчезнат. Наистина бяха клечковци, най-странните същества, които беше виждала някога.

Стигнал дъното на Дупката, Уил спря и се огледа. Беше толкова тъмно, че не виждаше и на педя от носа си. Вероятността да се изгубят, преди да са открили Амбърли, беше голяма, но Хийбъл намери изход от ситуацията. Той измъкна едно въже от бездънната си торба и тримата продължиха напред, вързани през кръста. Пират ги водеше.

Уил имаше чувството, че вървят от часове. Придвижваха се бавно, почти пипнешком, препъваха се и се провираха между храстите. Почти не разговаряха, за да не вдигат излишен шум. Косача всеки миг можеше да изскочи отнякъде. Уил не беше на себе си от тревога.

Амбърли не излизаше от мислите му. Щом той изпитваше страх, то как ли се чувстваше тя, сама и беззащитна? Упрекваше се, че я е оставил, въпреки че не би могъл да постъпи другояче.

В този момент самият той се чувстваше някак безпомощен, въпреки че ръката му стискаше кесията с камъните на елфите. Дори в тях вече не можеше да бъде сигурен — не знаеше дали ще успее да ги използва при нужда…

И както крачеше, навел глава, разкъсван от догадки, едва не събори Хийбъл, който изведнъж беше спрял като закован. Еретрия на свой ред се блъсна в него и тримата се скупчиха, затаили дъх, наострили уши. Пират се въртеше в краката им и неспокойно риеше земята.

— Открил е следите на момичето — прошепна старецът. — Тя е пленница на Маленро. Косача сякаш е потънал вдън земя. Странно…

— Какво ще правим сега? — нетърпеливо попита Уил.

— Как какво? Продължаваме! Хайде, Пират! Търси, момчето ми! Кучето се втурна напред.

Развиделяваше се и придвижването стана по-лесно. Изведнъж на пътя им се изпречи едно необикновено създание, сякаш оживяла купчина сухи пръчки. Стъписано не по-малко от тях, то се шмугна в храстите.

— Това е работа само на Маленро… — поклати глава Хийбъл. — Бързо, след него!

След малко от гората изскочиха и други клечковци — смешни създания, които припряно се щураха насам-натам с тихичко шумолене. В същото време една висока мрачна кула изникна пред тях като изпод земята. Каменните й стени бяха обрасли с бръшлян и диви лози, а в рова, който я обграждаше, течеше буен поток. Подвижният мост беше спуснат и веригите от двете му страни се поклащаха. На това място гората беше най-гъста, вековните дъбове сплитаха клони над главите им и пътеката тънеше в сянка.

Човечето, което следваха, се заклатушка по моста. Хийбъл незабавно закуцука след него. Южнякът и момичето след моментно колебание също се отправиха натам, защото някъде зад стените на тази зловеща крепост беше затворена Амбърли.

След малко се изправиха пред стените на кулата и докато тя се отваряше със скърцане, въженият мост, по който бяха минали, започна да се вдига.

Сега вече връщане назад нямаше. Уил стисна по-здраво кесията с камъните на елфите и последва странния си водач.

Скупчиха се в някакво тъмно преддверие. Зад гърба им вратата хлопна и ключът се превъртя — Изведнъж отгоре, над главите им, заструи млечнобяла светлина. Клечковците бяха образували плътен обръч около тях.

В един миг обръчът се разкъса и в кръга светлина се изправи висока жена с черна мантия.

— Маленро — прошепна Хийбъл и Уил усети, че го побиват ледени тръпки.