Тери Брукс
Камъните на елфите (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Войската на елфите даде огромен брой жертви, преди да се изтегли от прохода Халис, посърнала и обезверена. Стоновете на ранените и умиращите отекваха надлъж и нашир под палещото слънце и всяваха в сърцата на оцелелите униние и безнадеждност.

Самият Андер Елеседил се чувстваше някак неловко в ролята на предводител и виждаше в това по-скоро ирония на съдбата, отколкото заслужено признание. Единствената му утеха беше, че това е само временно положение и му се искаше то по-скоро да свърши — баща му да се оправи, Арион да се върне и всичко да си дойде на мястото. И все пак поне докато стигнат Бейн Дроу, той трябваше да изпълнява длъжността, която обстоятелствата му бяха наложили.

Хвърли поглед на Аланон. Друидът яздеше редом с него, както винаги обгърнат от някаква мрачна тайнственост. Откак бяха тръгнали от прохода Халис, бе проговорил един-единствен път и каза само:

— Сега разбирам защо ни оставиха да стигнем чак дотук… Било е капан.

— Капан ли?

— Да, принце — хладно кимна Аланон. — Чакали са сами да им паднем в ръцете.

На хоризонта се появи самотната фигура на лудо препускащ ездач, Андер направи знак на войските да спрат и двамата с Аланон се отправиха насреща му. Когато приближиха, видяха, че лицето на ездача беше пепеляво, а от устата на коня му капеше пяна. Андер позна младежа — беше един от вестоносците на брат му.

— Флин! — повика го той. Младият елф спря неуверено: — Нося вест лично за краля…

— Можеш да я предадеш на принца — намръщи се Аланон.

— Принце, аз… — започна Флин и изведнъж прехапа устни. Сълзите го задавиха.

Андер скочи от коня и му направи знак да го последва. Младежът се приближи разтреперан. Андер сложи ръка на рамото му.

— Хайде, кажи — какво има?

— Принце, аз… трябваше да предам на краля… Че принц Арион е убит!

— Не е възможно — вцепени се Андер. Поклати глава бавно, недоумяващо и повтори като на себе си: — Не е възможно!

Младият елф изведнъж заплака.

— Демоните ни атакуваха още призори… Бяха толкова много… Пометоха ни като порой… Трябваше да отстъпим. Настана голяма суматоха. Всички побягнаха презглава… Принц Арион им извика да спрат, да не се дават и в това време…

Той не можа да продължи. Андер го прегърна и потърси с поглед Аланон. По изражението му разбра, че друидът вече знае.

— А тялото на брат ми? — с усилие попита Андер. — Остана ли нещо от него?

— Да, принце.

— Нека бъде изпратено тук.

— Има и нещо друго… — запъна се Флин. — Проходът е в ръцете на демоните, но генерал Пинданон смята, че не всичко е загубено и моли да му изпратите подкрепления. По възможност конница…

— Не, Флин — рязко го прекъсна Андер, после добави по-меко: — И предай на генерал Пинданон, че войските трябва веднага да се изтеглят и да се върнат в Саранданон.

Младият елф преглътна мъчително, погледна Аланон и промълви:

— Простете, принце, но ми беше наредено да говоря лично с краля…

— За съжаление това е невъзможно — тихо отвърна Андер. — Кралят е ранен. Предай това на генерал Пинданон и му повтори нарежданията ми. Смени коня — този е вече на края на силите си! Побързай! И се пази!

Флин отдаде чест и побърза да изпълни заповедта. Загледан след него, с гръб към Аланон, Андер даде воля на сълзите си. Двамата с Арион така и не си бяха протегнали ръка, преди да е станало късно.

Над долината Саранданон тихо се спусна нощта. Ивънтайн лежеше в палатката см все още в несвяст, а дишането му беше слабо, неравномерно. Андер седеше до леглото на баща си, взираше се отчаяно в бледото лице със затворени очи и се молеше загубата на кръв да не е голяма и организмът на краля да победи болката.

Взе отпуснатата немощна ръка на баща си в своята. Старият крал не помръдна.

— Ех, татко… — въздъхна Андер.

Изправи се и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Как можа да се случи това — в един и същи ден убиха брат му и раниха баща му, а той самият трябваше да застане начело на армията. Разумът му все още отказваше да го приеме. Знаеше, че винаги бе съществувала такава възможност, но досега тя му се бе струвала абсурдна. Не само той, никой не беше вярвал, че ще се стигне чак дотам. Изобщо не беше подготвен за това… Брат му Арион беше дясната ръка на баща му, той щеше един ден да наследи престола и да поведе народа на елфите… Арион беше роден да управлява и Андер никога не беше мислил да му оспорва това право, а сега без време се налагаше да го замести. Уморено поклати глава. Дали щеше да се справи? Достоен ли беше? Това тепърва щеше да се разбере, а сега беше длъжен да стори каквото може, за да защити Саранданон и да отблъсне атаката на демоните, да спре настъплението им. При прохода Халис това се беше оказало почти невъзможно. Нещо повече — ако в сляпата си ярост драконът не бе срутил скалите и небе затрупал прохода, кой знае дали демоните нямаше да ги довършат? Трябваше да убеди бойците, че неуспехът нямаше да се повтори, че съдбата им е в собствените им ръце. С други думи — трябваше да им вдъхне вяра. Щеше ли да успее? Отново седна до главата на баща си и се загледа в него замислено. Кейл Пинданон, старият опитен военачалник, би могъл да му помогне, стига да искаше… Но той още не можеше да Камъните на елфите 31 прости на Андер дадената заповед за отстъпление и по-скоро щеше открито да му се противопостави и да поеме сам той командването на войската. Андер въздъхна Всъщност така би било дори по-просто. Може би наистина трябваше да прехвърли на друг отговорността за съдбата на елфското кралство. И все пак нещо вътре в него не му позволяваше да го стори. Струваше му се някак… прекалено лесно, почти равносилно на бягство.

— Ти какво би направил на мое място? — прошепна като на себе си и се взря напрегнато в неподвижното лице на баща си, без да очаква отговор.

Не беше усетил колко време е минало, когато изведнъж в палатката надникна Дардан и съобщи:

— Пристигна генерал Пинданон. Настоява да се срещне с вас.

Андер кимна, като се чудеше къде ли пак е изчезнал Аланон. В негово присъствие се чувстваше някак по-спокоен. От друга страна, срещата с Пинданон си беше лично негов проблем, така че.

Преди да излезе от стаята, оправи завивките на баща си, след кратко колебание взе със себе си жезъла на Елкрис. За всеки случай.

Кейл Пинданон го чакаше в съседната стая. Дрехите му бяха изцапани от кръв и спечена кал, а лицето му пламтеше от гняв.

— Искам да знам защо даде заповед за отстъпление, принце?! — избухна белокосият военачалник при появата на Андер.

Принцът съумя да запази спокойствие и каза само:

— По-тихо, генерале. Оттатък лежи кралят.

Гневът в погледа на генерала бе заменен от безпокойство.

— Как е той? — по-меко попита старият военачалник.

— Спи — сдържано отвърна Андер. — Е, генерале, какво те води насам?

— Искам да знам чия беше абсурдната идея за отстъпление — повтори Пинданон вече по-тихо, но все така разпалено. — Можехме да си върнем прохода Уърл… Баща ти толкова разчиташе на това…

— Целта беше да удържим колкото е възможно по-дълго — забеляза Андер. — Немислимо беше да ги спрем, въпреки че направихме, каквото беше по силите ни — и при Халис, и при Уърл. Оттам нататък всяко забавяне би означавало да ни избият до крак…

— Ти нямаш никакъв опит във военните дела, принце! — кипна Пинданон. — Ето защо нямаше право да издаваш заповеди, преди да си се допитал до мен! Ако не беше син на краля, когото толкова уважавам…

— Гневът е лош съветник, генерал е! Не изричай прибързано думи, за които после ще съжаляваш…

В този миг в палатката влезе Аланон, следван от Стий Джанс.

— Няма смисъл да спорим излишно, генерале — завърши Андер. — Считам, че въпросът е приключен. А сега по-добре да помислим какво ни предстои. С колко дни разполагаме, докато демоните ни настигнат?

— Най-много с ден-два — сухо отвърна Пинданон.

— По-малко — намеси се Аланон. — До утре призори.

— Сигурно ли е? — свъси вежди Андер.

— Повече от сигурно.

— В такъв случай да помислим как ще ги спрем… — принц Андер неспокойно въртеше в ръцете си жезъла на Елкрис.

— Какво има да се мисли?! — изкриви лице с досада Пинданон. — Трябва да организираме защитата на Бейн Дроу и да ги приклещим, преди да са стигнали долината.

Андер си пое дълбоко дъх.

— Но нали при прохода Халис се опитахме същото и ударихме на камък… Демоните удържат надмощие благодарение на численото си превъзходство…

— Този път ще бъде по-различно — настоя Пинданон. — Силите ни ще бъдат събрани заедно, конницата ще влезе в действие, изобщо — предимствата ни сега са повече.

Андер хвърли поглед към Аланон, но друидът мълчеше.

— Андер, нека аз да поема командването! — продължи Пинданон, като пристъпи напред. — Знам как да организирам защитата, за да я доведа до успешен край… Познавам войската като петте си пръста…

— Не, генерале. — Гласът на Андер беше твърд, категоричен.

— Видях с очите си на какво са способни демоните. Видях как разпръснаха стари опитни бойци като пилци. Уважавам побелелите ти коси, но досега не си се сблъсквал с враг като този. Демоните са движени от сляпа омраза, която е замъглила разсъдъка им, и са способни на всичко. На нас обаче ни е мил животът, а една необмислена стъпка е равносилна на самоубийство.

С крайчеца на очите си долови лекото одобрително кимване на Аланон.

— Прекалената предпазливост не води до нищо добро, принце — горчиво се изплю Кейл Пинданон. — Баща ти се вслушваше в думите ми…

— В момента обаче аз замествам баща си — сви рамене Андер. — Което ще рече, че той ми е гласувал пълно доверие. А от теб, генерале, очаквам помощ и съвет, не и непрестанна съпротива.

Пинданон пламна и изведнъж посочи към Аланон:

— Ами той? Защо мълчи? Нали и той ти с съветник — нека даде някакво смислено предложение!

— Искаш да знаеш какво мисля аз ли, генерале? — сдържано рече Аланон. — Истината е, че не можете да спрете демоните. Можете само да забавите настъплението им.

— Чудесна възможност, няма що!

— Единствената ви възможност — хладно отвърна друидът. — Целта е да осигурите на Амбърли достатъчно време да изпълни задачата си.

— Не на мене тия — Кейл Пинданон направи горчива презрителна гримаса. — Само не ми казвайте, че съдбата на цялото кралство е в ръцете на едно момиченце! Какво предлагате тогава — да стоим със скръстени ръце и да я чакаме да се завърне?! Ако така твърдят старите легенди, за мен те са пълни измислици!

Стий Джанс, за чието присъствие почти бяха забравили, пръв наруши настъпилото дълго мълчание:

— С ваше позволение, принце…

Андер кимна и той продължи:

— Волнонаемният корпус неведнъж се е сблъсквал с подобни ситуации, в които сме нанасяли на врага съкрушителен удар въпреки численото му превъзходство. Един от старите ни изпитани принципи в такива случаи е никога да не оставяме една-единствена неподвижна линия на защита. А ето и какво точно правим — разделяме се на няколко бързоподвижни отряда, които атакуват врага едновременно от различни страни и се изтеглят веднага, след като нанесат удара. Целта е в редиците на врага да настъпи объркване и силите му да се разпръснат.

— Да, но нали целта е да се удържат позиции — намръщи се Пинданон. — Какво печелите, като се изтегляте непрекъснато?

— Какво ли? Когато редиците на противника са достатъчно разтеглени и разпокъсани, прилагаме нещо като мъртва хватка, ето така — той сключи дланите при основите им и изведнъж ги събра с оглушителен плясък — и нанасяме решаващия удар!

— Как по-точно предлагате да стане това при Бейн Дроу? — заинтригувано го погледна Андер.

— Как ли? Пехотата първоначално ще привлече вниманието, стрелците ще ги причакват от едната страна, конницата — от другата. Увлечени в гонитбата на заека, демоните сами ще влязат в капана.

— А кой ще бъде заекът? — навъсено попита Пинданон.

На устните на Стий Джанс заигра усмивка:

— Как мислите, генерале?

Пинданон сви рамене и промърмори:

— Защо пък да не опитаме… Дано само на заека са му достатъчно дълги краката…

— Колкото до това, не се бойте, генерале. Не се е намерил още някой да му скъса кожухчето…

Андер и Аланон се спогледаха. Друидът кимна.

— Значи това ще бъде планът за защитата на Саранданон — обяви принцът. — Да си пожелаем успех! И той стисна ръка на Стий Джанс и Кейл Пинданон.

Изпитваше огромна благодарност към Стий Джанс и се питаше как ли би завършил спорът с Кейл Пинданон без неговата намеса. Изведнъж му мина през ум, че може би присъствието на Стий Джанс на съвета не беше случайно. Дали пък Аланон, който умееше да предвижда развоя на събитията, не се беше погрижил за това?