Иво Андрич
Мостът на Дрина (5)

V

Измина първата стотица години — време дълго и гибелно за хората и за много техни дела, но незабележимо за големите строежи, добре замислени и здраво изградени, а мостът с капията и керван-сараят до него стояха и служеха както в първия ден. Така над тях би минало и второто столетие със смяна на годишните времена и човешките поколения, а сградите биха траяли без промяна. Но онова, което не можеше времето, извършиха го извънредно и нечакано стекли се отдалеч обстоятелства.

По онова време, края на XVII век, из Босна много се пееше, говореше и шепнеше за Маджарско, което турската войска след стогодишна окупация бе почнала да оставя. В битките при това оттегляне мнозина босненски спахии, които бранеха своя унгарски спахилък, оставиха кости по маджарската земя. Може да се каже, че това бяха по-щастливите, защото мнозина се върнаха голи като пушка в своята стара босненска родина, дето ги чакаше постна земя, затворен и беден живот след плодните простори и господаруването над големите спахилъци в Маджарско. Далечен и неясен отзвук от това стигаше и тук, но никой и не помисляше, че тая Унгария, земята от песните, може да има някаква връзка с действителния, всекидневен живот на градчето. И все пак беше така. С турското оттегляне от Маджарско бяха изгубени и останаха извън границите на царството, покрай другото, и имотите на вакъфа, от който се издържаше керван-сараят във Вишеград.

И хората в градчето, и пътниците, които вече сто години ползуваха Каменния хан, бяха свикнали с него и никога не бяха се питали какви са средствата, от които се издържа, как са дошли и къде е техният извор. Всички си служеха с него, използуваха го като благословено плодно дърво край пътя, което е ничие и на всекиго; поменаваха механически „упокой везировата душа“, но не помисляха, че везирът вече от сто години е мъртъв, нито се питаха кой брани и пази сега царските земи и вакъфи. Кой можеше да помисли, че нещата в света са така зависими едно от друго и са свързани помежду си даже на такава далечина? Затова на първо време в градчето дори не забелязаха, че приходите са секнали. Прислугата работеше и ханът приемаше пътници както преди. Мислеха, че парите за издръжката са закъснели, както се бе случвало и по-рано. Но минаха месеци, дори и години, а парите не идваха. Слугите почнаха да напускат работа. Тогавашният мютевелия на вакъфа Дауд ходжа Мютевелич (хората ги наричаха така и това им остана като прякор) се обръщаше на всички страни, но без да получи отговор. Пътниците сами си прислужваха и чистеха хана, колкото беше нужно за тях и добитъка им, но когато си заминаваха, оставяха след себе си тора и безредието, за да ги чисти и подрежда друг, както те подреждаха онова, което заварваха неподредено и замърсено. А след всекиго оставаше поне малко повече мръсотия, отколкото беше заварена.

Дауд ходжа правеше всичко, за да спаси хана и да не го остави да пропадне. Най-напред харчеше от своето, а след това взе да заборчава при роднините си. Така от година на година кърпеше и поддържаше скъпоценната сграда. На ония, които му натякваха, че се опропастява, за да пази онова, което не може да се запази, отговаряше, че той добре влага своите пари, защото ги дава в заем богу, и че той, като мютевелия, е последният, дето може да изостави това дарение, което, изглежда, всички са изоставили.

Този мъдър и набожен, твърдоглав и упорит човек, когото градчето дълго помни, не се остави нещо да го отклони от неговите безплодни усилия. Работеше предано и отдавна се беше примирил с мисълта, че нашата съдба на земята е единствено да се борим с покварата, смъртта и изчезването и че човек е длъжен да издържи в тая борба и тогава, когато няма никакви изгледи. И седнал пред хана, който се рушеше пред очите му, той отговаряше на ония, които го разубеждаваха или съжаляваха:

— Не бива да ме жалите. Защото всички ние умираме един път, а великите хора по два пъти: веднъж, когато те изчезнат от земята, а втори път, когато тяхното човеколюбиво дело пропадне.

Когато вече не можеше да плаща на работниците, той, макар и стар, сам плевеше бурена около хана и извършваше малките поправки по сградата. Така го завари и смъртта един ден, когато се бе покачил да оправя една отместена керемида на покрива. Естествено един градски ходжа не можеше да запази онова, което великият везир бе създал и което историческите събития бяха осъдили на гибел.

След смъртта на Дауд ходжа ханът почна бързо да се руши. Навсякъде се явяваха първите признаци на упадъка. Каналите се запушиха и почнаха да вонят, покривът пропускаше дъжд, прозорците и вратите вятър, оборите потънаха в тор и бурен. А отвън съвършената каменна сграда изглеждаше все още непроменена, спокойна и непокътната в своята красота. Големите прозорци в приземието, извити на дъга, с решетки, които като най-нежна дантела бяха изсечени от едно парче мек камък, гледаха спокойно към света. А по горните обикновени прозорци вече се показваха признаци на неволя, запуснатост и вътрешна неуредица. Малко по малко хората почнаха да избягват нощуването в града или да преспиват за пари в хана на Устамуич. Все по-редки ставаха пътниците в керван-сарая, макар че вместо заплащане човек там трябваше само да пожелае покой на везировата душа. Най-после, когато стана ясно, че пари вече няма да дойдат и няма кой да поеме дарението на везира, всички, дори и новият мютевелия, изоставиха грижите за сградата и керван-сараят остана ням и запустял и почна да се разваля и руши, както всички сгради, в които никой не живее и за които никой не се грижи. Около него растеше дива трева и щир. На покрива почнаха да си правят гнезда врани и чавки в шумни черни ята.

Така преждевременно и неочаквано (всички подобни неща идват на пръв поглед неочаквано!) изоставен, Каменния хан продължи да се руши и разпада.

Но ако керван-сараят поради стечение на необикновени обстоятелства трябваше да измени на своето предназначение и преди време да стане развалина, мостът, за който не трябваше надзор и издръжка, си остана същият и непроменен, свързваше раздалечените брегове и прехвърляше живи и мъртви товари, както и в първия ден от своето появяване.

В зидовете му виеха гнезда птици, в невидимите пукнатини, които времето отваряше по тях, растяха тънки стръкове трева. Жълтеникавият порест камък, от който мостът бе изграден, заякна и уплътня поради последователното влияние на влагата и топлината; и вечно шибан от вятъра, който идва от двете страни по течението, къпан от дъждовете и изсушаван от слънчевата жега, този камък с течение на времето доби убитата белина на пергамент и блестеше в мрака като осветен отвътре. Големите и чести наводнения, които бяха тежка и постоянна беда за града, не можеха да му направят нищо. Те идваха всяка година, напролет и наесен, но не всякога бяха еднакво опасни и съдбоносни за града край моста. Поне веднъж или два пъти всяка година Дрина избуява, размътва се и с голям шум носи през сводовете на моста изтръгнати плетища от нивите, изкоренени пънове и кафява тиня от листа и клони от крайбрежните гори. В градчето пострадват градините, дворищата и избите на най-близките къщи. И всичко свършва с това. Но в нееднакви промеждутъци от двайсет до трийсет години идват наводнения, които после дълго се помнят, както се помнят бунтове или войни, и дълго се вземат за дата, от която се пресмята времето и старостта на сградите и дължината на човешкия живот. („Пет-шест години преди голямото прииждане“; „През голямото прииждане“.)

След тия големи наводнения остава твърде малко нещо от движимото имущество в оная по-голяма част от градчето, която лежи на пясъчното езиче между Дрина и Рзав. Такова наводнение връща градчето с няколко години назад. Цяло поколение прекарва остатъка от живота си в поправяне на загубите и нещастията, които „голямото прииждане“ оставяше. До края на живота си хората възкресяваха в разговорите помежду си ужаса от оная есенна нощ, когато под студен дъжд и адски вятър, при светлината на редки фенери, всеки от тях бе изкарвал стоката от своя дюкян и я бе пренасял горе на Мейдан в чужди къщи и складове. И когато в мътното утро на другия ден бяха гледали от хълма надолу към градчето, което обичаха безпаметно и силно като своя родна кръв, и бяха наблюдавали как мътната разпенена вода бушува из улиците до височината на покривите и по тия покриви, от които водата с трясък кърти дъска по дъска, бяха отгатвали чия къща още стои несъборена.

На славите^[1] и коледните празници или през нощите на рамазана побелелите, натежали и загрижени домакини се оживяваха, щом се отвореше дума за най-голямото и най-тежко събитие в техния живот — за „прииждането“. В промеждутъци от петнайсет или двайсет години, през които отново бе печелено и набавяно, „прииждането“ идваше като нещо и страшно, и голямо, и мило, и близко; то беше тясната връзка между още живите, но вече оредели хора от едно поколение, защото нищо не свързва хората така, както общото и благополучно прекарано нещастие. И те се чувствуваха здраво свързани със спомена за тая прекарана неволя. Затова така обичат тия спомени за най-тежкия удар, който ги е сполетял в живота, и намират в тях задоволство, което е чуждо на младите. Техните спомени нямат край, а те стават неуморни при преповтарянето им; допълнят се в разговора и се подсещат; само се поглеждат помежду си в старческите очи, склеротично пожълтели около зениците, и виждат онова, което младите не могат дори да почувствуват; увличат се от собствените си думи; стопяват своите сегашни всекидневни грижи в спомена за по-голямата, която отдавна и щастливо са прекарали.

Седнали в топлите стаи на своите къщи, през които някога бе минало наводнението, те с особена наслада преразказваха за стотен път отделни трогателни или трагични сцени. И колкото споменът бе по-тежък и по-мъчителен, толкова насладата от разказването бе по-голяма. Гледани през тютюневия дим или през чашка мека ракия, случките биваха често изменени от въображението и далечината, преувеличени и украсени, но никой от тях не забелязваше това и всеки би се заклел, че са били точно такива, защото всички несъзнателно участвуваха в това неволно украсяване.

Така винаги имаше по неколцина живи старци, които помнеха последното „голямо прииждане“, за което винаги можеха да говорят помежду си и да повтарят на младите, че ги няма вече нито старите нещастия, нито някогашните добрини и благослови.

Едно от най-големите наводнения, което бе станало през последните години на XVIII век, особено дълго бе помнено и преразказвано.

В това поколение, както старите по-късно разправяха, нямало нито един, който добре да си спомня за последното голямо „прииждане“. Все пак, през тия дъждовни дни всички бяха нащрек, защото знаеха, че „водата е душманин“. Опразниха най-близките до реката складове, обхождаха нощем с фенери брега и се вслушваха в бученето на водата, защото старите хора твърдяха, че по някакво особено бръмчене на водното корито можело да се познае дали наводнението ще бъде от обикновените, каквито всяка година спохождат градчето и нанасят незначителни щети, или ще бъде едно от ония, за щастие редки, които заливат и моста, и града, и отнасят всичко, което не е здраво зазидано и втемелено. На другия ден се разбра, че Дрина не приижда и през нощта градчето потъна в дълбок сън, защото хората бяха уморени от будуването и тревогата през миналата нощ. Така се случи, че водата ги измами. Тая нощ изведнъж и незапомнено придойде Рзав и червена от тиня, препречи и задръсти Дрина в устието си. Така двете реки просто се вкопчиха под градчето.

Сульо ага Османагич, един от най-богатите турци в града, имаше тогава чистокръвен алест арабски кон, много скъп и красив. Щом отбитата Дрина почна да се разлива по улиците, този алест кон взе да цвили и не млъкна, докато не събуди слугите и домакина и докато не го изведоха от обора, който бе до самата река. Така бяха събудени повечето хора в града. Под студения дъжд и бесния вятър на тъмната октомврийска нощ почна бягането и спасяването на онова, което можеше да се спаси. Полуоблечени хора газеха вода до колене, понесли на гръб събудените и разплакани деца. Добитъкът блееше уплашено. Непрекъснато се чуваше как о стълбовете на каменния мост се удрят с глух трясък дънери и пънове, които Дрина носеше от наводнените гори.

Горе на Мейдан, където водата никога и в никой случай не може да стигне, всички прозорци са осветени и мъждукащи фенери непрестанно се мяркат и пронизват мрака. Всички къщи са отворени и приемат пострадалите хора, измокрени и отчаяни, с деца или с най-необходимите вещи в ръце. И в навесите горят огньове, край които се сушат хора, дето не са могли да се поберат в къщите.

След като са сместили своята челяд по къщите — турците по турски, а християните и евреите по еврейски, — първите хора от чаршията седят един до друг в голямата приземна стая на хаджи Ристановата къща. Тук са мухтарите и кметовете на всички махали, уморени и измокрени, докато бяха будили и подслонили всички свои съграждани. Турци, християни и евреи заедно. Силата на стихията и тежестта на общото нещастие бяха сближили тия хора и бяха спуснали, поне за тая вечер, мост над яза, който дели едната вяра от другата, особено раята от турците: Сульо ага Османагич, газда Петър Богданович, Мордо Папо, поп Михайло, снажен, мълчалив, но духовит енорийски свещеник, охраненият и сериозен молла Исмет, вишеградски ходжа, и Елиас Леви, наречен хаджи Лиячо, еврейски хахамбашия, известен и далеч извън градчето заради своя здрав разсъдък и открит характер. Бяха дошли още десетина газди, общо и от трите вери. Всички са мокри, бледи, със стиснати челюсти, но на вид спокойни; седят, пушат и разговарят за това, което е направено за спасяването и което трябва още да се направи. Всеки миг влизат млади хора, от които се изцеждат потоци вода и които докладват, че всичко живо е откарано на Мейдан и зад Град и там е сместено по турските и християнски къщи и че водата долу постоянно приижда и обхваща улица след улица.

Понеже нощта преваля — а преваля бавно, сякаш е безкрайна и приижда и расте непрекъснато като водата в долината, — газдите и първенците почват да се затоплят с кафе и ракия. Създава се топъл, тесен кръг, нещо като ново съществувание, цялото от действителни неща, а самото то недействително, което не е нито онова, което е било, нито онова, което ще бъде утре; нещо като подвижен остров в потопа на времето. Разговорът се надига и укрепва и като по мълчалива уговорка променя своята насока. Избягват да говорят дори и за по-раншните наводнения, известни само по разкази, разправят други неща, които нямат връзка с водата и нещастието, което в тоя миг става.

Отчаяните хора правят отчаяни усилия да изглеждат спокойни и равнодушни, почти лекомислени. По някакво мълчаливо, суеверно споразумение и по неписани, но осветени правила на чорбаджийското достойнство и чаршийския ред, които господствуват от старо време, всеки смяташе за свое задължение да положи усилия и в тоя миг поне привидно да прикрие своите грижи и страхове и пред лицето на нещастието, против което не може да се направи нищо, да говори с шеговит тон за далечни неща.

Но точно когато хората почнаха да се успокояват в разговора, да намират за миг забрава и чрез оня отдих и сила, която утре ще им бъде така потребна, дойдоха някои и доведоха Коста Баранац. Този още млад газда беше съвсем мокър, изкалян до колене и разпасан. Смутен от светлината и от многото хора, той като в сън гледаше към краката си и с цяла длан бършеше водата от своето лице. Сториха му място и му предложиха ракия, която той не успяваше да принесе до устните си. Трепереше с цялото си тяло. Мина шепот, че искал да скочи в тъмната стихия, която сега минаваше по песъчливия бряг точно на онова място, дето преди това бяха неговите хамбари и изби с каци.

Той беше млад човек, пришелец, който бе доведен преди двайсетина години като чирак в градчето и тук по-късно се призети в една добра къща и бързо забогатя. Селски син, който през последните години чрез смели и безогледни действия неочаквано забогатя и изведнъж надмина много господарски къщи, той не бе навикнал да губи, нито умееше да понася нещастие. И тази есен бе закупил големи количества сливи и орехи, далече над своите действителни възможности, защото разчиташе, че през зимата той ще определя цените и на сухите сливи, и на орехите, и така ще се разплати и ще спечели, както му се бе удало миналата година. Сега беше опропастен.

Трябваше пак да мине известно време, за да се изтрие впечатлението, което остави у всички видът на този пропаднал човек. Защото всички, кой повече, кой по-малко, бяха засегнати от наводнението и само от вродено приличие се владееха по-добре от тоя нов богаташ.

Най-старите и най-видните хора обърнаха пак разговора към невинни неща. Започнаха дълги приказки за старо време, без каквато и да било връзка с нещастието, което ги бе докарало тук и ги заобикаляше от всички страни.

Пиеха греяна ракия. В приказките изникваха ненадейно чудни образи от минали времена, спомени за градски особняци и различни смешни и необикновени случки. Поп Михайло и хаджи Лиячо бяха най-първи. А когато разговорът неволно пак опираше до предишните „прииждания“, споменаваха само онова, което бе леко и смешно или поне такова изглеждаше след толкова години, сякаш така баеха и се противяха на наводнението. Разказваха за поп Йован, който някога бил енорийски свещеник тук и за когото енориашите говорели, че бил добър като човек, но нямал „себаплия ръка“ и че молитвите му много-много не се приемали от бога.

По време на летните суши, които често унищожавали цялата реколта, поп Йован винаги, но напразно устройвал литии и четял молитви за дъжд, защото след това почвала още по-голяма суша и жега. А когато есента след едно такова сушаво лято Дрина почнала да приижда и да застрашава с общо наводнение, поп Йован излязъл на брега, събрал хората и почнал да чете молитва, та дъждът да спре и водата да се отдръпне. Тогава някой си Йокич, пияница и безделник, като смятал, че обикновено бог изпраща обратното на онова, за което се моли поп Йован, извикал високо:

— Недей тая, дядо попе, а оная, лятната, дъждовната, че дано помогне водата да пресъхне.

Пълният и охранен Исмет ефенди пък разправя за своите предшественици и тяхната борба с наводненията. Така при едно отдавнашно наводнение излезли двама вишеградски ходжи да четат молитви против тая напаст. Единият ходжа имал къща в долната част на града, която била застрашена от наводнението, а другият — на високия баир, където водата не можела да стигне. Най-напред чел молитва ходжата от баира, но водата никак не спаднала. Тогава един бял циганин, чиято къща вече подгизвала от водата, извикал:

— Ама, хора, дайте оня ходжа, от чаршията, чиято къща е под водата като нашите. Зер не виждате, че тоя от баира чете с половин сърце?

Хаджи Лиячо, румен и засмян, с буйни бели къдри, които надничат изпод необикновено плиткия му фес, се смее на всичко това и подвиква на попа и ходжата:

— Не споменавайте много молитвите за наводнение, защото може тези хора да се сетят и да ни накарат и тримата в тоя проливен дъжд да четем молитви и да връщаме водата.

И така се редяха приказки, които сами по себе си бяха незначителни и за другите неразбираеми, а само за тях и за тяхното поколение можеха да имат някакво значение; все някакви невинни, но за тях познати и близки спомени за неповторимия, хубав и тежък живот на града; всичко това е отдавна променено, в най-тясна връзка с тях, но все пак далеч от сегашната нощна драма, която ги е събрала в тоя фантастичен кръг.

Така първите хора, калени и от детинство навикнали на всякакъв вид премеждия, надвиваха нощта на „голямото прииждане“ и като намираха в себе си сили привидно да се шегуват в очите на нещастието, което ги връхлиташе, залъгваха бедата, която не можеха да избягнат.

Но в душата си всички са сериозно загрижени и под тия шеги и тоя смях за неволята, като под маска, всеки прехвърля през ума си тежки мисли, и непрестанно се вслушва в рева на водата и вятъра долу в града, дето е останало всичко, което те притежават. А на другата сутрин, след така прекараната нощ, можеха да видят от Мейдан своите залети къщи в равното, някои до половината, а други до самия покрив. Тогава за пръв и последен път в живота си виждаха града без моста. Равнището на водата се бе издигнало на цели десет метра, така че широките и високи сводове на моста бяха запушени, водата го преливаше и го закриваше съвсем. Само издигнатото място, дето е капията, стърчеше над равната повърхност на мътното течение и когато водата го преливаше, образуваше малък водопад.

А два дни по-късно водата изведнъж спадна, небето се разведри и грейна слънце, топло и щедро, каквото може да бъде само през някои октомврийски дни в тоя питомен край. В тоя хубав ден градът изглеждаше страшен и тъжен. Циганските и бедняшките къщи край брега бяха килнати по посока на течението, много от тях бяха без покриви, варта и глината им бяха опадали, показваше се черният плет от върбови пръти, та изглеждаха като скелети. В разградените дворища на градските къщи зееха широко разтворени пролуки; на всяка от тях една линия от червена тиня показваше докъде е била залята. Много бараки бяха отнесени, плетените хамбари — обърнати. В ниските дюкяни имаше тиня до колене и в тая тиня се търкаляше цялата стока, която не бяха могли да изнесат навреме. По улиците се бяха заклещили цели дървета, които водата бе докарала отнякъде, и подути трупове на удавен добитък.

Това беше тяхното градче, в което сега трябваше да слязат и да продължат живота. А между премитите по такъв начин брегове, над водата, която шумно се валяше все още мътна и буйна, стоеше мостът, бял и непроменен на слънцето. Водата стигаше до средата на стълбовете и мостът изглеждаше като нагазил в някоя друга, по-дълбока река от оная, която обикновено тече под него. На повърхността до оградата имаше купища наслоена тиня, която сега съхнеше и се пукаше на слънцето, а на капията се бе запряла и наслагала цяла грамада от дребни клонки и речна утайка, но всичко това ни най-малко не променяше външния вид на моста, който единствен бе прекарал наводнението без повреда и бе изплувал от него непроменен.

Веднага всичко в града се хвърли в работа и печалба, за да навакса щетите, и никой нямаше време да съди за смисъла и значението на непобедимия мост, но докато вършеха своята работа в тоя нещастен град, в който водата без изключение всичко бе ощетила или поне променила, всеки знаеше, че в техния живот има нещо, което преодолява всяка стихия и което поради странната хармония на своята външност и невидимата, мъдра сила на своите основи излиза ненакърнено и непроменено от всяко премеждие.

Зимата, която настъпи, бе тежка. Всичко, което беше подредено по дворищата и в плетените хамбари: дърва, жито, сено, беше отвлечено; трябваше да се поправят къщите, оборите и оградите и да се търси на вересия нова стока вместо оная, която бе унищожена по складовете и дюкяните. Коста Баранац, който бе пострадал най-много поради прекомерно дръзката си спекула със сливите, не преживя зимата — умря човекът от срам и мъка. Остави дребни деца сираци и неголяма, но разпръсната вересия по всички села. Остана споменът за него като за човек, който се хвърля над силите си.

Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.

Така на капията, между небето и земята, реката и бърдата, поколение след поколение се учеше да не тъжи прекомерно по онова, което мътната вода отнася. Тук у тях проникваше несъзнателната философия на градчето; че животът е неразбираемо чудо, защото непрестанно се изразходва и разхищава, но все пак трае и се държи здраво „както мостът на Дрина“.