Тери Брукс
Камъните на елфите (42)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Течеше втория ден от битката за Арбърлън. Много жертви дадоха елфите през този ден, но показаха и невиждан героизъм. А демоните прииждаха отвсякъде на неизброими пълчища и призори атакуваха града. Черните талази се втурнаха към стените на Елфич със смразяващ кръвта вой и всеки миг щяха да пометат редиците на защитниците и да нахлуят в крепостта.

Ако не беше Андер Елеседил — героят на този ден. Оставил всяка нерешителност и колебание, той най-после застана начело на своята армия и в един съдбоносен момент показа, че е истински достоен за мястото на крал и главнокомандващ. Под неговото вещо ръководство волнонаемници, елфи, джуджета и троли се сражаваха рамо до рамо — нещо невиждано до този момент. А този, който ги накара да захвърлят всяко съмнение и непрестанно разпалваше у тях волята за победа, бе самият Андер.

През този ден той сякаш бе навсякъде — решителен, бърз, неустрашим, Ту горе на бойниците, ту долу при портите на Елфич, но все там, където битката беше най-жестока Издигнал жезъла на Елкрис, се изплъзваше от преследвачите си като по чудо и отново размахваше меча. Защитниците го срещаха с грейнали очи и въодушевени възгласи. Той повдигаше духа им, срещаше опасността в лицето и успяваше да я отблъсне. Разчистваше пътя си с меча и главите на демоните хвърчаха като зелки.

Онези, които го познаваха като кротък и сдържан, не вярваха на очите си. Никой не беше подозирал, че принцът притежава такъв кураж, че е в състояние да пали тълпите и да докарва врага до панически бяг. Старият крал и Аланон със своя магически огън го следваха неотлъчно, но Андер беше този, от който зависеше изхода на сражението до последния миг. Той се явяваше, когато всичко изглеждаше загубено, и нито веднъж през този ден не позволи на демоните да вземат надмощие.

Но с падането на нощта демоните атакуваха още веднъж, решени на всичко. Първата им работа беше да угасят факлите в подножието на Елфич и да нахлуят в крепостта под прикритието на непрогледния мрак. Този път защитниците не удържаха на напора.

Един от черните рояци достигна чак до Градината на Живота, вмъкна се вътре и се насочи право към омразното дърво, виновник за хилядолетния им затвор. Но тук обезумелите от ярост демони се натъкнаха на копията на Черната стража и до един намериха смъртта си.

В другия край на Каролан отряд демони беше успял да избегне заложените от джуджетата капани, да заобиколи зорко охраняваната Градина на Живота и сега напредваше към спящия град. Но един от патрулите на джуджетата ги забеляза да се промъкват покрай стените и оградите и ги приклещи в смъртна схватка, от която нито един от демоните не успя да се измъкне.

До зори успяха да отблъснат атаката на демоните. Но долу, в подножието на Елфич, зловещите отряди се групираха отново и нападнаха почти веднага. Стрелците и копиеносците нямаха време да отдъхнат нито миг.

Четири от седемте нива на укреплението бяха вече в ръцете на демоните. Елфите непрекъснато губеха позиции въпреки смелите ходове на Андер и останалите военачалници. Моментът беше решаващ. Демоните се готвеха да разбият петата порта и сигурно щяха да успеят, ако в този миг горе на стената не се беше появил Аланон. Той застана с разперени ръце, вперил поглед в налитащите талази, и след малко надолу захвърчаха сините огнени кълба, изпепеляващи всичко, което се изпречеше на пътя им. Стъписани, демоните отстъпиха.

Битката за петата порта продължи цяла сутрин. До пладне портата не издържа на напъна; разхвърчаха се греди и метални панти и демоните нахлуха. В предните им редици бяха две грамадни страшилища, които разпръсваха защитниците като пилци. Отряд скални троли се притече на помощ на елфите, но напразно.

Принц Андер и баща му също препуснаха към мястото на пробива, но изведнъж конят на Ивънтайн рухна с предсмъртен стон и старият крал се свлече от седлото. Демоните го видяха да пада, нададоха победоносен вой и се спуснаха към него, но Стий Джанс ги изпревари и препречи пътя им с извадена сабя. Ивънтайн се надигна, като се олюляваше. Гвардейците притичаха, подкрепиха го и го отведоха на безопасно място.

Двете страшилища, които предвождаха демоните, правеха всичко наоколо си на пух и прах. Андер се опита да ги спре, като издигна жезъла на Елкрис, но дори неговата сила този път не беше достатъчна. А Стий Джанс беше твърде далеч, за да му се притече на помощ, още повече че той самият беше обкръжен от всички страни.

Андер реши, че е дошъл краят му, но в този миг Аланон рязко изсвири и повика при себе си Дейн. После, без дума да обели, хвана юздите на Танцьор, метна се на гърба на гигантската птица и се спусна надолу, право сред тълпата демони, обградили Андер. Чудовищата се разпръснаха с грозен крясък. От пръстите на друида изригна синкав пламък и преди демоните да се съвземат от объркването си, Аланон издърпа при себе си на гърба на птицата смаяния принц. В следващия миг Танцьор се стрелна нагоре, към стените на шестата порта. До ушите на Аланон и принца достигна яростният вой на демоните.

Нашествениците насочиха цялото си внимание към шестата порта, но точно когато се бяха скупчили в основата й, капанът, заложен от джуджетата сапьори, се задейства. Демоните с гръм и трясък се провалиха сякаш вдън земя.

Когато облакът прах най-после се слегна, от шестата порта и каменната площадка бяха останали само развалини, под които лежаха погребани стотици демони. По чудо оцелелите, изгубили ума и дума, побягнаха към горите в подножието на Каролан. През този ден демоните повече не подновиха атаката.

Ивънтайн беше отнесен в покоите си. Този път старият крал не беше пострадал сериозно, верният Гейл проми раните му и постоя до леглото му, а после, когато Ивънтайн притвори очи, излезе на пръсти от стаята и остави Дардан и Роу на пост пред вратата.

Но кралят не спеше. Тревогата и мрачните мисли прогонваха съня му. Имаше чувството, че битката е изгубена. Усилията им пропадаха, а жертвите, чийто брой непрекъснато растеше, щяха да се окажат напразни. Още ден-два и демоните щяха да превземат крепостта. Това е краят, повтаряше си, това е краят. Елфите направиха всичко, което беше по силите им, но просто нямаха късмет…

А как тогава навремето прадедите му бяха успели да подчинят и затворят злото, да го натикат вдън земя?! С какво той, Ивънтайн Елеседил, им отстъпваше, та не бе успял да опази хилядолетната уредба на света? Какво щеше да остави той иа бъдещите поколения — спомена за един слаб владетел, неспособен да попречи на хаоса и разрухата… И щеше ли изобщо да има бъдни поколения?

Сърцето му се сви. Той носеше отговорност за всичко, каквото и да се случеше. Вината щеше да бъде единствено и само негова! Гневно прехапа устни. Нима му предстоеше да изпие горчивата чаша до дъно?! С какво я беше заслужил? Не милееше ли достатъчно за своя народ, не правеше ли каквото беше по силите му?! Воля ли не му достигаше, мъдрост ли?! Какво, за Бога, какво?! Или просто съдбата по някаква горчива ирония му отнемаше всичко — Арион, първородния, любимия син; Кейл Пинданон — верния стар другар, а сега — кралството… Земите на елфите щяха да бъдат опустошени, а той не можеше да го предотврати.

При тази мисъл се надигна от леглото и рязко отметна завивките. Щеше му се да заблъска главата си в стената от безсилие.

И изведнъж се сепна. Амбърли! Увлечен от вихъра на битката, съвсем беше забравил за нея!

Аланон му беше казал, че е жива, че възлага големи надежди на нея, но сърцето на стария крал се свиваше от тревога. Той се опасяваше от най-лошото, не можеше да се отърве от усещането, че губи всички, които обича; че е изправен пред нерадостната участ да надживее собственото си потомство… Лека-полека губеше почва под краката си, имаше чувството, че смисълът на живота му се изплъзва и все повече се убеждаваше, че има нещо сбъркано и несправедливо в този свят, нещо, с което, докато беше жив, нямаше да се примири.

Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Къде ли беше сега Амбърли? Трябваше да разбере и ако може, да се опита да й помогне. Заспа с мисълта за нея.

Отвори очи със съзнанието, че нещо го е накарало да се събуди. Ослуша се, но не чу нищо. От прозореца се лееше бледа лунна светлина.

Изведнъж долови странния звук, който го беше стреснал в съня му. Беше нещо, подобно на кратко забавено хриптене. Идваше от преддверието, където пазеха Дардан и Роу. Надигна се и почака, но звукът не се повтори отново и всичко потъна в мълчание.

С бавни несигурни крачки Ивънтайн тръгна към вратата. Беше още твърде слаб, но трябваше да разбере какво става. Изведнъж вратата на спалнята му се открехна безшумно и през процепа нахлу светлина. Кралят замръзна на мястото си. Към него с дебнеща походка и светнали като на котка очи се приближаваше Манкс. От муцуната му капеше кръв.

Кралят разтърка очи с чувството, че сънува кошмар. Не сънуваше. Лапите на кучето оставяха по пода кървави следи.

После, с един скок, Манкс се намери пред него, готов да забие нокти в гърлото му. Но Ивънтайн се оказа по-бърз. Дръпна завивката от леглото си и я метна върху главата на кучето. Спечели няколко мига, за да стигне до вратата. Хлопна я след себе си и си пое дъх едва когато чу, че резето щракна.

В следващия миг се препъна в безжизненото тяло на Роу. Обля го студена пот. Какво, за Бога, беше накарало Манкс да освирепее така?… Изведнъж се сепна. Разбира се! Това изобщо не беше Манкс. Някакъв демон се беше вселил в тялото на вярното куче. Как не се беше сетил още когато забеляза промяната. При входната врата се натъкна на Дардан, прострян по очи в локва кръв.

И точно тогава вратата на спалнята му се отвори с трясък. Съществото бе успяло да се измъкне и отново се спусна към него. Ивънтайн дръпна вратата, но тя се оказа заключена Обзе го смъртен страх. Собственият му дом се бе оказал негов капан. Дори да извикаше за помощ, нямаше кой да го чуе. Беше съвсем сам с освирепелия звяр.

Всичко си идваше на мястото с ужасяваща яснота. Ето кой беше шпионинът, вмъкнал се в къщата му. Ето кой издаваше всичките им тайни планове. Косата му настръхна при мисълта, че демонът бе чул всичко и за Амбърли!

В този миг звярът се нахвърли върху него. „Всичко е свършено“ помисли си Ивънтайн и го обхвана отчаяна решителност. На няколко крачки от него лежеше мечът на Дардан. Само ако успееше да го достигне…

Не успя. Острите нокти се забиха в главата му и Ивънтайн пална назад, а чудовището се вкопчи в него. Пронизан от болка, кралят все пак успя да го отблъсне, с неподозирана пъргавина грабна меча на Дардан и скочи на крака.

В първия миг отстъпи поразен. Демонът изведнъж бе приел истинския си образ — жилаво, гладко, черно като въглен тяло и кървава усмивка на хищник. Неузнаваемия, защото това бе самият той, се възползва от моментното объркване на Ивънтайн, и замахна с лапа. Острите му нокти раздраха крака на стария крал. Той залитна и от бедрото му шурна кръв.

Демонът грозно изсъска и отново замахна. Очите му светеха от възбуда. Ивънтайн реши да рискува и се свлече на каменния под. Оставил всяка предпазливост, демонът се надвеси над него да го довърши и в същия миг кралят замахна с меча. Неузнаваемият изрева от ярост и болка.

Добър удар, помисли си Ивънтайн, но усещаше, че вече губи сили. Нямаше да издържи още дълго.

Неузнаваемия впи нокти в гърлото му преди кралят да успее да се предпази. Ивънтайн рухна с тих стон.

В същия миг някой заблъска вратата и Неузнаваемия рязко се извърна, кралят се надигна и с последни сили заби меча в гърлото му.

Когато принц Андер най-после успя да разбие вратата, двубоят беше свършил. Баща му и демонът лежаха бездиханни.