Иво Андрич
Мостът на Дрина (4)

IV

Всички ония, които от единия или другия бряг присъствуваха на изпълнението на наказанието, разнесоха страшни слухове из града и околностите. Неописуем страх се всели у граждани и работници. Бавно и постепенно в съзнанието на хората проникваше цялото значение на онова, което бе станало близо до тях през този къс ноемврийски ден. Всички разговори се въртяха около човека, който още живееше там, горе, на кола над скелята. Всеки се заричаше в себе си да не говори за него; но какво значи заричането, щом мисълта постоянно се връща към него и погледът се тегли на тая страна?

Селяните, които идваха от Баня и прекарваха камъни на волски коли, свеждаха очи и кротко подканяха воловете да бързат. Работниците по брега и скелите си подвикваха по работа шепнешком и само колкото бе потребно. И самите надзиратели с лескови пръти в ръце бяха по-кротки и по-меки. Далматинските каменоделци работеха с гръб към моста и бледи, със стиснати зъби, гневно удряха своите длета, които в общата тишина тракаха като ято кълвачи.

Скоро падна здрач и работниците се спуснаха към своите жилища, защото искаха да бъдат колкото може по-далеч от скелята. Още преди да мръкне съвсем, Мерджан и един верен слуга на Абид ага се изкачиха при Радисав и установиха, че и сега, четири часа след изпълнението на наказанието, осъденият е жив и в съзнание. В треска, той бавно и тежко въртеше очи и когато под себе си видя циганина, почна по-високо да охка. През това охкане, с което излизаше душата му, се различаваха отделни думи:

— Турци… турци… мост?…

Доволни, те се върнаха в къщата на Абид ага на Бикавац, като разказваха на всички по пътя, че осъденият е жив; а щом скърца със зъби и проговаря от кола ясно и разбрано, има надежда да живее и до другия ден до пладне. Доволен бе и Абид ага и заповяда да се изплати на Мерджан обещаната награда.

Тази нощ всичко живо в града и край моста заспа в страх. По-точно заспа оня, който можеше да спи, но ония, които не можаха да затворят очи за сън, бяха много.

А другият ден беше слънчев ноемврийски понеделник. Нито при строежа, нито в града имаше око, което да не погледне към безредната плетеница от греди и дъски над водата, дето, в самия край, като на палуба на кораб, прав и самотен, стърчеше човекът на кола. И мнозина от онези, които при събуждането си мислеха, че са сънували онова, което предния ден бе станало на моста пред очите на хората, сега стояха и без да мигнат, гледаха как техният мъчителен сън продължава и трае, действителен, на слънцето.

Сред работниците същата вчерашна тишина, пълна с униние и мъка. В града съшият шепот и тревога. Мерджан и слугата на Абид ага пак се качиха на скелята и споходиха осъдения; казаха си нещо, повдигнаха глави и погледнаха нагоре към лицето на селянина; изведнъж Мерджан го подръпна за потурите. И по начина, по който слязоха на брега и минаха мълчаливо край работещите хора, всички разбраха, че селянинът е издъхнал. И всички сърби усетиха някакво облекчение като невидима победа.

Сега всички по-смело погледнаха нагоре към скелята и към осъдения. Всички чувствуваха, че в тяхната непрестанна борба и мерене с турците сега е натегнало на тяхна страна. Смъртта е най-големият залог. Устата, слепена дотогава от страх, сама се отваряше. Така, окаляни, мокри и бледи, търкаляйки с борови лостове големите блокове бански камък, те заставаха за миг да наплюнчат дланите си и с приглушен глас си казваха един на друг:

— Бог да го прости и помилва!

— Ех, мъченик! Ех, мъко наша!

— Зер не виждаш, че е великомъченик? Светец, клетият!

И всеки под око измерваше покойника, който се държеше изправен, сякаш водеше чета. Горе, на своята висота, той не им изглеждаше вече нито страшен, нито жалък. Напротив, за всички сега бе ясно колко се бе откъснал и извисил. Не стои на земята, не се държи с ръце, не плува, не лети; крепи се от само себе си; освободен от земни връзки и тежест, не се мъчи; вече никой нищо не може да му направи, нито пушка, нито сабя, ни зла мисъл, ни човешка реч, ни турски съд. Но гол до пояса, с вързани ръце и крака, изправен, с отметната назад до кола глава, този образ не приличаше толкова на човешко тяло, което расте и се разлага, колкото на високо издигнат, твърд и нетленен истукан, който ще остане тук завинаги.

Аргатите се раздвижиха и скришом се кръстеха.

В Мейдан жените притичваха една до друга през дворовете, колкото за минута-две да си пошепнат и поплачат заедно, и веднага се връщаха тичешком да не им загори яденето. Една запали кандило. Скоро във всички къщи горяха кандила, прикрити в ъглите на стаите. Децата мигаха и някак празнично гледаха тоя блясък, слушаха неразбираемите, откъслечни думи на по-старите („Господи, сохрани ни и ни опази!“; „Ах, мъченико, прибра те господ, сякаш издигна най-голямата църква!“; „Помози, боже, ти единствен, затрий душманите и не им давай дълго да царуват!“) и подпитваха неуморно какво е това мъченик, кой вдига църкви и къде е това. Особено любопитни бяха момчетата. Майките ги умиряваха;

— Трай, душо! Мълчи, слушай мама и се пази, докато си жив, от проклетия турчин!

А преди за втори път да почне да пада мрак, Абид ага още веднъж обиколи строежа и доволен от действието на тоя страшен пример, заповяда да снемат селянина от скелята:

— Хвърлете кучето на кучетата!

Тая нощ, която бързо се спускаше влажна и хладна като пролетна, сред работниците почна неясна глъч и вълнение. И ония, които преди това не искаха да чуят за разрушаване и отпор, сега бяха готови да дадат много и да направят всичко. Човекът от кола бе станал обща грижа и светиня. Няколкостотин измъчени хора, подтиквани по вроден инстинкт от силата на съжалението и старите обичаи, несъзнателно се вълнуваха и обединяваха в усилието да се доберат до трупа на мъченика, да го спасят от осквернение и погребат по християнски. С предпазливо шушукане и сговаряне по колиби и навеси ратаите събраха помежду си голямата сума от седем гроша, с която да подкупят Мерджан. За тая работа избраха трима от най-ловките помежду си и те успяха да влязат във връзка с палача. Мокри и уморени от работа, тримата селяни сега преговарят бавно, лукаво, със заобикалки. Като се мръщи, почесва се по главата и преднамерено заеква, най-старият от тях казва на циганина:

— Ето, и това се свърши. Така било писано и така да е. Само че, знаеш ли, все пак, човек е, що се казва, божа твар, та не би трябвало, например, да го ядат зверовете и да го развлачат кучетата.

Мерджан, който добре усеща, че се касае за работа, отказва.

— А, не! Не ми говорете. На голям огън ще ме турите. Не знаете какъв рис е Абид ага.

Селянинът се мъчи, мръщи се и си мисли: „Циганин е, създание без кръст и душа, та не можеш нито да се братимиш, нито да ставаш кум с него, нито да го заклеваш в нещо на земята или на небето“ — а държи дясната си ръка в плиткия джеб на ямурлука и стиска в нея седемте гроша.

— Ама аз знам какво е. Ние знаем например, че и на тебе не ти е леко. Но няма да ти напакостим. Ето, четири гроша сме намерили и мислим, че стига.

— Не, не, по ми е мил животът от всякакво земно благо. Абид ага жив няма да ме остави, защото той вижда всичко и когато спи. Ах, умирам, като си помисля!

— Четири, пък и пет най-после да бъдат! Всичко ще се уреди — продължава селянинът, без да обръща внимание на циганското вайкане.

— Не смея, не смея, това си е!

— Добре, на тебе ти е заповядано да хвърлиш това… тело например на… кучетата… и ти ще го хвърлиш, а какво ще стане после с него, за това ти нямаш грижа, никой няма да те пита за това. Е, видиш ли тогава, например, ние бихме взели това… тело и бихме го погребали по наш обичай, но скришно, например, жива душа да не знае… А ти ще кажеш, например, утре, че кучетата са разкъсали това… тело. И никому нищо, а твоето ще си е твое.

Селянинът говореше внимателно и обмислено, само с чудно смущение се спираше пред думата тяло, която изговаряше точно така: „тело“.

— Зер за пет гроша да изгубя главата си! Не, не, не-е-е!

— За шест — добавя кротко селянинът.

Тогава циганинът се изправи, разпери ръце, смръщи лице с израз на покъртителна искреност, на каквато са способни само хора, които не различават лъжата от истината, застана пред селянина, като че той бе осъденият, а селянинът — палач.

— Нека е на моята глава, щом имам такава съдба, и нека моята циганка остане вдовица, а децата ми сираци: ще ми дадете седем гроша и носете мъртвеца, само никой да не види и разбере.

Селянинът клатеше глава и дълбоко съжаляваше, че на тая краста трябва да даде точно всичко, до последната пара̀. Сякаш беше надзърнал в стиснатата му шепа!

И тогава се спогодиха изтънко и нашироко как Мерджан ще пренесе мъртвеца, като го свали от скелята, на левия бряг на реката и там, при първи мрак, ще го хвърли на каменистия склон до пътя, така че да видят и слугите на Абид ага, и минувачите. А в храстите, малко по-настрана, ще бъдат скрити те тримата. И щом падне мрак, те ще вземат трупа, ще го пренесат и погребат, но на скрито място и без никаква явна следа, така, щото да изглежда по всичко, че през нощта кучетата са го развлекли и изяли. Три гроша се дават предварително, а четири утре, след свършване на работата.

Още същата нощ всичко бе направено според уговорката.

По здрач Мерджан пренесе трупа и го хвърли на брега под пътя. (Той не приличаше на онова тяло, което всички гледаха тия два дни изправено и изпъчено на кола. Това беше пак оня Радисав, дребен и свит, само че без кръв и без живот.) И веднага се върна заедно със слугите, през скелята, на другия бряг, в града. Селяните чакаха в храстите. Още минаваше по някой закъснял работник или турчин, който се връща у дома. После всичко наоколо потъна в пълна тишина и мрак. Почнаха да идват кучета, едри, проскубани, гладни и подплашени, без дом и господар. Скрити в храсталака, селяните хвърляха по тях камъни и ги разгонваха, а те бягаха с подвити опашки, но само на двайсетина крачки от трупа, и оттам дебнеха какво ще стане по-нататък. Виждаше се в мрака как очите им горят и блестят. Когато се видя, че нощта надделява и вече няма изгледи някой да мине, селяните излязоха от своето скривалище с търнокоп и лопата. Двете дъски, които бяха взели със себе си, поставиха една върху друга, а на тях сложиха мъртвеца и така го изнесоха по склона. Тук, в едно долче, образувано когато пролетните и есенни води се стичат от високото към Дрина, разровиха едрия чакъл, който на това място се спускаше като сух непресъхващ поток, и изкопаха дълбок гроб, бързо, тихо, без думи и шум. В гроба положиха твърдото, студено, сгърчено тяло. Най-старият селянин скочи в дупката, внимателно чатна няколко пъти с чакмака си и запали най-първо прахан, а след това тънка свещица от навита вощеница, като я затулваше с две ръце; след това я забоде над главата на покойника и се прекръсти три пъти, бързо, като се помоли на глас. Прекръстиха се след него и двамата горе в тъмнината. После селянинът махна два пъти с ръка над мъртвия, сякаш го преливаше от празната си ръка с невидимо вино, и два пъти изговори тихичко и съкрушено:

— Со святими упокой, Христе, душу раба твоего.

След това прошепна още някакви думи, несвързани и неясни, но молитвени, тържествени и тежки, а двамата над гроба непрестанно се кръстеха. А когато млъкна, отгоре му подадоха двете дъски и той ги съедини над трупа надлъж и нашир така, че да образуват нещо като покрив над него. Прекръсти се още веднъж, изгаси свещта и се измъкна от гроба. Тогава внимателно и бавно всички почнаха да хвърлят пръст, като я набиваха добре, за да не остане видима могилка над гроба. А когато свършиха това, пак върнаха над прясно изкопаната земя оня чакъл като поток, прекръстиха се още веднъж и тръгнаха назад, като заобикаляха отдалече, за да слязат на пътя колкото може по-далеч от гроба.

Още същата нощ падна обилен дъжд без вятър, а утрото бе пълно с млечна мъгла и тежка топла влага, която изпълваше цялата речна долина. По някакъв бял блясък, който ту растеше, ту чезнеше, личеше, че слънцето се бори с мъглата, която не можеше да пробие. Всичко бе забулено и призрачно ново и чудно. Хората изведнъж изскачаха из мъглата и също така изведнъж се губеха в нея. При такова време в ранно утро през чаршията мина проста кола с двама сеймени, които придържаха вързания Плевляк, своя довчерашен старейшина.

Откак завчера, в пристъп на неочаквано въодушевление, че е останал жив и не е на кол, бе започнал да играе пред всички, той вече не се укроти. Всичките му мускули играеха, място не си намираше, постоянно го мъчеше непреодолима потреба сам да се увери и на другите да покаже, че е здрав, читав и подвижен. Понякога се сещаше за Абид ага (това беше черната точка в неговата радост!) и веднага потъваше в тежка замисленост. Но през това време у него се набираше нова сила, която непреодолимо го караше да се движи и кърши като обхванат от бяс. И пак се вдигаше и почваше да играе, като разперваше ръце, щракаше пръста и се кършеше в кръста като ченгия, доказвайки с нови пъргави и остри движения, че не е набит на кола, а диша в ритъма на играта:

— Ето, ето… и така мога, ето и така… ето!

Нищо не искаше да яде, а всеки разговор прекъсваше неочаквано и почваше да играе и детински да уверява при всяко движение.

— Ето, вижте, ето… и така, ето!

Когато вечерта най-после се осмелиха да кажат на Абид ага какво става с Плевляк, той рече студено и кратко:

— Отведете побъркания в Плевле и нека го вържат в къщи да не щурее наоколо. Той не беше за тая работа.

Така и направиха. Тъй като старейшината не можеше да седи мирен, неговите сеймени бяха принудени да го вържат за колата, с която го караха. Той плачеше и се бранеше и доколкото можеше да движи отделни части на тялото си, дърпаше се и викаше своето: ето, ето! Най-после трябваше да вържат и краката, и ръцете му, така че той седеше в колата проснат като чувал с жито и целият омотан във въжета. Но сега, като не можеше да се движи, почна да си въобразява, че го набиват на кол; гърчеше се и се противеше с отчаяни викове:

— Не мене, не мене! Вилата хванете! Не, Абид ага!

От последните къщи в края на града изтичваха хора, разтревожени от тия викове, но колата със сеймените и болния бързо изчезваше по добрунския път, в гъстата мъгла, през която едва се налучкваше слънцето.

Това неочаквано и тъжно заминаване на Плевляк още повече всели страх у хората. Почнаха да шушукат, че осъденият селянин бил невинен и тоя Плевляк му бере греха. Между сърбите в Мейдан жените приказваха, че вили погребали мъртвото тяло на нещастния Радисав под Буткови скали и че нощем от небето падала силна светлина над неговия гроб: хиляди запалени свещи, които пламтят и трептят в дълга редица от небето до земята. Виждали ги през сълзи.

Различни неща се вярваха и шепнеха, но страхът беше по-силен от всичко. И работата на моста продължаваше бързо и гладко, без прекъсване и повреди. И кой знае докога би продължила, ако в началото на декември неочаквано не бе настъпил силен студ, срещу който и силата на Абид ага не можеше да направи нищо.

Това бяха незапомнени студове и виелици за първата половина на месец декември. Камъните замръзваха за земята и дървото се пукаше; ситен кристален сняг завяваше предметите, инструментите и цели колиби, а на другия ден причудлив вятър го отнасяше на друга страна и завяваше друго място. Работата престана сама по себе си и страхът от Абид ага съвсем избледня и се изпари. Абид ага упорствува няколко дни, но най-после отстъпи. Разпусна работниците и преустанови работата. В най-голямата виелица си тръгна и той със своите хора. Същия ден отпътува след него и Тосун ефенди на селска шейна, затрупан със слама и черги, а майстор Антоний в противна посока. Целият лагер от ратаи се пръсна по селата и дълбоките долини, изчезна нечуто и незабелязано като вода, която попива в земята. Строежът остана като захвърлена играчка.

Преди заминаването си Абид ага отново свика по-първите турци в града. Беше потиснат в своята сърдита немощ. Каза им, както лани, че оставя всичко на тяхна грижа и отговорност.

— Аз заминавам, но моето око остава тук. И внимавайте добре: по-хубаво е двайсет непокорни глави да отсечете, отколкото един царски гвоздей да се изгуби. Щом пукне пролет, аз отново ще дойда тук и ще търся сметка от всекиго.

Първенците, както и миналата година, обещаха всичко и се разотидоха по къщите си загрижени и загърнати в ямурлуци, забуни и шалове, като благодаряха в себе си на бога, че е дал на света зима и виелици и поне така със своята сила е ограничил силата на силните.

Но когато пролетта настъпи, заедно с Тосун ефенди не дойде Абид ага, а новият пълномощник на везира, Ариф бей. С Абид ага се бе случило онова, от което той така много се боеше. Някой, някой, който добре знаеше и бе видял всичко отблизо, беше дал на великия везир точни и изчерпателни сведения за неговата работа на вишеградския мост. Везирът бил точно осведомен, че през тези две години всеки ден са работили ангария между двеста и триста души, без грош надница, много често и със своя храна, а везировите пари Абид ага прибирал за себе си. (Пресметната била и сумата, която си присвоил.) Както често става в живота, той прикривал своята непочтеност с голямо усърдие и изключителна строгост, та хората от целия тоя край, не само раята, а и турците, вместо да благославят голямото благодеяние, проклинат часа, когато бе започнат строежът, и оня, който го извършва. Мехмед паша, който цял живот се бе борил с кражбите и непочтеността на своите чиновници, заповядал на този безчестен пълномощник да върне цялата сума, а с остатъка от своето имане и с харема си веднага да отиде в едно малко селище в Анадола и вече да не се чуе, ако иска да не го сполети и по-голямо зло.

Два дни след Ариф бей пристигна от Далмация и майстор Антоний с първите работници. Тосун ефенди го представи на новия пълномощник. В светлия и топъл априлски ден те обиколиха строежа и дадоха нареждания за първите работи. Когато Ариф бей се оттегли и двамата останаха сами на брега, майстор Антоний се загледа в лицето на Тосун ефенди, който и в този слънчев ден се беше свил и здраво загърнал в широкия си черен минтан.

— Тоя е съвсем друг човек. Слава богу! Само се питам кой ли беше така осведомен и смел да уведоми великия везир и да махне онова животно.

Тосун ефенди гледаше пред себе си и кротко рече:

— Няма съмнение, тоя е по-добър.

— Трябва да е бил някой, който добре познава работата на Абид ага и има достъп до везира и се ползува с неговото доверие.

— Разбира се, разбира се, този е по-добър — отговори Тосун ефенди, без да вдигне погледа на наведените си очи и като все по-здраво се загръщаше в минтана си.

Така почна работата при новия пълномощник Ариф бей.

Той наистина беше съвсем друг човек. С прекомерно дълги крака, прегърбен, кьосав, с изпъкнали скули, коси, черни, засмени очи. Народът веднага го нарече Мисир баба. Без викове, без тояга, без големи думи и видимо напрежение той заповядваше и нареждаше засмяно и безгрижно, сякаш някъде от висините, но нищо не пропущаше и не губеше от очи. И той носеше със себе си оная атмосфера на строго старание към всичко, което е везирова воля и заповед, само че беше тих, здрав и почтен човек, който нямаше от какво да се бои или да прикрива, та затова не му и трябваше да плаши и гони другите. Работата вървеше със същата бързина (защото бързината беше онова, което везирът искаше), грешките се наказваха със същата строгост, но ангарията бе премахната от първия ден. Всички работници бяха платени и получаваха храната в брашно и сол и всичко вървеше по-бързо и по-добре, отколкото по времето на Абид ага. И лудата Илинка изчезна; беше се изгубила през зимата някъде из селата.

Строежът се издигаше и разрастваше.

Сега се видя, че везирът дарява не само мост, а и един хан, керван-сарай, в който далечните пътници, дето минават през моста, ще могат да намерят подслон за себе си, за своите коне и за стоката си, когато ги застигне тук нощта. По указание на Ариф бей почна строежът на керван-сарая. При влизането в чаршията, на двеста крачки от моста, там, дето започва стръмнината, която води към Мейдан, има равно място, на което досега в сряда ставаше говеждият пазар. На тая равнина почна строежът на новия хан. Работата напредваше бавно, но още от започването можеше да се види, че се отнася до яка, богата постройка, замислена наголямо и нашироко. Хората даже не забелязаха как бавно, но постоянно се издига големият хан от камък, защото цялото им внимание привличаше строежът на моста.

Всичко онова, което сега се правеше на Дрина, бе така объркано, всички работи бяха така сложни и далечни, че безделниците от Вишеград, които ги наблюдаваха от брега като някакво природно явление, не можеха вече да ги разбират. Издигаха се все нови и нови насипи и шанци в различни направления, реката се разделяше и раздвояваше на язове и ръкави и се преливаше от едно корито в друго. Майстор Антоний бе довел от Далмация специалисти въжари и закупи всичкия коноп даже и от съседните нахии. В специални сгради тия майстори навиваха въжета с необикновена здравина и дебелина. По негови и на Тосун ефенди чертежи гръцки дърводелци правеха големи дървени подемни машини с чекрък, поставяха ги на салове и така с въжетата вдигаха най-тежките каменни блокове и ги пренасяха до стълбовете, които един по един никнеха в речното корито. По четири дни траеше пренасянето на всеки един от тези големи блокове от брега до неговото леговище в основите на стълба.

Като гледаха всичко това, от ден на ден, от година на година, нашите хора почнаха да губят представа за времето и истинските намерения на строителите. Струваше им се, че строежът не само не отива напред, но че все повече се обърква и заплита в някакви помощни и странични работи и колкото по-дълго трае, толкова по-малко прилича на онова, което трябва да стане. Хората, които сами не работят и не предприемат нищо в живота, лесно губят търпение и изпадат в грешки, когато съдят за чуждата работа. Вишеградските турци пак взеха да свиват рамене и да махат с ръка, когато говореха за моста. Християните мълчеха, но гледаха градежа със злоради и потайни мисли в себе си и желаеха неговия неуспех, както на всяко турско начинание. Някога по това време игуменът на манастира „Баня“ до Прибой записа на празния последен лист на един миней: „Да се знае кога Мехмед паша е градил мост на Дрина при Вишеград. И голям зулум бе за народа християнски от агаряните, и тежка ангария. От морето доведоха майстори. Три години градиха и много аспри похарчиха. Водата раздвоиха и разтроиха, но моста не можаха да поставят.“

Минаваха години, сменяха се лета и есени, зими и пролети, заминаваха и се връщаха работници и майстори. Сега цялата Дрина бе засводена, но не с мост, а с дървени скели, които приличаха на безсмислена и объркана плетеница от дъски и греди. От едната и от другата страна се люлееха високи уреди за вдигане, закрепени на добре вързани салове. На двата бряга на реката димяха огньове, а над тях се топеше оловото, с което заливаха дупките на плочите и невидимо свързваха камък с камък.

В края на третата година стана едно от тия нещастия, без които големите строежи рядко минават. Довършваха средния стълб, който бе малко по-висок и при върха малко по-широк от останалите, защото на него трябваше да лежи капията. При пренасянето на един голям каменен блок работата се запъна. Работниците се трупаха около големия четириъгълен камък, който, омотан в дебели въжета, висеше над главите им. Макарата не можеше да го пренесе точно над неговото място. Помощникът на майстор Антоний, Арапина, дотича нетърпеливо и със силни и сърдити викове (на оня чуден, смесен език, който с течение на годините се бе създал между тия хора от различни краища на света) почна да дава нареждания на хората долу във водата, които управляваха повдигането. В тоя миг, неизвестно как, въжетата се разхлабиха и блокът се смъкна, отначало с единия си край, а после и с цялата си тежест, върху възбудения Арапин, който гледаше не над себе си, а надолу към водата. По чудо блокът падна точно там, дето трябваше, но при падането подхвана Арапина и притисна цялата долна половина на тялото му. Настана бъркотия, тревога и викове. Веднага дойде и майстор Антоний. След първия момент на безсъзнание младият негър дойде на себе си; стенеше през стиснати зъби и тъжно, и уплашено гледаше в очите майстор Антоний. Със свити вежди, блед, майстор Антоний нареждаше как да се съберат работниците, донесе инструменти и пристъпи към вдигане на блока. Но всичко бе напразно. Кръвта на младежа бързо изтичаше, дишането му пресекваше, а погледът се замъгляваше. За половин час той издъхна, като държеше конвулсивно ръката на майстора в своята.

Погребението на Арапина беше тържествено събитие, което дълго се помни. Всички мъже мюсюлмани излязоха да го изпратят и да поносят по няколко крачки неговия ковчег, в който лежеше само горната половина на младото му тяло, защото другата остана под каменния блок. Над гроба му майстор Антоний направи хубав паметник от камъка, от който правеха моста. Потресе го смъртта на младежа, когото още като дете бе измъкнал от сиромашията в Улцине, гдето живееха няколко изпаднали негърски семейства. Но работата не спря нито за миг.

И тази, и следващата година зимата беше топла и работиха чак до средата на декември. Настъпи петата година от работата. Сега онзи широк и неправилен кръг от дървета, камъни, помощни подпори и разновиден материал почна да се стеснява.

На равното до пътя за Мейдан вече се издигаше новият хан, освободен от скелите. Това бе голяма сграда на два етажа, иззидана от същия камък, от който се правеше мостът. Още работеха в хана отвън и отвътре, но сега вече, така отдалеч, можеше да се види как той се отделя с големината си, е хармоничните си линии и здравината на строежа от всичко, което някога е могло да се построи или замисли в градчето. Тая сграда от светложълтеникав камък, с покрив от тъмночервени керемиди, с низ фино изрязани прозорци, изглеждаше на гражданите като разкошна и невероятна празнична вещ, която отсега трябваше да стане съставна част от техния всекидневен живот. Съградена от везира, тя изглеждаше, сякаш в нея щяха да отсядат само везири. Всичко беше отблясък от някакво величие, вкус и разкош, който ги смущаваше.

В същото време и безформената маса от кръстосани греди и летви над реката почна да спада и изтънява и през тях сега все по-добре и по-ясно надничаше истинският мост от хубав бански камък. Отделни работници и цели групи още вършеха неща, които в очите на хората изглеждаха безсмислени и без връзка с останалото, но сега вече и за последния неверен гражданин бе ясно, че всички заедно издигат моста по един-единствен замисъл и безпогрешна сметка, които стоят зад всички тези отделни работи. Най-напред се показаха онези сводове, които са най-малки и по дължина, и по ширина и най-близки до брега, а след това ги откриваха един по един, докато и последният не хвърли скелята от себе си и не се показа целият мост с единадесетте мощни свода, съвършен и чуден в своята красота, като нов и странен предел за погледа на гражданите.

Бързи и на зло, и на добро, вишеградчани останаха посрамени за своето съмнение и безверие. Сега не се и опитваха да прикрият възхищението си, нито можеха да обуздаят своето въодушевление. Минаването през моста още не бе позволено, но хората се събираха на двата бряга, особено на десния, дето се намира чаршията и по-голямата част от града, и гледаха как работниците минават по него и изглаждат камъка на оградата и издигнатите седалища на капията. Събраните вишеградски турци гледаха този чужд труд за чужда сметка, на който в продължение на пет години бяха измисляли всякакви имена и предсказвали най-лошо бъдеще.

— Ами аз всякога съм ви казвал — говореше възбудено един дребен ходжа от Душче, — че нищо не се е опряло на царската ръка и че тия умни хора най-после ще издигнат това, което са намислили; а вие все — няма, не могат. И ето, виждате, че построиха, и то какъв мост, какво удобство и красота.

Всички се съгласяват, макар че никой не си спомня кога той им е говорил така, а знаят, че заедно с тях той също бе одумвал и строежа, и онзи, който го правеше. И всички, искрено зарадвани, непрестанно се учудват.

— Ей, хора, ей, хора, какво изникна в това наше градче!

— Виждаш ли какво значи везирска сила и ум — където хвърли око, там има берекет и хабер.

— Но това е още нищо — добавя оня дребен, весел и подвижен ходжа, — той ще стане още по-красив. Виждате ли как го тимарят и докарват, като кон за панаир!

Така се надпреварваха в излив на възхищения, като търсеха все по-хубави и по-големи думи за похвала. Само Ахмед ага Шета, богат търговец на жито, човек злонравен и скъперник, още гледа презрително и строежа, и тия, които го хвалят. Висок, жълт и слаб, с черен остър поглед и тънки, сякаш слепени устни, той примигва на хубавия слънчев септемврийски ден и единствен не отстъпва от своето по-раншно мнение. (Защото у някои хора има безпричинна омраза и завист, по-големи и по-силни от всичко, което другите могат да сторят и измислят.) На тия, които въодушевено хвалят големината и здравината на моста, като казват, че е по-як от всяка крепост, той презрително подхвърля:

— Не му е идвало наводнение, истинското наше вишеградско! И ще видиш какво ще остане от него!

Всички огорчено му противоречат и хвалят ония, които са работили на моста, особено Ариф бей, който, всякога засмян, като на игра издигна такъв и толкова голям строеж. Но Шета е твърдо решен да не признава никому нищо.

— Да, ако не бяха Абид ага и неговата зелена тояга и неговите зулуми, щях да ви питам дали този Мисир баба можеше със своя смях и с ръце на гърба да довърши моста.

И разгневен от общото въодушевление като от лична обида, Шета сърдито отива в своя дюкян да седи на постоянното си място, отдето не се вижда нито слънцето, нито мостът и не се чува глъчката и шумът на въодушевените хора.

Но Шета беше единственото изключение. Радостта и въодушевлението на гражданите растяха и се ширеха и по околните села. В първите дни на месец октомври Ариф бей уреди голямо тържество по случай довършването на моста. Този човек с господарски навици и рядка честност, който харчеше всичките му поверени пари за онова, с което бе натоварен, без да задържа нещо за себе си, беше за народа главната личност в това дело. За него се говореше повече, отколкото за самия везир. Така и неговото тържество излезе богато и блестящо.

Надзирателите и работниците получиха дарове в пари и дрехи, а общата гощавка, в която можеше да участвува всеки, който иска, трая два дни. За везирово здраве ядоха и пиха, свириха, играха и пяха; устроени бяха конни и пеши надбягвания; на бедните раздадоха месо и сладкиши. На пазарището, което свързва моста с чаршията, се вареше в големи казани халва, която се раздаваше гореща на народа. Тогава се заслади и оня, който и на байрам не беше се заслаждал. И до селата край града стигна тая халва, а който я вкуси, пожела здраве на везира и дълъг живот на неговите строежи. Имаше деца, които по четиринайсет пъти се връщаха при казана с халвата, докато готвачите не ги познаеха и не ги изпъждаха, като ги биеха с дървените лъжици. Едно циганче умря, защото преяде с гореща халва.

Тези неща дълго се помнеха и разказваха заедно с приказките за изграждането на моста, толкова повече, че благодетелните везири и техните почтени помощници през по-късните столетия, изглежда, бяха измрели и такива тържества станаха редки и съвсем непознати, докато най-сетне преминаха в легенди за вилите, за Стоя и Остоя и други подобни чудеса.

Докато траяха тържествата, както и в първите дни изобщо, хората преминаваха безброй пъти по моста от единия бряг на другия. Децата претичваха, а по-възрастните вървяха полека в разговор или се обръщаха на всяка крачка към съвсем новите гледки, които се откриваха от моста. Болните, куците и схванатите бяха довеждани на носилки, защото никой не искаше да изостане и да се откаже от своя дял в това чудо. Всеки, дори и най-дребният гражданин, сякаш чувствуваше, че неговите способности изведнъж са се умножили и силата му е нараснала; сякаш някакъв чуден, свръхчовешки подвиг е сведен до мярката на неговата сила и до границата на всекидневния живот; сякаш покрай познатите досега елементи: земя, вода и небе, е открит изведнъж още един; сякаш с някакво благородно усилие веднъж завинаги и за всекиго е осъществено едно най-голямо желание, древната човешка мечта: да се ходи над водата и да се владее просторът.

Турските момци извиха хоро около казана с халвата, поведоха го по моста, защото тук им се струваше, че летят, а не стъпват на земята, след това го извиха в кръг на капията и тук тупаха и удряха с крак новите плочи, сякаш изпитваха твърдината на моста. Около това сбито кръгло хоро на младите тела, които неуморно подскачаха в същия ритъм, обикаляха момчета, провираха се между играещите крака като през подвижен плет, стояха в средата на хорото, за пръв път в живота си на моста, за който от години се приказваше, и то на капията, за която казваха, че в нея бил затворен оня нещастен покоен Арапин, който се явявал нощем. Наслаждавайки се на това хоро, те примираха от страха, който Арапина и докато беше жив и работеше на моста непрестанно всяваше между градските деца. На този нов, висок и необикновен мост им се струваше, че отдавна са напуснали майка и родна къща и са се залутали по земята на черните хора, чудните сгради и необикновените игри; трепереха, но не можеха да се отделят от мисълта за Арапина, нито да се откъснат от хорото на чудната нова капия. Само някое ново чудо можеше да привлече тяхното внимание.

Някой си Мурат, наричан Мута, малоумен младеж от знатното семейство Туркович в Незуки, с когото в градчето често си правеха шеги, изведнъж се изкачи на каменната ограда на моста. Зачуха се детски крясъци, учудени и уплашени викове на по-старите, а идиотът като омагьосан, с разперени ръце и отметната глава, тръгна по тесните плочи крак пред крак, сякаш не се носеше над водата и пропастта, а участвуваше в най-хубава игра. Успоредно с него вървяха група дечурлига и безделници и го окуражаваха. Но на другия край на моста го причака неговият брат Али и го нашиба като малко дете.

Мнозина отиваха далече по реката, на половин час път, до Калат или Мезалин, и оттам гледаха моста, който се открояваше бял и лек със своите единайсет нееднакви свода, като чудна арабеска над зелената вода сред тъмните бърда.

Тези дни донесоха и голяма бяла плоча с издълбан надпис и я взидаха на капията, в оня зид от червеникав камък, който се издига цели три аршина над оградата на моста. Дълго време хората се събираха около надписа и гледаха в него, докато не се намереше някой софта или млад хафъз, който, с по-голяма или по-малка вещина, за едно кафе или парченце любеница, или просто за божи себап, прочиташе надписа както можеше и умееше.

Стотици пъти бяха сричани през тия дни стиховете на тоя тарих, който бе написан от някой си Бади, цариградски стихотворец, и в който се казваше името и званието на онзи, дето бе изградил това добро дело, както и щастливата година 979 по хеджира, т.е. 1571 по християнското леточисление, когато постройката бе завършена. Този Бади за добри пари пишеше леки и звучни стихове и умееше вещо да ги приспособява към велможите, които строяха или поправяха големите постройки. Ония, които го познаваха (и малко му завиждаха), говореха подигравателно, че небесният свод е единственият строеж, който няма тарих от Бадиевото перо. А той беше, при всичките си добри печалби, сиромах и гладник, вечно в борба с оная странна сиромашия, която често придружава стихотвореца като някакво чудно проклятие и която никакви награди не могат да заситят.

Поради слабата грамотност, твърда глава и живо въображение на нашите хора, всеки от учените граждани по свой начин четеше и тълкуваше тариха на Бади върху каменната плоча, който, като всеки текст, изнесен веднъж на показ, стоеше там, вечен на вечния камък, завинаги и безвъзвратно изложен на погледите и тълкуванията на всички хора, мъдри и глупави, зли и добронамерени. А всеки от слушателите помнеше ония стихове, които най-много отговаряха на неговото ухо и нрав. Така онова, което беше тук, пред погледа на цял свят, издълбано в твърдия камък, се повтаряше от уста на уста по разни начини, често пъти изменяно и изкривявано до безсмислие.

На камъка пишеше:

Ето Мехмед паша, най-великият между мъдрите и великите

                                        на своето време,

осъществи завета на своето сърце и със своята грижа и труд

построи мост на река Дрина.

Над тая вода, дълбока и бързотечна,

предшествениците му не можаха нищо да издигнат.

Надявам се, че по божия милост строежът ще бъде здрав,

че животът му ще премине в щастие

и никога не ще познае тъгата.

Защото през своя живот той даде злато и сребро за добри

                                                дела;

и никой не може да каже, че е хвърлен един имот,

който е даден за такава цел.

Бади, който видя това, когато бе завършен строежът, изрече

                                                тариха:

„Нека бог благослови тоя строеж, тоя чуден и красив мост!“

Най-после хората се наядоха, начудиха, находиха и наслушаха на стиховете от надписа. Това чудо от първите дни влезе във всекидневния им живот и те минаваха по моста забързани, равнодушни, угрижени и разсеяни, също както шумната вода течеше под него, и сякаш мостът бе един от безбройните пътища, които те или техният добитък са утъпкали с краката си. А плочата с надписа мълчеше на зида, като всеки друг камък.

Сега пътят от левия бряг бе свързан направо с края на пътя при равнинната от другата страна на реката. Изчезнаха почернелите, проядени от червеи каици и своенравните каикчии. Дълбоко под крайните сводове на моста оставаха песъчливите свлакове и стръмни брегове, по които хората така мъчно слизаха и се качваха и на които с такава мъка чакаха и толкова напразно викаха от едната на другата страна. Всичко това, заедно с буйната река, бе свързано като по магия с мост. Високо над него сега се ходеше като с криле, направо от единия на другия бряг, през широкия, дълъг мост, който бе як и непоколебим като планина, а под копитата отекваше, сякаш беше само от една тънка каменна плоча.

Изчезнаха и дървените воденици и къщурки, в които пътниците при нужда нощуваха. Вместо тях се издига як и изящен керван-сарай и приема пътниците, които с всеки ден стават все повече. В хана се влиза през широка порта в хармонични линии. От двете си страни тя има два големи прозореца с решетки, но не от желязо, а издялани от варовик, и то всяка от по един къс. В широкото правоъгълно дворище има място за стоки и багаж, а на всички страни наоколо се редят вратите на тридесет и шест стаи. Отзад, под хълма, са оборите; за общо учудване и те са от камък, сякаш са построени за царски ергелета. Такъв хан няма от Сараево до Одрин. Тук всеки пътник може да остане един ден и една нощ и да има безплатно конак, огън и вода за себе си, за прислугата и конете.

Всичко това, както и самият мост, беше благодеяние на великия везир Мехмед паша, който преди повече от шестдесет години се бе родил зад тия планини, във високото село Соколовичи, и който като дете, заедно с група сръбски селянчета бе отведен с аджами оглан в Стамбул. Разноските по издържането на керван-сарая идваха от вакъфите, които Мехмед паша бе основал от големите имения, заграбени в новозавзетите краища в Унгария.

Така с построяването на моста и керван-сарая изчезнаха, както се вижда, много мъки и несгоди. Може би щеше да изчезне и оная необикновена болка, която везирът като дете бе понесъл от вишеградската скеля, от Босна: черна, остра бразда, която от време на време пресича гърдите му на две половини. Но на Мехмед паша не бе съдено да живее без тая болка, нито дълго да се радва в мислите си на своето вишеградско дарение. Скоро след свършването на последните работи, едва керван-сараят бе започнал да работи, и мостът се прочу по целия свят, Мехмед паша още веднъж усети болка от „черното острие“ в гърдите си. И то за последен път.

Един петък, когато влизаше със свитата си в джамията, към него се приближи един налудничав и опърпан дервиш с протегната лява ръка за милостиня. Везирът се обърна и заповяда на човека от свитата си да му даде, но в това време дервишът измъкна от ръкава на дясната си ръка голям касапски нож и удари с него силно везира между ребрата. Свитата съсече дервиша. Везирът и неговият убиец издъхнаха в същия миг. На сивите плочи пред джамията те лежаха още няколко мига така един до друг. Убитият убиец, пълнокръвен, с разперени ръце и крака, сякаш още носен от гневния замах на своя безумен удар. А до него великият везир с разкопчана антерия на гърдите и далеч отхвръкнал каук. През последните години от живота си той бе омършавял, прегърбил се бе и някак бе потъмнял и загрубял в лицето. И сега, така разголен и гологлав, свит и хлътнал в себе си, приличаше повече на остарял и смазан селянин от Соколовичи, отколкото на убит сановник, който до преди малко управляваше турската империя.

Месеци и месеци минаха, докато стигна до градчето вестта за везировата гибел, и то не като ясен и определен факт, а като потайно шушукане, което и може, и не може да бъде вярно. Защото в турското царство не беше редно лошите вести и нещастни случки да се разнасят и преповтарят, дори и тогава, когато ставаха в съседна страна, а камо ли когато се отнасяше до вътрешни неща. Пък и в тоя случай никой нямаше сметка да говори много-много за смъртта на везира. Партията на неговите противници, която най-сетне бе успяла да го свали, се стараеше с тържественото му погребение да унищожи и всеки жив спомен за него. А роднините, сътрудниците и привържениците на Мехмед паша в Стамбул в мнозинството си нямаха нищо против това, за бившия велик везир да се говори колкото може по-малко, защото по тоя начин растяха и техните изгледи да се докопат до новите управляващи и миналото им да бъде опростено.

Но двете красиви сгради на Дрина почнаха да оказват вече своето влияние на търговията и съобщенията, на Вишеград и цялата околност и това влияние растеше без оглед на живите и мъртвите, без оглед на ония, които се въздигаха или падаха. Градът почна бързо да се спуща от хълма към водата, да се сгъстява и разширява около моста и керван-сарая, който народът нарече Каменния хан.

Така се появи мостът с капията и така се разви градчето край него. След това, за повече от триста години, неговото място в развитието на градчето и неговото значение в живота на гражданите бяха такива, каквито предварително накратко ги описахме. А смисълът и същината на неговото съществуване сякаш бяха в неговата трайност. Неговата светла линия в пазвите на градчето не се променяше, както и профилът на околните планини на фона на небето. В редицата промени и бързо прецъфтяване на човешките поколения той оставаше непроменен, както и водата, която минаваше под него. Старееше, разбира се, и той, но по една друга мярка за време, много по-широка не само от дължината на човешкия живот, но и от съществуването на цяла редица поколения, толкова широка, че това остаряваме не можеше да се забележи с око. Макар и смъртен сам по себе си, той беше сякаш вечен, тъй като краят му беше необозрим.