Тери Брукс
Камъните на елфите (21)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Друидът ги отведе в малка колиба в покрайнините на града. Кацнала на един горист хълм, тя с нищо не се отличаваше от околните хижи. Вътре нямаше жива душа, но си личеше, че съвсем доскоро е била обитавана. На масата имаше бродираш покривчица и ваза със свежи цветя. Аланон запали газовата лампа и спусна завесите. После извади отнякъде хляб, сирене, плодове и кана с вода. Вечеряха мълчаливо. Уил беше изгладнял като вълк, но Амбърли не хапна почти нищо. След малко Аланон я заведе в съседната стая да си полегне. Амбърли нямаше сила дори да се съблече, само изу ботушите си и се хвърли на леглото. Заспа още щом сложи глава на възглавницата. Друидът я наметна с едно одеяло, спусна капаците на прозорците и тихо излезе от стаята.

Уил Омсфорд, застанал до прозореца, замислено се взираше в светлинките на града. Като чу стъпките на друида, рязко се обърна.

— Аланон, трябва да поговорим.

— Още въпроси ли имаш, Уил?

— Не… Не точно. — Южнякът беше някак притеснен и напрегнат. — Какво тогава?

Седнаха край малката масичка. Уил се колебаеше как да започне. Друидът търпеливо чакаше.

— Знаеш ли, когато се опитах да използвам камъните на елфите при Тресавището, се случи нещо… Нещо, което… и аз не знам как да си обясня. Известно време се чудих дали да ти кажа, за да не решиш, че си търся оправдание да не замина с Амбърли…

— За каквото и да става дума, трябваше веднага да ми кажеш — поклати глава Аланон.

— Споделям го с теб само, защото съм загрижен за безопасността на Амбърли — продължи Уил, сякаш не го беше чул. — Трябва да съм сигурен, че тя има до себе си надежден защитник, по дяволите всичко останало!

— Ще ми кажеш ли все пак какво се случи? — кротко попита друидът.

Уил го погледна смутено.

— Ще се опитам да ти обясня… Когато демонът се насочи към мен и се опитах да задействам камъните на елфите, усетих някаква вътрешна съпротива. В съзнанието ми сякаш се беше появила непреодолима бариера, която ми пречеше да при зова силата на камъните. Напрегнах се до краен предел, но нищо не се получи. В този миг реших, че вие с дядо ми сте се излъгали… Бяхме на косъм от смъртта, а аз не можех да напра вя нищо. И изведнъж… като от само себе си, камъните засияха и възпламениха чудовището…

… После дълго мислих за това… Отначало смятах, че просто не съм знаел какво точно се иска от мен, опитвах се да се самоуспокоя. Но сега съм сигурен, че не е това. Причината е в мен самия. Нещо не ми достига… Друидът го гледаше замислено.

— Магията на камъните на елфите е много древна — започна той като на себе си. — Още отпреди появата на човека. Те всъщност са няколко вида, с различни цветове съобразно функциите си. Сините камъни помагат на притежателя си да открие нещо скрито, ако, разбира се, силно желае това. Дано и на теб помогнат в търсенето на Свещения огън. Силата на останалите камъни е другаде, но всички те притежават едно общо свойство — да предпазват собственика си от лоши магии… Степента на тяхното действие обаче зависи единствено от силата на характера ти. Те са групирани по три и това не е случайно: един е за сърцето, един — за ума и един — за волята. За да оживеят трите, трябва да са в абсолютна хармония. Успехът ти зависи от това дали си способен да го постигнеш.

— Има и още нещо, Уил — друидът внимателно търсеше думите си, — което може би също не е за пренебрегване. Магията на тези камъни не е била предназначена за обикновени хора, а за елфи. Те наистина са се предавали от поколение на поколение, но само между елфите…

— Да не би да смяташ, че причината е в това, че аз не съм — същински елф? — довърши мисълта му Уил.

— Не е толкова просто… — поколеба се Аланон. — Дядо ти също е бил само наполовина елф…

— Щом той ги е използвал, и аз би трябвало да мога — напрегнато размишляваше Уил.

— От една страна, кръвта на елф ти помага — обясни друидът, — но от друга, човешката кръв ти пречи. С други думи, в теб се сблъскват две противоположни влияния, но кръвта на елф е само малка част от цялото, което пък допълнително усложнява нещата…

— Но все пак нещо подобно е било и при дядо ми…

— Не и в такава степен, Уил. На теб ще ти бъде по-трудно…

— Аланон — втренчено го погледна южнякът, — ти си знаел всичко това, нали? И нищо не си ми казал. Изражението на друида остана непроменено.

— Какво трябваше да ти кажа, Уил? Че ще се сблъскаш със сериозни затруднения? Че не съм сигурен дали ще се справиш? Каква полза щеше да има да чуеш това? Само щеше да тръгнеш предварително обезверен… И може би, да намериш смъртта си в Тресавището.

Уил се изправи и неспокойно закрачи напред-назад из стаята.

— Само че това би могло да се случи отново, нали така? И никога няма да бъда сигурен в крайния изход… Няма що, много успокоително! Ами ти? Как посмя при това положение да повериш защитата на Амбърли точно на мен? Съзнаваш ли какво ще стане с нея при един евентуален неуспех?

— Съзнавам и още как! — друидът удари с юмрук по масата. — Но нямах друг избор, не разбираш ли! Затова още веднъж ти повтарям — повярвай в себе си, вместо да се самосъжаляваш! Бих искал да дойда с вас, бих искал да мога да ти помогна, но, уви, мога само да ти дам кураж… Разбери, и аз имам нужда от помощта ти, Уил Омсфорд! Моята магическа сила не е достатъчна, за да бъдат спасени елфите! Трябва да направим и невъзможното, за да успеем! Защото сме останали само ние двамата — ти, с твоите камъни на елфите и аз, с магията, която владея. За съжаление вълшебствата на Стария свят отдавна са загубени за елфите…

— Не се боя за себе си, а за Амбърли — въздъхна Уил. — Представи си, че не успея…

— Трябва да успееш — твърдо каза друидът. — Не може да не успееш. Направи го заради Амбърли!

— Само ако зависеше от мен…

— А от кого зависи? — усмихна се Аланон. — Дядо ти навремето също се измъчваше от съмнения, не вярваше, че притежава сила, способна да унищожи Владетеля от Уорлок. Но все пак успя.

Спогледаха се безмълвно. Светлината на газовата лампа озаряваше лицата им. После Аланон бавно се изправи.

— Имай повече вяра в себе си, южняко. Веднъж вече успя да преодолееш съпротивата и да пробудиш магията. Защо да не успееш пак? Сигурен съм, че ще успееш. Ти си наследник на Шанара — силен и неустрашим род, не забравяй това, когато отново те налегнат съмнения.

Той му подаде ръка, здраво стисна неговата и продължи бавно, сякаш изричаше заклинание:

— Вярвам, че ще откриете Свещения огън и ще се върнете в Арбърлън живи и здрави…

Погледите им отново се срещнаха.

— Надявам се да е така — тихо отвърна Уил.

Ивънтайн Елеседил остана в кабинета си дълго след като тримата бяха тръгнали. Седеше в креслото неподвижен, загърнат в мантията си, вперил поглед в самотния пламък на газовата лампа. Потънал в мислите си, дори не усети, че отдавна е минало полунощ.

Най-после въздъхна и се изправи. Угаси лампата и уморено закрачи към спалнята си. Амбърли тръгваше на разсъмване. Оставаше му само да я чака и да защитава Арбърлън, докато тя се върне.

Докато старият крал се отдалечаваше по коридора, Неузнаваемия не го изпускаше от очи.

А в гората, недалеч от Арбърлън, Дагда Мор възбудено крачеше напред-назад и червените му очички проблясваха. Този път нямаше да има прошка. Щеше да ги унищожи до крак. Но първо щеше да се погрижи за момичето.

Погледна към близките шубраци, щракна с пръсти и към него с израз на вярно куче се приближи Косача.