Тери Брукс
Камъните на елфите (44)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Уил…

Сякаш в просъница чу как някой прошепна името му… Гласът идваше от много далеч, едва бе успял да проникне през тъмните пластове на съня, да раздвижи дълбоките води на паметта му. Уил се размърда неспокойно.

— Как си, Уил?

Вече нямаше никакво съмнение — този глас принадлежеше на Амбърли. Южнякът се надигна на лакти и разтърка натежалите си клепачи.

— Уил?

Най-после я видя — беше се надвесила над него, а кестенявите й къдрици я обгръщаха като плащ.

— Амбърли… — промърмори сънено и облекчено се притисна към нея. — Мислех, че повече никога няма да те видя…

— Аз пък си мислех, че повече никога няма да се събудиш. — прошепна тя. — Знаеш ли колко време мина, откак те донесоха?

Южнякът зарови глава в косите й, щастливо усмихнат, вдъхна мириса й. Изведнъж усети отново оня странен, упойващ аромат, който се носеше из въздуха. Ето кое го караше да спи непробудно! Изправи се и се озърна. Бяха затворени в нещо като килия — тясно помещение без прозорци, осветено от млечнобяла лампа. Откъм страната на решетките имаше врата с катинар. Стаята беше почти гола, като се изключат трите сламеника, металният леген и ведрото с вода на пода. На един от сламениците спеше Еретрия. Дишаше дълбоко и равномерно.

Уил отново се обърна към Амбърли. Случилото се лека-полека идваше в съзнанието му.

— Маленро причини ли ти нещо? — попита.

Амбърли поклати глава.

— Всъщност не… Тя почти не разговаря с мен. Клечковците ме донесоха тук и потънах в сън… После дойде тя и ми каза, че сте слезли да ме търсите. Обеща да ви доведе при мен. Страх ме е от нея, Уил — тя е красива, но безпощадна — като някоя Снежна кралица…

— Тя е чудовище — поклати глава Уил. — А как те откри?

— Някой ме преследваше — не го виждах, но чувствах присъствието му, усещах леденото му дихание… — Тя пребледня само като си спомни за това, помълча и добави: — Тичах, докато останах без сили… Тогава запълзях… Накрая изобщо не можех да се помръдна, клечковците ме намериха и ме донесоха тук. Уил… кой ме преследваше? Тя ли?

— Не, Амбърли. Нашият стар приятел Косача.

Тя не се засмя, само още повече пребледня и попита:

— Значи сега той е тук, в Дупката?

Уил кимна.

— Да. Но Маленро вече е усетила присъствието му. Доколкото разбрах, тръгна да го търси. — Той се усмихна мрачно. — Да се надяваме, че ще се унищожат взаимно.

— А ти, как ме откри? — попита момичето.

И Уил й разказа за всичко, което му се беше случило от мига, в който се разделиха. Накрая й описа какво беше сполетяло стария Хийбъл.

— Горкичкият… — прошепна тя. В очите й имаше сълзи. — Той съвсем не заслужаваше това. Тя му беше толкова скъпа…

— Не разбра ли, че не я е грижа за никого? — сви рамене Уил. — Човешкият живот е без значение за нея. Искаше само да ми демонстрира какво ще се случи с нас, ако не й отстъпя доброволно камъните на елфите. — Но ти не смяташ да й ги дадеш, нали? — Не — замислено отговори той. — Освен ако не се наложи. — Какво имаш предвид, Уил? — Може би това би ни спасило живота…

— Не знам, Уил… Мисля, че тя само те залъгва. Особено след онова, което ми разправи за Хийбъл…

— Може би си права. И аз имам същото чувство… Но току виж сме успели… — Той изведнъж сложи пръст на устните си. — Шшшт! Някой идва!

И действително нещо прошумоля в тъмния коридор и към решетките се приближи дребничкият Уисп.

— Нещо за ядене! — бодро съобщи и пъхна през процепа под вратата поднос с плодове.

Канеше се да си тръгне, когато Уил го спря.

— Уисп! Чакай малко! Искам да те питам нещо!

— Питай! — ухили се добродушното сбръчкано личице.

— Откога си тук, Уисп?

— Отдавна, много отдавна. Уисп служи вярно…

— И теб ли те е направила Маленро — също като клечковците?

— О, не — засмя се Уисп. — Аз съм елф, като вас…

Уил го зяпна изумен:

— Никак не ни приличаш.

— Лейди разхубавила Уисп — гордо обясни дребосъкът. — Той посочи към Еретрия и умилено прошепна: — Тя също много хубава… По-хубава не виждал…

— А какво знаеш за Мораг? — прекъсна го Уил.

— Злата Мораг? — Лицето на Уисп се сбърчи в гримаса. — Лейди и страшната Мораг — сестри. Мораг далеч оттук, на изток. Тя също има клечковци, но няма Уисп.

— А двете сестри излизат ли понякога от Дупката?

— Не. Никога.

— Защо?

— Магията — тук.

Уил поклати глава. Трябваше да го предположи. Силата на двете сестри си имаше граници. Маленро не би ги преследвала вън от Дупката. Стига да успееха да се измъкнат…

— Защо се мразят толкова двете сестри? — продължи да разпитва.

— Заради мъж — с готовност отвърна Уисп. — Красив мъж. И двете много го обичали, а после… — той разпери ръце, — после — край! Свършено било с него. Не могли да разделят и убили. Мораг — убила.

А може би — Маленро, помисли си Уил, но на глас каза само:

— А ти понякога излизаш ли от тази кула, Уисп?

— Уисп служи вярно… — бе многозначителният, гордо произнесен отговор. Уил го прие като „да“.

— А ходил ли си до Зъбеца?

— Да… Там е Хранилището.

Уил чак се задъха. Двамата с Амбърли се спогледаха и той каза, като снижи гласа си до шепот:

— Всички онези тунели, а, Уисп? Направо да ти се замае главата… — Уисп знае пътя — гордо поклати глава дребничкият елф.

— Така ли? Да не би да си виждал и вратата от нечупливо стъкло?

— Стъкло ли?! Ха-ха. Уисп знае. Уисп служи вярно. Отговорът озадачи Уил, но в това време Уисп посочи някъде зад гърба им и възбудено запляска с ръце: — Тя става, виж, виж, тя става! Здравей, хубавице, здравей! Южнякът и момичето се обърнаха и видяха, че Еретрия се пробужда. Тя тръсна глава, отметна черните къдрици и се огледа учудено. Като видя Уил, понечи да каже нещо, но той сложи пръст на устните си и я спря. Тя забеляза Уисп, клекнал до решетката, ухилен до ушите.

— Здравей, хубавице! — помаха й Уисп.

— Здравей — тя му отправи най-ослепителната си усмивка.

— Дошъл съм да поговорим, хубавице. — Уисп сякаш напълно беше забравил за съществуването на Уил и Амбърли.

Еретрия сбърчи нос:

— На какво мирише тук? На тамян ли?

Уил кимна:

— Имам чувството, че затова сме така замаяни, като упоени.

Еретрия се обърна към дребосъка:

— Каква е тази странна миризма, Уисп?

Той сви рамене:

— Приятна миризма. Кара те да се отпуснеш, гони лошите мисли…

— Така значи — промърмори Еретрия и отново се усмихна лъчезарно. — А можеш ли да отвориш тази врата, Уисп?

— Уисп служи вярно, хубавице. Лейди знае.

— Къде е господарката ти сега? Тук, в кулата ли?

— Гони демона. Зъл, силен демон. Троши клечковците… — Уисп потръпна. — Но Лейди ще му види сметката. — Лицето му изведнъж се проясни. — Да ви покажа дървените фигурки, искате ли? В кутията са Старецът и кучето, Хубави като вас, много хубави.

Еретрия пребледня.

— Не, Уисп. Наистина няма нужда. По-добре да поговорим.

— Уисп готов, хубавице. Нека поговорим!

— Уисп — намеси се Уил, — знаеш ли къде държи господарката камъните на елфите?

— В кутията.

— А къде е тази кутия?

Уисп посочи разсеяно някъде надолу по коридора. Искаше да си продължи разговора с Еретрия и нищо друго не го интересуваше.

— Говори ми, хубавице! — помоли, докато я съзерцаваше унесено.

— Ще ми покажеш ли хубавите сини камъни, Уисп! — помоли момичето. — Ако знаеш как ми се иска да ги видя…

Уисп се озърна неспокойно.

— Уисп служи вярно. Лейди знае. Дървените фигурки също хубави. Не искаш ли да ги видиш?

— Не, Уисп, благодаря ти. Стой да си поговорим! Защо си се заврял в тази дупка?

— Тук мой дом. Лейди тук. Уисп й служи.

Някъде горе в кулата звънна звънче и Уисп се надигна припряно.

— Лейди ме вика!

— Уисп! — повика го Уил. Дребосъкът се извърна.

— Господарката ти ще ни пусне ли да си вървим, ако й оставим камъните на елфите?

— Дали ще пусне? — не разбра Уисп.

— Да, да — да се махнем оттук.

— О, не. Няма пусне. Останете тук. Дървени фигурки. Уисп обича. Тя — посочи Еретрия — за мен! Уисп ще си я пази много. Лейди чака. Поговорим пак. По-късно поговорим.

И той забърза нагоре по стълбите, като помаха на Еретрия.

— Уисп сигурно греши — замислено каза Уил накрая. — Маленро иска да притежава камъните на елфите повече от всичко друго… Нищо не й пречи да ни обещае свободата.

— Колкото до обещанието… да, наистина нищо не й пречи да го даде. Особено ако не смята да го изпълни… — забеляза Амбърли.

— Точно така — потвърди Еретрия. — Дървени фигурки. Уисп ни го каза много ясно.

— Успокойте се, все ще измислим нещо. — Уил опря глава на решетките.

— Имам една идея — тихо каза Еретрия.

Тя извади от гънките на десния си ботуш някаква метална кукичка, после от левия камата, която Уил вече беше виждал веднъж.

— Как ги е пропуснала Маленро?! — ахна Уил.

— Въобще не си е правила труда да ги търси — сви рамене момичето. — Беше прекалено заета с това да ни сплаши…

Тя се приближи до вратата и внимателно огледа ключалката.

— Какво смяташ да правиш? — попита я Уил.

— Да ни измъкна оттук… — Тя му показа металната кукичка. — Апашки ключ. Най-ценната вещ за всеки циганин. Където и да отидем, все току ни прибират на топло…

— Може би хората нямат причини да ви вярват… забеляза Амбърли.

— Е, хайде — насмешливо подхвърли Еретрия. Всички послъгваме понякога. И вие с братчето си не правите изключение.

— Чакай малко, Еретрия — прекъсна ги Уил — Добре, ще отключим килията, а после — какво?

— После — изчезваме, какво друго? Плюем си на петите и — да ни няма…

— Не, Еретрия — поклати глава Уил. — Не можем да си тръгнем, преди да сме свършили онова, за което сме дошли…

И като снижи гласа си до шепот, той най после и разказа кои са всъщност те и какво търсят тук долу. Искаше Еретрия да знае цялата истина, за да разбере колко е важна мисията им. И да помогне на Амбърли, ако нещо се случеше на него. Когато свърши, момичето го гледаше уплашено, невярващо.

— Какви ги говори той, малка елфо? Вярно ли е това, което току-що чух?

Амбърли само кимна.

— И възнамерявате да търсите Свещения огън? Амбърли само кимна.

— Ще ми покажеш ли семето? — някак неуверено попита Еретрия.

Амбърли извади от гънката на туниката си семето увито в бяла кърпичка. Изсипа го в шепата си — гладко, сребристобяло, обло като сълза. Еретрия затаи дъх и сянката на съмнението изчезна от очите й.

— Уил Омсфорд, обещах, че ще те следвам, където и де отидеш. Не съм забравила обещанието си. Но все пак първо трябва да се измъкнем оттук.

— А после — добави Уил, — да потърсим Уисп.

— За какво пък ни е той?

— Той знае къде са скрити камъните на елфите и как се стига до Хранилището, Дори твърди, че е влизал вътре… С негова помощ може и да успеем.

— Друг е въпросът дали ще иска да ни помогне — поклати глава Еретрия. — Както и да е, стига сме приказвали. Дръж под око стълбите!

И тя мушна металната кукичка в ключалката. Уил и Амбърли долепиха лица до решетките, целите в слух. Минутите, през които Еретрия се мъчеше, поднесена над ключалката, им се сториха безкрайни. По едно време Амбърли тихичко прошепна:

— Каквото и ла се случи, не давай на Маленро камъните на елфите! Изобщо не се залъгвай… Хийбъл се остави да бъде заслепен от очарованието й, от тайнственото вълшебство, което витае около нея, и… плати за това е живота си, Уил, тя е хладнокръвен злодей, всичко останало е само маска, привидност…

— Няма нужди да ми го казваш. Не съм Хийбъл.

— Не си, но твърде много се безпокоиш за мен и си готов да отстъпиш, чувствам го… Моля те, Уил, не сключвай сделки с нея, не се поддавай на увещанията й! И не се страхувай за мен… моят собствен страх ми е напълно достатъчен!

— Какво искаш да кажеш, Амбърли? Ти изобщо страхлива, повярвай ми!

— Не, Уил — тъжно поклати глава Амбърли. — Страх ме е още от самото начало, изобщо не съм спирала да се страхувам — оттук тръгнаха всичките ми беди… С никого досега не съм го споделяла, защото не мисля, че някой би ме разбрал. Освен, може би, майка ми. Тя единствена ме познава… Но мисля, че все пак трябва да ти обясня защо напуснах Арбърлън — отдавна се опитвам да го сторя, а може и да нямам друга възможност…

— Амбърли!

— Изслушай ме, Уил! Когато Елкрис ме избра, мнозина смятаха, че изборът й е странен и неподходящ. Аз самата се чудех защо се е спряла точно на мен. Не смятах, че го заслужавам. Може би единствен дядо не изпитваше никакви съмнения… И беше толкова горд. — Гърлото й се сви и тя продължи: — После разбрах, че действително има разлика между мен и останалите.

Избраници, но… тя не е в това, че съм жена. Още от първия ден Елкрис разговаряше с мен. С мен и с никой друг. Винаги, когато отивах при нея сама, тя ме викаше и започваше да ми говори. Усещах, че знача много за нея, и се гордеех с това… Тя ми откриваше тайни за земята и живите същества на нея, разказваше ми за зараждането на Живота, за хилядолетната история на Четирите земи… все неща, част от които дори не разбирах, но жадно ги поглъщах… Тя ме научи да ценя живота и да се грижа за запазването му… Тя ми предаде цялата си мъдрост, цялото си вълшебство. — Беше нещо изключително. В началото — После, започна да ме хваща страх. Имах чувството, че ще се загубя и ще изчезна — Вече не разбирах къде свършвам аз и къде започва тя — сякаш се бях разтворила в нея, разбираш ли, Уил? Изведнъж ми се стори, че тя се опитва да ме манипулира, че си играе с мен… Трябваше да се махна час по-скоро, ако исках да си остана аз. Така си мислех тогава…

Останалите Избраници забелязаха промяната у мен и като че ли започнаха да подозират нещо. Станаха предпазливи, избягваха ме, наблюдаваха ме отстрани… Чувствах се изолирана и… безкрайно сама. Някак не па мястото си. Беше ужасно. Аз пък от своя страна все повече странях от Елкрис. Мислех си, че тя е виновна за всичко, беше ме яд на нея и в същото време се укорявах за чувствата, които изпитвах, срамувах се от себе си.

Най-после реших, че причината е в мен, че изобщо не отговарям на изискванията и не съм достойна да бъда Избраник. Дори не съумях да оправдая надеждите на Елкрис… Всеки друг на мое място би бил на висота, не и аз… Дори не знам какво бе видяла в мен, но във всеки случай се бе спряла на възможно най-неподходящия човек…

И тогава си тръгнах. Сбогувах се с майка си и с дядо, но не им дадох никакви обяснения. Просто не можех. Дори сега не съм сигурна, че съм успяла… Но мисля, че майка ми разбра… Не и дядо. Разменихме си остри, горчиви думи. И въпреки че се заклех да не забравям призванието на елфите, където и да отида, да бъда близо до земята и да служа на живота, постъпката ми скандализира Арбърлън, а собственото ми семейство се срамуваше от мен.

След това… попаднах в Хейвънстед и всичко беше различно. Посрещнаха ме с открити сърца и не след дълго се почувствах като у дома си.

Но въпреки всичко — в очите й имаше сълзи — сега знам, че не биваше да тръгвам. Уплаших се от отговорността, загърбих задълженията си, разочаровах всички… Заради мен бяха избити останалите Избраници!

— Не е заради теб, престани да се самообвиняваш — кротко я прекъсна Уил. — Прекалено сурова си към себе си!.

— Нима? Аз пък мисля, че досега съм била само страхлива и лекомислена! Крайно време е да погледна истината в очите и да нарека нещата с истинските им имена. Ако бях останала в Арбърлън, може би щях да разбера по-рано за опасността, надвиснала над кралството. Елкрис щеше да ме предупреди навреме и всичко нямаше така да се обърка… Не се опитвай да ме успокояваш, Уил, така ми се пада, но другите не заслужаваха да страдат заради мен… Всички тези жертви лежат на съвестта ми…

— А не ти ли е минавало през ум, Амбърли, че си останала жива тъкмо поради тази случайност? Ако не беше заминала, ти също щеше да бъдеш една от избитите Избраници…

Тя прехапа устни.

— Но аз не бих могла да предположа…

— Никой не би могъл… Никой не знае какво ще се случи, но може би, в края на краищата, става, каквото е писано да стане, не мислиш ли? Не се опитвам да те успокоявам, Амбърли, ще ти кажа само това — всеки друг на твое място би се чувствал така и не би постъпил много по-различно. Най-важното е, че си останала вярна на себе си, затова не съжалявай за нищо. Всеки, който те познава като мен, би ти казал същото. Малко са хората, които притежават твоята сила на духа, въпреки че си само едно малко момиче. Затова престани да се тормозиш и се усмихни!

Тя му се усмихна плахо, през сълзи.

— Обичам те, Уил. Ти си истински приятел.

— Аз също много те обичам — той се наведе и я целуна по челото. — Искам да ми обещаеш нещо — помоли го Амбърли.

— Какво е то?

— Че ще бъдеш с мен до края. Че ще ми даваш кураж, както сега, че няма да ме оставиш да сбъркам от страх… каквото и да се случи. Обещаваш ли ми?

Той се засмя.

— Обещавам.

Еретрия, наведена над ключалката, най-после изпъшка победоносно и избърса потта от лицето си.

— Хайде, готово!

Втурнаха се към вратата. Сега им оставаше само да намерят Уисп.