Иво Андрич
Мостът на Дрина (18)

XVIII

Тая натегнатост, която в света се наричаше „анексионна криза“ и която хвърли своята злокобна сянка и върху моста, и върху градчето край него, внезапно намаля. Там някъде в преписките и преговорите между заинтересованите столици намериха за нея миролюбиво разрешение.

Границата, тая открай време леснозапалима граница, тоя път не пламна. Войската, която в такъв брой изпълваше града и селата край нея, в първите пролетни дни почна да се оттегля и намалява. Но, както става винаги, промените, които тая криза предизвика, останаха и след нея. Постоянният гарнизон в града е много по-голям, отколкото беше по-рано. Мостът продължава да е миниран. Но за това не мисли никой друг освен Али ходжа Мютевелич. Мястото на лявото равнище до моста, над старинната стена, дето е околийската градина, сега е заето от военните. Овощните дръвчета в средата на градината са отсечени и на това място е построена хубава къща с приземие и етаж. Това е новото офицерско казино, защото дотогавашното, една малка, приземна сграда горе на Бикавац, стана тясно за нарасналия брой офицери. Така сега вдясно от моста бе хотелът на Лотика, а вляво — офицерското казино, две бели, почти еднакви сгради; между тях пиацата, обкръжена с дюкяни, и над пиацата, на малкото възвишение, голямата казарма, която народът нарича Каменния хан, в памет на Мехмедпашовия керван-сарай, който някога беше на това място и изчезна безследно.

Цените, които миналата година се бяха покачили поради присъствието на толкова войска, останаха непроменени, с много повече изгледи за по-нататъшно повишение, отколкото за връщане към старото. Тая година бяха отворени две банки — сръбска и мюсюлманска. Хората си служат с полици като с лекарства. Сега всеки лесно прави дългове. Ала колкото повече пари има, толкова повече му трябват. Само на ония, които харчат без сметка, повече, отколкото печелят, животът изглежда някак лек и хубав. Но търговците и хората на труда са загрижени. Кредитните срокове за плащане на стоките стават все по-кратки. Добрите и сигурни клиенти стават по-редки. Все по-голям става броят на артикулите, които по цени са над покупателната сила на повечето хора. Купува се на дребно и все повече се търси по-евтин вид стока. В големи количества купуват още само несигурните платци. Единствената сигурна и доходна работа са доставките за войската или някое държавно учреждение, но това не е за всекиго. И държавните данъци, и общинските налози стават все по-големи и по-многобройни; строгостта при прибирането им расте. Отдалече се чувствува нездравото колебание на борсата. Печалбите, които възникват от това, отиват в невидими ръце, а загубите се простират и в най-отдалечените краища на монархията и се разпределят по дребната търговия чак до прекупвача и потребителя.

И общото разположение на духовете в градчето не е мито по-ведро, нито по-спокойно. Това внезапно отслабване на напрежението не донесе истинско успокоение на духовете нито сред сърбите, нито сред мюсюлманите в градчето; остави само скрито разочарование у едните и утайка от недоверие и страх за бъдещето у другите. Изчакването на големи събития отново почна да расте без видими причини и непосредствен повод. Надяват се хората на нещо и се страхуват от нещо (по-точно едни се надяват, а други страхуват) и всичко се приема и поглежда само от това гледище и тая връзка. Просто сърцето на човека е неспокойно — и у неграмотния и най-простия, и особено у по-младите хора, и никому не е достатъчен оня еднообразен живот, който дотогава е влачил с години. Всеки иска повече, търси по-добро и трепери от по-лошото. Старите хора още жалят за оная „сладка тишина“, която в турско време бе смятана за крайна цел и най-съвършена форма на обществения и личен живот и която цареше даже през първите десетилетия на австрийската власт. Но такива са малцина. Всички останали търсят шумен, неспокоен и бурен живот. Търсят преживявания или ехо от чужди преживявания, или поне пъстрота, шум и вълнения, които дават илюзия за преживявания. А това променя не само състоянието на духовете, но и външния изглед на града. Дори оня старинен и установен живот на капията, живот на тихите разговори и спокойни размишления, бодри шеги и любовни песни между водата, небето и планината, почна да се мени.

Кафеджията набави грамофон, тромава дървена кутия с голяма тенекиена фуния във формата на светлосиньо цвете. Неговият син сменя плочите и иглите и непрестанно навива гласовития инструмент, от който трепери капията и отекват двата бряга. А трябваше да го набави, за да не изостане от другите, защото грамофонът се чува не само по събрания и читални, а и в най-скромните кръчмици, в които хората седят под липите, на тревата или на светлия чардак и разговарят тихо и с малко думи. Навсякъде грамофони стържат и крещят турски маршове, сръбски родолюбиви песни или арии от виенски оперети, според гостите, за които се свири. Защото, дето няма шум, блясък и движение, там хората не отиват и не пазаруват.

Вестниците се четат жадно и много, но повърхностно и набързо; всеки търси само ония, които с едри букви на първа страница дават сензационни заглавия. Дребно напечатаните и сбити статии малко се четат. Всичко, което става, се съпровожда с шума и блясъка на големите думи. Младите хора не смятат, че са живели тоя ден, ако вечер преди лягане ушите им не пищят и очите не блестят от онова, което през деня са чули и видели.

На капията идват градските аги и ефендиета, сериозни и наглед равнодушни, за да чуят вестникарските известия за турско-италианската война в Триполи. Лакомо слушат какво пише във вестниците за младия и юначен майор Енвер бей, който бие италианците и брани султанската земя, сякаш е потомък на Соколовичите или Кюпрюлиите. Мръщят се на гръмката музика на грамофона, който пречи на мислите им, и незабелязано, но дълбоко и искрено тръпнат за съдбата на далечната турска област в Африка.

Случва се по това време, на връщане от работа, да мине по моста Петър Италианеца, майстор Перо, в своето платнено облекло, побеляло от каменния прах и зацапано с бои и терпентин. Остарял е и е още по-прегърбен, скромен и боязлив. Както и в случая с атентата срещу императрицата по някаква неразбираема за него логика той е пак виновен за нещо, което нейде по света са направили неговите земляци италианците, с които той отдавна вече няма никаква връзка. Тогава някой от турските младежи се провикне:

— Искаш ли, развратнико, Триполи? Ето ти, на̀!

И като викат, показват след него „от дланта до лакътя“ и правят други неприлични движения.

А майстор Перо, както е уморен и приведен, с инструменти под мишница, само нахлупва по-здраво шапката над очите си, стисва конвулсивно лулата си със зъби и забързва към своята къща на Мейдан.

Тук го чака неговата Стана, и тя вече остаряла и поизгубила сили, но все още хаплива и гърлата жена. Той горчиво й се оплаква от турските момчетия, които говорят, каквото не трябва, и търсят от него Триполи, за който той до преди някой ден дори не знаеше, че съществува. А Стана, като Стана, не иска да го разбере и съжали, но още твърди, че той си е сам виновен и че заслужава да му подхвърлят всякакви неща.

— Ако беше мъж, какъвто не си, щеше да пернеш някого с това длето или с чука по кратуната, та на тия турски селендури да не им идва и на ум да те закачат, а да скачат на крака, когато минаваш по моста.

— Ех, Стано, Стано — казва добродушно и малко нажалено майстор Перо, — как мозе цуек цуека с цука по кратуната?

Така течаха тия години, с дребни и големи вълнения и в постоянна нужда от тях. И така дойде есента на 1912, а след това 1913 година с балканските войни и сръбските победи. И по някакво чудно изключение точно онова, което бе толкова важно за съдбата на моста и градчето, и за всички, които живееха в него, дойде съвсем тихо, почти незабелязано.

Румени в началото и края, а златни по средата, октомврийските дни минаха над градчето, което очакваше беритбата на царевицата и новата ракия. Още можеше хубаво да се седи на следобедното слънце на капията. Изглеждаше, че времето е спряло своя дъх над градчето. И точно тогава стана това.

Преди още грамотните хора да разберат нещо от противоречивите новини, войната между Турция и четирите балкански държави избухна и тръгна по своите древни пътища през Балкана. А преди хората да схванат правилно смисъла и значението на войната, тя всъщност завърши с победите на сръбското и християнското оръжие. И всичко това стана далеч оттук, без огньове по границата, без кънтеж на топове и без отрязани глави на капията. Както беше с парите и търговията, и при тия най-големи събития всичко стана също така далеч и незабелязано бързо. Там някъде далече по света хвърлят зарове или се бие бой и там се решава съдбата на всеки от нас.

Но ако външният вид на градчето беше мирен и непроменен, в духовете тия големи събития предизвикаха цели бури от най-големи възторзи и най-дълбока потиснатост. Защото както всичко, което ставаше по света през последните години, и това се приемаше в градчето със съвсем противоположни чувства от сърбите и мюсюлманите: само по сила и дълбочина може би техните чувства бяха еднакви. Събитията надхвърлиха всички надежди на едните, а всички страхове на другите изглеждаха оправдани. Желанията, които стотици години бяха летели пред бавния ход на историята, сега вече не можеха да я следват и настигнат в нейния фантастичен полет по пътя на най-смелите осъществявания.

Всичко от тая съдбоносна война, което градчето можеше да види и непосредствено да почувствува, се разиграваше светкавично бързо и необикновено просто.

При Увац, дето границата между Австро-Унгария и Турция минава по рекичката Увац и дървен мост разделя австрийската жандармерийска казарма от турските караули, на австрийска територия премина турски офицер с малко поделение. Тук той театрално пречупи сабята си върху оградата на моста и се предаде на австрийските жандарми. В тоя миг от хълма слизаше сивата сръбска пехота. Тя замести старовремския аскер по цялата граница между Босна и Санджака. Мястото, дето се срещаха трите граници — на Австрия, Турция и Сърбия, изчезна. Турската граница, която до вчера бе на петнайсетина километра от градчето, изведнъж се оттегли на повече от хиляда километра, там, някъде зад Одрин.

Толкова и такива големи промени, извършени за толкова кратко време, разтърсиха градчето из основи.

За моста на Дрина тая промяна бе съдбоносна. Железопътната връзка със Сараево, както видяхме, унищожи всички негови връзки със Запада, а сега неочаквано се скъса и връзката с Изтока. Точно тоя Изток, който го бе създал и до вчера беше още тук, наистина разтърсен и нащърбен, но траен и истински като небето и земята, сега изчезна като привидение и мостът наистина не свързваше нищо друго освен двете части на градчето и двайсетината села от едната и другата страна на Дрина.

Големият каменен мост, който по замисъла и набожното решение на везира от Соколовичи трябваше да споява като една от брънките на империята два дяла на царството и „за божия любов“ да улеснява прехода от изток към запад и обратно, сега беше наистина откъснат и от Изтока, и от Запада и оставен на себе си като заседнал кораб и изоставен молитвен дом. Три цели века той издържа и надживя всичко и непроменен вярно изпълняваше своята задача, но човешките нужди се насочиха другаде и нещата в света се промениха: сега самата задача му изневери. При неговата големина, трайност и красота още със столетия през него можеха да минават войски и да се нижат кервани, но ето, поради вечната и непредвидена игра на човешките отношения везировото дарение изведнъж се намери изхвърлено и като по магия поставено извън главното течение на живота. Сегашната роля на моста съвсем не отговаряше на неговата вечно млада външност и великанските му, но хармонични форми. Той обаче стоеше все такъв, какъвто го беше видял великият везир пред вътрешния взор на затворените си очи и какъвто го бе осъществил неговият строител: мощен, красив и траен, над всички промени.

Трябваше време, трябваха усилия, докато хората в градчето схванат всичко, което бе казано тук в няколко реда и което в действителност се бе разиграло в няколко месеца. И в сънищата границите не се местят така бързо и така далече.

Всичко онова, което дремеше у хората, древно като тоя мост и нямо, и неподвижно като него, сега изведнъж оживя и взе да влияе на всекидневния живот, на общото настроение и личната съдба на всекиго по отделно.

Първите летни дни на 1913 година бяха дъждовни и хладни. На капията денем седят угнетени градски мюсюлмани, по-възрастни хора, по десетима край някой по-млад, който им чете вестници, тълкува чуждите изрази и необикновени имена и обяснява географията. Всички кротко пушат и гледат непоколебимо пред себе си, ала не могат съвсем да скрият, че са загрижени и потресени. Като прикриват вълнението си, навеждат се над географската карта, на която е означена бъдещата подялба на Балканския полуостров. Гледат в хартията и не виждат нищо по тия криволичещи линии, но знаят и разбират всичко, защото носят своята география в кръвта си и с цялото си същество чувствуват картината на света.

— На кого се пада Усчуп^[1]? — пита привидно равнодушно един старец младежа, който чете.

— На Сърбия.

— Ух!

— А чий е Селаник^[2]?

— Гръцки.

— Ух, ух!

— А Едрене^[3]? — пита друг тихо.

— Български уж.

— Ух, ух, ух!

Това не са гласни, нито жални охкания на жени и слаби хора, а глухи и дълбоки въздишки, които се губят през гъстите мустаци в летния въздух заедно с тютюневия дим. Много от тия старци са минали седемдесет години. В тяхното детство турската власт се простираше от Лика и Кордун, та чак до Стамбул, а от Стамбул до незнайните пустинни граници на далечния и непроходим Арабистан. („А турската власт“, това е голямата, неделима и неунищожима общност на Мохамедовата вяра, целият оня дял от земното кълбо, „дето се чете евзан“.) Те добре помнят това, но помнят също как после, в течение на техния живот, турската власт се оттегли от Сърбия в Босна и от Босна в Санджака. И сега ето че доживяха тая власт, като фантастичен морски отлив изведнъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха тук като водно растение на суша, излъгани и застрашени, изоставени на себе си и на своята зла съдба. Всичко е дадено от бога и всичко това, без съмнение, е дело на божия промисъл, но за човека е тежко да го схване; дъхът му спира и свят му се вие, а непрестанно усеща как земята под него се измъква подмолно, като килим, и как границите, които би трябвало да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променливи, отместват се, отдалечават се и изчезват като своенравни пролетни потоци.

С такива чувства и мисли седят старците на капията и слушат безсилно и разсеяно какво пишат за всичко това вестниците. Слушат мълчаливо, макар и думите, с които във вестниците се говори за царете и държавите, да им изглеждат дръзки, безумни и неуместни, а целият начин на писане като нещо безбожно и противно на вечните закони и логиката на живота, нещо, което „не е на добро“ и с което честният и разумен човек не може да се помири. Над главите им се вие тютюнев дим. Високо в небето бродят белите, разкъсани облаци на кишавото лято, а на земята — техните бързи и широки сенки.

А нощем, до късни часове, на същата капия седят младежите от сръбските семейства, високо и предизвикателно пеят песента за сръбския топ, но никой не ги наказва или глобява. Между тях често се забелязват студенти и ученици от средните училища. Това са повечето бледи и слаби младежи с дълги коси и черни, плитки широкополи шапки. Тая есен те идват доста често, макар че учебната година е вече започнала. Идват с влака от Сараево с препоръки и пароли, замръкват тук на капията, но не осъмват на другия ден в града, защото вишеградските младежи ги прехвърлят по уредените канали в Сърбия.

А през летните месеци, когато настъпи училищната ваканция, градът и капията се оживяват от ученици и студенти, които са родени тук и са си дошли у дома. Те повлияват тогава върху целия живот на града.

Към края на месец юни пристигат на групи сараевските гимназисти, а в първата половина на месец юли един по един студентите юристи, медици и философи от университетите във Виена, Прага, Грац и Загреб. С тяхното идване се променя изцяло и външният изглед на града. По чаршията и на капията се виждат техните млади фигури, променени и чужди, които се отделят по държане, говор и облекло от установените навици и винаги еднаквата носия на градските хора. Те носят дрехи в тъмни цветове и последна кройка. Това е оня „Glockenfacon“, който за цяла Средна Европа означава последна дума на модата и връх на добрия вкус. На главите си носят шапки от мека панамска слама с подвити периферии и панделки в шест различни дискретни цвята. На краката американски обувки — широки, със силно издигнати бомбета. Повечето имат необикновено дебели бастуни от бамбук. На ревера — металическа значка на „Сокол“ или някое студентско дружество.

Студентите донасят в същото време и нови думи и шеги, нови песни, нови игри от зимните балове и особено нови книги и брошури, сръбски, чешки и немски.

И по-рано, през първите двайсетина години от австрийската окупация, се случваше младежи от градчето да отидат да се учат, но нито бяха такъв брой, нито надъхани с тоя дух. През тия две първи десетилетия неколцина бяха завършили учителската школа в Сараево и двама, трима — право или философия във Виена, но всички те бяха редки изключения, скромни младежи, които тихо и незабелязано полагаха своите изпити, а след свършването на учението си се изгубваха в сивата и безкрайна армия на държавната бюрокрация. Но от някое време броят на студентите от градчето рязко се увеличи. С помощта на националните просветни дружества сега вече в университетите отиват и селски синове, и деца на дребни занаятчии. Още повече се промени духът и характерът на самите студенти.

Това вече не бяха ония някогашни студенти от първите години на окупацията, кротки и наивни младежи, предадени всеки на своето учение в най-тесен смисъл на думата. Но не са и обикновените градски мераклии, нито някогашни младежи, бъдещи газди и еснафлии, които в известен период от живота си изразходваха много сили и младост на капията и за които в семействата се казваше: „Ожени го да миряса!“ Това са нови хора, които се учат и възпитават в разни градове и държави и под различни влияния. От големите градове, от университетите и гимназиите, в които учат, тия младежи идват, обзети от чувството на горда смелост, с което първото и непълно знание изпълва младия човек, и понесени от идеята за правото на народа на свобода и за правото на радост и достойнство на отделния човек. С всяка лятна ваканция те носят свободни схващания по обществените и религиозни въпроси и възторг към оживелия национализъм, който в последно време, особено след сръбските победи в балканските войни, израсна до общ култ, а у мнозина младежи и до фанатично желание за действие и лична саможертва.

Капията е главното място на техните срещи. Тук се събират след вечеря. И в мрака, под звездите или на месечина, в тихата нощ над буйната река кънтят техните песни, шеги, високи разговори и безкрайни спорове, нови, смели, наивни, искрени и безогледни.

С учениците тук идват редовно и техните другари от детинство, които заедно с тях бяха учили основно училище, а после бяха останали в града като чираци, търговски помощници, дребни писари в общината или в някое предприятие. Те са два вида. Едните са доволни от своята съдба и живота в градчето, в което ще останат да прекарат живота си. Те с любопитство и симпатия гледат своите учени другари, удивляват им се, без някога да се сравняват с тях, и без най-малка ревност участвуват в тяхното развитие и израстване. Другите не могат да се примирят с живота в градчето, на който са осъдени по стечение на обстоятелствата, жадни за нещо, което смятат по-висше и по-добро, но което им се е изтръгнало и от ден на ден им става по-далечно и непостижимо. Макар и да продължават да дружат със своите другари студенти, тия младежи обикновено се отделят от образованите си връстници било със своята груба ирония, било с неприятно мълчание. Те не могат да участвуват като равни във всички техни разговори. Затова, постоянно измъчвани от чувство за изостаналост, те ту прекалено и неискрено подчертават в разговора своята простотия и неученост в сравнение с щастливите си другари, ту пък язвително се подсмиват на всичко от висотата на своето незнание. И в единия, и в другия случай завистта лъха от тях като почти видима и доловима сила. Но младостта леко понася присъствието и на най-лошите инстинкти и живее и се движи свободно и безгрижно сред тях.

Имало е и ще има звездни нощи над града и разкошни съзвездия и луна, но не е имало и бог знае дали ще има някога такива младежи, които в такива разговори, с такива мисли и чувства да бдят на капията. Това е поколението на разбунтувалите се ангели в оня кратък миг, докато имат и цялата мощ, и всичките права на ангелите, и пламенната гордост на бунтовника. Тия синове на селяни, търговци и занаятчии от затънтеното босненско градче бяха получили от съдбата, без особени усилия от своя страна, открит излаз към света и илюзия за свобода. Със своите вродени вишеградски особености те отиваха по света, избираха повече или по-малко сами, според своите наклонности, минутно разположение или каприз на случая предмета на своето образование, вида на своите забавления и кръга на познанствата и приятелствата си. В мнозинството си нито можеха, нито умееха да обхванат и заграбят много от онова, което успяваха да видят, но нямаше нито един, който да няма чувството, че може да овладее всичко, което иска, и че всичко, което обгърне, е негово. Животът (тая дума идваше твърде често в техните разговори, както и в литературата и политиката от ония времена, дето се пишеше с голяма почетна буква), животът стоеше пред тях като обект, като поприще на тяхното освободено чувство, на тяхното умно любопитство и чувствени подвизи, които не знаеха граници. Всички пътища пред тях, открити, бяха устремени към безкрая; на по-голямата част от тия пътища те никога нямаше да стъпят, но все пак упоителната сладост на живота бе в това, че можеха (поне на теория) свободно да избират който си искат и имаха кураж да минават от един на друг. Всичко онова, което други хора, други раси в други страни и времена бяха постигнали и добили за редица поколения, в течение на вековни усилия, с цената на живот, самоотричане и жертви, по-големи и по-скъпи от живота, всичко това лежеше пред тях като случайно наследство и опасен дар на съдбата. Изглеждаше фантастично и невероятно, но все пак бе истинско: те можеха да правят със своята младост каквото искат, в един свят, дето законите на обществения и личен морал, чак до далечната граница на престъпността, точно в тия години бяха в пълна криза, свободно тълкувани, приемани или отхвърляни от всяка група хора и от всекиго поотделно; те можеха да мислят каквото искат, да съдят за всичко свободно и неограничено, осмеляваха се да говорят каквото искат и за мнозина от тях думите струваха колкото задоволяването на техните атавистични потребности за геройство и слава, неудържимост и провал, а не водеха след себе си задължението за действие, нито някаква видима отговорност за казаното. Най-даровитите между тях презираха онова, което трябваше да учат, и подценяваха онова, което можеха да извършат, а се гордееха с онова, което не знаеха, и се въодушевяваха от всичко, което бе извън техните възможности. Трудно е да се помисли по-опасен начин за влизане в живота и по-сигурен път към изключителни дела или пълен провал. Само най-добрите и най-силните сред тях се хвърляха с фанатизма на факири в действие и изгаряха като мушички, за да бъдат веднага прославяни от своите връстници като мъченици и светци (защото няма поколение, което да няма своите светци) и издигани на пиедестала на непостижимите примери.

Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участвуват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме. Това поколение, което сега разглежда философски, обществени и политически въпроси на капията, под звездите, над водата, е само по-богато с илюзии; иначе по всичко прилича на другите. И то има чувството, че запалва първия огън на една нова цивилизация и гаси последните пламъци на друга, която догаря. Това, което може за него специално да се каже, е, че отдавна не е имало поколение, което повече или по-смело да е мечтало и говорило за живота, радостта и свободата, но което по-малко да е имало от живота, по-силно да е страдало, по-тежко да е робувало и повече да е загивало, отколкото ще страда, робува и загива то. Но в тия летни дни на 1913 година всичко това бе още в смели, но неопределени догадки. Всичко изглеждаше като вълнуваща, нова игра на тоя древен мост, който в лунната светлина на юлските нощи се белееше чист, млад и непроменлив, и съвършено хубав и як, по-як от всичко, което времето може да донесе и хората да измислят и направят.