Тери Брукс
Камъните на елфите (1)

ПЪРВА ГЛАВА

На изток небето леко просветля. Разсъмваше се и Избраниците един по един влизаха в Градината на Живота. Обгръщаше ги диханието на спящия град Арбърлън. Навред в страната на елфите цареше тишина и спокойствие. Но за Избраниците денят вече бе започнал. Летният ветрец лекичко издуваше белите им плащове, докато младежите минаваха покрай стражите на Черната порта. Високата порта от ковано желязо, инкрустирана със сребро и слонова кост, се издигаше тук от хилядолетия. Избраниците крачеха бързо по сенчестата алея и само приглушените им гласове и меките стъпки на сандалите им нарушаваха тишината на утрото. Младежите бяха избрани да се грижат за Елкрис — дървото-чудо, което растеше в самото сърце на градината. Това дърво според легендите пазеше елфите от изначалното зло, което едва не бе причинило преди векове гибелта на елфското царство и бе изолирано още преди появата на човешката раса. Оттогава насетне Избраници се грижеха за Елкрис, дървото-спасител.

Тази традиция се предаваше на всяко следващо поколение елфи и за тях това беше едновременно дълг и въпрос на чест.

И все пак пристигането им за таз сутрешната церемония не беше чак дотам тържествено. Изминали бяха вече двеста и трийсет дни от службата им и първоначалната тръпка бе попреминала. Чувството на благоговеен трепет се бе поуталожило и сега Избраниците на елфите бяха просто шестима младежи, дошли да изпълнят ежедневните си задължения. Те трябваше да поздравят дървото при изгрев слънце. Единствено Лаурън, най-младият, вървеше мълчаливо и беше поизостанал малко от другарите си, които бъбреха безгрижно. Навел червенокосата си глава, той напрегнато размишляваше.

Изведнъж някой сложи ръка на рамото му. Озърна се стреснато и срещна изпитателния поглед на Джейз.

— Какво ти е, Лаурън? Да не си болен?

Няколко месеца по-голям от останалите Избраници, Джейз беше негласният лидер на групата.

— Нищо ми няма — поклати глава Лаурън, но изражението му говореше противното.

— Виждаш ми се угрижен. От снощи си някак необичайно мълчалив… — Джейз го гледаше право в очите. Лаурън се поколеба, преди да отговори.

— Е, добре — най-после въздъхна той. — Заради Елкрис е. Вчера по залез слънце, малко преди да си тръгнем, забелязах някакви петна по листата й. Сякаш е започнала… да вехне.

— Да вехне!? Не може да бъде!

— Поне така твърдят…

— Може и да греша… Да ми се е привидяло. Вече се смрачаваше. Може да е било само сянка. Но, спомням си, че го видях толкова ясно…

Останалите, които досега ги бяха слушали със затаен дъх, изведнъж смутено зашепнаха.

— Това е заради Амбърли.

— Знаех си аз, че момиче в групата на Избраниците носи лош късмет.

— О, хайде, и друг път са били избирани момичета… — намеси се Лаурън.

Той винаги беше харесвал Амбърли. Е, вярно, внучка беше на крал Ивънтайн Елеседил, но с нея човек можеше да разговаря.

— И друг път ли? Кога? Преди петстотин години?

— Е, добре, достатъчно! — прекъсна ги Джейз. — Нали се разбрахме да не обсъждаме избора на Амбърли. Той помълча за миг, после сви рамене. — Ще бъде много неприятно, ако с Елкрис действително става нещо. Още повече че не друг, а ние сме пазителите й. Но Елкрис е много стара, а, знае се, че нищо не е вечно…

— Но, Джейз — едва не подскочи Лаурън, — разбираш ли какво означава това? Край на Хилядолетната Забрана и бягство на демоните…

— И ти ли вярваш в тези приказки, братле? — подсмихна се Джейз.

— А ти как мислиш? — Лаурън го зяпна изумен. — Може ли да си Избраник и да не вярваш!?

— Не си спомням някой да ме е питал дали вярвам, или не. Избраха ме и толкоз.

Лаурън поклати глава. Никой за нищо не разпитваше желаещите да служат на Елкрис младежи на прага между детството и зрелостта. Завеждаха ги при дървото и то решаваше. Клоните му се свеждаха да докоснат Избраниците. Това се повтаряше всяка година. Лаурън още си спомняше каква гордост и неудържима радост изпита в мига, когато листата на Елкрис едва чуто прошепнаха името му. Спомняше си и учудването на всички, когато клонките докоснаха Амбърли…

— Приказки за непослушни деца… — продължаваше Джейз. — Елкрис е символ на непобедимия дух, тя ни напомня, че сме длъжни да оцелеем напук на всички изпитания. Останалото е измислица.

Той продължи напред и направи знак на другарите си да го последват. Лаурън отново потъна в размисъл. Наистина ли по-възрастният елф смяташе легендата за дървото за нещо несериозно? Той беше обърнал внимание, че градските жители изобщо бяха склонни да гледат по-повърхностно на старите поверия, с които момчетата от малките северни селца бяха израснали. Но нали все пак Хилядолетната Забрана не беше измислица, а факт, промени из основи историята на елфите.

Всичко това се бе случило още в стари времена, В голямата война между доброто и злото елфите бяха излезли победители само благодарение на чудното дърво Елкрис и на Забраната, осъдила злите духове на хилядолетен затвор. Затова докато дървото беше живо, земята щеше да бъде свободна от злото. Докато дървото беше живо… Лаурън тръсна глава; за да прогони мрачните си мисли. Може би всичко беше само плод на въображението му. Или игра на светлината. А дори и да не беше, щяха да потърсят някакъв лек за дървото. Не можеше да няма изход. След малко младите елфи се изправиха пред Елкрис. Лаурън не смееше да погледне нагоре, към короната на дървото, но когато най-после вдигна глава, въздъхна облекчено. Дървото му се стори непроменено. Кървавочервеният купол, образуван от широки, длановидни листа, си беше все същият. Долу, в основата на гладкия, сребристобял ствол, както винаги меко зеленееше мъхът. Нито едно клонче не беше прекършено, нито един лист — паднал. Каква красота, помисли си Лаурън. Този път не можа да открие причина за безпокойство, колкото и внимателно да се взираше.

Младите елфи се запътиха към бараката с градинарските инструменти, но Джейз направи знак на Лаурън да почака.

— Искаш ли днес ти да я поздравиш? — предложи той.

Лаурън го погледна с благодарност. Джейз му отстъпваше най-голямата чест в желанието си да го поразведри.

Младият елф застана под разлистената корона и обгърна с ръце гладкия ствол, докато другарите му се събираха малко по-встрани за утринното приветствие. Вдигна глава нагоре в очакване първият слънчев лъч всеки миг да прониже аления купол. И изведнъж отстъпи назад. Този път съвсем ясно видя тъмните петна по листата точно над главата му. Сърцето му се сви. Петънцата бяха малки, но многобройни. Не беше илюзия. Не беше игра на светлината.

Махна на Джейз и безмълвно посочи нагоре. Този път Джейз видя. И прехапа устна. Колкото повече се взираха, толкова повече избледнели и посърнали листа откриваха. Каквото и да смяташе по въпроса, Джейз изглеждаше притеснен не на шега. Приближи се към групичката на останалите младежи и всички заговориха шепнешком, един през друг. Лаурън също тръгна към тях, но по-възрастният елф го спря. Първите слънчеви лъчи скоро щяха да заиграят по листата.

Лаурън не беше забравил задължението си. Съзнаваше, че каквито и да бяха обстоятелствата, и този ден, както всеки друг, Избраниците трябваше да поздравят Елкрис.

Ръцете му нежно докоснаха сребристата кора на дървото, а устните зашепнаха утринния поздрав, когато изведнъж една тънка клонка се сведе към него и… дървото прошепна:

— … Лаурън…

Младият елф затаи дъх. Клончето докосваше рамото му. Това се бе случвало само веднъж — в деня на Избора. Оттогава дървото ме бе проговаряло никому. Освен на Амбърли, разбира се, но тя беше нещо съвсем различно. Лаурън потърси с поглед останалите. Те все още не бяха забелязали нищо и се чудеха защо е спрял. В този миг тънката клонка го обгърна, сякаш дървото го притегли към себе си.

— Лаурън… Повикай Избраниците…

Той направи знак на останалите да се приближат. Действаше като насън. Другарите му наобиколиха Елкрис, вперили погледи нагоре в трепетно очакване. Към всеки от тях се сведе по едно клонче и старото дърво прошепна едва чуто:

— Чуйте какво ще ви кажа… и помнете. Вие сте последната ми надежда…

Сякаш хлад повя и над главите им се спусна мрачна сянка. Изведнъж усетиха някаква странна самота, сякаш се намираха в пустиня, а не в слънчевата Градина на Живота, където не можеше да се случи нищо лошо. За миг в сърцата им се прокрадна ужас и изпитаха желание да побягнат. Или да разберат, че са сънували и най-после кошмарът е свършил и всичко си е както преди. Но, уви, не сънуваха и тревожният зов на дървото продължаваше да отеква в съзнанието им.

Младежите стояха като вцепенени дълго след като Елкрис бе замлъкнала. Бяха потресени до дъното на душата си и лека-полека започваха да разбират страшната истина.

Легендата се бе оказала действителност. Хилядолетното зло не беше измислица Единствено Забраната пазеше народа на елфите. Но докога ли? Елкрис бавно умираше.