Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Дрини ћуприја, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2015)
Корекция
tonysd (2015)

Издание:

Иво Андрич

Мостът на Дрина

 

Иво Андрић

ИЗАБРАНА ДЕЛА III

НА ДРИНИ ЋУПРИЈА

Просвета — Свјетлост

1958

 

Издателство „Народна култура“, София, 1964

История

  1. — Добавяне

XXI

Най-после настъпи и 1914 година, последната година от хрониката за моста на Дрина. Настъпи както всички по-раншни години, с мирния ход на земното време, но с глух ехтеж на все по-нови и все по-необикновени събития, които като вълни преливаха едно през друго.

Толкова божи години бяха минали над градчето край моста и толкова още щяха да минат. Били са и ще бъдат различни, но годината 1914 ще остане завинаги сама за себе си. Така поне изглежда на ония, които я преживяха. Струва им се, че никога, колкото и да се е говорило и писало за това, не ще могат или не ще смеят да разкажат всичко, което бяха видели тогава там на дъното на човешките съдби, отвъд времето и под събитията. Кой ще изрази и преповтори (така мислят те!) ония общи тръпки, които внезапно разтърсиха масите и които от живите същества почнаха да се пренасят и на мъртвите неща, на пространствата и на сградите? Как да се опише онова вълнение у хората, което стигаше от немия животински страх до самоубийственото въодушевление, от най-ниските нагони на кръвопролитието и подлия грабеж до най-висшите подвизи на светителско пожертвувание, в които човек превъзмогва себе си и за миг стига сферите на висши светове с други закони? Никога не ще може да се разкаже това, защото оня, който го видя и преживя, занемя, а мъртвите и без това не могат да говорят. Това са неща, които не се разказват, а се забравят. Защото, ако не се забравяха, как щяха да се повтарят?

Това лято на 1914 година, когато господарите на човешките съдбини поведоха европейското човечество от игрищата на общото гласоподаване към приготвената от по-рано арена на обща военна повинност, градчето представляваше малък, но видим образец на първите симптоми на едно заболяване, което с време щеше да стане европейско, после световно и общо. Това беше границата между две епохи в човешката история и оттук много по-лесно се виждаше краят на тази, която приключваше, отколкото започването на новата, която се откриваше. Тогава за насилието все още се търсеше оправдание, а за зверствата — име, заето от духовната съкровищница на миналия век. Всичко, което ставаше, имаше все още изглед на привидно величие и чар на първенство, оня страшен, краткотраен и неизразим чар, който по-късно така се изпари, че дори ония, които дотогава така живо го чувствуваха, не могат повече да го възстановят в паметта си.

Но всичко това са неща, които споменаваме между другото и които поетите и учените в бъдните времена ще проучат, обяснят и възкресят със средства и начини, които ние не подозираме, но с яснота, свобода и смелост на духа, които ще бъдат далеко над нашите. Вероятно за тях ще бъде лесно да намерят обяснение и за тая чудна година и да отредят истинското й място в историята и развоя на човечеството. Тук за нас тя е само и преди всичко годината, която беше съдбоносна за моста на Дрина.

Лятото на 1914 година ще остане в паметта на всички, които го преживяха тук, като най-светлото и най-хубаво лято, което помнят, защото в тяхното съзнание то сияе и пламти върху цял един гигантски и мрачен хоризонт от страдания и нещастия, който се простира до безкрая.

А това лято наистина започна добре, по-добре от толкова предишни. Сливите родиха, както отдавна не бяха раждали, а житата потръгнаха добре. След десетина години безредия и сътресения хората се надяваха поне на затишие и добра година, която във всяко отношение би поправила загубите и несгодите на по-раншните. (Най-клетата и най-трагична слабост на човека е несъмнено неговата пълна неспособност да предвижда, което е в остра противоположност с толкова негови дарби, умения и познания.)

И дойде тая изключителна година при особено щастливо и благоприятно взаимодействие на слънчевата светлина и земната влага, а вишеградската долина затрептя от обилие на сили и всеобща потреба от раждане. Земята избуя и всичко, което бе в нея още живо, напъпи, разлисти се, цъфна и донесе стократен плод.

Хубаво е да се вижда тоя дъх на плодородие как трепти като топла синкава мъглица над всяка бразда и всяка бучка пръст. Кравите и козите разкрачват задните си нозе и вървят с мъка от тежкото, набъбнало виме. Бялата риба, която в началото на всяко лято идва на ята по Рзав, за да хвърли хайвера си в устието, е надошла в такова количество, че децата я ловят из плитчините с кофички и я изхвърлят на брега. И порестият камък на моста е овлажнял и набъбнал като жив от някаква сила и изобилие, бликнала от земята и затрептяла над цялото градче като радостна топлина, в която всичко по-бързо диша и по-бързо избуява.

Не са чести такива лета във вишеградската долина. Но когато някое от тях дойде, хората забравят всяко зло, което е минало, и не помислят за онова, което може да дойде; живеят утроения живот на тая долина, в която е слязла благодатта на плодородието, и самите те са само част от тая игра на влага, топлина и бликнали сокове.

И селянинът, който винаги намира повод да се оплаква от нещо, трябва да признае, че годината е тръгнала добре, само че при всяка похвална дума добавя: „Ако продължи така…“ Хората от чаршията тогава стремглаво се хвърлят и страстно потъват в работа като пчели и бръмбари в чашките на цветята. Разпръсват се по селата около градчето да капарират житото на клас и необраните сливи по дърветата. Селянинът, объркан от тоя наплив на лукави клиенти, както и от голямото и необикновено плодородие, стои пред дървото, което вече се огъва от плод, или край нивата, която се люлее, и не може да бъде достатъчно предпазлив и издръжлив да устои пред гражданина, който се е вкопчил в него. А тая предпазливост и издръжливост дават на неговото лице напрегнат и загрижен израз, подобен като брат близнак на оная тъжна маска, която лицата на селяните носят в неплодородни години.

При големите и богати газди селянинът отива на крака. В пазарен ден дюкянът на газда Павле Ранкович е пълен със селяни, на които трябват пари. Също така и предприятието на газда Санто Папо, който отдавна е пръв между вишеградските евреи. (Защото, въпреки че отдавна съществуват банки и възможности за кредит срещу ипотека, селяните, особено по-старите, предпочитат да заборчават по някогашния начин пред градските газди, от които купуваха стоки и към които и бащите им са заборчавали.)

Складът на Санто е един от най-големите и най-солидните във вишеградската чаршия. Зидан е от твърд камък с дебели стени и под от каменни плочи. Тежката врата и капаците на прозорците са от ковано желязо, а на високите и тесни прозорци има дебели и гъсти решетки.

Предната част от склада служи за дюкян. По стените има дълбоки дървени рафтове, пълни с емайлирани съдове. На тавана, който е необикновено висок и се губи в мрака, са окачени по-леки предмети: фенери от всякаква големина, джезвета, кафези, капани за мишки и други неща, плетени от тел. Всичко това свързано на големи гроздове. Около дългия тезгях грамади сандъци с гвоздеи, торби с цимент, гипс и разни бои; мотики, лопати и търнокопи без дръжки, нанизани на тел в тежки гердани. В ъглите големи тенекиени съдове с газ, лак, терпентин и безир. Тук и сред лято е хладно, и по пладне мрачно.

По-голямата част от стоката обаче се намира в помещенията, които са зад дюкяна и за които води нисък отвор с желязна врата. Тук е тежката стока: железни печки, шини, траверси, палешници, кюскии и други големи инструменти. Всичко е наслагано на големи купища, така че между стоките минават само тесни пътеки както между високи стени. Тук владее вечен мрак и не се влиза без фенер.

От тежките зидове, каменния под и натрупаната железария удря студен лют дъх на камък и метал, който нищо не може да прогони и загрее. Тоя дъх за няколко години прави румените и жизнерадостни чираци мълчаливи, бледи и посърнали, но опитни и пестеливи дългогодишни калфи. Без съмнение, той е тежък и вреден и за поколенията на собственика, но в същото време им е и сладък, и мил като чувство за собственост и мисъл за печалба, и извор на богатство.

Човекът, който сега седи пред малката масичка в предната част на тоя хладен и мрачен склад до голяма стоманена каса марка „Вертхайм“, не прилича по нищо на оня буен и жизнерадостен Санто, който някога, преди трийсет години, умееше така свойски да вика: „Ром за Чоркан!“ Променили са го годините и работата в склада. Той е пълен, тежък, прежълтял; около очите тъмни кръгове, които се спускат до средата на лицето; зрението му е отслабнало; неговите черни и силно изпъкнали очи, които гледат през очила с дебели стъкла и метални рамки, имат някакъв строг и боязлив израз. Още носи вишнев фес, като единствен остатък от някогашната турска носия. Неговият баща, газда Менто Папо, дребен и побелял старец на осемдесет години, още добре се държи, само зрението му е изневерило. Той наминава в склада, когато денят е слънчев. Със своите сълзливи очи, които сякаш сега ще изтекат зад дебелите стъкла, поглежда сина си на касата и внука зад тезгяха, вдъхва дъха на склада и се връща с бавни крачки в къщи, като се държи с дясната си ръка за рамото на своя десетгодишен правнук.

Санто има шест дъщери и петима синове, по-голямата част от които са омъжени и оженени. Най-старият му син Рафо има вече отраснали деца и помага на баща си в склада. Един от Рафовите синове, който носи дядовото си име, следва вече в Сараевската гимназия. Той е бледо, късогледо, тънко и високо момче, което още от осемгодишната си възраст декламира съвършено Змайевите стихотворения на училищните забави, но иначе лошо се учи, не обича да ходи в синагогата, нито да помага през ваканциите в склада на дядо си, а казва, че ще стане актьор или нещо друго славно и необикновено.

Газда Санто седи прегърбен над големия, доста изръфан и мазен тефтер с азбучен указател, а до него на празен сандък от гвоздеи клечи селянинът Ибро Кемалович от Узавница. Газда Санто събира колко вече дължи Ибро и според това колко и при какви условия може сега да получи нов заем.

Синкуента, синкуента и очо… синкуента и очо… сесиента трес… — шепне газда Санто, като събира на испански.

А селянинът го гледа със загрижено очакване, сякаш се отнася до магия, а не до сметка, която той знае до пара и носи в главата си и насън. Когато Санто каже сбора на дълга с лихвата, селянинът бавно процежда през зъби: „Дали ще е така!“ само за да спечели време да свери на ум своята сметка със Сантовата.

— Така, Ибро ага, и никак другояче — отговаря Санто със своята осветена за такива случаи формула.

След като така в съгласие установят досегашния дълг, селянинът трябва да поиска нов заем и Санто да определи своите възможности и условия. Само че това не става нито лесно, нито бързо. Помежду им тогава потича разговор, който до най-големи подробности прилича на разговорите, дето преди петдесетина години така, преди жетва, е водил на същото място бащата на Ибро от Узавница със Сантовия баща Менто. Истинският и главен предмет на разговора трябва да дойде в пороя на думите, които сами по себе си нищо не значат и изглеждат съвсем излишни, почти безсмислени. Неосведоменият човек, който би ги гледал и слушал отстрани, може да си помисли, че разговорът не е за заем и пари. Така поне изглежда от време на време.

— Сливите родиха и емишът се наплоди у нас както в никоя друга околия — казва Санто. — Ще бъде година, каквато отдавна не е имало.

— Да, шукюр, доста е родило; пък ако даде Аллах да продължи така, ще има и емиш, и хляб; не е да няма. Само кой ще му знае цената — казва загрижено селянинът, като търка с пръст шева на потурите си от груб зелен шаек и гледа под око Санто.

— Сега не се знае, но когато го свалиш във Вишеград, ще се разбере. Нали знаеш какво казват, цената е в ръцете на сайбията.

— Така е. Ако е рекъл бог да дава… — пак поставя условие селянинът.

— Е, без божия воля, хелбете, нит’ се бере, нит’ се жъне; колкото и да трепери човек над онова, което е посял, нищо не чини, ако няма божия благословия — прекъсва го Санто и показва с ръка към висините, отдето трябва да дойде тая благословия, някъде над високия и черен дюкянски таван, по който висят на снопове тенекиени селски фенери от всякаква големина и друга дребна стока.

— Не чини, валахи, право казваш — въздиша Ибро, — чоек посади и посее, но все едно, тако ми великия и единствен бог, че по вода го е пуснал; и окопаваш го, и плевиш, и подрязваш, и чистиш. Но не! Ако не е писано, няма да видиш хаир от него. Но ако даде бог да се събере берекетът, никому няма да е криво, чоек може да се отборчи и пак да се заборчи. Само здраве да дава бог!

— Ааа, здраве преди всичко. Със здравето нищо не може да се сравнява. Такъв е тоя пусти човек: всичко му дай, а му вземи здравето и като че нищо не си му дал — уверява Санто, като направлява разговора точно в тая насока.

Тогава и селянинът изказва гледището си за здравето, което е също толкова общо и познато, както и Сантовото. И за миг изглежда, като че целият разговор ще се изгуби в незначителни неща и общи приказки. Но в подходящ миг, като по някакъв стар церемониал, той пак се връща на изходната точка. Чак тогава става спогодбата за новия заем, за големината на сумата, за лихвата, срока и начина на плащането. Обясняват се дълго, ту живо, ту тихо и загрижено, но накрая се споразумяват и спогаждат. Тогава Санто става, изважда от джоба си ключове на верижка и без да ги отделя от нея, отключва касата, която най-напред щраква, а след това се отваря бавно и тържествено и както всички големи каси се затваря с фин металически шум като въздишка. Преброява парите на селянина чак до последния меден хелер, все така грижливо и внимателно, някак тъжно, тържествено. И тогава извиква, но много по-живо, с променен глас:

— Е, точно ли е така и сладко ли ти е, Ибро ага?

— Да, сполай — казва тихо и замислено селянинът.

— Да даде бог да е хаирлия и берекетлия! Па със здраве и приятелство пак да се видим — казва Санто вече съвсем живо и весело. И изпраща внучето си да поръча на кафеджията отсреща две кафета — „едно горчиво и едно сладко“.

А друг селянин вече чака пред дюкяна да му дойде ред за същата работа и за подобни сметки.

С тия селяни и техните сметки за бъдещата жътва и беритба чак до мрачното дъно на Сантовия склад прониква топлият и тежък дъх на изключително плодородната година. От него стоманената зелена каса се изпотява, а Санто разтваря с показалец ризата около угоения си жълт и мек врат и бърше с кърпичка запотените стъкла на очилата си.

Така се задаваше това лято на кръгозора.

И все пак в самото начало на това благословено лято падна лека сянка на страх и скръб. С първите пролетни дни в Увац, малко селище на бившата турско-австрийска, а сега сръбско-австрийска граница, се появи епидемия от коремен тиф. Тъй като мястото е на границата, а два случая от тиф имаше и в самата жандармерийска казарма, вишеградският военен лекар д-р Балаш тръгна с един санитар и потребните лекарства за Увац. Лекарят веднага вещо и решително направи всичко необходимо, за да се изолират болните, и сам надзираваше гледането им. Така от петнайсетина болни умряха само двама, а заразата бе ограничена в село Увац и унищожена още в самото начало. Последният, който се разболя, беше самият д-р Балаш. Необяснимият начин, по който се бе заразил, краткото боледуване, неочакваните усложнения и бързата смърт — всичко това носеше печат на изключителна трагичност.

Поради опасността от зараза младият лекар трябваше да бъде погребан в Увац. Госпожа Бауер с мъжа си и още неколцина офицери присъствува на погребението. Тя нареди над гроба на лекаря да се издигне паметник от грубо дялан камък. А веднага след това напусна градчето и мъжа си. В града се шепнеше, че е отишла в някакъв санаториум край Виена. По-точно това се шепнеше между градските девойки, а по-старите хора, щом мина всяка опасност и бяха отменени всички мерки, свързани с епидемията, забравиха и лекаря, и полковнишата. Прости и неучени, нашите девойки даже не знаеха какво точно значи санаториум, но знаеха добре какво значи, когато двама души ходят по пътеките и склоновете така, както доскоро ходеха лекарят и полковнишата. И като изговаряха тая дума в своите интимни момински разговори за нещастната двойка, те искаха това, което се нарича санаториум, да е някое тайнствено, далечно и тъжно място, дето хубавите и грешни жени изкупуват своята непозволена любов.

А това изключително богато и блестящо лято растеше и зрееше над полетата и хълмовете около града. Привечер прозорците на офицерското казино над реката, до моста, са осветени и широко отворени, както и миналото лято, само че през тях не звучат цигулката и пианото. На своята маса сред неколцина старши офицери седи полковник Бауер, добродушен, засмян, изпотен от лятната горещина и черното вино.

На капията седят в топлата нощ и пеят младежите от града. Наближава краят на юни и както всяко лято очакват учениците и студентите. В такива нощи времето на капията изглежда, че стои, а животът тече и избуява, безкраен, богат и лек, и не може да се предвиди докога ще трае и расте така.

Главните улици по това време на нощта са осветени, защото още от тая пролет градчето има електрическо осветление. Преди година построиха на реката, на два километра от града, електрическа дъскорезница и до нея фабрика, която преработва чамовите отпадъци, добива от тях терпентин и в същото време произвежда колофон. Фабриката сключи договор с общината да осветява градските улици от своята централа. Така изчезнаха зелените фенери с петролни лампи и високият Ферхат, който ги чистеше и палеше. Главната улица, която минава през целия град от моста до новата махала, е осветена с големи лампи от млечнобяло стъкло, а страничните улици, които се разклоняват вляво и дясно от нея и криволичат около Бикавац или се изкачват на Мейдан и Околища — с малки обикновени крушки. Между тия еднакво светли редове се простират неправилни тъмни места. Това са дворовете или просторните градини по склоновете.

В една от тия тъмни градини седят учителката Зорка и Никола Гласинчанин.

Миналогодишното скъсване между тях, когато през време на лятната ваканция дойде Стикович, трая дълго, чак до началото на новата година. Тогава в Сръбския дом, както всяка зима, почнаха приготовленията за светосавската забава, с концерт и театрално представление. В тия приготовления участвуваха и Зорка, и Гласинчанин и те, като се връщаха у дома от репетициите, си проговориха за пръв път след миналото лято. Тия разговори в началото бяха кратки, въздържани и опърничави. Но те не престанаха да се виждат и да разговарят, защото младите хора предпочитат любовните свади, даже и най-горчивите и безнадеждните, пред самотата и скуката, лишени от любовни игри и мисли. Някъде в тия безкрайни препирни те се помириха, но и сами не забелязаха кога и как. Сега вече, в тия топли летни нощи, се срещат редовно. Пак понякога между тях изскача образът на отсъствуващия Стикович и отново пламва целият спор без разрешение, но той не ги отдалечава или разделя, докато всяко помирение още повече ги сближава.

Сега седят в топлата тъма на един стар, съборен орехов дънер и като следват всеки своите мисли, гледат големите и малки светлини долу в града, край реката, която равномерно шуми. Гласинчанин, който дълго е говорил, е замълчал за миг. Зорка, която бе мълчала цялата вечер, продължава да мълчи, както умеят да мълчат само жените, когато разплитат в себе си своята любовна грижа, която за тях е по-важна и по-неотложна от всичко в живота.

Когато миналата година по това време се появи Стикович, тя помисли, че пред нея завинаги се разтваря необятният рай на любовното щастие, в който пълното сродство на чувствата и съгласуването на желанията и мислите имат сладостта на целувката и дължината на човешкия живот. Но тая илюзия не трая дълго. Колкото и да беше неопитна и опиянена, тя не можеше да не забележи, че тоя човек бързо пламва, но също така бързо гасне, и то по някакви свои собствени закони, без никакво отношение към нея и без връзка с онова, което тя счита за по-голямо и по-важно и от себе си, и от него. И си замина почти без сбогом. Тя остана в мъчително недоумение, от което боледува като от скрита рана. Писмото, което получи от него, беше съвсем кратко, един малък образец на литературно изкуство, но отмерено като адвокатско мнение и ясно и прозрачно като празен стъклен съд. В него се говореше за тяхната любов, но така, сякаш двамата почиват вече от сто години като славни покойници всеки в своя гроб. На сърдечното и топло писмо, което тя му изпрати, пристигна в отговор една картичка: „В работа и грижи, които ме разкъсват и измъчват, мисля за тебе като за тиха вишеградска нощ, пълна с речен шум и мирис на невидими треви.“ И това беше всичко. Напразно тя искаше да си спомни кога е чувала тоя речен шум и усетила мириса на невидимите треви. Това съществува само в неговата картичка. Във всеки случай тя не си спомня това, както той, изглежда, не си спомня всичко останало, което се случи между тях. Съзнанието и се помрачаваше при мисълта, че се е излъгала и са я излъгали, но след това пак се утешаваше с нещо, което и сама не знаеше какво е и което беше по-малко вероятно от чудо. „Странен е — казваше си тя, — чужд и студен, себичен, своенравен и сметкаджия, но може би всички изключителни мъже са такива.“ Във всеки случай това прилича повече на мъка, отколкото на любов. По това как се затваряше в себе си и страдаше в най-дълбоката си същина, тя чувствуваше, че цялата тежест на събудената от него любов лежи върху нея, а той се губи някъде в мъглата и далечината, които тя не смее да назове с истинското им име. Защото и когато е напълно разочарована, влюбената жена обича своята любов като неродено дете. Стегна сърцето си и не отговори на тая картичка. Но след дълго мълчание от два месеца дойде нова картичка. Пишеше й от някакво високо място в Алпите: „На височина две хиляди метра, обкръжен от хора от разни езици и народности, гледам безкрайния кръгозор и мисля за тебе и за изминалото лято“. Това и за нейните години, и за нейната малка опитност бе достатъчно. Ако беше писано: „Нито съм те обичал, нито те обичам, нито ще мога някога да те обичам“ — за нея нямаше да бъде нито по-ясно, нито по-тежко. Защото, в края на краищата, работата се отнася до любовта, а не до далечните спомени, нито от каква височина над морското равнище пише човек и какви хора се движат около него, и на какви езици говорят. Но любов няма!

Сираче без баща и майка, Зорка беше отраснала тук, в къщата на едни свои роднини. А когато завърши Сараевската учителска школа, получи място във Вишеград и се завърна в същата къща на тия имотни, но прости хора, с които нищо не я свързваше.

Зорка побледня и отслабна, затвори се в себе си и никому не се довери, нито отговори на коледната му честитка, също така кратка, студена и стилно безупречна. Искаше сама за себе си, без ничия помощ и утеха да разгледа своята вина и срам, но каквато беше слаба, поразена, млада, неука и неопитна, заплиташе се все повече в тая объркана мрежа от истински преживявания и големи желания, от свои мисли и негови непонятни и нечовешки постъпки. Ако можеше да запита някого или да се посъветва с когото и да било, би й било несъмнено по-леко, но срамът не й позволяваше това. И без това често й се струваше, че целият град знае за нейното разочарование и че я парят злоради и подигравателни погледи, когато минава през чаршията. Нийде обяснение, нито при хората, нито в книгите. А сама не умее да си обясни нищо. Ако наистина не я е обичал, защо бе цялата оная комедия от страстни думи и уверения по време на миналогодишната ваканция? Защо беше тогава оная сцена на училищните чинове, която само с любов може да се оправдае и брани, а без нея пада в блатото на непоносимото унижение? Възможно ли е да има хора, които толкова малко уважават себе си и другите, та така леко се впускат в подобна игра? Какво ги кара, ако не любовта? Защо бяха тогава тия негови огнени погледи, неговият горещ, прекъсван дъх и бурни целувки? Какво е това, ако не любов? А не е любов! Това вижда по-добре и по-ясно, отколкото желае. Но точно с това не може да се помири завинаги и истински. (Кой ли някога напълно се е помирил с това?) Естествен край на всички тия вътрешни терзания беше мисълта за смъртта, която дебне всякога по крайните издънки на всеки наш сън за щастие. Да умре, мислеше Зорка, да се хвърли от капията в реката, уж случайно, без писма и прошки, без признания и унижения. „Да умра!“ — мислеше тя в последната секунда преди съня и с първия блясък на събуждането, сред най-оживения разговор и под маската на всяка усмивка. Всичко у нея говореше и повтаряше все същото: Да умре! Да умре! — но човек не умира, а живее с тая непоносима мисъл у себе си.

Облекчението дойде оттам, отдето най-малко смееше да се надява. Нейде към коледната ваканция скритата й мъка достигна своя връх. Такива мисли и такива въпроси без отговор тровят човека и го разсипват по-лошо от болест. Всички забелязаха лошите промени у нея и всички се загрижиха и я съветваха да се лекува — и роднините, и директорът й, приветлив човек с много деца, и другарките.

Щастливият случай пожела точно тогава да дойдат и репетициите за забавата и след дълги месеци отново да проговори с Гласинчанин. Дотогава той отбягваше всяка среща и разговор с нея. Но топлотата, която обикновено цари в наивните, но искрени театрални и музикални забави в малките селища, после светлите и студени нощи, в които се връщаха в къщи, всичко това помогна двамата млади и скарани хора да се приближат един към друг. Нея я тикаше към това нуждата да облекчи своята болка, а него — любовта, която, когато е така искрена и дълбока, лесно прощава и забравя.

Първите думи естествено бяха студени и опаки, двусмислени, и първите разговори — дълги, безизходни обяснения. Но и това донесе на девойката облекчение. За пръв път сега можеше да разговаря с жив човек за своята интимна, срамна мъка, без да трябва да признава най-срамните и най-болезнени подробности. Гласинчанин й говореше за това дълго и живо, но внимателно и топло, като пазеше гордостта й. И за Стикович не се изразяваше по-остро, отколкото бе неизбежно. Неговото обяснение бе такова, каквото го чухме оная нощ на капията. Кратко, сигурно и безпощадно. Стикович е роден егоист и чудовище, човек, който не може да обича никого и сам мъчен и незадоволен, докато е жив, ще мъчи всички, които се излъжат и сближат с него. За своята любов Гласинчанин не говореше много, но тя извираше от всяка дума, всеки поглед и движение. Девойката го слушаше най-често мълчаливо. Всичко й харесваше в тия разговори. След тях винаги чувствуваше как всичко у нея се разведря и успокоява. За пръв път след толкова месеци имаше часове на почивка от своите вътрешни бури и за пръв път успяваше да не гледа на себе си като на недостойно същество. Защото думите на младежа, пълни с любов и уважение, й показваха, че не е безвъзвратно изгубена и че нейното отчаяние е само една илюзия, както е бил илюзия и нейният лятошен любовен сън. Те я отвръщаха от оня мрачен свят, в който вече бе почнала да чезне, и я възвръщаха към живата човешка действителност, в която за всичко, или почти за всичко, има лек и помощ.

Разговорите продължиха и след светосавския празник. Измина зимата, а след нея и пролетта. Виждаха се всеки ден. С време девойката се съвзе, засили, оздравя и се преобрази бързо и естествено, както само младостта може. Така дойде и това плодно и неспокойно лято. Хората вече свикнаха да смятат Зорка и Гласинчанин за двама млади, които „се сглеждат“.

Наистина дългите приказки на Гласинчанин, които по-рано слушаше внимателно и пиеше като лек, сега й бяха по-малко интересни. Понякога чувствуваше като тежест тая нужда от взаимно доверяване и изповеди. Със страх и искрено учудване се питаше откъде е тая близост между тях, но тогава си спомняше, че през зимата той й бе „спасил душата“ и като овладяваше досадата си, слушаше го като добър длъжник, колкото може по-внимателно.

В тая лятна нощ той държеше ръката си върху нейната. (Това бе крайната граница на неговата скромна смелост.) Чрез тоя допир топлото богатство на нощта проникваше и у него. В такива мигове му е съвсем ясно какво голямо съкровище се крие в тая жена, а в същото време чувствува как горчивината и незадоволството от неговия живот се превръщат в плодна сила, достатъчна да изведе двама души до най-далечната цел, само ако любовта ги свърже и поддържа.

Изпълнен с тия чувства, в тая тъмнина, той не е вече и оня обикновен Гласинчанин, дребен чиновник от едно голямо предприятие във Вишеград, а някакъв друг човек, сигурен и силен, който се разпорежда със своя живот свободно и далновидно, защото за човека, изпълнен с истинска, голяма и всеотдайна любов, па макар и едностранна, се откриват хоризонти, явяват се възможности и пътища, които са непознати и завинаги затворени за толкова опитни, амбициозни и себични хора.

Той казва на жената до себе си:

— Мисля, че не се лъжа. Ако не в друго, то поне в това, защото тебе не мога да излъжа. Докато едни говорят и бръщолевят, а други работят и печелят, аз следя и наблюдавам всичко и все по-добре виждам, че тук няма живот. За дълго тук няма да има нито мир, нито ред, нито плодотворен труд. Нито стиковичите, нито хераците ще го създадат. Напротив, ще става още по-лошо. Трябва да се бяга оттук като от къща, която се събаря. Тия многобройни и объркани спасители, които се изпречват на всяка крачка, са най-добрият признак, че вървим към катастрофа. Щом не можем да помогнем, поне да се спасяваме.

Девойката мълчеше.

— Никога не съм ти говорил за това, но често и много съм мислил и нещичко съм направил. Ти знаеш, че Богдан Джурович, моят другар от Околища, е вече трета година в Америка. Още от миналата година аз си пиша с него. Показвал съм ти и портрета, който ми изпрати. Той ме вика при себе си и ми обещава сигурна работа и добри доходи. Зная, че не е нито леко, нито просто да се направи това, но мисля, че не е невъзможно. Аз съм мислил за всичко и всичко съм пресметнал. Ще продам всичко, което имам в Околища. Ако си съгласна, трябва да се венчаем колкото може по-скоро и без да казваме никому нищо, да отпътуваме за Загреб. Там има компания, която изпраща преселници в Америка. Там ще почакаме месец-два, докато Богдан ми изпрати affidavit. А през това време ще учим английски. Ако тук не успеем, поради моята военна повинност, ще се прехвърлим в Сърбия и оттам ще тръгнем. Всичко ще наредя така, че за тебе да е по-леко. А там, в Америка, ще работим и аз, и ти. Там има наши училища, за които трябват учителки. И аз ще намеря работа, защото там всички работи са открити и достъпни за всички. Ще бъдем свободни и щастливи. Всичко ще направя, само ако ти искаш… ако се съгласиш.

Тук младежът млъкна. Вместо отговор, тя сложи и двете си ръце в неговата. В това той почувствува израз на голяма благодарност. Но нейният отговор не беше нито „да“, нито „не“. Благодареше му за всичките грижи и внимание, за неговата безкрайна доброта и в името на тая доброта поиска само един месец, преди да даде окончателен отговор: до края на учебната година.

— Благодаря ти, Никола, благодаря! Ти си добър — шепнеше тя и стискаше ръцете му.

Отдолу, от капията, до тях стигаше младежко пеене. Това бяха вишеградски младежи, а може би и сараевски ученици. След петнайсетина дни ще дойдат и студентите от университетите. Дотогава тя не може да вземе никакво решение. От всичко я боли, най-много от добротата на тоя човек, но в тоя миг не може да каже „да“, дори да я режат на късове. На нищо не се надява, но само още веднъж да види „човека, който не може да люби никого“. Още веднъж, пък после да става каквото ще. Никола ще чака, тя знае това.

Те станаха и хванати за ръце, взеха полека да се спускат по стръмния път към моста, от който идваше песента.