Иво Андрич
Мостът на Дрина (24)

XXIV

През нощта се заоблачи и, сякаш бе есен, облаците се свързаха с планините и един с друг на небето. Австрийците използуваха мрачната нощ за оттегляне и на последните отреди. Още преди съмване всичко беше не само на другия бряг на Дрина, но вече и по височините зад Лещанско било, извън погледа и обсега на сръбските топове.

На съмване заваля ситен дъжд, като есенен. Под тоя дъжд последните патрули обхождаха къщите и дюкяните край моста, за да видят дали някой не е останал в тях. Всичко беше като мъртво: офицерското казино, хотелът на Лотика, разрушената казарма и три-четири дюкяна в началото на чаршията. Завариха само Али ходжа, който тъкмо беше дошъл от къщи и спускаше кепенците на своя дюкян. Жандармите, които го знаеха като чудак, го предупредиха най-сериозно веднага да затваря дюкяна и да напусне пиацата, защото е най-строго забранено и „опасно за живота“ всяко понататъшно оставане близо до моста. Ходжата ги гледаше като пияни хора, които не знаят какво приказват, и вече искаше да им отвърне, че животът отдавна е в опасност и всички ние сме и без това мъртви, само че погребенията стават едно по едно, но премисли, научен от горчивия опит на последните дни, и им рече кротко и естествено, че бил дошъл само да вземе нещо от дюкяна и веднага се връща в къщи. Жандармите, които очевидно бързаха, още веднъж му напомниха колкото може по-скоро да се отдалечи от това място и се запътиха през пиацата към моста. Али ходжа ги изгледа как си отидоха с безшумни стъпки по праха, от които първият дъжд бе направил дебел влажен килим. Изгледа ги как минаха по моста, прикрити от каменната ограда, та се виждаха само раменете, главите и дългите байонети на пушките им. По върха на Буткови скали се появи слънчев блясък.

„Всички техни заповеди са такива строги, важни и в основата си безсмислени“ — мислеше си Али ходжа и се усмихваше в себе си като дете, което е излъгало своя учител. Повдигна кепенка, колкото да се провре, а после го подпря отново така, че дюкянът отвън да изглежда затворен. После се промъкна в тъмното до малката стаичка отзад, дето толкова пъти се беше крил от нахалните хора, от разговорите, които тровят и уморяват, от семейството и от своите собствени грижи. Седна на твърдата, къса секия, подви крака под себе си и си отдъхна. Душата му още се вълнуваше от външните впечатления, но след това се успокои и уравновеси като добри везни. Тясното пространство на табута бързо се изпълни с топлината на неговото тяло и той почувствува оная сладост от самотата, тишината и забравата, която от тясната, тъмна и прашна стаичка прави неизгледни райски градини със зелени брегове и невидими води с кротко шумолене.

В мрака и теснотата на това малко помещение се долавяше отвън свежестта на дъждовното утро и слънчевия изгрев. И вън цареше необикновена тишина, която — за чудо! — не се нарушаваше нито от изстрел, нито от човешки глас, нито от нечии стъпки. Али ходжа беше изпълнен с чувство на щастие и благодарност. „Ето — мислеше си той, — тия няколко дъски са достатъчни с божия помощ да закрият правоверния човек и да го спасят като чудотворна ладия от всякакви беди и напасти и от безизходните грижи и огнените топове, с които над главата му се бият двама душмани, двама неверници, и то единият по-лош от другия. Откак почна войната — мислеше си по-нататък радостно ходжата — не е имало такава тишина, а тишината е сладка и добра; в нея се връща, поне за миг, нещо от оня истински, човешки живот, който отдавна вече все повече и повече се губи, а под гърма на гяурските топове и съвсем изчезва. Тишината е за молитва; и самата тя е като молитва.“

В тоя миг ходжата усети как секията под него подскочи нагоре и повдигна и него като играчка; как неговата „сладка“ тишина се пречупи и изведнъж се превърна в тътен и оглушителен трясък, който изпълни въздуха, порази слуха и стана всеобщ и неизмерим за ухото; как рафтовете на отсрещната стена заскърцаха и нещата по тях полетяха към него, а той към тях. „Ах!“ — изохка ходжата. По-скоро изохка мисълта у него, защото сам той вече нямаше нито глас, нито слух, както нямаше и място на земята. Всичко беше надвикано, заглушено, изтръгнато из корен, понесено заедно с него. Струваше му се, че сигурно онова езиче земя между двете реки, на което лежеше градчето, е изтръгнато със страшен вой от земята и е хвърлено в простора, в който още лети; че двете реки са излетели от коритата си, извили са се към небето и сега падат в празното с тежестта на своите водни маси като два водопада, които още не са спрели, нито са се разбили. Дали не е краят на света, съдният час, за който говорят книгите и учените хора, в който тоя лъжлив свят ще изгори за едно мигване на окото, както гасне искра? Но защо му е на бога, който с поглед пали и гаси световете, такъв страхотен шум? Това не е божия работа. Но откъде тогава в човешката ръка такава сила? Как да отговори на това, така изненадан, измамен, улучен от тоя подъл удар, който иска да събори, изпочупи и заглуши всичко, всичко, дори и мисълта у човека? Не знае какво е това, което го носи, не знае къде лети, нито къде ще спре, но знае, че той, Али ходжа, винаги е имал право. „Ах!“ — изохка още веднъж ходжата, и то болезнено, защото същата тая сила, която го повдигна, го върна грубо и жестоко назад, но не на същото място, а на пода между дървената стена и обърнатата секия. Усети тъп удар в главата и болки под коленете и в гърба. Можа само да чуе като отделен звук от общия тътен как нещо тежко удари покрива на дюкяна и как там, зад преградата, избухна трясък и екот на метални и дървени предмети, сякаш всички неща в дюкяна оживяха, полетяха и се сблъскаха при летенето. След тоя удар почна дъжд от дребни камъни по покрива и калдъръма. Но той вече беше изгубил съзнание и лежеше неподвижен в своя табут.

Навън се беше разсъмнало съвсем.

Не би могъл дори приблизително да каже колко е лежал така. Онова, което го изтръгна от дълбокото безсъзнание, беше едновременно някаква светлина и някакви гласове. Трудно дойде на себе си. Знаеше добре, че бе седял тук в пълен мрак, а сега през тесния вход идваше светлина от дюкяна. Спомни си, че светът беше изпълнен с екот, трясък, от който слухът се губи, а утробата на човека примира. А сега е тишина, но съвсем не оная тишина, на която се наслаждаваше преди трясъка, който го бе съборил, а някаква зла нейна посестрима. Колко е дълбока тая тишина, той усеща най-добре по някакъв слаб глас, който из някаква далечина вика нещо като неговото име.

Щом разбра, че е жив и още в своя табут, ходжата се измъкна от ония неща, които бяха паднали от рафтовете на главата му, и стана, като непрекъснато стенеше и повтаряше своето болезнено „ах!“ Сега вече ясно чу гласове и викане от улицата. Наведе се и се промъкна през ниския отвор, който водеше към дюкяна. Тук всичко бе затрупано от изпопадали и изпочупени предмети и всичко в пълна дневна светлина. Дюкянът бе широко отворен, защото кепенкът, който беше само подпрян, беше паднал от сътресението.

Сред отломките и бъркотията от разпиляна стока и разхвърляни предмети в дюкяна лежеше тежък камък, голям колкото човешка глава. Ходжата вдигна поглед. И отгоре проникваше дневна светлина. Очевидно камъкът беше влетял, след като бе пробил слабия покрив и дървения таван. После пак погледна камъка, бял, порест, от двете страни гладък и дялан, а иначе остър и грубо откъртен. „Ах, мостът!“ — помисли ходжата, но гласът от улицата го извика още по-настойчиво и по-силно и не му позволи да мисли повече.

Така пребит и още не съвсем на себе си, ходжата се намери пред група от пет-шест млади, небръснати и прашни хора, облечени в сиви униформи, с шайкачи на главите и цървули на краката. Всички бяха въоръжени и опасани накръст с патрондаши, пълни с дребни, светли патрони. С тях беше Владо Марич, железарят, но без своя „шлосерски“ каскет, с калпак на главата и патрондаши през гърдите. Един от тия хора, очевидно началникът, млад човек с черни тънки мустаци, правилно лице с остри черти и възпалени очи, веднага се запъти към ходжата. Пушката си носеше прехвърлена по ловджийски, а в дясната си ръка имаше тънка лескова тояга. Човекът изпсува ядовито и веднага повиши глас:

— Ти ли си? Така ли се оставя дюкян, широко отворен? А после, когато ти изчезне нещо, ще казваш, че моите войници са ти ограбили дюкяна. Аз ли ще ти пазя стоката?

Лицето на тоя човек беше спокойно, почти неподвижно, но гласът сърдит, а тоягата в ръцете му се повдигаше заплашително. Тогава Владо Марич се приближи и тихо му каза нещо.

— Добре, добре, нека е добър и почтен, но ако още веднъж намеря дюкяна му да зее без надзор, няма да му мине така леко.

И въоръжените хора отминаха нататък.

„Това са другите — казваше си сам ходжата и гледаше след тях. — Кога ли дойдоха и пак намериха мене? Е, никаква промяна не може да стане в това градче и да не ме удари по главата!“

Така стоеше той пред своя пострадал дюкян, слисан, с натежала глава и измъчено тяло. Пред него се простираше пиацата, която в първите лъчи на утринното слънце изглеждаше като бойно поле, осеяно с дребни и едри камъни, керемиди и парчета прекършени дървета. Погледът му мина на моста. Капията беше на мястото си, но веднага след нея мостът беше прекъснат. Седмият стълб липсваше; между шестия и осмия зееше празнина, през която в коса перспектива се провиждаше зелената речна вода. От осмия стълб нататък мостът стоеше и стигаше до другия бряг, гладък, правилен, бял, какъвто бе вчера и открай време.

Ходжата примига няколко пъти в недоумение, после замижа съвсем. Пред вътрешния му взор изплува споменът за войниците, които бе видял преди пет, шест години, как под зелена палатка копаят нещо в същия тоя стълб, възкръсна образът на оня железен капак, който по-късно с години покриваше входа на минираната вътрешност на стълба, и до него загадъчното, но красноречиво лице на фелдфебела Бранкович, глухо, сляпо и нямо. Той се сепна и отново отвори очи, но полето на неговия взор беше същото: пиацата, осеяна с едри и дребни камъни, и мостът, с един стълб по-малко, а между двата грубо преломени свода зее празнина.

Само насън човек може да преживее и види такива неща. Само насън. Но като се отвърна от невероятната гледка, пред него се изпречи дюкянът с големия камък, частица от седмия стълб, сред разхвърляната стока. Ако е сън, той е навсякъде.

В чаршията се чуха някакви викове, висока сръбска команда и бързи крачки, които се приближаваха. Али ходжа веднага вдигна кепенка, прекара големия катинар през мандалото и се запъти към своята къща нагоре по височината.

И по-рано му се беше случвало, като върви така нагоре, дъхът му да секва и да усеща как сърцето играе там, дето не му е място. Отдавна вече, още от петдесетгодишна възраст, тоя роден хълм му ставаше някак си все по-стръмен и по-стръмен, а пътят до къщата все по-дълъг. Но никога като днес, когато искаше колкото може по-скоро да се отдалечи от чаршията и колкото може по-скоро да стигне в къщи. Сърцето бие както не трябва, дъхът секва и го кара да спре.

Там долу, изглежда, пеят. Там долу е и разрушеният мост, грозно, душмански прерязан на две. Не му трябва да се обръща (и за нищо на света не би се обърнал), за да види цялата картина: гладко прерязания до самото дъно стълб като гигантски дънер, разпръснат на хиляди парчета наоколо, а сводовете вляво и дясно грубо прекъснати. Между тях зее празнина от петнайсетина метра. А изпочупените страни на прекъснатите сводове мъчително се стремят една към друга.

Не, за нищо на света не би се обърнал! Но не може и напред, нагоре, защото все повече го души неговото собствено сърце, а краката отказват да го слушат. Взе да диша колкото може по-дълбоко, бавно, равномерно и всеки път по-дълбоко. По-рано това винаги помагаше. Помага и сега. В гърдите му някак се разведря. Между равномерното дълбоко дишане и биенето на сърцето се постига равновесие. Крачи отново, а мисълта за къщата и постелята го тегли и подтиква.

Крачи трудно и бавно, а пред очите му непрекъснато сякаш се движи цялата гледка с разрушения мост. Не е достатъчно само да обърнем гръб на нещо, за да не ни преследва и мъчи. И да затвори очи, той би виждал само това.

Да, мислеше си ходжата по-живо, като дишаше вече малко по-леко, сега се вижда каква е била и за какво действително е служила цялата тяхна сгода и направа, цялото това бързане и радост. (Всякога е бил прав, всякога, във всичко и въпреки всички. Но сега и това не може вече да го изпълни със задоволство. За пръв път то не го интересува. И прекалено много е бил прав!) Толкова години гледа как не махат ръце от моста: чистиха го, докарваха го, поправяха основите му, водопровод прекараха през него, електричество запалиха на него и после един ден вдигнаха всичко с взрив, сякаш е скала в планината, а не благодеяние, хаир и хубост. Сега се вижда какви са и какво гонят. Той знаеше това открай време, но сега, сега може да го види и последният будала. От най-здравото и най-трайното почнаха да се отричат, от божието да вземат. И кой знае къде ще спрат. Ето и самият везиров мост почна да се разпилява като гердан; и щом веднъж започне, никой вече не може да го спре.

Ходжата пак застана. Дишането му спираше и нанагорнището рязко се издигаше пред него. И пак трябваше с дълбоко дишане да успокоява сърцето си. И пак успя да уравновеси дишането, съвзе се и бързо закрачи.

Но нека, мислеше си по-нататък той, ако тук се руши, някъде се строи. Все има някъде мирни краища и разумни хора, които познават божията любов. Ако бог е вдигнал ръце от това нещастно градче на Дрина, все не ще да е от целия свят и от цялата земя под небето? Няма и тия да са довеки така. Но кой знае? (Ох, да може малко по-дълбоко и повече въздух да поеме!) Кой знае? Може тая поганска вяра, която всичко урежда, чисти, поправя и докарва, за да го изяде и разруши изведнъж след това, да се разшири по цялата земя; може от целия божи свят да направи голо поле за своето безсмислено построяване и кръвнишко разрушаване, пасище за своя неутолим глад и непонятни желания? Всичко може да стане. Но едно не може: не може навред и завинаги да изчезнат великите и умни, и добросърдечни хора, които в името на божията любов издигат трайни строежи, за да бъде земята по-хубава и в нея човекът да живее по-добре и по-леко. Ако те изчезнат, това би значило и божията любов да угасне и да изчезне от света. Това не може да бъде.

При тия мисли ходжата крачи все по-трудно и по-бавно.

Сега ясно се чува, че в чаршията пеят. Да можеше само да поеме повече въздух, да не беше пътят така стръмен и да можеше да стигне до дома, да легне на своя дюшек и да види и чуе някого от близките си! Това е единственото, което още желае. Но не може. Не може вече да постигне правилно отношение между дишането и сърцето, сърцето е съвсем задръстило дъха, както понякога се случва насън. Само че сега няма спасително пробуждане. Разтвори широко уста и усети, че очите изтичат от главата му. Стръмнината, която до тоя миг непрекъснато растеше, се приближи съвсем до лицето му. Цялото му зрително поле се запълни от твърдия, просъхнал път, който се превръщаше в мрак и го обгръщаше цял.

На стръмнината, която води за Мейдан, Али ходжа лежеше и издъхваше в кратки потръпвания.