Иво Андрич
Мостът на Дрина (2)

II

Сега трябва да се върнем в онези времена, когато на това място не е имало и мисъл за мост, поне за такъв, какъвто е този.

Може и в ония стари времена някой пътник, минавайки оттук уморен и мокър, да е пожелавал през широката и буйна река да се направи по някакво чудо мост, та и той да може по тоя начин по-бързо и по-лесно да стигне там, дето е тръгнал. Защото, безсъмнено, откак съществуват и минават оттук и преодоляват пречките по пътя, хората винаги са мислили как да се направи на това място прелаз, също както всички пътници винаги мечтаят за удобен път, сигурна дружина и топъл хан. Само че не всяко желание е плодотворно, нито пък всяка мисъл е придружена с воля и сила, която осъществява желанията.

Първият образ на моста, на който е било съдено да се осъществи, е блеснал, разбира се, още съвсем неясно и мъгливо, във въображението на едно десетгодишно момче от близкото село Соколовичи през една утрин на 1516 година, когато го превели тук от неговото село на път към далечния, светъл и страшен Стамбул.

Тогава същата тая Дрина, зелена и буйна планинска река, „която често се мъти“, бучеше тук между голите и пусти каменисти и песъчливи брегове. Градчето и тогава съществуваше, но с друг облик и други размери. На десния бряг на реката, върху стръмния хълм, гдето сега са развалините, беше разположен добре запазеният Стари град — многостенна крепост още от времето на разцвета на босненското кралство, с кули, каземати и насипи, дело на могъщия велможа Павлович. По склоновете под тая крепост и под нейна защита бяха християнските селища Мейдан и Бикавац и наскоро потурчената махала Душче. Долу, в равнината между Дрина и Рзав, гдето по-късно се разви истинският град, бяха само градските ниви, пресечени от път, край който имаше едни дървен старовремски хан и няколко воденици и колиби.

Там, гдето Дрина пресича пътя, бе прочутата „скеля на Вишеград“. Това беше почернял старовремски каик с намръщен, муден лодкар на име Ямак, когото бе по-мъчно да повикаш, когато е буден, отколкото другиго от най-дълбок сън. Той бе човек с грамаден ръст и необикновена сила, но пострадал в многото войни, в които се беше прославил. Имаше само едно око, едно ухо и един крак (другият беше дървен). Без поздрав и усмивка той превозваше стоката и пътниците, капризно и своенравно, бавно и немарливо, но почтено и сигурно, затова за неговата довереност и почтеност се разказваше също както за бавността и своенравието му. С пътниците, които превозваше, не искаше да има ни досег, ни разговор. Дребните медни монети, с които плащаха превоза, хората хвърляха в дъното на черния каик, гдето те по цял ден лежаха в пясък и вода и чак вечерта лодкарят немарливо ги събираше с дървената паница, с която черпеше вода от лодката, и отнасяше в своята колиба на брега.

Каикът работеше само когато течението и нивото на водата бяха обикновени или малко повишени, но щом реката се размътеше и придойдеше извън определени граници, Ямак извличаше своя тежък каик, привързваше го здраво в едно заливче и така Дрина ставаше непроходима като най-дълбоко море. Тогава Ямак оглушаваше и със здравото си ухо или просто отиваше отвъд Град да наобиколи нивата си. Тогава през целия ден можеха да се видят на другия бряг пътници, които идваха от Босна и стояха отчаяни на каменистия бряг, отдето премръзнали и измокрени напразно търсеха с поглед каика и каикчията и от време на време се провикваха проточено над мътната бясна река:

— Оооооо, Ямачееее!

Никой не отговаряше и никой не се явяваше, докато водата не спадне; а този момент Ямак определяше сам, намръщено и неумолимо, без разговори и обяснения.

Градът, по-точно тогава още схлупеното малко селище, беше на десния бряг на Дрина, горе по склоновете на стръмния хълм, под самите развалини на някогашната крепост, защото тогава градчето дори не съществуваше в обема и облика, който доби едва по-късно, когато бе построен мостът и когато се развиха съобщенията и търговията.

През тоя ноемврийски ден на левия бряг на реката стигна дълъг керван от натоварени коне и спря тук на почивка. Един еничарски ага с въоръжена свита се връщаше в Цариград, след като беше събрал по селата на Източна Босна определения брой християнски деца за аджами-оглан.

Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен; без мъка беше намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнайсет години, макар че много родители, само за да се измъкнат от избора на агата, криеха децата си в гората, учеха ги да се преструват на малоумни или куци, обличаха ги в парцали и ги пускаха в нечистотии. Някои наистина осакатяваха собствените си деца, като отсичаха по един пръст от ръцете им.

Избраните момчета откарваха далече, натоварени на дълга редица дребни босненски кончета. На всеки кон висяха по два плетени коша като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче с малък вързоп и кравайче, последното нещо, което то получаваше от бащината си къща. От тези кошове, които равномерно се клатеха и скърцаха, надничаха свежите и уплашени лица на отвлечените момчета. Някои мирно гледаха през конската задница колкото може по-дълго родния край, други ядяха и в същото време плачеха, а някои спяха, с глава, прислонена към конския самар.

На известно разстояние от последните коне на тоя необикновен керван вървяха раздърпани и задъхани много родители и роднини на децата, които отвеждаха завинаги, за да бъдат обрязани и потурчени в чужда земя, та като забравят своята вяра, своя край и своя произход, да прекарат живота си в еничарските отреди или на някоя друга висша служба в царството. Това бяха повечето жени, най-много майки, баби и сестри на отвлечените момчета. Когато се приближаваха повече, сувариите на агата ги разгонваха с бичове и викове, насочвайки към тях конете си. Тогава жените се разбягваха и скриваха в гората край пътя, но малко по-късно пак се събираха след шествието и напрягаха насълзени очи, за да видят още веднъж над коша главата на детето, което отвеждаха. Особено упорити и неудържими бяха майките. Те тичаха, като газеха енергично, без да гледат къде стъпват, с разголени гърди, разчорлени и забравили всичко наоколо, припяваха и нареждаха като за покойник, други викаха безпаметно, като обхванати от родилни мъки и заслепени от плач, налитаха право на суварийските бичове и на всеки удар отговаряха с безумния въпрос: „Къде го водите? Къде ми го водите?“ Някои се опитваха да повикат отчетливо своето дете, да му дадат още нещо от себе си, нещо кратко, с две думи, някоя последна поръка или напомняне за път.

— Раде, синко, да не забравиш майка…

— Илия! Илия! Илия! — викаше друга жена, като търсеше с поглед познатата мила глава и повтаряше непрестанно това, сякаш искаше да вреже в паметта на детето името, което след някой ден щеше да му бъде отнето завинаги.

Но пътят е дълъг, земята твърда, тялото слабо, а османлиите силни и безжалостни. Малко по малко жените изоставаха назад и уморени от ходенето, гонени с удари, една след друга се отказваха от безполезното упорство. Тук, при вишеградската скеля, трябваше да изостанат и най-упоритите, защото в каика не ги приемаха, а през водата не можеха да минат. Тук чакаха като вкаменени, без да усетят глад, жега или студ, за да видят още веднъж на другия бряг на реката как проточеното шествие от коне и конници се запътва към Добрун и да зърнат още веднъж детето, което изчезва от очите им.

През тоя ноемврийски ден в един от многобройните кошове мълчеше и със сухи очи гледаше наоколо си едно мургаво момче на десетина години от планинското село Соколовичи. В премръзналата си, почервеняла ръка то държеше малко криво ножче, с което разсеяно дялкаше края на своя кош, и в същото време наблюдаваше всичко край себе си. Запомни скалистия бряг, обрасъл с редки, голи, убого сиви ракити, уродливия каикчия и срутената воденица, изпълнена с паяжина и течение, дето трябваше да пренощуват, преди всички да се прехвърлят през мътната Дрина, над която грачеха врани. Като физическо неразположение нейде вътре в себе си — черна бразда, която от време на време за секунда-две пресича гърдите и причинява силна болка, — момчето отнесе спомена за това място, гдето пътят се прекъсва, безнадеждността и мъката от бедата се сгъстяват и утаяват по скалистите брегове на реката, преминаването през която е тежко, скъпо и несигурно. Това беше израненото и болно място на тези и без това планински и бедни краища, гдето неволята става явна и очевидна, гдето човек бива спънат от превъзхождащата го стихия и засрамен от своята немощ, трябва да види по-ясно и своята, и чуждата беда и изостаналост.

Всичко това се свърза с физическото неразположение, което остана у момчето от тоя ноемврийски ден и което никога по-късно не го напусна напълно, макар че то промени живота и вярата, името и родината си.

Какво стана по-нататък с детето от коша, разказват всички истории на всички езици и по широкия свят знаят това по-добре, отколкото у нас. С време то стана млад и храбър силахдар в султанския двор, после капудан паша, царски зет, пълководец и държавник със световно значение, Мехмед паша Соколи, който на три континента води в повечето случаи победоносни войни, разшири границите на турската държава, осигури я отвън и чрез добро управление я засили отвътре. За шестдесет и няколко години той служи на трима султани, преживя и добро, и зло както малцина, и то само избрани хора, преживяват и се издигна до непознати нам висини на сила и власт, където също малко хора достигат и остават. Тоя нов човек, който се издигна в един чужд свят, гдето дори и мислено не можем да го съпроводим, трябваше да забрави всичко, което бе оставил в оня край, отдето някога го бяха отвели. Без съмнение той забрави и прелаза през Дрина при Вишеград: пустия бряг, на който пътниците треперят от студ и неизвестност, тромавия, прояден от червеи каик, страшния лодкар и гладните врани над мътната вода. Но чувството на неразположение, което остана от всичко това заедно, никога не изчезна съвсем. Напротив, с годините и старостта то взе да се явява все по-често: винаги тая черна бразда, която минава през гърдите и ги разсича с особената, добре позната от детинство болка, съвсем различна от всички мъки и болки, които животът по-късно му донесе. Тогава везирът чакаше със затворени очи черното острие да мине и болката да престане. В един такъв миг той стигна до мисълта, че ще се освободи от тази болка, ако изтрие прелаза на далечната Дрина, където нещастието и всички несгоди непрестанно се трупат и утаяват, като прехвърли мост над стръмните брегове и буйната река между тях, като свърже двата края на пътя, който е прекъснат тук, и така завинаги и сигурно съедини Босна с Изтока — мястото на своето потекло с местата на своя живот. Така той бе първият, който в един миг зад затворените си клепачи видя здравия и строен силует на големия каменен мост, дето трябваше да се появи на това място.

Още същата година по заповед на везира и с негови средства започна строежът на големия мост на Дрина. Той трая пет години. За градчето и за целия край то трябва да е било извънредно важно и напрегнато време, пълно с промени, с дребни и големи събития. Но за чудо в градчето, дето със столетия са се помнили и разказвали всякакви събития, дори и такива, които са в непосредна връзка с моста, не са запазени много подробности за самата работа по строежа.

Народът помни и преразказва онова, което може да схване и успее да превърне в легенда. Всичко останало минава край него без по-дълбока следа, с нямото равнодушие на безименните природни явления, не засяга въображението му и не остава в паметта му. Това мъчително и дълго изграждане е било за него чужда работа за чужда сметка. Едва когато, като плод на тези усилия, се появил големият мост, хората почнали да си спомнят подробности и да кичат създаването на действителния, майсторски изграден мост с фантастични разкази, които пък те можели умело да създават и дълго да помнят.