Иво Андрич
Мостът на Дрина (16)

XVI

Минаха двайсетина години, откак първата жълто боядисана австрийска кола мина през моста. Двайсет години под окупация — това е дълъг низ дни и месеци. Всеки ден и всеки месец, взет сам за себе си, изглежда несигурен и временен, но всички заедно образуват относително най-дългия период на мир и материален напредък, който градчето някога е запомнило, главен дял от живота на онова поколение, което в момента на окупацията встъпваше в годините на пълнолетието.

Това бяха години на привидно благоденствие и сигурни, макар и малки доходи, когато майките, като говореха за своите синове, прибавяха: „Да е жив и здрав, и бог да му дава лек хляб!“; когато и жената на високия Ферхат, вечния сиромах, който палеше общинските фенери по улиците и получаваше за това двайсет форинта месечно, казваше с гордост: „Шукюр на милия бог, че и моят Ферхат е айлъкчия“.

Така течаха и последните години на XIX век, години без вълнения и големи събития, както тече тихата и разлята река пред непознато устие. Ако се съди по тях, изглеждаше, че липсват трагични акценти в живота на европейските народи, пък и в градчето при моста. А доколкото понякога се явяваха нейде по света, те или не стигаха до нас, или бяха далечни и неразбираеми за нас.

Така един летен ден, след толкова време, на капията пак ненадейно се появи бяло служебно обявление. Беше кратко, тоя път обградено с дебела черна рамка, и съобщаваше, че нейно величество императрица Елисавета е загинала в Женева като жертва на отвратителен атентат от ръката на италианския анархист Лукиани. По-нататък обявлението изразяваше погнусата и дълбоката скръб на всички народи от великата Австроунгарска монархия и ги призоваваше да се сплотят още по-силно във верноподаническа вярност към престола и по тоя начин да бъдат най-добрата утеха за владетеля, когото съдбата бе засегнала така жестоко.

Афишът беше залепен под бялата плоча с надписа, както някога възванието на генерал Филипович за окупацията на страната, и хората го четяха с вълнение, защото ставаше дума за императрица и жена, но без истинско разбиране и по-дълбоко съчувствие.

Няколко вечери на капията нямаше песни, нито шумно веселие, защото властта бе наредила така.

В градчето имаше само един човек, когото тая вест тежко засягаше. Това бе Пиетро Сола, единственият италианец в града, предприемач и зидар, каменоделец и художник; накратко — майстор и голям специалист за всичко в нашето градче. Перо, както го наричаха всички, бе дошъл още при окупацията, беше се настанил тук и се бе оженил за някоя си Стана, бедно момиче с не толкова добро име. Тя беше червеникаворуса, снажна, два пъти по-едра от него и минаваше за жена с остър език и тежка ръка, с която е по-добре човек да не се впуска в свада. А майстор Перо бе дребен, приведен, добродушен човек, със сини кротки очи и увиснали мустаци. Хубаво работеше и добре печелеше. С време стана истински вишеградчанин, само езика и изговора не можа да овладее, както и Лотика. Поради неговите златни ръце и добър характер всички в градчето го обичаха, а неговата атлетически снажна жена го водеше през живота строго и майчински, като дете.

Когато на връщане от работа, посивял от каменен прах и оцапан с боя, майстор Перо прочете обявлението на капията, той нахлузи шапката на очите си и нервно стисна тънката лула, която всякога държеше между зъбите си. И щом срещнеше някого от по-видните и сериозни хора, доказваше, че той, макар и италианец, няма нищо общо с тоя Лукиани и неговото отвратително злодеяние. Хората го слушаха, успокояваха го и го уверяваха, че са убедени в това, че те впрочем никога не са помисляли такова нещо за него, но той продължаваше да обяснява на всекиго, когото види, че го е срам, дето живее, че и пиле не е заклал, камо ли да убие човек, и то една жена и такава знатна личност. Най-после тая негова боязън се превърна в истинска мания. Гражданите почнаха да се подсмиват на майстор Перовата грижа и усърдие и на неговите излишни уверения, че няма връзка с убийците и анархистите. А градските момчета веднага изнамериха жестока игра. Скрити зад някоя ограда, те викаха след майстор Перо: „Лукиани!“ Клетият човек се бранеше от тия викове като от невидими оси, нахлузваше шапката над очите си и тичаше в къщи да си излее мъката и се наплаче на широкия скут на своята жена.

— Срам ме е, срам ме е — хълцаше дребният човек, — в очи никого не смея да погледна.

— Хайде, глупако, от какво те е срам? Загдето италианец е убил царицата? Нека се срамува италианският крал! А ти кой си и какъв си да се срамуваш?

— Ето, срамувам се, че съм жив — оплакваше се майстор Перо на жена си, която го разтърсваше и се мъчеше да му влее сила и решителност и да го научи как да минава през чаршията свободно, с вдигната глава, без да навежда поглед пред никого.

По това време на капията седяха по-възрастните хора и с безразлични лица и наведени очи слушаха вестникарските известия за подробностите по убийството на австрийската императрица. Тия новини бяха само повод за общи разговори върху съдбата на коронованите глави и великите хора. В един кръг от видни, любопитни и неуки чаршийски турци вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди обяснява какво са и кои са тия анархисти.

Мюдерисът е все така тържествен и суров, чист и грижливо гледан, както беше някога, преди двайсет години, когато на тая капия посрещаше първите шваби заедно с молла Ибрахим и поп Никола, които отдавна вече почиват, всеки в своите гробища. Брадата му е вече бяла, но все така грижливо подстригана и закръглена; цялото лице спокойно и гладко, защото хората с остра памет и корави сърца бавно стареят. Високото мнение, което винаги бе имал за себе си, бе още повече пораснало през тия двайсет години. Между другото може да се каже, че сандъкът с книги, на който почиваше голям дял от мнението за мюдериса като учен човек, е още неизчерпан и непрочетен, а неговата хроника за нашето градче през тия двайсет години се е увеличила само с още четири страници, защото колкото повече остарява, мюдерисът все повече цени себе си и своята хроника и все по-малко дребните случки край себе си.

Сега той говори тихо и бавно, сякаш чете някакъв неясен ръкопис, но достолепно, тържествено и строго, като взема съдбата на гяурската императрица само за повод и не я смесва ни най-малко с истинския смисъл на своето тълкуване. Според неговото тълкуване (а то не е негово, защото го е намерил в хубавите стари книги, които бе наследил от някогашния си учител, прочутия Арап ходжа) това, което сега наричат анархисти, е съществувало открай време и ще съществува, докато има хора и живот. Така е нареден човешкият живот — и сам единият бог е пожелал така, — че след всеки драм добро идват два драма зло, че на тая земя не може да има добрина без омраза, нито величие без завист, както няма най-малък предмет без сянка. Това особено важи за изключително великите, набожни и славни хора. Край всеки от тях успоредно с неговата слава расте и палачът му и дебне момента и понякога го улавя по-рано, друг път по-късно.

— Ето и нашият велик земляк Мехмед паша, който отдавна обитава рая — казва мюдерисът и сочи каменната плоча над афиша, — дето служи на трима султани и бе по-мъдър от Асафа и дето със своята сила и набожност издигна тоя камък, на който седим, и той загина от същия нож. Въпреки всичката си сила и мъдрост той не можа да избегне тоя миг. Ония, на които великият везир объркваше плановете, а това е била голяма и силна партия, намерили начин да въоръжат и надумат един побъркан дервиш да го убие, и то тъкмо когато отивал в джамията да се моли. С оръфано дервишко наметало на гърба и броеници в ръце, дервишът препречил пътя на везировата свита и престорено и умолително поискал милостиня, а когато везирът искал да бръкне в джоба си, за да му даде, той го пробол. И така Мехмед паша загинал като шехит.

Хората слушат и като отпъждат дима, гледат ту каменната плоча с тариха, ту белия афиш, ограден с черна линия. Слушат внимателно, макар и не всеки да разбира напълно и всяка дума от тълкуванията на мюдериса. Но като гледат през дима на своите цигари в далечината над тариха и афиша, те долавят там, някъде по света, някакъв друг и по-различен живот, живот на големи възходи и дълбоки падения, в който величието се смесва с трагизма и който по някакъв начин поддържа равновесието на това тяхно спокойно еднообразно живуване на капията.

Но и тия дни минаха. На капията се върна старият ред с обикновените високогласни разговори, шеги и песни. Приказките за анархистите престанаха. И оня афиш за смъртта на малко познатата на тия хора и чужда императрица се променяше под влиянието на слънцето, дъжда и праха, докато най-после вятърът не го изпокъса и част по част разнесе по водата и по брега.

Още някое време лошите момчета викаха след майстор Перо „Лукиани!“, без и сами да знаят какво значи това и защо го правят, а само от детинско желание да дразнят и мъчат слабите чувствителни същества. Викаха му и престанаха, защото намериха друго забавление. Но за това допринесе малко и Стана от Мейдан, която душмански наби две най-гърлести момчета.

А след месец-два никой вече не споменаваше за смъртта на императрицата, нито за анархистите. Тоя живот в края на столетието, който изглеждаше укротен и опитомен завинаги, покриваше със своето широко и еднообразно течение всичко и у хората оставаше чувството, че се открива век на мирно трудолюбие чак до някакво далечно и безкрайно бъдеше.

Непрестанната и безспирна активност, на която чуждата управа изглеждаше осъдена и с която нашите хора така трудно се примиряваха, макар че тъкмо на нея трябваше да благодарят и за доходите, и за своето благосъстояние, за двайсетина години измени много неща във външния вид на градчето и облеклото и навиците на гражданите. Естествено беше да не спре и пред старинния, вечно един и същ мост.

Настъпи годината 1900, краят на този щастлив век и началото на другия, който според схващанията и чувствата на мнозина трябваше да бъде още по-щастлив, когато дойдоха нови инженери и взеха да обикалят моста. Хората бяха вече свикнали с тях; и децата знаеха какво значи, когато тия хора в кожени палта с външни джобове, пълни с разноцветни моливи, почнат да се въртят край някой баир или постройка. Нещо ще се руши, гради, прокопава или изменя. Само никой не можа да се сети какво би могло да се прави с моста, който за всичко живо в градчето беше нещо вечно и непроменимо като земята, която тъпчат, и небето над тях. Обикаляха прочее инженерите, премерваха и бележеха, па си заминаха и работата се забрави. Но към средата на лятото, когато водата беше най-ниска, внезапно дойдоха предприемачи и работници и почнаха да правят до моста временни бараки за инструменти. Едва се пусна слух, че мостът ще бъде поправян, и вече стълбовете бяха оплетени със скели, а на самия мост поставиха подемни машини на чекрък; с тяхна помощ работниците се спускаха на подвижни скели, като от някакъв тесен дървен балкон, по стълбовете и се спираха там, дето имаше пукнатини или дето по спойките между камъните бяха израсли стръкове трева.

Всяка дупчица бе запълнена, тревата изскубана, а птичите гнезда изхвърлени. Като свършиха с това, почна работа по поправянето на подмитите основи на моста. Водата беше заязена и отбита, така че се виждаха почернелите и разядени камъни и по някоя дъбова греда, излизана, но вкаменена във водата, в която е била положена преди триста и трийсет години. Неуморните подемни машини спускаха цимент и чакъл сандък след сандък и трите средни стълба, които бяха най-много изложени на силното водно течение и най-подронени, бяха попълнени в основите като развалени зъби в корена.

Това лято нямаше седене на капията, нито обикновеното движение край моста. Всичко бе задръстено от коне и коли, с които докарваха цимент и пясък. Отвред отекваха провиквания на работници и заповеди на надзиратели. На самата капия бе направен от дъски склад за дървен материал.

Гледат гражданите работата на големия мост, чудят се и се маят, някой каже нещо шеговито, някой само махне с ръка и си продължи пътя, а на всички им се струва, че и това, както и всичко останало, чужденците вършат само защото трябва да вършат нещо, че това им е потрябвало, защото не могат другояче. Никой не казва това, но всички го чувствуват.

Всички ония, дето са свикнали да прекарват времето си на капията, сега седят пред хотела на Лотика, Зариевата кръчма или по кепенците на дюкяните, които са близо до моста. Пият кафе и разговарят, чакат да се освободи капията и това нашествие върху моста да мине, както се чака краят на пороен дъжд или друго лошо време.

В дюкяна на Али ходжа, който е сгушен между Каменния хан и Зариевата кръчма, така че от него мостът се вижда в ко̀са перспектива, седят още от ранна утрин двама турци, двама чаршийски безделници, и разговарят за всичко и всякакво и най-много за моста.

Али ходжа ги слуша мълчаливо и намръщено, като гледа замислено моста, по който пъплят работници като мравки.

През тия двайсетина години той се жени три пъти. Сега има жена много по-млада от себе си и чаршийските клюкари говорят, че поради това бил винаги намръщен до пладне. От тия три жени има четиринайсет живи деца. От тях къщата му бръмчи и тътне по цял ден, а в чаршията се шегуват, че ходжата не знаел всичките си деца дори по име. Измислиха дори приказката, че едно от многобройните му деца го срещнало на улицата и пристъпило да му целуне ръка, а ходжата го погалил по главата и рекъл: „Да си жив, да си жив! А чий си ти?“

Външно ходжата не се е изменил много. Само е малко по-пълен и не е вече така червен в лицето. Не се движи вече така пъргаво и някак по-бавно си отива в къщи по стръмното към Мейдан, защото от известно време сърцето го души дори и насън. Ходи заради това и при околийския лекар д-р Маровски, единствения от пришелците, когото той признава и почита. От доктора взе някакви капки, които не лекуват болестта, но помагат на човека да я понася, от него научи и латинското име на своята болест: angina pectoris.

Той е един от малцината мюсюлмани в града, които не възприеха нищо от новостите и промените, донесени от чужденците — нито в облеклото, нито в схващанията и работата. Със същата оная острота и упоритост, с които някога се обявяваше против безполезната отбрана, той години наред вдигаше глас против всичко, което беше швабско и чуждо и което все повече хващаше корен край него. Затова понякога стигаше до стълкновения с хората и плащаше глоби на полицейската власт. Сега е малко уморен и разочарован. Всъщност по нрав си е същият, какъвто беше и когато водеше с Караманлията преговорите на капията: човек със своя глава и собствено мнение всякога и във всичко. Само че неговата пословична самоувереност се превръща в гняв и неговата бойкост — в мрачно огорчение, което и най-смелите думи не са в състояние да изразят и което гасне и се смирява само в покоя и самотата.

С времето ходжата все повече изпада в някаква смирена замисленост, в която никой не му трябва и в която, напротив, всички хора са му неприятни и му пречат — и чаршийските безделници, и клиентите, и неговата млада жена, и оная тълпа деца, от които ечи къщата. Още преди изгрев-слънце той бяга от къщи в дюкяна и отваря преди всички останали търговци. Тук прави утринната си молитва. Тук му донасят и обеда. И когато през деня му омръзнат разговорите, минувачите и работата, той притваря кепенка и се вмъква в една малка стаица зад дюкяна, която нарича табут. Това е скрито помещение, тясно, ниско и мрачно; като се вмъкне в него, ходжата го изпълва почти цялото. Тук има малка секия, на която може да се седне с подвити крака, няколко рафта с празни кутии, стари теглилки и различни дреболии, за които в дюкяна няма място. От това мрачно и тясно помещение през тънкия зид на дюкяна ходжата слуша шума на чаршията, конския тропот, виковете на продавачите. И всичко това стига до него като от друг свят. Чуват се и отделни минувачи, които спират пред неговия притворен дюкян и правят язвителни забележки и шеги за негова сметка. Но той ги слуша кротко, защото за него тия хора са покойници, които още не са се успокоили; чува ги и ги забравя в същия миг. Защото, скрит между тия няколко дъски, в своите мисли той е напълно защитен от всичко, що може да донесе тоя живот, който според неговото схващане отдавна се е покварил и тръгнал по крив път. Тук ходжата намира себе си и своята мисъл за съдбата на света и вървежа на човешките работи и в същото време забравя всичко останало: чаршията, грижите за дълговете и лошите изполичари, своята прекалено млада жена, чиято младост и красота изведнъж се превръщат в глупава, пъклена свадливост, и онова стадо деца, което би било тежест и за царската хазна и за което той си спомня само с ужас.

Когато се успокои и си почине тук, ходжата отново вдига кепенците и отваря дюкяна, сякаш се е върнал отнякъде.

Така и сега слуша празния разговор на двамата си съседи.

— Виждаш ли какво значи време и божие даване; и камъка наяжда; точно, валахи, като кундура чорапи. Но не дава швабата, а веднага кърпи пукнатото — философствува първият, един мързеливец от чаршията, и сърба кафето на Али ходжа.

— Хайде, клетнико, докато Дрина е Дрина и мостът ще е мост, и да не бяха го пипали, щеше да трае, колкото му е писано. Само залудо толкова харч и дертове — казва вторият гост, който върши същото, каквото и първият.

Безкрай биха проточили те своята празна разправия, ако не беше ги прекъснал Али ходжа.

— А аз ви казвам, че не чини, дето пипат моста; и няма да го подобрят с тая поправка, ще видите; както днес го поправят, така утре ще го разрушат. На мене покойният молла Ибрахим ми казваше, че бил намерил в книгите какъв голям грях било да се закача жива вода, да се отбива или да се променя течението й, па макар и за един ден или час. Но швабата не се признава за жив, докато не чука и не чопли около нещо. В окото биха бръкнали! Земята биха обърнали, ако можеха!

Първият от двамата безделни хора доказва, че в края на краищата не е лошо, дето швабите поправят моста. Дори ако не му продължат живота, от това няма да му стане нищо.

— А откъде знаеш, че няма да му стане нищо? — прекъсва го сърдито ходжата. — Кой ти каза това? Знаеш ли ти, че една дума руши градове, камо ли такъв тътнеж. С думи е създадена цялата тая божа дюня. Ако беше писмен и учен, какъвто не си, ти би знаял, че тоя градеж не е като другите, а от ония, дето се издигат с божия любов и божия воля; едно време и едни хора ги строят, а в друго време други ги рушат. Знаеш какво казваха старите хора за Каменния хан; нямало друг като него в царството; а кой го разруши? Ако беше до градеж и майсторлък, хиляди години би траял; а се стопи, сякаш бе от восък, и сега на мястото, дето беше ханът, свини грухтят и швабска бурия вие.

— Ама аз, както казвам, както смятам… — брани се оня.

— Лошо смяташ — прекъсва го ходжата. — Ако върви по акъл като твоя, нито ще се строи, нито ще се руши. Не е за твоята глава това. Само ви казвам, че не струва и не предвещава добро нито за моста, нито за града, нито за нас, които гледаме всичко това.

— Така е, така е. Знае ходжата по-добре от нас какво е мостът — намесва се вторият гост, като напомня злостно за някогашните мъки на Али ходжа на капията.

— И не мислете, че не знам — казва ходжата убеден и почва вече съвсем спокойно да разправя една от ония свои приказки, при които хората хем се подсмиват, хем обичат да слушат по няколко пъти.

— Някога моят покоен баща слушал от шех Деди и ми е разправял, като бях момче, откъде са мостовете на тоя свят и как е станал първият мост. Когато Аллах, създателят, значи, направил тоя свят, земята била равна и гладка като най-хубавата саватлия тепсия. От това докривяло на дявола, който завидял на човека за тоя божи дар. И докато земята била още такава, каквато излязла изпод божията ръка, влажна и мека като непечена пръстена паница, той се прокрадвал и с нокти издраскал лицето на божията земя, колкото можал повече и по-дълбоко. Така, както казва приказката, станали дълбоките реки и пропасти, които отделят място от място, разделят хората един от друг и им пречат да пътуват по земята, която бог им е дал като градина за тяхното прехранване и издържане. Жал му станало на Аллах, като видял какво направил оня проклетник, но тъй като не можел да се връща върху работа, която дяволът е измърсил със своите ръце, той изпратил ангелите си да подпомогнат и улеснят хората. Когато те видели как горките хора не могат да минават през ония дяволски места и дълбочини, нито да си гледат работата, а се измъчват и напразно гледат и се провикват от единия бряг на другия, те разперили над тия места крила и хората взели да минават по техните крила. Така хората се научили от божиите ангели как се правят мостове. Та затова след чешмите най-голям себап е да се построи мост и най-голям грях е да се бара, защото всеки мост, от гредата над планинския поток, та чак до тоя градеж на Мехмед паша, си има свой ангел, който го пази и крепи, докато му е съдено от бога да стои.

— Ей яраби, яраби! — чудят се учтиво двамата.

Така те прекарват времето в разговор, докато денят отминава, а работата напредва там на моста, отдето до тях стига скърцането на количките и трополенето на машината, която смесва цимента и пясъка.

Както винаги ходжата и в тая препирня имаше последната дума, защото никой не искаше, нито можеше да се бори с него докрай, а най-малко тия двама безделни и празноглави хора, които пият неговото кафе и знаят, че и утре трябва да прекарат част от своя дълъг ден и пред неговия дюкян.

Така Али ходжа говореше на всекиго, който по работа или пътем се отбиваше на неговия кепенк. Всички го слушаха с насмешливо любопитство и привидно внимание, но никой в градчето не споделяше неговото мнение, нито разбираше неговия песимизъм и лошите му предчувствия, които и той самият не можеше да обясни и да подкрепи с доказателства. Впрочем всички отдавна бяха свикнали да го смятат за твърдоглавец и особняк, който сега, под влияние на зрялата си възраст, тежките обстоятелства и младата жена, вижда всичко черно и отдава на всичко особено и злокобно значение.

Повечето хора от градчето бяха равнодушни към тая работа на моста, както и към всичко останало, което чужденците от години вършеха в града и около него. Мнозина изкарваха по нещо, като пренасяха пясък, дърва или храна за работниците. Само децата бяха разочаровани, когато видяха, че работниците влизат през дървените скели в оня черен отвор на средния стълб, в „стаята“, дето, по общо детско вярване, живее Арапинът. От това помещение работниците изнесоха и изсипаха в реката безброй кошове птичи тор. И това беше всичко. Арапинът не се появи. И момчетата напразно закъсняваха за училище, като чакаха с часове на брега кога черният човек ще излезе от своя мрак и ще удари в гърдите първия работник, кой го му се изпречи, но така силно, че да направи голяма дъга и да отлети със своята подвижна скеля долу в реката. Ядосани, че това не се случи, някои малчугани се опитаха да разправят, че било станало, но не звучеше убедително. По-големите момчета ги осмиваха. И клетвите не помагаха.

Щом работата около поправката на моста завърши, почнаха работите по водопровода. Досега градът имаше дървени чешми, от които само две на Мейдан бяха с чиста изворна вода; всички останали долу, в низината, бяха във връзка с речната вода от Дрина или Рзав и се размътваха, щом една от двете реки се размъти, а пресъхваха през летните горещини, когато реките спадаха. Сега инженерите намериха, че тая вода в града е нездрава. Новата вода бе докарана чак от планините над Каберник, от другата страна на Дрина, така че водопроводът за града трябваше да бъде прекаран през моста.

И пак на моста почна врява и тропот. Вдигаха плочи и правеха легло за водопроводните тръби. Горяха огньове, на които се вареше катран и се топеше олово. Разнищваха кълчища. Хората пак гледаха работата с недоверие и любопитство, както и по-рано. Али ходжа се мръщеше от дима, който през пиацата стигаше до неговия дюкян, и презрително говореше за новата „поганска“ вода, която минава през железни кюнци и затова не е нито за пиене, нито за абдест и която даже конете не биха пили, ако са останали от старата добра порода, каквито имаше някога. Подиграваше се на Лотика, която въведе вода в хотела. И всекиму, който искаше да слуша, доказваше, че водопроводът е само едно знамение за незнайното зло, което рано или късно ще сполети градчето.

Между това през следващото лято водопроводът бе прокаран, както бяха осъществени и довършени всички по-раншни работи. Чистата и обилна вода, която вече не зависеше нито от суша, нито от наводнение, течеше през новите железни чешми. Мнозина си вкараха вода в дворовете, а някои и в къщите.

Още същата есен почна строежът на железопътната линия. Това беше много по-дълга и по-важна работа. Наистина, на пръв поглед нямаше връзка с моста. Но само изглеждаше така.

Това е оная теснолинейка, която във вестникарските статии и официалната преписка се наричаше „източна железница“. Тя трябваше да свърже Сараево с границата на Сърбия при Вардище и границата на турския Новопазарски санджак при Увац. Тая линия минава през самия град, който е най-важната гара на нея.

По света много се писа и говори за политическото и стратегическо значение на тая линия, за предстоящото анексиране на Босна и Херцеговина, за по-далечните цели на Австро-Унгария през Санджака към Солун и за всички объркани проблеми, които се поставяха във връзка с това. Но тук, в градчето, всичко изглеждаше съвсем невинно, дори привлекателно. Нови предприемачи, нови тълпи работници, нови извори на припечелване за мнозина.

Тоя път всичко беше на едро. Четири години трая строежът на тая линия от 166 километра, по която имаше стотина мостове и виадукти, около 130 тунела и която струваше на държавата 74 милиона крони. Хората споменаваха това голямо число милиони и гледаха някъде неопределено в далечината, сякаш напразно се напрягаха да видят там тази могила от пари, която надвишава всяка сметка и представа. „Седемдесет и четири милиона!“ — произнасяха мнозина вишеградчани самоуверено и авторитетно, сякаш ги бяха броили на длан. Защото и в това затънтено градче, дето животът в две трети от своите прояви бе напълно ориенталски, хората почнаха да робуват на цифрите и да вярват в статистиката. „Седемдесет и четири милиона!“ „Малко по-малко от половин милион, по-точно по 445,782.12 крони на километър“. Така хората плакнеха уста с големите цифри, но от това не ставаха нито по-богати, нито по-умни.

По време на строежа на линията хората за пръв път разбраха, че припечелването не става вече така леко, сигурно и безгрижно, както през първите години след окупацията. През последните няколко години цените на стоките и всекидневните потреби скачат рязко. Скачат, но никога не се връщат, а след по-кратко или по-продължително време отново скачат. Наистина, печалби има и надниците са високи, но винаги поне с двайсет на сто по-ниски от истинските нужди. Това е някаква луда и подмолна игра, която все по-често отравя живота на все повече хора, но против която нищо не може да се направи, защото идва някъде отдалеч, от същите ония тайнствени и незнайни извори, от които идваха и благата през първите години. И много газди, които бяха забогатели веднага след окупацията преди петнайсет-двайсет години, сега са бедни и синовете им работят за хорска сметка. Наистина, има нови хора, които са спечелили, но и в техните ръце парите играят като живак, като някаква магия, след която човек може лесно да се намери с празни ръце и очернено лице. Все повече става явно, че печалбата и лекият живот, който тя носи, имат своята опака страна, че и парите, и оня, който ги има, са само залог в някаква голяма и капризна игра, на която никой не знае всичките правила и никой не може да предвиди изхода. И без да подозираме, всички участвуваме в тая игра, един с по-малък, други с по-голям залог, но всички с неизбежен риск.

През лятото на четвъртата година през града мина първият влак, окичен със зеленина и знамена. Имаше голямо народно веселие. На работниците дадоха обед с бурета бира. Инженерите се фотографираха до първия локомотив. Возенето тоя ден беше безплатно. („Един ден бадява, а цял живот с пари“ — присмиваше се Али ходжа на ония, които използуваха първия влак.)

Едва сега, когато железницата бе завършена и заработи, пролича какво означава това за моста, за неговата роля в живота на градчето и неговата съдба изобщо. Линията минаваше край Дрина, по стръмнината под Мейдан, врязана в хълма, опасваше града и се спущаше в равнината при последните къщи на брега на Рзав. Тук беше гарата. Целият превоз на хора и стоки за Сараево и през него за останалия западен свят сега ставаше по десния бряг на Дрина. Левият бряг, а с него и мостът, напълно замряха. По моста минаваха още само хората от селата на левия бряг на Дрина, селяни със своите претоварени кончета или волски коли и конски впрягове, които мъкнат дърва от отдалечените гори към железопътната гара.

Пътят, който се изкачваше през Леска за Семеч и оттам водеше през Гласинац и Романия за Сараево и който някога кънтеше от коларски песни и звънци на кираджийски коне, почна да обраства с трева и с оня ситен зелен мъх, който съпровожда бавното умиране на отделни пътища и сгради. Вече не пътуваха и не се изпращаха през моста, на капията не се сбогуваха, не яхваха конете, нито изпиваха, както са на коня, ракия „за изпроводяк“.

Кираджиите, конете, изкривените коли и старомодните малки фиакри, с които някога пътуваха за Сараево, останаха без работа. Пътуването не траеше цели два дни с преспиване в Рогатица, както досега, а само четири часа. А това бяха числа, от които хората губеха разум, но за които продължаваха да говорят с вълнение, като пресмятаха всички придобивки и загуби, които бързината носи. Като чудо бяха гледани първите вишеградчани, които за един ден отидоха в Сараево, свършиха си някоя работа и вечерта се върнаха в къщи.

Изключение правеше Али ходжа, недоверчив, своенравен, заядлив и „извън хората“ в това, както винаги и във всичко останало. На ония, дето се хвалеха с бързината, с която сега си свършват работата, и пресмятаха колко са спестили във време, усилия и пари, той заядливо отговаряше, че не е важно колко време е спечелил човек, а какво прави с това спечелено време; ако го употреби за зло, тогава е по-добре да го няма. Доказваше, че главният въпрос не е дали човек бързо върви, а къде отива и по каква работа и че поради това бързината не всякога означава преимущество.

— Ако отиваш в джендема, по-добре е да вървиш полека — казваше той язвително на едно малко търговче; — ти си будала, ако мислиш, че швабата е харчил пари и е прокарвал машина само и само ти да можеш по-бързо да пътуваш и да си вършиш работата. Ти виждаш само, че се возиш, а не питаш какво отвлича и довлича машината освен тебе и такива като тебе. Но твоята глава не може да побере това. Вози се, жив да си, вози се, дето искаш, ама все се боя, че това возене един ден ще ти излезе през носа. Ще дойде швабата да те вози там, дето не ти е по сърце и дето никога не си помислял да идеш.

И като чуеше писъка на локомотива, когато минава през стръмното над Каменния хан, Али ходжа намръщваше чело, устните му заиграваха в неразбираем шепот и докато гледаше от своя кепенк каменния мост винаги в същата коса перспектива, той продължаваше да повтаря своята стара мисъл: че и най-големите постройки са издигнати върху една дума, а спокойствието и положението на цели градове и техните жители може би на един писък. Или поне така изглежда на един немощен човек, който много помни, и, види се, бързо остарява.

Но и в това, както и във всичко останало, Али ходжа беше самотен като особняк и объркан човек. Наистина, и селяните трудно свикваха с железницата. Използуваха я, но не можеха да се нагодят към нея и да схванат нейния характер и навици. Рано в зори се спускат от ридовете, със слънце стигат в града и още пред първите дюкяни тревожно запитват всекиго, когото срещнат:

— Отиде ли машината?

— Ти да си жив и здрав, байо, отдавна отиде — безсъвестно лъжат ленивите дюкянджии от кепенците.

— Ама истина ли?

— Утре ще има друга.

Всичко това питат, без да се спират, като бързат нататък и подвикват на жените и децата, които изостават.

Така стигат тичешком до гарата. Тук някой от чиновниците ги успокоява и им казва, че са ги излъгали и че има още три цели часа до тръгването на влака. Тогава въздъхват, насядат край стената на гарата, разтварят торбите, закусват, разговарят или дремят, но постоянно са нащрек и щом нейде писне някой маневрен локомотив, подскачат и почват да вдигат на гръб разхвърлените си вещи с викове:

— Ставайте, машината тръгна!

Служащият на перона ги мъмри и блъска назад:

— Нали ви казах, че има повече от три часа до заминаването на влака? Какво сте хукнали? Имате ли ум?

Те се връщат на старото си място, сядат отново, но съмнението и недоверието не ги оставят. И при първия писък или само съмнителен шум отново ще скокнат на крака и ще нахълтат на перона, за да бъдат отново върнати да чакат търпеливо и да се ослушват внимателно. Защото, колкото и да им се говори и доказва, в дъното на своя разум те не могат да схванат тая „машина“ иначе, освен като някаква бърза, загадъчна и подла швабска уйдурма, която се измъква от невнимателния човек, докато примигне, и която само това гледа: как да излъже пътуващия селянин и да замине без него.

Само че всичко това бяха дреболии — и селяшката непохватност, и Алиходжовото мръщене и мърморене. Хората се шегуваха с тях и в същото време бързо свикваха с железницата, както и с всичко останало, което е по-ново, по-леко и по-приятно. И сега ходеха на моста и седяха на капията, както открай време е било, минаваха по него за своите всекидневни работи, но посоката и начинът на тяхното пътуване се определяше от новите времена. И бързо, и леко се помириха с мисълта, че пътят през моста не води вече към широкия свят и че той не е онова, което е бил някога: връзка на Изтока със Запада. По-точно казано, повечето хора дори не мислеха за това.

Но мостът продължаваше да стои такъв, какъвто е бил открай време, с вечната младост на голямата идея и доброто, велико човешко дело, което не знае остаряване и промяна и което, поне така изглежда, не споделя съдбата на преходните неща на тоя свят.