Иво Андрич
Мостът на Дрина (8)

VIII

Не само войните, чумата и преселванията налитаха в тези времена върху моста и прекъсваха живота на капията. Имаше и други изключителни събития, заради които годината, в която те ставаха, после се споменаваше и дълго помнеше.

Вляво и дясно от капията, от двете страни, каменната ограда отдавна е изгладена и малко по-тъмна от останалите части. Стотици години селяните оставят тук товарите, за да си починат, когато минават през моста, или безделни хора се облягат с гръб и лакти на разговор, докато чакат някого, или когато самотни се навеждат и гледат дълбоко под себе си как бързата, разпенена вода тече, винаги нова и винаги една и съща.

Но никога толкова любопитни и безделни хора не са се спирали на оградата и не са гледали речната повърхност, сякаш я четат и разгадават, както през последните дни на месец август тази година. Водата бе размътена от дъждове, макар че бе едва краят на лятото. Във вировете под сводовете се образуваше бяла пяна и се въртеше в кръг заедно с трески, дребни клонки и сламки. Но безделните и унесени граждани от моста даже не гледаха реката, която открай време познаваха и която нямаше какво да им каже, а по повърхността на реката, както и в своите разговори, търсеха сами за себе си обяснение или видима следа от едно странно и тежко нещастие, което тия дни бе изненадало и разтревожило всички.

По това време на капията се случи нещо съвсем необикновено, незапомнен случай, какъвто, изглежда, няма и да се повтори, докато съществуват мостът и градчето на Дрина. То разтревожи и потресе градчето и се разнесе и далече по други места и краища като приказка, която ходи по света.

Това е всъщност приказката за двете вишеградски махали, за Вели Луг и Незуки. Тия две махали лежат в двата противоположни края на амфитеатъра, който тъмните бърда и зелените хълмчета образуват около градчето.

Най-близо до градчето е голямата селска община Стражите, в североизточната част на долината. Нейните къщи, ниви и градини са пръснати по ридовете или са скътани в долинките, които разделят тия ридове. Върху полегатия склон на едно от тия хълмчета лежат петнадесетина къщи, потънали в сливови градини и заобиколени отвсякъде с ниви. Това е махалата Вели Луг — мирно, хубаво и богато турско селище на височината. То спада към селската община Стражите, но е по-близо до града, отколкото до своята община, защото хората от Вели Луг слизат за половин час в чаршията, гдето държат дюкяни и работят като останалите вишеградчани. Между тях и истинските вишеградчани няма друга разлика освен може би тая, че техните имоти са по трайни и по-сигурни, защото са на здрава и присойна земя и не са изложени на наводнения, а хората са по скромни и по-необщителни, без лошите градски навици. Вели Луг има добра земя, чиста вода и хубави хора.

Тук живее клон от вишеградските Османагичи. И макар тия в градчето да са по-многобройни и по-богати хората смятат, че те са „се плъзнали надолу“, а че истинските Османагичи са ония от Вели Луг, гдето им е коренът. Това са хубав род хора, чувствителни и горди със своя произход. Тяхна е най-голямата къща, която се белее на склона, разположена под самия връх, обърната на югозапад, винаги варосана, с покрив от почернели плочи и с четиринайсет стъклени прозореца. Тая къща се вижда отдалеч и първа пада в очите на пътника, който се спуща по пътя към Вишеград или се обърне назад, когато излиза от него. Последните лъчи на слънцето, което залязва зад Лещанското било, винаги се задържат и пречупват в бялото, блеснало лице на тая къща. И гражданите отдавна са свикнали да поглеждат привечер от капията как слънчевият залез се отразява в Османагичовите прозорци, как после те един по един гаснат и как често, когато слънцето вече залезе и градчето остане в сянка, някой от тия прозорци пламва от последните отблясъци, залутали се между облаците, и как сияе още няколко мига като червена едра звезда над потъмнялото градче.

Също така познат и виден в градчето е и стопанинът на тая къща, Авди ага Османагич, сърцат и буен човек в живота, както и в работата. Той има склад в чаршията, едно ниско и тъмно помещение, в което на дъски и плетени леси лежат разпръснати царевица, сухи сливи и борови шишарки. Авди ага работи само на едро, затова дюкянът му не е отворен всякога, а само в пазарни дни редовно и през седмицата — според работата и нуждата. В дюкяна винаги има по един от неговите синове, а самият той обикновено седи на пейката отвън. Тук разговаря с клиентите или познатите си. Той е строен и румен човек, но със съвсем побеляла брада и мустаци. Гласът му е прегракнал и глух. От години го мъчи тежък задух. И когато при говоренето се развълнува и повиши глас, а това му се случва често, изведнъж го задушава тежка кашлица, вратните му жили се надуват, лицето почервенява и очите му се наливат със сълзи, а гърдите му скърцат, свистят и ечат като буря в гората. Когато тоя пристъп мине, той веднага се успокоява, поема дълбоко въздух и продължава разговора оттам, гдето е спрял, само че с някакъв по-друг, по-тънък глас. В градчето и околността е познат като човек с остра реч, широка ръка и смело сърце. Такъв е във всичко, дори и в търговията си, макар и често в своя вреда. Много пъти с една смела дума намалява или вдига цената на сливите или царевицата, дори когато това не е в негова полза, само на инат на някой селски страхливец или стиснат търговец. Изобщо неговата дума се чува и почита в чаршията, макар и да се знае, че често бива сприхав и пристрастен в своите преценки. А когато Авди ага слезе от Вели Луг и заседне пред дюкяна си, той рядко остава сам, защото хората обичат разговора с него и искат да чуят мнението му. А той е отворен и жив, винаги готов да каже и да брани онова, което другите смятат, че е по-добре да се премълчи. Неговият задух и пристъп на тежка кашлица прекъсват всеки миг говора му, но за чудо не му вредят, а го правят по-убедителен и дават на целия му начин на изразяване някакво тежко и болезнено величие, на което мъчно може да се устои.

Авди ага има петима отраснали и оженени синове и едничка дъщеря, която е последна и току-що стигнала за женене. За тази негова дъщеря Фата се знае, че е необикновено хубава, цяла на баща си. С нейното омъжване се занимава цялото градче и дори цялата околност. У нас винаги е било така — една девойка от всяко поколение влиза в приказките и песните със своята красота, работливост и благородство. Тя е тогава за няколко години прицел на всички желания и непостижим идеал; в нейно име горят мечти, край нея се сипе възхищението на мъжете и плете завистта на жените. Това са онези изключителни същества, които природата избира и въздига до опасни висоти.

Тази Авдиагова дъщеря приличаше на баща си не само по лице и снага, по и по остроумие и сладкодумие. Това знаеха най-добре момците, които по сватби и седенки се опитваха с евтини ласкателства или смели шеги да я привлекат или смутят. Нейното умение да говори не беше с нищо по-малко от красотата й. Затова в песента за Авдиаговата Фата (за такива изключителни създания песните никнат отнякъде сами!) се пееше:

Умна ли си, хубава ли си,

хубава Фато Авдиагова!

Така се пееше и говореше в градчето и около него, но малцина бяха тия, които имаха смелостта да поискат девойката от Вели Луг. А когато на всички редом беше отказано, край Фата бързо се отвори празнина, оня кръг от учудване, омраза и завист, непризнати желания и злорадо очакване, които винаги окръжават създанията с изключителни дарования и изключителна съдба. Такива личности, за които се пее и говори, биват бързо повлечени от своята необикновена съдба и след тях, вместо осъществен живот, остава да живее песен или приказка.

Често се случва по нас, девойка, която е на голяма почит, точно поради това да остане без жених и „да позаседи“, докато девойки, които с нищо не я превъзхождат, леко и бързо се омъжват. С Фата това не се случи, защото за нея се намери жених, който имаше и смелост да я поиска, и умение и търпение да постигне целта.

В неправилния кръг, който вишеградската котловина образува, точно на противоположната страна на Вели Луг се намира махалата Незуки.

Над моста, на по-малко от час път край водата, точно на мястото, гдето стръмните склонове се приближават най-много и от тях, като от мрачен зид, с внезапен завой блика Дрина, има тясна ивица плодородна земя на скалистия бряг. Това е нанос от реката и от стремглавите потоци от Буткови скали. Там са нивите и градините, а по склона са стръмните ливади с тънка трева, която към върха се губи между остър камънак и тъмни гъсталаци. Цялата махала е бащиния на бейовете Хамзич, които се наричат още Турковичи. На едната половина живеят пет-шест къщи изполичари, а на другата са къщите на бейовете братя Хамзич, с Мустай бей Хамзич начело. Махалата е забутана и усойничава, без слънце, но и без вятър, по-богата с плодове и сено, отколкото с жито. Обиколена и притисната от всички страни от високи и стръмни бърда, през по-голямата част от деня тя е в сянка, всякога в тишина, така че всеки вик на пастира и всяко по-силно раздвижване на звънците на говедата се чуват като силно и многогласно ехо по хълмовете. За там има само един-единствен път от Вишеград. Когато човек мине моста, идвайки от града, и напусне главния друм, който свива надясно по реката, па се спусне по самия бряг, излиза на тясна камениста пътека, която води вляво от моста по голямата отвесна скала край самата вода на Дрина и прилича на бял ръб в тъмната стръмнина, която се спуща към реката. Гледани отгоре, от моста, на тоя път конникът и пешеходецът сякаш минават по тясна греда между водата и скалата, а лицата им през това време непрекъснато се оглеждат в спокойната, зелена река.

Това е път, който води от градчето за Незуки, а от Незуки по-нататък път няма, защото нито има къде да се иде, нито кой да пътува. Само над къщите, на стръмния рид, обрасъл с рядка гора, има издълбани две дълбоки бели пороища, по които пълзят пастирите, когато отиват при добитъка в планината.

Тук е голямата и бяла къща на най-стария Хамзич, Мустай бей. Тя с нищо не отстъпва на Османагичовата къща във Вели Луг, но за разлика от нея е съвсем закрита в низината и гъсталака край Дрина. В полукръг около нея растат единайсет високи тополи, които със своето шумолене и движение постоянно оживяват този затворен от всички страни и мъчно достъпен кът. Под нея, само че по-малки и по-скромни, са къщите на останалите двама братя Хамзичи. Всички те имат много деца и все тънки, високи, бледи, мълчаливи и саможиви, но сговорни и годни за работа, навикнали да ценят и бранят своето. Също както богатите хора от Вели Луг, и те имат в градчето свои складове, дето носят всичко, което произвеждат в Незуки. По всяко време на годината техните изполичари вървят и гъмжат като мравки по тясната каменна пътека край Дрина; едни носят стока в града, а други се връщат, след като са свършили работата си, с пари в пояса, в своето невидимо село между ридовете.

У Мустай бей Хамзич, в оная голяма бяла къща, дето посреща човека като приятна изненада в края на каменистата пътека, която сякаш никъде не води, има четири дъщери и един-единствен син, Наил. Тоя Наил бей от Незуки, бейски единак, един от първите хвърли око на Фатима от Вели Луг. На някаква сватба той се нагледа на красотата и през една открехната врата, на която като грозд висяха прехласнати младежи. Когато следния път отново можа да я види, заобиколена от другарки, той й подхвърли смела закачка;

— Да даде бог Мустай бей от Незуки снаха да те нарича!

Фата се изкикоти сподавено.

— На нищо не се смей — говореше през тесния отвор на вратата развълнуваният младеж, — и това чудо един ден ще стане.

— Ще стане, когато Вели Луг слезе в Незуки! — отговори девойката с нов кикот и гордо движение на тялото, каквото могат само такива жени и само на тая възраст и което казва много повече от нейните думи и нейния смях.

Така особено надарените от природата създания често предизвикват съдбата смело и необмислено. Този неин отговор на младия Хамзич се разчу и се повтаряше от уста на уста, както и всичко останало, което тя правеше и говореше.

Хамзичите не са хора, които се спират и обезкуражават пред първата мъчнотия. Те и други, по-малко важни работи не вършат изведнъж и на юруш, камо ли нещо такова. Опитът, който направиха чрез някои роднини в градчето, нема успех. Но тогава старият Мустай бей Хамзич взе в свои ръце женитбата на сина си. Той винаги бе имал обши работи с Авди ага. Поради своята сприхава и горда природа Авди ага в последно време имаше значителни загуби и от тях произлизаха задължения, на които бе трудно да отговаря навреме. Мустай бей му помагаше и го поддържаше, както само добрите чаршийски хора могат да си помагат един на друг в тежки моменти: просто, естествено и без думи.

В тия полутъмни, прохладни дюкяни и по излъсканите каменни седалища пред тях се решават не само въпроси за пари и търговска чест, а и цели човешки съдби. Какво стана между Авди ага Османагич и Мустай бей Хамзич, как Мустай бей поиска Фата за своя единствен син Наил и как прямият и честолюбив Авди ага „даде“ девойката? Това никой никога не ще узнае. Не се знаеше също така как точно бе станала тая работа и горе във Вели Луг между бащата и неговата хубава единствена дъщеря. За някаква съпротива от нейна страна, разбира се, не можеше да става и дума: един поглед, пълен с мъчителна изненада, и онова упорито и само ней вродено движение на цялото тяло, а след това няма и глуха покорност пред бащината воля, както всякъде и всякога е било у нас. Като насън тя почна да проветрява, допълва и събира своя чеиз.

И от Незуки не проникна нито дума сред хората. Сериозните Хамзичи не търсеха от други да потвърждават в празни разговори успеха им. Бяха постигнали онова, което искаха, и бяха доволни от своя успех. Не им трябваше ничие участие в това, както никога не търсеха съчувствие за неуспехите и несполуките си.

И въпреки това хората приказваха много, обширно и безогледно, както винаги си говорят. Из цялото градче и около него се говореше как Хамзичите постигнали онова, което искали; как хубавата, горда и умна щерка на Авди ага, за която в цяла Босна нямаше жених, е надхитрена и укротена; как все пак „Вели Луг ще слезе в Незуки“, макар Фата явно да се е зарекла, че това няма да стане. Защото хората обичат такива разговори за падане и унижение на ония, които се издигат високо и летят.

Цял месец хората преразказваха това събитие и като със сладка водица плакнеха устата си с бъдещото унижение на Фата. Цял месец траяха приготовленията в Незуки и Вели Луг.

Цял месец Фата работеше с другарки, роднини и наети жени своя чеиз. Девойките пееха. Пееше и тя. Намираше сили и за това. И слушаше себе си как пее, и мислеше при това. Заедно с всеки бод на иглата знаеше (и казваше на себе си), че нито тя, нито нейната везба някога ще видят Незуки. Това тя не забравяше нито за миг. Само че в работата и песните й се струваше, че от Вели Луг до Незуки е далече и че един месец е дълго време. Същото ставаше и нощем. Нощем, когато под предлог, че трябва да привърши още някои работи, оставаше сама, нощем пред нея се откриваше светът, богат, пълен със светлина и радостни промени, необятен.

Нощите във Вели Луг са топли, но свежи. Звездите ниски и неспокойни, свързани с игриво бяло сияние. Застанала до прозореца, Фатима гледа в нощта. В цялото си тяло носи спокойна сила, разлята и сладка, и всяка част от тялото си усеща поотделно, като самостоятелен извор на сила и радост: краката, бедрата и особено гърдите. Нейните гърди, буйни и тежки, но изправени, докосват с върховете си дървената решетка на прозореца. И на това място тя усеща как целият хълм с всичко, което е по него, с къщата, сградите, нивите, диша топло, дълбоко, равномерно, издига се и се спуска заедно със светлото небе и нощния простор. От това дишане дървената решетка на прозореца пада и се издига, пада и се издига, докосва се до върховете на нейните гърди и се отдалечава някъде далеко от тях, връща се и пак се докосва и отново се спуска и отдалечава; и все така, едно след друго.

Да, светът е голям, светът е огромен и денем, когато вишеградската долина трепти от жегата и почти се чува как зреят проснатите по нея жита, когато се белее градчето, разляло се край зелената река и затворено между правилната линия на моста и черните бърда. Но нощем, едва нощем, когато оживеят и пламнат небесата, се разтваря безкрайността и цялата сила на тоя свят, в който живият човек се губи и не може да си спомни нито кой е, нито къде е тръгнал, нито какво иска, нито какво трябва да прави. Само тук се живее истински, ясно и дълго; тук няма думи, които тежко обвързват за цял живот, ни пагубни обещания, нито безизходни положения с кратък срок, който неумолимо тече и изтича със смърт или срам като единствен изход. Да, тук не е като в живота денем, когато всичко казано веднъж остава задължително, а обещаното неизбежно. Тук всичко е свободно, безкрайно, безименно и нямо.

Тогава някъде отдолу, като отдалече, се чува тежък, дълбок и сподавен глас:

— Ааах! Кхкхкх! Аааах, кхкхкх!

Долу и приземния етаж Авди ага се бори с нощните пристъпи на кашлицата.

Не само познава тоя глас, но и вижда ясно баща си как седи и пуши, разсънен и измъчван от кашлицата. Струва и се, че вижда неговите големи кафяви очи, така скъпи и познати, които толкова приличат на нейните, само че са засенчени от старостта и залети със сълзлив, засмян блясък, очи, в които тя за пръв път съзря безизходността на своята съдба през оня ден, когато й бе казано, че е обещана на Хамзичите и че трябва да се приготви за един месец.

— Кха, кха, кха! Аах!

Предишното й очарование от красотата на нощта и величието на света бързо гасне. Пищният дъх на земята секва. Моминските гърди застиват в лек гърч. Потъват звездите и просторите. Само съдбата, нейната съдба, безизходна и неизбежна, утрешна, се извършва и изпълнява ведно с времето, което минава, в тишината, неподвижността и празнината, която остава зад всичко.

Глухо отеква кашлицата от приземния етаж.

Да, и чува го, и вижда, сякаш е тук пред нея. Това е нейният мил, силен и единствен татко, с когото се чувствува едно, неразделно, сладко едно, откак знае себе си. В гърдите си тя усеща и самата тая негова тежка и разтърсваща кашлица. Наистина това е устата, която каза „да“ там, дето тя каза „не“. Но тя във всичко е едно с него, дори и в това. И това негово „да“ тя чувствува като свое (също както и своето „не“). И затова нейната съдба е неизбежна, необикновена, и затова не вижда изход от нея и не може да го види, щом го няма. Едно знае. Поради това бащино „да“, което я свързва също като нейното „не“, ще трябва да излезе пред кадията със сина на Мустай бей, защото е немислимо Авди ага Османагич да не удържи думата си. Но също така знае и също така е сигурно, че след това нейният крак не може да стъпи в Незуки, защото тогава тя не би удържала своята дума. А то е, разбира се, невъзможно, защото също е Османагичова дума. Тук, на тая мъртва точка, между своето „не“ и бащиното „да“, между Вели Луг и Незуки, тук, на най-безизходното място трябва да се търси изход. В това е сега нейната мисъл. Не вече в пространството на големия и богат свят, нито дори по целия път от Вели Луг до Незуки, а на този кратък и тъжен откъс от пътя, който води от мехкемето, гдето кадията ще я венчае със сина на Мустай бей, до края на моста, гдето каменистата стръмнина се спуска на тесния път за Незуки, гдето, тя знае добре, нейният крак никога няма да стъпи. Този откъс от пътя мисълта й прелита безспирно от единия до другия край, както совалката лети през основата. От мехкемето през половината чаршия, после през пиацата до края на моста, но оттук веднага се връща като от пропаст — през моста, пиацата, през чаршията до мехкемето. И все така: напред-назад, напред-назад! Тук се тъчеше нейната съдба.

И тая мисъл, която не можеше да спре, нито умееше да намери изход, все по-често се спираше на капията, на хубавата, светла каменна софа, гдето хората седят на разговор и младите пеят, под която бучи зелената, бърза и дълбока река. И тогава, ужасена от тоя изход, отново летеше като прокълната от единия до другия край на пътя, та, като не намираше разрешение, отново да застане на капията. И всяка нощ нейната мисъл все по-често се спираше на това място и все по-продължително се задържаше на него. А самата мисъл за деня, когато действително, а не така, в мислите си, ще трябва да измине тоя път и още преди края на моста да намери изход, носеше в себе си цялата страхотия на смъртта и целия ужас на живота в срам. Струваше й се, така немощна и изоставена, че самият ужас от тия мисли трябва да отдалечи или поне да отложи тоя ден.

Но дните минаваха, нито бързи, нито бавни, а равномерни и съдбоносни, и с тях дойде и сватбеният ден.

Последния четвъртък на месец август (това бе съдбоносният ден) Хамзичите дойдоха на коне за девойката. Под тежко ново фередже, като под броня, качиха Фата на коня и я поведоха за града. В същото време в двора товареха на коне сандъците с моминския чеиз. В мехкемето пред кадията бе обявена венчавката. Така бе удържана думата, с която Авди ага бе дал дъщеря си на сина на Мустай бей. След това малката върволица хора се запъти към Незуки, гдето бе подготвена тържествена сватба.

Минаха половината чаршия и пиацата, част от оня път без изход, който Фата толкова пъти мислено бе минавала. Беше ясно, действително, обикновено, почти по-леко, отколкото в мислите. Нито звезди, нито простори, нито прегракнала бащина кашлица, нито желание времето да върви по-бързо или по-бавно. Когато стигнаха моста, девойката почувствува още веднъж, както през летните нощи на прозореца, всяка част от тялото си силно и отделно, и особено гърдите си в лек гърч, като в ризница. Стигнаха до капията. Както много пъти бе правила мислено през изминалите нощи, девойката се наведе и шепнешком помоли най-младия си брат, който яздеше до нея, да скъси малко стремената на коня и, защото сега идва стръмният преход от моста до каменистия път, който води за Незуки. Спряха се най-напред двамата, а след тях, малко по-назад, и останалите сватбари на коне. Нищо необикновено нямаше в това. Не беше нито пръв, нито последен път сватбари да спират на капията. Докато братът слезе, заобиколи коня и прехвърли юздата през ръцете си, девойката подкара своя до самия край на моста, стъпи с десния крак на каменната ограда, метна се като окрилена от седлото през зида и полетя от висината в буйната река под моста. Братът, който се устреми след нея и с цяло тяло легна на оградата, едва докосна с ръка развятото фередже, но не можа да я задържи. Останалите сватбари наскачаха от конете с най-необикновени викове и останаха край каменната ограда в чудни пози, като вкаменени.

Още същия ден привечер падна дъжд, обилен и необикновено студен за това време от годината. Дрина придойде и се размъти. На другия ден придошлата жълтеникава вода изхвърли Фатиния труп в една плитчина до Калат. Там го забеляза един рибар и веднага отиде да съобщи на мюлязима. След малко мюлязимът дойде с мухтаря, рибаря и Салко Чоркан. Защото без Чоркан не минава нито една такава случка.

Трупът лежеше в мекия мокър пясък. Вълните го плискаха и от време на време заливаха съвсем с мътна вода. Новото фередже от черна чоха, което водата не бе успяла да смъкне, се бе обърнало и прехвърлило през главата; така, объркано с дългата и гъста коса, то образуваше отделна черна маса край бялото, сочно тяло на девойката, от което пороят бе изтръгнал и свлякъл тънките сватбени дрехи. Намръщени и със стиснати челюсти, Чоркан и рибарят нагазиха в плитчината, подхванаха голата девойка и внимателно и смутено, сякаш беше жива, я измъкнаха от влажния пясък, в който бе почнала да потъва, изнесоха я на брега и тук веднага я покриха с нейното фередже, мокро и пълно с тиня.

Още същия ден удавницата бе погребана в най-близкото турско гробище на стръмния склон, под върха на който се издига Вели Луг. А привечер в кръчмата се събраха около рибаря и Чоркан безделници с онова нездраво и долно любопитство, особено развито у хората, чийто живот е празен, лишен от всякаква красота и беден откъм вълнения и преживявания. Черпеха ги с ракия и им предлагаха тютюн, за да чуят от тях някаква подробност за трупа и погребението. Но нищо не помагаше. И ракията не можа да развърже езиците им. Дори и Чоркан нищо не говореше. Пушеше непрекъснато и с единственото си блеснало око гледаше дима, който със силно духане прогонваше далеч от себе си. Само от време на време двамата, Чоркан и рибарят, се споглеждаха, повдигаха едновременно и мълчаливо шишенцата с ракия, сякаш невидимо се чукаха, и ги изпиваха на един дъх.

Така стана тая необикновена и незапомнена случка на капията. Вели Луг не слезе в Незуки и Авдиагова Фата не отиде у Хамзичите.

Авди ага Османагич вече не слизаше в града. Издъхна още същата зима, задушен от кашлицата, без да проговори с някого нито дума за мъката, от която умираше.

На другата пролет Мустай бей ожени своя син за друга девойка от Бранкович.

Хората в градчето преразказваха още някое време случката, а след това взеха да я забравят. Остана само песента за девойката, която с красотата и мъдростта си сияе над всичко, сякаш е непреходна.