Тери Брукс
Камъните на елфите (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Той съществуваше отпреди началото на летоброенето, може би… откак свят светува. Затова първите му спомени за света бяха като за един истински земен рай, където цареше хармония и красота. Той нямаше име, защото не му беше нужно. Беше Градинар, изпод ръцете му се раждаше живот и това му беше достатъчно.

Живееше в радостно опиянение и не се замисляше за утрешния ден, защото всяко утро идваше с много слънце, животът следваше обичайния си ход и по нищо не личеше, че се задават облаци… След време, когато неведнъж беше виждал смъртта в лицето, без тя да се опита да го покоси, както се случваше с другите, разбра, че е по-различен от останалите живи същества, които се раждаха и умираха, достигнали преклонна възраст пред очите му. Нему бе съдено да живее вечно, каквото и да означаваше това. Във всеки случай не беше много весело да надживееш всички…

Но може би именно това беше мисията му на Земята — да види с очите си всичко — и хубавото, и лошото… да види — и да запомни. Хаосът на началото, обещанието на утрото, щедростта на деня, натрупването на облаците, вечният кръговрат… Може би щеше да открие връзката между нещата, скрития смисъл във всичко…

Отначало се чувстваше много самотен — струваше му се несправедливо, че красотата е нещо толкова преходно, а животът — така уязвим. Дори изпадна в отчаяние и все по-рядко се изтръгваше от мрачните си мисли. Но лека-полека сякаш започваше да разбира… и да осъзнава собствената си отговорност. Започна да се грижи за своята градина с удвоени сили, твърдо решен тя да оцелее въпреки всички превратности на съдбата Постепенно самият той съзряваше — успя да се убеди, че не всичко е в ръцете на случайността, повярва в собственото си предназначение.

От векове наред се трудеше търпеливо, неуморно, без да привлича вниманието върху себе си. Съществуването му не бе тайна за обикновените смъртни, нито за вълшебните народи, но никой не можеше да си обясни безсмъртието му. Легендите го съобщаваха с топло чувство, но същевременно с някаква боязън. И — странно противоречие — той, чието присъствие бе неизменно, а грижите му за земята непрестанни, в хрониките винаги оставаше малко встрани, малко извън нещата. Той, Градинарят, черпеше силите си от самата Прамайка — Земята, и владееше най-голямата магия — съзиданието на Живота, но всички дотолкова бяха свикнали с нея, че я приемаха за нещо напълно естествено, нещо, което се подразбираше от само себе си. Най-после той разбра, че за да бъде наистина полезен за хората, трябва да се опита да им предаде мъдростта, която те, неуморни и жизнерадостни като еднодневките, нямаха време да натрупат.

И ето че излезе от уединението си. Първото, което направи, беше да обиколи земите в близост до своята градина — спираше се да се порадва на всеки храст, на всяко поточе, поздравяваше всеки пътник, вдъхваше му сила, бдеше над него. Не след дълго хората го опознаха и заобичаха. Нарекоха го Кралят на Сребърната река. Разказите за него тръгнаха от уста на уста.

Появи се пред У ил и Амбърл и в образа на прегърбен беловлас старец. Само очите му не бяха обезцветени от възрастта, а сини като горски езера. Появи се като изневиделица, сякаш изникна изпод земята. Усмихна им се и те отвърнаха на поздрава му. Присъствието на този странник не криеше никаква заплаха, напротив — действаше някак успокояваща Уил и момичето все още висяха неподвижни в странното млечно бяло сияние, без да разбират какво става, но вече не се страхуваха.

Старецът се приближи към тях и леко докосна шията на Артак — Жребецът тръсна глава и бодро изцвили. Непознатият погледна Амбърли и очите му се насълзиха.

— Тук та си в безопасност, дете. Земята ще те закриля и никой няма да посмее да ти стори нищо лошо. Имаш думата ми. — И той взе ръката й в своята, после се обърна към Уил: — Добре си дошъл, южняко. Спете спокойно, мили мои… Уил се опита да каже нещо, но не успя. Усети, че главата му натежава и започва да клюма. Очите му се затвориха, налегна го сладка дрямка. Почти в просъница почувства, че Амбърли също заспива, доверчиво облегнала глава на гърба му. В съня си попадна сред приказно красива градина — всичко в нея цъфтеше, ухаеше, трептеше, окъпано от роса… Идеше му да диша с пълни гърди, да тича и да се смее… Какво ли нямаше тук — и сребристи поточета, и тихи, блестящи като коприна езера, и цветя с пищни багри, и гъсти, дъхави сенки… Душата на Уил преливаше от възторг, но когато потърси с очи Амбърли, за да сподели с нея пълното си неописуемо щастие, тя сякаш беше потънала вдън земя.