Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Дрини ћуприја, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2015)
Корекция
tonysd (2015)

Издание:

Иво Андрич

Мостът на Дрина

 

Иво Андрић

ИЗАБРАНА ДЕЛА III

НА ДРИНИ ЋУПРИЈА

Просвета — Свјетлост

1958

 

Издателство „Народна култура“, София, 1964

История

  1. — Добавяне

XII

И така, сега животът на капията бе още по-оживен и още по-пъстър.

Сега по цял ден, и дори до някое време през нощта, на капията се редуваше тоя многоброен и пъстър свят, наши и чужденци, млади и стари. Всички се занимаваха само със себе си, заети само с мислите, удоволствията и страстите, които ги бяха довели на капията. Затова и не обръщаха внимание на минувачите, които, водени от други мисли и свои грижи, минаваха през моста с наведена глава или занесен поглед, без да се обръщат нито наляво, нито надясно и без да държат сметка за ония, които седят на капията.

Такъв минувач беше във всеки случай и газда Милан Гласинчанин от Околища. Висок, слаб, блед и прегърбен човек. Цялото му тяло изглеждаше прозрачно и без тежест, но поставено на оловни стъпала. Затова при ходене се клати и накланя като хоругва в детски ръце при лития. Косата и мустаците му са бели като на старец, очите приведени. Такъв, той сега минава оттук и крачи като сомнамбул. Не забелязва дали нещо на капията или у хората се е променило и сам остава почти незабелязан от хората, които идват тук да седят, мечтаят, пеят, търгуват, разговарят или денгубят. Старите го забравят, младежта не си спомня за него, чужденците не го познават. И все пак неговата съдба е в тясна връзка с капията, ако поне се съди по това, което до преди десет-дванайсет години се приказваше или шепнеше за него в градчето.

Милановият баща, газда Никола Гласинчанин, се засели в градчето някак си по времето, когато бунтът в Сърбия бе в своя разгар. Купи хубав имот в Околища. Упорито се поддържаше мнението, че е избягал отнякъде с много, но нечестно спечелени пари. Никой нямаше доказателства и всеки вярваше това само наполовина. Но и никой не го отхвърляше напълно. Два пъти се жени, ала не му провървя с децата. Изгледа само тоя син Милан и нему остави всичко, което имаше, явно и скрито. И Милан имаше само един син, Петър. Имотът би му стигал и престигал, ако нямаше една, една-единствена, но всемогъща страст — комара.

Истинският вишеградчанин по природа не е комарджия. Както видяхме, техните страсти са други и по-особени: прекалена любов към жените, склонност към пиене, песни, скитания или празни мечти край родната река. А човешката годност е ограничена във всичко, дори и в това. Затова страстите у него се сблъскват, потискат и често напълно изключват една друга. Това не значи, че в градчето нямаше хора, отдадени и на тоя порок, но в действителност числото на комарджиите бе всякога малко в сравнение с други градчета и в повечето случаи това бяха чужденци или заселници. Във всеки случай Милан Гласинчанин бе един от тях. От най-ранна младост той цял се отдаде на комара. Когато в градчето не намираше компания за игра, та отиваше чак в друг кадилък, отдето се връщаше или пълен с пари като търговец от панаир, или с празни джобове, без часовник и ланец, без кутия за тютюн и пръстен, но във всички случаи блед и неотспал, сякаш е боледувал.

Иначе неговото обикновено място бе ханът на Устамуич в края на вишеградската чаршия. Тук има тясна стаичка без прозорци, гдето и денем гори свещ и гдето винаги се намират трима-четирима, за които комарът е по-необходим от всичко. Затворени тук, сред тютюнев дим и застоял въздух, със зачервени очи, сухи уста и треперещи ръце, те често сливат ден и нощ, служейки на своята страст като мъченици. В тая стаичка Милан прекара голям дял от своята младост и остави голям дял от своята сила и имот.

Нямаше повече от трийсет години, когато с него стана внезапна и за по-голямата част от хората необяснима промяна, която завинаги го излекува от неговата грозна страст, а в същото време измени живота му и го преобрази напълно.

Една есен, оттогава има около четиринайсет години, в хана пристигна някакъв чужденец. Нито стар, нито млад, нито грозен, нито хубав, на средни години, среден на ръст, мълчалив, а се усмихва само с очи. Делови човек, напълно съсредоточен върху работата, за която е дошъл. Остана да нощува тук и на мръкване влезе в стаичката, гдето комарджиите се бяха затворили още след пладне. Приеха го с недоверие, но той се държеше така тихо и скромно, че дори не забелязаха, когато почна и той да прави малки залози на картата. Повече губеше, отколкото печелеше, мръщеше се смутено и с несигурна ръка вадеше сребърни пари от вътрешните си джобове. Понеже загуби доста, принудиха се да му дадат картите и той да ги раздава. Отначало раздаваше бавно и внимателно, после все по-живо и свободно. Играеше, без да се пали, но смело и докрай. Купчината сребърни пари растеше пред него. Играчите взеха да отпадат. Един предложи златната си верижка срещу карта, но чужденецът студено отказа, като заяви, че играе само на пари.

На мръкване играта прекъсна, защото никой вече нямаше пари в себе си. Милан Гласинчанин беше последният, но най-после и той трябваше да се отдръпне. Чужденецът учтиво се сбогува и си отиде в стаята.

На другия ден играха отново. И чужденецът пак поред губеше и печелеше, но повече печелеше, отколкото губеше, и така вишеградчаните пак останаха без пари. Гледаха ръцете и ръкавите му, наблюдаваха го от всички страни, донасяха нови карти, сменяха местата си на секията, но нищо не помагаше. Играеха простата и добила лоша слава игра отуз бир (трийсет и едно), която всички знаеха от детинство, но похвата на чужденеца не можаха да схванат. Ту теглеше карта на двайсет и девет, дори и на трийсет, ту оставаше на двайсет и пет. Приемаше всякакъв залог, най-малък и най-голям, отминаваше всички дребни неправилности у отделните играчи, сякаш не ги забелязваше, но по-големите отстраняваше студено и без много думи.

Милан Гласинчанин се измъчваше и дразнеше от присъствието на този чужденец в хана. Тия дни той и без това се чувствуваше разкършен и трескав. Заричаше се вече да не играе, но пак идваше, губеше и последната пара и се връщаше в къщи, изпълнен с яд и срам. На четвъртата или петата вечер можа да се овладее и да си остане в къщи. Беше приготвил парите и се бе облякъл, но все пак остана на първото си решение. Главата му тежеше, дишаше неспокойно. Вечеря набързо надве-натри, без да съзнава какво яде. След това на няколко пъти излиза пред къщи, пушеше, разхождаше се и гледаше долу под себе си замрялото градче в светлата есенна нощ. Докато се разхождаше така безкрай, изведнъж съгледа как една сянка, която вървеше по пътя, се отби и застана край неговата ограда.

— Добър вечер, комшу! — викна непознатият. По гласа го позна: беше чужденецът от хана. Очевидно човекът бе дошъл заради него и искаше да разговаря. Милан се приближи до оградата.

— Ти не дойде тая вечер в хана? — попита чужденецът спокойно и хладно, като между другото.

— Не съм нещо разположен днес. Там са другите играчи.

— Няма вече никого. Всички се разотидоха преди време. Но хайде да седнем ние двамата.

— Късно е, бога ми, па и няма къде.

— Ще седнем долу на капията. Сега ще изгрее месечината.

— Ама не му е времето — дърпа се Милан, а устата му е сякаш дървена и думите като чужди.

Чужденецът стоеше и чакаше, сякаш дори не си помисляше, че може да бъде иначе, а не така, както той казва.

И наистина Милан отключи вратника на градината и тръгна с човека, макар че и с думи, и с мисли, и с последно напрежение на волята се противопоставяше на тая тиха сила, която го теглеше, но на която не можеше да се противопостави, колкото това и да го обиждаше и да предизвикваше у него отпор и отвращение към чужденеца.

Бързо се спуснаха от Околища. Едър, нащърбен месец наистина се вдигаше зад Станишевци. Мостът изглеждаше безкраен и призрачен, защото краищата му се губеха в млечната мъгла, а стълбовете при основите тънеха в мрак; едната страна на всеки стълб и свод е ярко осветена, а другата — в пълна сянка; тия осветени и тъмни повърхности се чупят и пресичат в остри линии така, че целият мост прилича на чудна арабеска, възникнала в моментната игра на светлината и мрака.

На капията нямаше жива душа. Седнаха. Чужденецът извади карти, Милан зина още веднъж да каже, че е неудобно, че картите не се различават добре и парите не се разпознават, но чужденецът вече не му обръщаше внимание. Започна играта.

В началото все още проговаряха по някоя дума, но като се разгорещи играта, съвсем млъкнаха. Само свиват цигари и ги палят една от друга. Картите минаха няколко пъти от едни ръце в други, но накрая заседнаха у чужденеца. Парите безшумно падаха на камъка, по който избиваше тънка роса. Настъпи оня миг, които Милан добре познаваше, когато чужденецът тегли на двайсет и девет двойката и на трийсет асото. Гърлото му се схвана съвсем и погледът помръкна. А лицето на чужденеца е на месечината още по-спокойно от обикновено. За по-малко от час Милан остана без пари. Чужденецът му предложи да отиде до в къщи и да вземе, а той ще го придружи. Отидоха, върнаха се и продължиха играта. Милан играеше като ням и сляп; мислено налучкваше картата и със знаци казваше какво иска. Изобщо, сякаш картите помежду им бяха станали нещо второстепенно и само повод за отчаяна борба без отдих. Когато Милан пак свърши парите си, чужденецът му заповяда да отиде в къщи и да донесе, а той остана да пуши на капията. Не сметна за нужно да го придружи, защото вече не можеше и да се мисли, че Милан може да не послуша или да излъже и да остане в къщи. И Милан послуша, без уговорки отиде и покорно се върна. Тогава щастието внезапно се обърна — Милан си върна загубата. От възбуда възелът в гърлото му още повече се стегна. Чужденецът взе да удвоява и утроява залога. Играта ставаше все по-бърза и по-остра. Между тях съскаха карти, сновяха пари, злато и сребро. И двамата мълчеха. Милан само дишаше възбудено, като едно след друго се изпотяваше и мръзнеше в меката лунна нощ. Играеше, раздаваше и покриваше, но не защото му се играеше, а защото трябваше. Усещаше как тоя чужденец му измъква не само парите дукат по дукат, но и мозъка от костите, кръвта от жилите капка по капка, и че силата и волята го напускат с всяка нова загуба. От време на време поглеждаше под око своя противник в играта. Очакваше да види озъбено сатанинско лице с очи като жарава, но напротив, пред него не преставаше да стои познато лице на чужденеца, с напрегнат израз на човек, който върши своята всекидневна работа, който бърза да свърши започнатото и на когото самия не е нито лесно, ни приятно.

Скоро Милан изгуби всичките си готови пари. Тогава чужденецът предложи да играят на добитъка, после — земята и имота.

— Четири истински маджарии турям, а ти дорестия със седлото. Съгласен ли си?

— Да.

Така отиде дорестият, а след него още два товарни коня, после кравите и телетата. Като грижлив и пестелив търговец, чужденецът изброяваше по име всичкия добитък от Милановия обор и точно оценяваше всяка глава, сякаш бе роден и отрасъл в тая къща.

— Ето единайсет дуката за оная нива, дето я казват салкуша. Даваш ли дума?

— Давам.

Чужденецът раздаваше. В пет карти Милан имаше само двайсет и осем.

— Още? — попита тихо чужденецът.

— Още една — пошепна едва чуто Милан и всичката кръв нахлу в сърцето му.

Чужденецът кротко обърна карта. Беше двойка, спасителната карта. Милан равнодушно процеди през зъби:

— Стига!

Разтреперан стискаше и криеше картите. Мъчеше се да придаде на лицето си най-равнодушен израз, та противникът да не разбере на колко стои.

Тогава чужденецът почна да вади за себе си открито. Когато стигна до двайсет и седем, спря, погледна спокойно Милан в очите, ала той сведе поглед. Чужденецът обърна още една карта. Беше двойка. Въздъхна късо и едва чуто. Изглеждаше, че ще остане на двайсет и девет и Милан усети, че кръвта почна да се връща в главата му в предчувствие на победна радост. Но тогава чужденецът се сепна, изпъчи гръдния си кош и отметна глава, та на месечината блеснаха челото и очите му, и обърна още една карта. Пак двойка. Изглеждаше невероятно три двойки да излязат почти една след друга, но така беше. На обърнатата карта Милан видя своята нива, разорана и бранувана, каквато е напролет, когато е най-хубава. Завъртяха се браздите около него като в несвяст, но спокойният глас на чужденеца го върна на себе си:

— Отуз бир! Нивата е моя!

Дойде редът на другите ниви, после на двете къщи, на дъбовата горичка в Осойница. В оценките винаги се съгласяваха. Понякога Милан печелеше и грабваше дукатите. Надеждата блясваше като златото, но след две-три нещастни „ръце“ оставаше без пари и пак залагаше имот.

Когато играта като порой отнесе всичко, двамата играчи застанаха за момент, но не за да поемат дъх, защото от това, изглежда, и двамата се бояха, а да помислят на какво биха могли да играят още. Чужденецът е сдържан, с вид на угрижен труженик, който си почива след първата половина от работата, но бърза да мине на другата. Милан е вцепенен, цял изстинал; сърцето му бие в ушите, а каменното седалище под него се издига и потъва. Тогава чужденецът проговори със своя еднозвучен, досаден глас, малко през нос:

— Знаеш ли какво, приятелю? Да обърнем още веднъж, но всичко за всичко. Аз давам всичко, което спечелих тая нощ, а ти — живота си. Ако спечелиш, всичко е пак твое, както си беше — пари, добитък и земя. Ако изгубиш, скочи от капията в Дрина.

И това каза той също така сухо и делово, както и всичко останало, сякаш се отнасяше за най-обикновена спогодба между двама комарджии, затънали в играта.

„Дошло е душа да се губи или спасява“ — помисли Милан и направи усилие да стане, за да се отскубне от тоя безумен водовъртеж, който всичко бе отнесъл, и сега, ето, увлича и него с непреодолима сила в себе си, но човекът с един-единствен поглед го върна на мястото му. И сякаш играеха в хана със залог от три-четири гроша, той наведе глава и протегна ръка. Сякоха двамата. У чужденеца четворка, а у Милан десетка. Нему се падаше да раздава. Това го изпълни с надежда. Раздаваше, а чужденецът искаше все нови карти.

— Още! Още! Още!

Пет карти изтегли човекът и чак тогава рече: стига! Сега теглеше Милан. Когато стигна до двайсет и осем, спря за миг, погледна натрупаните карти на чужденеца и неговото загадъчно лице. Не можеше да се разбере на колко лежи, но беше много вероятно да има повече от двайсет и осем; първо, защото тая вечер не оставаше на малки числа и, второ, защото имаше пет карти и като събра последни сили, Милан обърна още една карта. Беше четворка. Това е, трийсет и две, изгоря.

Гледаше, но не можеше да повярва на очите си. Струваше му се невъзможно човек да изгуби всичко така наведнъж. От пръстите на краката до темето му нещо огнено и шумно протече през него. Изведнъж всичко му стана ясно: и каква е цената на живота, и какво е човекът, и каква е неговата проклета и необяснима страст да играе със свое и чуждо, със самия себе си и всичко около себе си. Всичко бе ясно и очевидно, сякаш бе съмнало и сякаш бе сънувал, че е играл и изгубил, ала в същото време бе истинско, безвъзвратно и непоправимо. Искаше да продума нещо, да се завайка, да повика някого на помощ поне с една въздишка, но не намери в себе си и толкова сила.

До него чужденецът чакаше.

И тогава внезапно закукурига петел някъде на брега, тънко и гласовито, веднъж и веднага втори път. Беше така близо, че се чуваше как пляска с криле. В същия миг разпръснатите карти полетяха като от вятър, парите се разпиляха и отърколиха, цялата капия се залюля от основи. Милан затвори очи от страх и помисли, че е дошъл последният час. Когато отново отвори очи, видя, че е сам. Неговият противник се бе пръснал като сапунен мехур, а с него бяха изчезнали и картите, и парите от каменната плоча.

Нащърбеният жълто-червен месец плуваше в дъното на хоризонта. Надигаше се прохладен вятър. Шумът на водата в дълбините ставаше все по-силен. Милан опипа внимателно камъка, на който седеше, като се мъчеше да разбере и различи къде е и какво става с него, после се вдигна тежко и като с чужди крака се запъти към къщи, в Околища.

С пъшкане и залитане едва стигна пред къщата и тук падна като ранен, като удари тъпо тялото си о вратата. Домашните се събудиха и го внесоха на леглото.

Два месеца лежа в треска и бълнуване. Мислеха, че няма да може да оцелее. Поп Никола идва и му свети масло. И все пак дойде на себе си и се привдигна, ала като друг човек. Сега той бе старец преди време и особняк, който живее самотно, говори малко и не общува с хората повече, отколкото е потребно. По лицето му, което не познава усмивка, постоянен израз на болезнено, напрегнато внимание. Гледа само къщата си и работи, сякаш никога не е знаел ни другари, ни карти.

Още докато боледуваше, той разказа на поп Никола всичко, което му се бе случило оная нощ на капията, а по-късно го разправи и на двама добри приятели, защото чувствуваше, че не ще може да живее с тази тайна в душата си. Хората подочуха нещо и сякаш бе малко онова, което наистина бе станало, допълниха и украсиха целия разказ, а после, както обикновено правят хората, насочиха вниманието си към друга нечия съдба и забравиха Милан и неговото преживяване. Така това, което остана от някогашния Милан Гласинчанин, живее, работи и се движи между гражданите. Младото поколение го познава само такъв, какъвто е сега, и не подозира, че някога е бил друг. И сам той сякаш е забравил всичко. И когато, слизайки от къщи в градчето, минава през моста с тежки и бавни стъпки на лунатик, той минава край капията без ни най-малко вълнение, дори и без спомени. Не му и идва на ум, че тая софа с бели каменни седалища и безгрижни хора може да има някаква връзка с онова страшно място, нейде накрай света, на което той една нощ игра своята последна игра, поставил на измамната карта всичко, що има, и самия себе си, и своя живот на двата свята.

Изобщо Милан се питаше често дали цялото онова нощно преживяване на капията не е било само сън, който той е сънувал, докато е лежал в несвяст пред къщната врата, само последица, а не причина за неговата болест. Право казано, и поп Никола, и двамата приятели, на които се бе доверил, бяха по-наклонни да смятат целия Миланов разказ за бълнуване, привиждане, което му се е явило в треската. Защото всъщност никой от тях не вярва, че дяволът играе отуз бир и извежда на капията оня, когото иска да погуби. Но нашите преживявания са често така заплетени и тежки, та не е чудно, че хората ги оправдават с участието на самия сатана и се стараят по тоя начин да ги обяснят или поне да ги направят по-леко поносими.

Сега, било каквото било, с дявола или без негова помощ, насън или наяве, сигурно е, че след като бе изгубил тая нощ здравето, младостта си и много пари, Милан Гласинчанин като по чудо се освободи завинаги от своята страст. И не само това. Към приказката за Милан Гласинчанин се прибавя и приказката за още една друга съдба, а и нейната нишка тръгва от капията.

На другия ден след нощта, когато Милан Гласинчанин (насън или наяве) игра страшната и последна игра на капията, настъпи слънчево есенно утро. Беше събота. Както винаги в събота, на капията се събраха вишеградските евреи, търговци, с мъжките си деца. Празнични и тържествени, в атлазени шалвари и чохени джамадани, с тъмночервени плитки фесове на главите, те строго спазваха божия ден, като се разхождаха край реката, сякаш търсеха някого в нея. Но най-много седяха на капията, водеха високи и оживени разговори на испански език, като произнасяха само псувните на сръбски.

Между първите това утро на капията дойде Букус Гаон, най-големият син на набожния, почтен и беден бръснар Аврам Гаон. Беше шестнайсетгодишен, а още не бе намерил нито постоянна работа, нито определено занятие. Противно на всички Гаоновци, младежът имаше някакъв луд вятър в главата, който не му даваше да се вразуми и примири с един занаят и който го гонеше навред и във всичко да търси нещо повече и по-добро за себе си. Когато рече да седне, погледна дали е чисто каменното седалище. Така в пролуката между две плочи съзря тънка рязка с жълт блясък: това бе блясък на злато, толкова скъп за човешките очи. Погледна по-внимателно. Не можеше да има съмнение: беше паднал отнейде дукат. Младежът се озърна край себе си, погледна дали някой не го наблюдава и потърси нещо, с което би могъл да изчопли дуката, който му се усмихваше от каменния процеп. Ала веднага се сети, че е събота и е срамота и грехота да върши каквато и да било работа. Развълнуван и объркан, той седна на това място и не се вдигна от него чак до пладне. А когато настъпи време за обед и всички евреи, стари и млади, се разотидоха по къщите, той намери дебела ечемичена сламка и забравил грях и празник, внимателно изтика дуката измежду плочите. Беше здрава маджария, тънка и почти без тежест, като дребен, сух лист. Закъсня за обед. И когато седна на оскъдната софра, край която бяха тринайсетима (единайсет деца и бащата и майката), дори не чуваше как баща му се кара и го нарича безделник и мързеливец, който и на готов обед не може да дойде на време. В ушите му шумеше, а пред очите му блестеше. Пред него се откриваха дни на неподозиран разкош, за какъвто винаги бе мечтал. Струваше му се, че в джоба си носи слънцето.

С тоя дукат Букус, без много да размисля, отиде на другия ден в хана на Устамуич, вмъкна се в стаичката, гдето почти през всяко време на деня и нощта се обръщаха карти. Винаги бе мечтал за това, но никога не бе имал толкова пари, че да посмее да влезе и да си опита щастието. Сега можеше да осъществи тая мечта.

Тук прекара няколко болестни и трепетни часове. Най-напред всички го посрещнаха с презрение и недоверие. Когато видяха, че разменя маджария, веднага помислиха, че я е откраднал от някого, но се съгласиха да приемат и неговия залог. (Защото, ако играчите търсеха произхода на всички пари, никога не би могло да се образува игра.) Но тогава налегна нова мъка новака. Когато печелеше, кръвта го удряше в главата и погледът му се замъгляваше от пот и жега. А когато го сполиташе по-голяма загуба, струваше му се, че дъхът секва и сърцето му замира. Ала след всички тия мъки, всяка от които изглеждаше безизходна, все пак тая вечер той излезе от хана с четири дуката в джоба. И въпреки че от възбуда бе съвсем смазан и трескав, сякаш са го шибали с огнени пръчки, вървеше изправено и гордо. Пред пламналия му поглед се отваряха далечни и сияйни хоризонти, които закриваха неговата семейна беда и изтриваха от основи цялото това градче. Вървеше като опиянен, с тържествени крачки. За пръв път в живота си усещаше не само блясъка и звука, но и тежестта на златото.

Още същата есен Букус, макар и млад и зелен, стана скитник и комарджия по професия и напусна бащината си къща. Старият Гаон се топеше от срам и мъка по своя първороден син, а цялата еврейска община чувствуваше това нещастие като свое. После напусна градчето и тръгна по света след своята зла комарджийска съдба. И никога вече, ето четиринайсет години, нищо не се чу за него. Това направи от него, казват хората, „дяволският дукат“, който той намери на капията и изчопли в съботен ден.