Иво Андрич
Мостът на Дрина (7)

VII

Минаваше времето над моста и градчето с години, с десетки години. Настъпиха ония няколко десетилетия от средата на деветнадесето столетие, през които турското царство догаряше в тиха треска. Измервани с окото на съвременника, тези години изглеждаха относително мирни и щастливи, макар и в тях да имаше поводи за грижи и страхове, макар да връхлитаха и суши, и наводнения, и опасни зарази, и тревожни събития от всякакъв вид. Само че всичко това ставаше бавно, постепенно, с кратковременни гърчове между дълги затишия.

Границата между двата пашалъка, босненския и белградския, която минаваше над самото градче, през тия години почна все по-остро да се очертава и да получава вид и значение на държавна граница. А това променяше живота в целия край, дори и в градчето, влияеше на търговията, на съобщенията, на общото настроение на хората и отношенията между турци и сърби.

Старите турци се мръщеха, мигаха недоверчиво, сякаш искаха да пропъдят неприятно видение, сърдеха се, заплашваха, уговаряха, а след това с месеци забравяха нещата, докато неприятната действителност не ги подсетеше пак за това и не ги разтревожеше отново.

Така един пролетен ден един велетовски турчин, отгоре, от границата, седи на капията и възбудено разказва на събраните по-първи турци какво се е случило тия дни във Велетово.

Веднъж през зимата, разказваше велетовецът, над тяхното село дошъл чак от Арил страшният руянски сердар Йован Мичич с въоръжени хора и взел да оглежда и мери границата. Когато го запитали какво е наумил и какво прави тук, той отговорил дръзко, че никому няма да дава сметка, а най-малко на босненските потурнаци, но ако много искат да знаят, казал, пратил го бил коджа Милош да огледа къде ще мине границата и докъде ще захване Сърбия.

— Мислехме си — продължава велетовецът, — пиян влах, що не знае какво говори, а ние отдавна си го знаем какъв хайдутин и поганец е. Оставяме го и го забравяме. Но не минаха и два месеца и той пак дойде с цяла рота Милошеви сеймени и с царския мюбашир, мек и бледен стамболия. Не вярваме на очите си. Но мюбаширът ни потвърди всичко. Навежда очи от срам, но потвърждава. Така е, казва, от царския девлет е наредено Милош да управлява Сърбия за султаново здраве и да се тегли границата, та да се знае докъде стига управата му. Когато мюбашировите хора вземат да забиват колове по билото на Тетребица, Мичич мине и само скубе колчетата и мърмори след тях. Бесен влах (кучета му яли месата!), скача пред очите на мюбашира и му вика като на по-млад и го заплашва. Не е, казва, това границата; границата определиха султанът и руският цар и дадоха за това ферман на „княз“ Милош, тя сега върви от Лим направо към вишеградския мост и оттам нататък по Дрина; така че всичко това е Сърбия. Пък и това е, казва, само за някое време, защото после ще трябва да се мести по-нататък. Мюбаширът едва го успокои и там, над Велетово, туриха граница. И така остана поне засега. Само че оттогава у нас влезе безпокойство и страх някакъв, та не знаем нито какво да правим, ни къде да се денем. Разговаряхме с ужичани, но и те не знаят какво ще става и накъде отива това. А старият хаджи Зуко, който два пъти е ходил на Каябето и има над деветдесет години, казва, че няма да мине и един човешки живот, и границата ще отиде чак на Карадениз, на петнайсет дни път оттук.

Слушат по-първите вишеградски турци велетовеца. Наглед са спокойни, но в себе си са потресени и смутени. При неговите думи се раздвижват, без да искат, и се хващат с ръка за каменното седалище, сякаш някакво мощно, но невидимо течение бие отнякъде и помръдва моста под тях. Като се овладяват, те намират думи, с които омаловажават и принизяват значението на това събитие.

Те не обичат неприятните вести, нито тежки мисли, нито сериозните и грижовни разговори на капията, но и сами виждат, че това не мирише на добро; нито могат да отрекат онова, което велетовецът разправя, нито знаят как точно да го успокоят и утешат. Затуй едва изчакват селянинът да се завърне в своето високо Велетово заедно с неприятните вести, които е донесъл. Разбира се, с това грижата няма да стане по-малка, но ще се махне оттук. А когато човекът наистина си отиде, те бяха щастливи, че могат да се върнат към своите навици и да продължат да седят спокойно на капията, без тия разговори, от които животът става немил на човека и бъдещето му страшно, оставяйки времето да смекчи и намали тежестта на събитията, които се валяха зад ридовете.

И времето вършеше своето. Животът течеше наглед непроменен. Изминаха повече от тридесет години след тоя разговор на капията. Но колчетата, които царският мюбашир и руянският сердар бяха забили по границата, пуснаха корен, хванаха се и родиха късен, но за турците горчив плод: турците трябваше да напуснат и последните крепости в Сърбия. И един летен ден тъжна процесия бежанци от Ужице придойде на вишеградския мост.

Бяха ония топли дни с дълго приятно здрачаване на капията, когато турците от чаршията изпълват двете тераси над водата. В такива дни бостанът се носи тук с кошове. Узрелите пъпеши и дини се изстудяват цял ден, а надвечер почиващите хора ги купуват и ядат на софата. Обикновено двама се обзалагат дали динята вътре ще излезе червена или жълта. Тогава я разрязват и онзи, който губи, я плаща, а всички заедно я ядат в разговор и гръмогласни шеги.

От каменните плочи още струи дневна жега, а от водата вече лъха хладинка заедно със здрача. Реката блести по средата, а е засенчена и тъмнозелена край бреговете, под върбите и ракитака. Всички хълмове наоколо са румени от слънчевия залез, само че едни по-ярко, а други едва видимо. Зад тях, в цялата югозападна половина на амфитеатъра, който се открива пред погледа от капията, летни облаци, които непрестанно менят своя цвят. Тия облаци са една от великолепните гледки, които капията предлага лете. Щом денят заякне и слънцето отскочи, те се появяват иззад планините като гъсти, бели, сребристи и сиви маси, като фантастични земи, неправилни и многобройни куполи на разкошни сгради. И щом стигнат известна големина, те остават така през целия ден, неподвижни и тежки над напечените от слънцето височини край града. И турците, които в такива привечери седят на капията, имат постоянно пред очи тези облаци като бели копринени царски шатри, които извикват във въображението им образи и сцени от незнайни походи и войни и картини от някаква чудна неизмерима сила и разкош. Щом мракът угаси или разпръсне тия летни облаци около градчето, на небето се откриват нови магии от звезди и месечина.

Никога чудната и неповторима хубост на капията не може да се почувствува по-добре, отколкото през тия летни дни, в тоя час. Човек стои на нея като на вълшебна люлка: и над земята минава, и по водата плува, и в простора лети, и пак е здраво и сигурно свързан с града и със своята бяла къща тук, на склона, с градината и сливака около нея. На кафе и тютюн, голям брой скромни тукашни граждани, които нямат нищо друго, освен тези къщи и няколко дюкяна в чаршията, чувствуват в такива часове цялото богатство на света и безпределността на божиите дарове. Всичко това може да даде на хората и да го дава с векове една постройка, когато е хубава и здрава, замислена в добър час, поставена на истинското й място и успешно завършена.

И сега е такава привечер; изпълнена е с разговори, смях и шеги, които гражданите разменят помежду си или подхвърлят към минувачите.

Най-буйни и най-шумни шеги се пускат край един нисък, набит млад човек с чудна външност. Това е Салко Чоркан.

Чоркан е син на циганка и някакъв войник или офицер анадолец, който някога служеше в градчето, но го напусна още преди да му се роди тоя нежелан потомък. Скоро умря и майката, та детето израсна без никакъв близък. Хранеше го цялото градче; беше на всички и на никого. Прислужваше по дюкяните и къщите, извършваше работи, които никой не искаше да върши, чистеше канали и нужници и заравяше всичко, което умре или водата довлича. Никога не бе имал своя къща, нито семейно име, нито определено занятие. Ядеше, гдето свърне, на крак или пътем, спеше по таваните, обличаше се в шарени дрипи, които му даваха хората. Още от детинство бе изгубил лявото си око. Странен, добродушен, веселяк и пияница, той служеше на гражданите за шеги и присмех така, както и за работа.

Около Чоркан са се събрали неколцина младежи, търговски синове, смеят се и си правят с него груби шеги.

Въздухът мирише на зрял бостан и печено кафе. От големите каменни плочи, още топли от дневната жега, напръскани с вода и добре пометени, се вдига, топличък и ароматен, чудният дъх на капията, който заразява с безгрижие и унася в безволни мечти.

Миг между деня и нощта. Слънцето е залязло, но още не се е показала голямата звезда над Молевник. В такъв момент, когато и най-обикновените неща могат да се сторят видения, пълни с величие, страх и особено значение, на моста се появиха първите ужички бежанци.

Повечето мъже вървяха пеша, прашни и унили, а на дребни кончета се клатеха увити и забулени жени или невръстни деца, завързани между денкове или сандъци. По някой по-виден човек язди хубав кон, но с такъв погребален вървеж и наведена глава, че още по-силно изразява нещастието, което ги е докарало тук. Има и такива, които на връвчица водят коза. Някой носи агне в прегръдките си. Всички мълчат, дори и децата не плачат. Чуват се само тропотът на конските копита и човешките стъпки и еднообразното дрънчене на бакърените и дървени предмети върху претоварените коне.

Появата на тия уморени и разсипани хора изгаси мигом оживлението на капията. По-старите останаха по каменните пейки. Младите наставаха и направиха от двете страни на капията жива стена; между тях минаваше върволицата. Някои граждани само съчувствено гледаха бежанците и мълчаха, други им казваха мерхаба и се опитваха да ги спрат и почерпят с нещо, но те дори не поглеждаха предлаганите неща и едва отговаряха на поздравите. Само бързаха да стигнат по светло за нощуване на Околища.

Бяха всичко към сто и двайсет семейства. Повече от сто семейства отиваха в Сараево, гдето имало изгледи да бъдат настанени, а петнайсетина оставаха в градчето; повечето от тях имаха тук по някой свой.

Един-единствен от тия уморени хора, наглед сиромах, самотен човек, спря за миг на капията, напи се доволно с вода и прие предложената цигара. Беше целият бял от праха на пътя, очите му блестяха като в треска, а погледът му не можеше да спре на едно място. Като изпускаше с наслада дима, той въртеше наоколо пламнал, неприятен поглед, без да отговаря на боязливите и учтиви запитвания на отделни хора. Само изтри дългите си мустаци, благодари кратко и с горчивина, която умората и чувството за изоставеност оставят у човека, промърмори няколко думи, като гледаше едновременно всички с очи, които нищо не виждат.

— Вие си стоите тук на теферич и не знаете какво става зад Станишевци. Ето, ние побягнахме в турска земя, но къде ще бягате вие заедно с нас, когато и на това му дойде ред? Никой не знае, нито пък някой от вас мисли за това.

Човекът изведнъж престана да говори. Това, което каза, беше и много за безгрижните до преди малко хора, и малко за неговото огорчение, което не го оставяше нито да мълчи, нито да се изрази ясно. И той сам прекъсна неприятното мълчание, като се сбогува с благодарност и избърза да настигне върволицата. Всички взеха да изказват високо след него добри пожелания.

Цялата тая вечер над капията висна тежко настроение. Всички са мрачни и мълчаливи. И самият Чоркан седи ням и неподвижен на едно от каменните стъпала. Около него са разхвърляни кори от дините, които е изял при обзалагането. Потиснат е и тъжен, с наведен поглед и унесен, сякаш не вижда камъка пред себе си, а някаква далечина, която едва прозира. Хората почнаха да се разотиват по-рано от обикновено.

Но още на другия ден всичко е по старому, защото вишеградчани не обичат да помнят злото и не държат да имат грижи предварително; в кръвта им е залегнало съзнанието, че истинският живот е в покоя и би било глупаво и напразно човек да мъти редките случаи на затишие и да търси някакъв друг, по-траен, по-постоянен живот, какъвто не съществува.

През тия двайсет и пет години от средата на XIX век в Сараево на два пъти мори чума и веднъж холера. При тия случаи градчето се придържаше в напътствията, които според традицията още Мохамед бил дал на своите правоверни за държане в случай на епидемия: „Докато болестта върлува в едно място, не отивайте там, защото може да се заразите, а ако сте в място, гдето върлува болестта, не го напускайте, защото може да заразите другите.“ Но тъй като хората не се придържат и към най-спасителните напътствия, дори и когато идват от божи пратеник, ако не са принудени от „силата на властта“, в случай на „мор“ държавата ограничаваше или напълно преустановяваше пътническите и пощенски съобщения. Тогава животът на капията се променяше. Нямаше граждани, работни или безделници, замислени или развеселени, а на безлюдната софа отново идваше, както по време на бунтове и войни, стража от няколко заптиета. Те спираха пътниците, които идваха от Сараево, и ги връщаха с размахване на пушки и викове назад. Поемаха пощата от конниците, но с всички предпазни мерки. Тогава на капията палеха малък огън от „миризливо дърво“, което изпускаше обилен бял дим. Заптиетата подхващаха с клещи всяко писмо и го окадяваха на дима. Чак след това обеззаразените писма се отправяха нататък. Стока изобщо не се приемаше. Но главната грижа не бяха писмата, а живите хора. Всеки ден идваха по неколцина пътници, търговци, пратеници, скитници. До самия прелаз на моста ги причаква заптието и отдалече дава знак с ръка, че по-нататък не може да се върви. Пътникът спира, но почва да преговаря, да се оправдава и да обяснява своя случай. И всеки смята, че е крайно необходимо да го пуснат в града, и всеки уверява, че е здрав като дрян и няма никаква връзка с холерата, която е — „далеко да е хубавата й къща“ — там, негде в Сараево. С тия обяснения пътниците малко по малко стигат до средата на моста и се промъкват до капията. Тук се намесват в разговора и останалите заптиета и както разговарят на разстояние от няколко крачки, всички викат и ръкомахат. А викат и затова, защото, докато стоят по цял ден на капията, те пийват ракия и ядат чесън; техният служебен дълг им дава това право, защото се вярва, че и двете тия неща са добри против заразата; и те се ползуват нашироко от това право.

Много пътници се уморяват да молят и убеждават заптиетата и се връщат по друма за Околища смазани, без да си свършат работата. Но сред тях има и търпеливи, и настойчиви, та стоят на капията с часове и дебнат някой миг на слабост или невнимание или се надяват на невероятен и щастлив случай. Ако е тук случайно началникът на градските заптиета Салко Хедо, за пътника няма изгледи да постигне нещо. Хедо е оная истински свещена власт, която нито вижда, нито чува добре оногова, с когото говори, и се занимава с него само дотолкова, доколкото е потребно да му определи мястото, което му се пада по предписанията и наредбите. Докато прави това, той е сляп и глух, а когато свърши, става и ням. Напразно пътникът го умолява или ласкае:

— Салих ага, аз съм здрав…

— Е, тогава хайде със здраве, отдето си дошъл. Хайде да те няма!

С Хедо няма повече разговори. Но ако младите заптиета са сами, тогава може нещо и да стане. Колкото по-дълго стои пътникът на моста, колкото повече се надвиква, препира и разговаря с тях и им изказва своята мъка и това, заради което е тръгнал на път, както и всички останали мъки в своя живот, толкова той им става някак си по-близък и познат и все по-малко им прилича на човек, който може да има холера. Накрая някой от заптиетата предлага да занесе на когото трябва в града неговата поръка. Това е първата степен на отстъпление. Но пътникът знае, че работата не се върши с поръчение и че заптиетата, такива, каквито са сега, постоянно махмурлии и полупияни от лекуването с ракия, мъчно помнят и грешно предават много поръки. Затова провлича разговора, предлага подкуп, позовава се на бога и душата. И така, докато оня от заптиетата, комуто той е хвърлил око, не остане сам на капията. Тогава работата някак се нарежда. Добродушното заптие обърне лице към високия зид, сякаш чете старинния надпис, а ръцете си отметне на гърба и протегне дланта на дясната си ръка. Търпеливият пътник пусне уговорената сума в дланта на заптието, озърне се наляво и дясно, хукне през другата половина на моста и се изгуби в града. Заптието пак се връща на своето място, стрива чесън и го залива с ракия. Това го изпълва с някаква безгрижна и весела решителност и му дава сили да бди и пази градчето от холерата.

Но неволите не траят вечно (и в това те са еднакви с радостите), а минават или поне се сменят и се губят в забрава. А животът на капията се обновява всякога и въпреки всичко и мостът не се мени нито с годините, нито със столетията, нито с най-болезнените промени в човешките отношения. Всичко минава през него така, както неспокойната вода протича под неговите гладки, съвършени сводове.