Тери Брукс
Камъните на елфите (46)

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Уил обаче нямаше и най-малката представа накъде да вървят сега.

— Хийбъл, къде е Зъбецът? — попита.

Старецът разпери ръце.

— Нищо не виждам в тая мъгла.

Уил най-после остави разтреперания Уисп на тревата и клекна до него.

— Ей, дребосък, я ме погледни!

Косматото телце се бе свило на топка и уплашено примигваше.

— Уисп, къде е Зъбецът? — повтори Уил въпроса си. — Трябва да ни го покажеш!

Уисп не отговори, само потръпна.

— Уисп! — разтърси го Уил. — Уисп, чуваш ли ме?!

— Уисп служи вярно! — изведнъж проплака дребосъкът. — Лейди знае…

— Стига, Уисп! Господарката ти е мъртва! Вече няма на кого да служиш!

Уисп притихна за миг, после риданията отново го разтърсиха.

— Не наранявай Уисп! — шепнеше през сълзи. — Уисп не сторил нищо лошо…

Приличаше на ранено животно. Уил безпомощно се вторачи в него.

— Ама си и ти… — поклати глава Еретрия. — Уплаши го до смърт! Така нищо няма да стане! Остави на мен…

И тя коленичи до Уисп, взе го в прегръдките си я му заговори ласкаво. След малко той спря да хълца и се сгуши в нея.

— Хубавице? — прошепна. — Да, Уисп? — Ще останеш ли при мен?

— Не се бой, Уисп! — Тя хвърли укорителен поглед на Уил. — Никой няма да ти стори нищо лошо.

— Ти ще пазиш Уисп, нали? — сбръчканото личице я поглед на доверчиво.

— Да, Уисп, обещавам ти. Но сега първо трябва да ни помогнеш. Оня демон е още тук й ни търси. Открие ли ни, с нас е свършено. Затова трябва да се доберем до… как беше, Уил?

— Зъбеца.

— Да. Ще ни покажеш ли пътя, Уисп? Ще ни заведеш ли там?

Уисп погледна плахо Уил, после очите му доверчиво се спряха на Еретрия. — Да, хубавице. Уисп заведе.

Еретрия взе косматата му ръчичка в своята и многозначително изгледа Уил. Южнякът се усмихна.

Влязоха навътре в гората. Уисп се плъзгаше из мъглата като горско духче и останалите едва успяваха да го следват. Еретрия здраво държеше ръката му, за да не го изгуби. Сега Уил беше най-отзад и подкрепяше Амбърли, която вече едва стъпваше — В един миг тон я взе на ръце като дете и я понесе. Очакваше, че тя ще запротестира — винаги така ревностно беше отстоявала своята независимост, но този път тя просто кротко се сгуши в прегръдката му. Не размениха нито дума, но самото им мълчание бе топло, съучастническо.

В държанието на момичето имаше нещо необичайно, но Уил нямаше време да размишлява върху това. Трябваше да обмисли плана им за действие, е това не беше лесно — толкова непредвидими обстоятелства можеха да изникнат.

А освен всичко друго днес беше петнят ден от престоя им в Дупката и Пърк щеше да прелети с Джиниуин, както беше обещал. Напипа сребърната свирчица в джоба на туниката си — добре, че не беше изпаднала по време на бягството! Защото, ако Пърк не ги вземеше, никога нямаше да успеят да се измъкнат оттук и да стигнат навреме в Арбърлън. Затова пък вероятността Косача да им види сметката бе голяма.

Но дали нямаше да изпуснат Пърк? Вече нямаше никакво време. Освен това Косача рано или късно щеше да ги открие и този път нямаше да позволи да му се изплъзнат… С други думи, трябваше да действат бързо и да разчитат на късмета си. До последния миг абсолютно нищо нямаше да бъде сигурно.

Гората все така ги обгръщаше отвсякъде. Въпреки че отначало Амбърли му се струваше лека като перце, Уил започваше вече да усеща умора и едва успяваше да следва тъничката фигура на Еретрия, която като сърна се промушваше между дърветата.

Запита се какво ли става в Арбърлън — дали елфите все още издържаха на напора на злите сили; дали Аланон беше намерил начин да предпази умиращата Елкрис от разправата на демоните… все въпроси, на които нямаше отговор. Но неизвестността го измъчваше и му се щеше Аланон да намери начин да се свърже с него, въпреки че това едва ли беше възможно…

Гнетеше го ужасяващата мисъл, че дори и да успеят, можеше да се окаже твърде късно…

Тръсна глава. Подобни мисли можеха да го доведат само до лудост.

Най-после се озоваха в подножието на Зъбеца, Гората се разреди и теренът започна да става все по-стръмен. Мъглата се вдигаше и между клоните на дърветата вече можеха да зърнат бледото дъждовно небе, което ги захлупваше като купол.

В подножието на скалистия зъбер се отваряше широка пещера като тъмна раззината паст. Входът й бе обрасъл с тръни и храсти.

— Ето — Хранилището, хубавице. Видя ли, Уисп знае. Вътре много тунели…

— Браво, Уисп! — усмихна се Еретрия и го потупа по рамото, после се обърна към Уил: — И сега, какво?

Уил се надвеси над отвора, но вътре цареше непрогледен мрак.

— Уисп?

Дребосъкът тутакси се скри зад гърба на Еретрия. Уил въздъхна — нямаха време да си играят на криеница.

— Еретрия, питай го за стъклената врата…

Момичето се наведе към Уисп.

— Уисп, не бой се, аз съм тук.

Плаха усмивка озари сбръчканото личице.

— Хайде сега, кажи ми, къде е онази стъклена врата?

Уисп се ухили дяволито.

— Уисп обича гатанки, хубавице. Ще видиш, Уисп хитър, Уисп знае.

Еретрия му се усмихна, но в очите й имаше недоумение.

Уисп хвана ръката й и я затегли към дупката. Уил поклати глава. Дали пък дребосъкът не беше превъртял? Много му се беше събрало в последно време… Но нямаха друг избор, трябваше да го последват…

— Е — обобщи Хийбъл страховете на всички, — пъхаме ли си главата в торбата?

— Нека поне да запалим факли… — предложи Еретрия, но Уисп изведнъж се замята:

— Не, хубавице, не факли, не! Уисп не иска огън! Огънят убива! Огънят уби лейди и ще убие и Уисп!

Той пищеше и се гърчеше, вкопчен в крачола на Еретрия.

— Успокой се, Уисп! — прегърна го тя, — Няма нищо страшно. Имаме нужда от светлина — как иначе ще намерим пътя?

— Светлина ли? О, хубавице, така кажи — светлина. Ей сега, ей сега.

И като се мушна през отвора на пещерата, той измъкна две стъклени кълба като онези, които осветяваха кулата на Маленро.

— Ето светлина! — гордо се ухиля Уисп и връчи кълбата на Еретрия. Тя подаде едното на Уил.

— Ако искаш, не идвай нататък — обърна се южнякът към стария Хийбъл.

— Да имаш да вземаш! — изръмжа старецът. — Още не съм за изхвърляне! Много бързате да се отървете от мен! Кой, ако не Пират ще ви измъкне после оттук? Пък и… ми се иска да надникна вътре. Уил сви рамене.

Еретрия хвана за ръка Уисп и се насочи към входа на пещерата. Уил с Амбърли на ръце, я последва. Хийбъл и Пират вървяха най-отзад.

Придвижваха се бавно, предпазливо. Очите им постепенно свикнаха с полумрака. В дъното на пещерата имаше няколко отвора непосредствено един до друг. Уисп изобщо не се затрудни да открие оня, който им беше нужен, и без сянка на съмнение или колебание пъхна главата си в него. Останалите го последваха. Той ги преведе през същински лабиринт, като налучкваше пътя безпогрешно. Никой освен него не би могъл да си спомни откъде е минал.

Най-после спряха пред стръмни каменни стъпала, които отвеждаха някъде надолу. По стъпалата се стичаше вода и тук-там пробягваха мършави плъхове.

Заслизаха, като се придържаха за влажните стени, по които бяха изписани странни знаци. Миришеше на влага и мухъл. Под краката им цвърчаха плъхове и спускането им се стори безкрайно.

Най-после стъпалата свършиха. Озоваха се в зала с огромни каменни колони и разрушени от времето каменни пейки, които образуваха нещо като амфитеатър около издигнатата платформа. Уисп ги преведе през залата към една врата в отсрещния край, зад която стълбите продължаваха.

Уил вече изобщо нямаше представа къде са. Усещаше главата си замаяна. Прекосяваха коридор след коридор и едничката му мисъл беше Косача да не ги пипне в този лабиринт…

Имаше чувството, че някъде горе, над главите им, шурти вода. Уисп изведнъж забърза, като теглеше ръката на Еретрия.

Скоро стигнаха до пещера, от тавана на която се спускаха причудливи сталактити. Шумът на течаща вода се чуваше съвсем ясно.

Уисп направи знак да го последват към отсрещния край на пещерата, където се озоваха пред малък водопад, чиито води образуваха езерце в краката им.

— Ето! — тържествуващо посочи Уисп водопада.

— Ето — какво? — все още неразбиращо попита Уил.

— Стъклена врата, която не може да се строши. Хубава, смешна гатанка, каквито Уисп обича.

— Уил, той говори за водопада… — промълви Амбърли.

И действително, прозрачната водна стена приличаше на стъклена врата между скалите.

— Уисп, сигурен ли си, че това е вратата? — настойчиво по пита Еретрия.

Уисп възбудено закима.

— Знаеш ли и друга гатанка, хубавице? Уисп много харесва тази игра.

— Щом това е вратата, все трябва да води нанякъде! — И Уил пристъпи напред.

— Ела, хубавице! Уисп знае. Уисп ще ти покаже! — втурна се напред дребосъкът, като дърпаше за ръката Еретрия.

— Гледай сега! — той пусна ръката й, застана пред водопада и направи крачка напред… Изчезна.

Само след миг се появи обратно и с грейнало лице се хвърли на врата на Еретрия.

— Видя ли?! Видя ли?! Ела с мен, искаш ли да опиташ?

Всички го последваха. Минаването през водопада съвсем не се оказа страшно, въпреки че всички потръпваха и закриваха очи. Отзад между скалите, имаше тясна ниша, която отвеждаше до тайна пещера. Уил затаи дъх. Ако Елкрис не грешеше, тук някъде трябваше да бъде Свещеният огън. Но колкото и да се оглеждаше, не видя нищо друго, освен каменен под и голи стени. Странно…

По същото време някаква сянка изскочи от гората в подножието на зъбера, провря се между храстите при отвора на пещерата и се шмугна вътре.

Уил Омсфорд, застанал насред празната пещера, безпомощно се озърташе. Нямаше го онова, заради което бяха дошли дотук. Хранилището си беше на мястото, но от Свещения огън нямаше и следа. Или отдавна беше угаснал, или пък… беше просто измислица, фантасмагория, нещо, за което Елкрис само беше чувала… А можеше и да не е тук, а в някоя друга пещера, която, все едно, нямаше никога да намерят там, защото това беше краят. Всичко пропадна…

— Уил! — стресна го викът на Амбърли. Тя се завъртя, протегна напред ръце и заговори като в транс — Уил! Той е тук… Тук някъде… Чувствам го!

Гласът й трепереше от възбуда. Останалите, затаили дъх, наблюдаваха странните й движения.

Амбърли се надигна на пръсти, сякаш танцуваше, и докосна с пръсти един от каменните блокове в дъното на пещерата.

Уил се спусна натам, но тя нададе такъв отчаян вик, че той се закова на място.

— Не, Уил, спри! Недей!

Двамата се спогледаха и Уил видя в очите й страх, самота и безнадеждност. В следващия миг Амбърли рязко се извърна с лице към стената и натисна каменния блок. Той се плъзна настрани още с докосването й и на мястото му изригна ослепително снежнобяло сияние — странен огън, който не излъчваше топлина. Пламъците му лека-полека се обагряха в кървавочервено. Уил ахна. Амбърли беше изчезнала. Но точно тогава Уисп пронизително изпищя зад гърба му:

— Гори! Помощ! Огън! Спасете Уисп! Лейди гори, Уисп гори… Олеле, помощ, помощ!

Той се изтръгна от ръцете на Еретрия и се втурна навън като обезумял, преди да успеят да го спрат.