Иво Андрич
Мостът на Дрина (17)

XVII

Но тук, край моста, в градчето, с което съдбата го бе свързала, назряваха плодовете на новите времена. Дойде 1908 година и с нея голямо безпокойство и някаква коварна заплаха, която оттогава вече не престана да потиска хората.

Всъщност това почна много по-рано: някак си с постройката на линията и първите години на новото столетие. Успоредно с повишаването на цените и оная неразгадаема, но явна игра на повдигане и падане на ценните книжа, дивидентите и парите, хората почнаха все повече и повече да говорят за политика.

Дотогава хората в градчето се занимаваха изключително с онова, което им бе близко и познато — със своята прехрана, своите развлечения, главно само с въпросите за своите семейства и своята махала, за града или верската общност, но винаги непосредствено и ограничено, без да гледат много напред или прекадено назад. Сега отново в разговорите все повече и повече се появяваха въпроси, които лежат някъде далече, извън тоя кръг. В Сараево бяха образувани верски и национални партии и организации, сръбски и мюсюлмански, а веднага след това се създадоха техни поделения в градчето. Идваха новите вестници, които почнаха да излизат в Сараево. Основани бяха читални и певчески дружества. Най-напред сръбско, после мюсюлманско, а накрая и еврейско.

Ученици от гимназията и студенти от университетите във Виена и Прага си идваха през ваканцията у дома и носеха нови книги, брошури и нов начин на изразяване. Със своя пример те показваха на младите вишеградчани, че езикът не трябва да стои постоянно зад зъбите и речта да остава винаги далече зад мисълта, както старите винаги бяха вярвали и поддържали. Появиха се имена на нови организации, религиозни и национални, на по-широки основи, със смело поставени цели, а след това и работнически. За пръв път тогава в града се чу думата „стачка“. Младите калфи се замислиха. Привечер на капията водеха помежду си тайнствени разговори и си разменяха малки брошурки без корици, със заглавия: „Що е социализъм“, „Осем часа работа, осем часа почивка, осем часа образование“, „Цели и пътища на световния пролетариат“.

На селяните се говореше по аграрния въпрос, за положението на изполичарите, за беглишките земи. Селяните слушаха, гледаха малко встрани, мърдаха едва забележимо мустаци и мръщеха чело, сякаш се мъчеха да запомнят всичко, та после да го обмислят насаме или да поговорят със своите.

Имаше доста граждани, които продължаваха предпазливо да мълчат или да отбиват подобни новини и подобна смелост в мислите и езика. Но повече от тях бяха ония, особено сред по-младите, бедните и безработните, които възприемаха всичко това като радостни намеци, що отговарят на техните дотогава мълчаливи и притаени вътрешни нужди и внасят в живота им онова велико и вълнуващо нещо, което досега им е липсвало. При четенето на речите и статиите, протестите и меморандумите на верските и партийните организации всеки от тях имаше чувството, че нещо у него се разплита, че кръгозорът му се разширява, мислите освобождават и силите свързват с други, далечни хора и сили, за които досега не е мислил. И вече почнаха да се гледат един друг от страна, от която досега не се бяха виждали. Накратко, струваше им се, че и с това животът става по-просторен, по-богат, че границите на недопустимото и невъзможното се отместват и че се откриват изгледи и възможности, каквито досега не е имало, и за оня, който досега не ги е имал.

Всъщност те и сега нямаха нещо ново, нито виждаха нещо по-добро, но можеха да хвърлят поглед изнад своето градско настояще, да имат вълнуващата илюзия на широта и сила. Навиците им не се променяха, начинът на живот и формите на общуване помежду им бяха същите, само в древния ритуал на безделно седене пред кафето, тютюна или ракията навлизаха идейни препирни, смели думи и нов начин на разговор. Хората почваха да се делят и събират, отблъскват и привличат по нови мерила и на нови основи, но със силата на старите страсти и древните нагони.

Сега и външните събития почнаха да намират отзвук в градчето. През 1903 година дойде промяната на престола в Сърбия, а след това промяната на режима в Турция. Градчето, което е на самата граница със Сърбия и недалеч от турската граница, но дълбоко свързано и с едната, и с другата от тия две страни, почувствува тия промени, преживя ги и ги изтълкува, макар че за тях не се говореше публично и не се казваше открито всичко, което се мисли и чувствува.

В градчето почна да се усеща по-оживена дейност и натиск на властта: най-напред на цивилната, а после и на военната. И то в съвсем нова форма: по-рано гледаха кой какво работи и как се държи, а сега разпитваха кой какво мисли и как се изразява. Все повече се увеличаваше броят на жандармите в граничните селища наоколо. В местното комендантство дойде специален офицер от разузнаването, личанин. Полицията арестуваше и глобяваше младежите за непредпазливи изказвания или забранени сръбски песни. Прогонваха съмнителните чужденци. И между самите граждани се стигаше до свади и побоища поради различие в мненията.

С прокарването на железопътната линия не само пътуването стана по-късо и превозът на стоки по-лек, но в същото време и събитията някак ускориха своя ход. Хората в градчето даже не забелязваха това, защото ускоряването ставаше постепенно и защото всички бяха обхванати от него. Хората свикваха с вълненията; възбудителните вести не бяха вече рядкост и изключение, а всекидневна храна и истинска потреба. Целокупният живот се устреми някъде, внезапно забърза, както речната вода се понася стремително, преди да се преломи и падне от стръмните скали и се превърне във водопад. Бяха изминали само четири години от минаването на първия влак през града, когато в един ноемврийски ден преди пладне на капията под самата плоча с турския надпис бе залепено голямо бяло обявление. Залепи го служителят при околийското управление Драго. Най-напред се събраха деца и хора без работа, а после почнаха да идват и други. Грамотните четяха на глас, като сричаха и спираха при чуждите изрази и новоизковани фрази. Останалите слушаха мълчаливо и с наведени очи и след като чуеха и постояха малко, отиваха си, без да вдигат поглед от земята, като прокарваха длан през мустаците и брадата си, сякаш изтриваха думата, която за малко не са изговорили.

След като направи обедната си молитва, дойде и Али ходжа, като само препречи с дърво вратата на дюкяна в знак, че е затворено. Тоя път възванието не беше и на турски език, та ходжата не можеше да го прочете. Едно момче четеше на глас напълно механично, както в училище.

„ВЪЗВАНИЕ

към народа на Босна и Херцеговина

Ние, Франц Йосиф I, император на Австрия, крал на Чехия и т.н. и апо-апостолически крал на Унгария, към жителите на Босна и Херцеговина:

Когато преди едно по-поколение нашите войски преминаха границата на вашите земи…“

Али ходжа усети как го засърбя дясното ухо под бялата ахмедия и, сякаш бе вчера, пред очите си видя свадата с Караманлията, насилието, което тогава бе извършено над него, и червения кръст, който плува в сълзите му, докато швабският войник внимателно го отковава, после белия афиш с тогавашното възвание към народа.

Момчето четеше нататък:

„… дадено ви бе ув-ув-ерение, че ние не сме дошли като неприятели, а като ваши приятели, с твъ-твърдата воля да премахнем всички злини, които вече толкова години тежко потискаха вашето о-о-оте-че-ство.

Тая дума, дадена ви в оня се-сериозен мо-момент…“

Всички гракнаха върху неопитния четец, който, смутен и почервенял, се изгуби между хората, а на негово място дойде някакъв непознат човек с кожено палто, сякаш беше чакал това, и почна да чете бързо и гладко, като молитва, която отдавна знае наизуст:

„Тая дума, дадена ви в оня сериозен момент, беше наистина удържана. Нашето правителство винаги сериозно се е старало, работейки грижливо в мир и законност, да изведе вашата страна към щастливо бъдеще.

И Ние, за Наша голяма радост, смеем открито да кажем: семето, което бе хвърлено в браздите на разораната почва, даде богати кълнове. И вие сами би трябвало да схванете това като благодат: че редът и сигурността замениха насилието и потисничеството, че трудът и животът се намират в постоянно развитие, че се прояви благородното влияние на увеличената образованост и че под закрилата на установената власт всеки може да се радва на плодовете на своя труд.

Неотменим дълг на всички Нас е да продължим неуморно да крачим напред по тоя път.

Като имаме тая цел пред очите си, смятаме, че е дошло време да дадем на жителите на двете страни ново доказателство за нашето доверие в тяхната политическа зрелост. За да издигнем Босна и Херцеговина на по-висша степен в политическия живот, Ние решихме да дадем на двете страни конституционни институции — които ще отговарят на условията и общите им интереси — и по тоя начин да създадем законна основа за представителство на техните желания и нужди.

Нека се чува и нашата дума, когато занапред се решават въпроси относно вашата родина, която, както досега, ще има самостоятелно управление.

Но първото необходимо условие за въвеждането на тая държавна конституция с да се определи ясно и несъмнено правното положение на двете страни. По тия причини, както и като държим за връзките, които от старо време са съществували между Нашите прославени прадеди на унгарския престол и тия земи, Ние простираме своето право на суверенитет върху Босна и Херцеговина и искаме и в тези земи да се прилага Нашето право на наследство, което се прилага в Нашия дом.

Така жителите на двете страни ще се радват на цялото благоволение, което могат да им предложат трайно утвърдените досегашни връзки. Новата уредба ще бъде гаранция, че просветата и благосъстоянието на вашето отечество ще намерят сигурно огнище.

Жители на Босна и Херцеговина!

Между многото грижи, които окръжават Нашия престол, в бъдеще не ще бъде на последно място грижата за вашето материално и духовно добруване. Възвишената мисъл за равноправие на всички пред законите; сътрудничество при изработването на законите и в управлението на страната; еднаква защита на всички вероизповедания, езици и национални особености — на всичките тия велики блага ще се радвате в пълна мяра.

Свободата на отделната личност и доброто на общността — това ще бъде пътеводната звезда на Нашето правителство в двете страни…“

С полуотворена уста и наведена глава Али ходжа слушаше тия в по-голямата си част необикновени или непознати думи, а и ония, които сами по себе си не му бяха чужди, му се струваха в тоя ред някак чудни и неразбираеми: „Семето… хвърлено в браздите на разораната почва“, „необходимо условие за въвеждането на тая държавна конституция е да се определи ясно и несъмнено правното положение…“, „пътеводната звезда на Нашето правителство…“ Да, това са пак „царските думи“! При всяка от тях пред вътрешния поглед на ходжата ту се открива някакъв далечен, необикновен и опасен хоризонт, ту се спуска някаква завеса, черна и оловна, пред самите му зеници. Така едно по друго: или не вижда нищо, или вижда нещо, което не разбира и което не предвещава добро. В тоя живот нищо не е изключено и всяко чудо е възможно. Ето как човек може внимателно да слуша и нищо отделно да не разбира, а всичко заедно да схваща напълно и да разбере правилно! Това семе, тая звезда, тия грижи на престола — всичко можеше да бъде на някакъв чужд език и ходжата, струваше му се, би разбрал какво искат да кажат и да постигнат с тях. Това са царете, които вече трийсет години се провикват през държави и градове и над главите на своите народи. А тежка е всяка дума във всяко възвание на всеки цар. Държавите се разкъсват, глави летят от тях. Това се казва „семе… звезда… грижи на престола“, за да не трябва да се нарече с истинското му име и така, както си е: че и държавите, и провинциите, а с тях и живите хора и техните селища минават от ръка на ръка, като дребни пари, че правоверният и добронамерен човек не намира на земята дори толкова мир, колкото му трябва за неговия кратък живот, че и неговото положение и имот се менят независимо от него и противно на неговите желания и най-добри намерения.

Али ходжа слуша и все му се струва, че това са същите ония думи от преди трийсет години, същата оловна тежест в гърдите, същата поръка, че тяхната е свършена, че „турската свещ е догоряла“, само че трябва да им се повтаря, защото няма да разберат и да видят, а сами ще се лъжат и правят на глупаци.

„… И вие безспорно ще се покажете достойни за доверието, което ви се оказва, и благородното съгласие между владетеля и народа, тоя най-драгоценен залог за всеки държавен напредък, винаги ще придружава Нашето общо дело.“

Издадено в Нашия главен кралски и императорски град Будапеща.

Франц Йосиф, със собствената си ръка.

Така завърши четенето човекът с коженото палто и изведнъж неочаквано и силно се провикна:

— Да живее негово величество нашият император!

— Да живее! — извика като нагласен високият Ферхат, който пали общинските фенери.

Всички останали в същия миг мълчаливо се разотидоха.

Още не бе паднала добре нощта на тоя ден, когато голямото бяло възвание бе скъсано и хвърлено в Дрина. На другия ден арестуваха неколцина сръбски младежи по подозрение, че те са направили това, а на капията отново залепиха бял афиш и до него поставиха общински стражар.

Щом една власт усети потребност да обещава на своите граждани мир и благоденствие посредством афиши, трябва да се внимава и да се очаква противното. Още към края на октомври взе да пристига войска, и то не само с влакове, а и по стария изоставен път. Както преди трийсет години тя се спускаше по стръмния път от Сараево и през моста влизаше в градчето с оръжие и обози. Имаше всякакви родове войски освен конница. Всички казарми бяха пълни. Лагеруваха на палатки. Непрекъснато идваха нови части, задържаха се по няколко дни в града, а след това се настаняваха по селата край границата със Сърбия. Повечето войници бяха запасни, от различни народности, с доста пари. Купуваха си дребни неща по дюкяните и плодове и шекерлемета от ъглите. Цените се покачваха. Сеното и ечемикът изчезнаха съвсем. По височините около града почнаха да вдигат укрепления. И на самия мост почнаха странни неща. На средата, веднага щом се мине капията, като се върви от града към левия бряг на Дрина, специално доведени работници взеха да дълбаят в единия от стълбовете някаква дупка от един квадратен метър. Мястото, дето работеха, бе прикрито със зелена палатка, изпод нея се чуваше постоянно чукане, което слизаше все по-дълбоко. Изкопания камък хвърляха веднага през оградата в реката. Но колкото и да се укриваше работата, в градчето знаеха, че мостът се минира, т.е. че се копае дълбок отвор през един стълб на моста чак до дъното и че в неговата основа ще бъде поставен експлозив за случай, че се стигне до война и стане нужда да се разруши мостът. В издълбания отвор бяха спуснати дълги железни стълби и когато всичко бе готово, върху него поставиха железен похлупак. И само след няколко дни тая желязна плоча се изравни с камъните и праха и през нея минаваха коли, стъпваха коне и бързаха пешеходци по своите работи, без да помислят за мините и експлозива. Само момчетата, които отиваха на училище, спираха на това място, почукваха любопитно по тая желязна врата, налучкваха какво се крие зад нея, бълнуваха за някакъв нов арапин, който е скрит в моста, препираха се какво е експлозив, какво е неговото действие и дали изобщо може да се разруши толкова голяма постройка.

От възрастните само Али ходжа Мютевелич обикаляше и заглеждаше мрачно и подозрително зелената палатка, докато се работеше, и железния капак, който след това остана на моста. Слушаше какво се говори и шепне: че в тоя стълб е издълбана дупка като бунар и в нея е поставен експлозив, че той е свързан с електрическа жица с брега, та комендантът да може по всяко време на деня и нощта да разруши моста по средата, сякаш е от захар, а не от камък. Ходжата слушаше, клатеше глава, размишляваше върху това и денем, когато се оттегляше в своя табут, и нощем, в постелята, когато бе време за сън; ту вярваше, ту отхвърляше такава възможност, като прекалено безумна и безбожна, но тя му беше постоянна грижа, така че насън му се явяваха неговите деди, някогашните мютевелии на вакъфа на Мехмед паша, и го питаха строго какво е това, каква е тая работа с моста. Сам прекарваше тая грижа през главата си. Не искаше да пита никого в чаршията, защото смяташе, че в тоя град отдавна няма разумен човек, с когото да се посъветва, нито човешки да се разговори, защото всички или бяха изгубили чест и ум, или и сами бяха объркани и огорчени, както и той.

И все пак веднъж му се удаде случай да се осведоми за това. Един от бейовете Бранкович от Црънча, Мохамед, служеше във войската във Виена, остана там като Längediener и стигна до фелдфебел. (Той бе внук на оня Шемси бей Бранкович, който след окупацията се затвори в своята Црънча и пукна от мъка и който все още се споменаваше между старите турци като непостигнат пример на морално величие и последователност.) Мохамед бей тая година бе дошъл в отпуск. Беше възрус, висок, пълен човек, с безупречна синя униформа, с жълти гайтани, червени пискюли, сребърни звезди под шията, бели като сняг кожени ръкавици на ръцете и червен фес на главата. Изискан, усмихнат, безупречно чист и докаран, той се разхождаше из чаршията, тракаше дискретно със своята дълга сабя по калдъръма и се обаждаше любезно и свободно на всекиго, като човек, който яде царски хляб и нито се съмнява в себе си, мито има защо да се бои от другите.

Когато тоя Мохамед бей дойде и в дюкяна на ходжата, разговори се с него за здравето и седна да пие кафе, Али ходжа използува случая да поиска от него, като от царски човек, който живее далеч от градчето, обяснение за грижата, която го мори. Каза му каква е работата, какво са правили на моста и какво се говори в градчето и го запита дали е възможно такова чудо: с план да се подготвя разрушаването на едно добро дело от обща полза, каквото е това.

Щом чу за какво става дума, фелдфебелът веднага стана сериозен. Широката усмивка изчезна и неговото рижо, бръснато лице доби някакъв дървен израз, сякаш беше на парад в момент, когато командуват мирно. Помълча малко, сякаш е в затруднение, и тогава отговори с тих глас:

— Има по нещо от всичко това. Но ако искаш да ти кажа право, най-добре е да не разпитваш и да не говориш за това, защото то спада към военните приготовления, служебните тайни и така нататък, и така нататък.

Ходжата мразеше всички пови изрази, особено това „итаканататък“. Не само за това, че му проглушаваше ушите, но защото ясно чувствуваше, че в устата на чужденеца самият този израз стои вместо премълчана истина, сякаш всичко, което е казано преди това, не означава нищо.

— Ама недей на мене, бога ти, това тяхно: „и нататък, и нататък“, само ми кажи и обясни, ако можеш, какво става с моста. Това не може да бъде тайна. И каква е тая тайна, която знаят и децата от училището? — пресича го ходжата сърдито. — И какво общо има, бог да те награди, мостът с техните воювания?

— Има, Али ходжа, и още как — казва Бранкович, сега вече напълно усмихнат.

И му обяснява любезно и някак малко отвисоко, както се говори на децата, че всичко това е предвидено в служебните правилници, че за това има инженерни войски и понтонници, че в царската войска всеки знае само своята работа и за нищо друго не се грижи и не се бърка в чужд „бранж“.

Слуша го ходжата, и слуша, и гледа, но малко разбира и не може дълго да издържи.

— Но всичко това е хубаво, добри човече, ама знаят ли те, че мостът е везирско дарение, че е изграден за душата и за божия хатър и че е грях даже камък от него да се откърти?

Фелдфебелът само разперва ръце, свива рамене, стиска устни и затваря очи, така че лицето му добива някакъв лукав и учтив израз, неподвижен, сляп, глух, какъвто могат да добият хората само след дългогодишна работа в стари и прашни канцеларии, дето дискретността отдавна се е изродила в бездушие, а послушанието в страхливост. Лист бяла, неизписана хартия говори повече от нямата предпазливост на неговото лице. А веднага след това царският човек отвори очи, отпусна ръце, изглади лицето си и прие своя постоянен изглед на сигурна и засмяна приветливост, в която виенското добродушие и турската учтивост се събират и смесват като две води. И като промени разговора и се възхити с отбрани думи от здравето и младежката външност на ходжата, той се сбогува с него със същата неизчерпаема любезност, с която бе дошъл. А ходжата остана разтревожен и разколебан в себе си, но не по-малко загрижен, отколкото беше. Потънал в тия грижовни мисли, той гледаше от кепенка бляскавата хубост на първия мартенски ден. Пред него, в коса перспектива стоеше вечният и вечно един и същ мост; през белите му сводове прозираше зелената, облята със слънчева светлина неспокойна повърхност на Дрина, та изглеждаше като чуден гердан от два цвята, които трептят на слънцето.