Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
На Дрини ћуприја, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 14 гласа)

Информация

Разпознаване и допълнителна корекция
moosehead (2015)
Корекция
tonysd (2015)

Издание:

Иво Андрич

Мостът на Дрина

 

Иво Андрић

ИЗАБРАНА ДЕЛА III

НА ДРИНИ ЋУПРИЈА

Просвета — Свјетлост

1958

 

Издателство „Народна култура“, София, 1964

История

  1. — Добавяне

X

Тържественото и официално влизане на австрийските войски стана едва на другия ден.

Никой никога не е запомнил такава тишина над градчето. Дюкяните даже не се отвориха. Затворени са прозорците и вратите на къщите, макар че е слънчев и топъл ден в края на месец август. Улиците са пусти, дворищата и градините като мъртви. В турските къщи униние и смут, в християнските — изчакване и недоверие. А всякъде и у всички — страх. Швабите, които влизат, се боят от засади. Турците се боят от швабите, сърбите — от швабите и от турците. Евреите се боят от всичко и всекиго, защото, особено във военно време, всеки е по-силен от тях. Вчерашните топове ехтят в ушите на всички. И ако хората слушаха само своя страх, никой жив не би показал главата си от къщи този ден. Но човек има и други господари. Австрийският отред, който вчера влезе в градчето, намери мюлязима и заптиетата. Офицерът, който командуваше отреда, остави на мюлязима сабята и му заповяда и по-нататък да изпълнява службата и да поддържа реда в града. Каза му, че на другия ден, един час преди пладне, ще пристигне комендантът, полковник, и че при влизането в града трябва да го посрещнат най-видните хора от градчето, и то представители на трите вери. Побелелият и примирен със съдбата мюлязим веднага повика молла Ибрахим, Хюсеин ага, мюдериса, поп Никола и равина Давид Леви и им съобщи, че те, като „пазители на закона и първи хора“, трябва утре на пладне да посрещнат на капията австрийския комендант, да го поздравят от името на гражданството и да го придружат до чаршията.

Много преди определеното време четиримата „пазители на закона“ се срещнаха на опустялата пиаца и с бавни крачки се запътиха към капията. Тук помощникът на мюлязима, Салко Хедо, и едно заптие вече постилаха дълъг турски килим с ярки цветове и с него покриваха стъпалата и средата на каменното седалище, на което щеше да седне австрийският комендант. До едно време стояха на място, тържествени и мълчаливи, но като видяха, че никъде по белия път от Околища няма и следа от коменданта, те се спогледаха и като по уговорка седнаха на непокритата част на каменното седалище. Поп Никола извади голяма кожена тютюница и почерпи останалите.

Така седяха на софата както някога, когато бяха млади и безгрижни, и както и останалите младежи прекарваха времето си на капията. Само че сега всички бяха на години. Поп Никола и молла Ибрахим — стари, а мюдерисът и равинът — зрели хора, празнично облечени и угрижени за себе си и всеки за своите. Гледаха се дълго и отблизо на яркото лятно слънце и се намираха един друг остарели за годините си и доста похабени. И всеки си спомняше какъв е бил другият на младини, когато растяха край тоя мост, всеки със своето поколение, като зелено дърво, от което още не се знае какво ще излезе.

Пушеха и разговаряха едно, а в мислите си прехвърляха друго, поглеждайки всеки миг към Околища, откъдето трябваше да се покаже комендантът, от когото сега зависеше всичко и от когото можеше и за тях, и за техните хора, и за цялото градче да дойде и добро, и зло, и спокойствие, и нови опасности.

Поп Никола бе несъмнено най-тих и спокоен от четиримата, поне така изглеждаше. Той е минал седемдесетата си година, но все още е бодър и як. Син на прочутия поп Михайло, когото турците съсякоха на същия тоя мост, поп Никола имаше буйна младост. Бягал бе няколко пъти в Сърбия, за да се спаси от омразата и отмъщението на някои турци. Със своя необуздан нрав и държане той даваше повод за омраза и отмъщение. Но когато минаха размирните години, поп Михайловият син заседна в бащината си енория, ожени се и се укроти. Тези времена бяха отдавна и се забравиха. („Отдавна и аз съм на друг ум, и нашите турци се размекнаха“ — казваше на шега поп Никола.) Петдесет години вече откак поп Никола управлява своята обширна, разпръсната и тежка енория по границата, спокойно и мъдро, без други сътресения и неволи освен тия, които самият живот носи със себе си, с предаността на слуга и достойнството на княз, винаги същият и еднакъв и с турците, и с народа, и със старейшините.

Нито преди, нито след него, в никое съсловие и никоя вяра не е имало човек, който да се радва на такава всеобща почит и да има такъв авторитет пред всички граждани, без разлика на вяра, пол и възраст, както тоя поп, когото всички открай време наричаха „дядо“. За цялото градче и цялата околия той олицетворяваше сръбската черква и всичко онова, което народът нарича и смята за християнство. И нещо попече, за народа той беше образец на свещеник и изобщо на старейшина, такъв, какъвто в това градче и при такива обстоятелства той можеше да си представи.

Той е човек с висок ръст и необикновена телесна сила, слабо грамотен, но с голямо сърце, здрав разум, бистър и свободен дух. Неговата усмивка обезоръжава, успокоява и окуражава; това е неописуемата и неоценима усмивка на силен, благороден човек, който живее в мир със самия себе си и всички около себе си; неговите големи зелени очи тогава се свиват в тясна тъмна ивица, от която изскачат златни искри. И такъв си остана до старини. В своя дълъг кюрк от лисичи кожи, с голяма червеникава брада, която с годините леко се прошари и която покриваше целите му гърди, с грамадна килимявка на буйната си коса, сплетена отзад в стегната плитка и втикната под килимявката, той минава през чаршията, сякаш е свещеник на това градче при моста и на целия планински край не от преди петдесетина години и не само на своята църква, а открай време, от древни времена, когато светът още не е бил разделен на сегашните вери и църкви. Из дюкяните от двете страни на улицата го поздравяват чаршийските хора, от която вяра и да са. Жените се отбиват и застанали с наведени глави, чакат да мине дядото. Децата (дори и еврейските) оставят игрите и престават да викат, а най-големите от тях тържествено и боязливо пристъпват към огромната и тежка дядова ръка, за да почувствуват за миг как над техните остригани глави и зачервени от играта лица се излива като хубава и приятна роса неговият силен и весел глас:

— Да си жив! Да си жив! Да си жив, синко!

Тази проява на почит към дядото спадаше към древния и общопризнат церемониал, с който се раждаха поколенията в градчето.

И в живота на поп Никола имаше една сянка. Неговият брак остана без деца. Това беше без съмнение тежка неволя, но никой не си спомня да е чул от него или попадията дума на оплакване или да е видял нажален поглед. В къщи си гледаха винаги поне две деца на негови или нейни роднини от село. Гледаха ги, докато се оженят или омъжат, а после вземаха други.

До поп Никола седеше молла Ибрахим. Висок, слаб, строен човек с рядка брада и увиснали мустаци, той не беше много по-млад от поп Никола, имаше многобройно семейство и хубав имот, който бе останал от баща му, но бе някак отпуснат, слаб и боязлив, с детски сини и бистри очи, та приличаше повече на някой постник и божи друмник, отколкото на вишеградски ходжа и издънка от знатно семейство. Молла Ибрахим имаше един недостатък: заекваше, и то тежко и дълго. („Трябва да е човек без работа, за да разговаря с молла Ибрахим“ — казваха гражданите на шега.) Но молла Ибрахим беше далеко известен със своята доброта и сърдечност. От целия този човек лъхаше благост и ведрина и още при първия досег с него всеки забравяше външния вид и заекването му. Той привличаше към себе си всички обременени от болест, бедност или каквато и да е друга неволя. Хора от най-далечни села идваха да искат съвет от молла Ибрахим. Пред къщата му винаги имаше някой да го чака. Мъже или жени, които търсят съвет или помощ, често го спираха на улицата. Никога никого не връщаше той, нито раздаваше като другите ходжи скъпи записки и муски. Сядаха веднага под първата сянка или на първия камък, малко встрани; човекът шепнешком разказваше своята мъка, молла Ибрахим внимателно и съчувствено го изслушваше, след това му казваше няколко добри думи, като винаги намираше възможното най-добро решение, или бръкваше с мършавата си ръка в дълбокия джоб на своето джубе и като се озърташе да не го видят хората, пускаше някоя пара в ръката му. Нищо не бе тежко, отвратително или невъзможно за него, когато трябваше да се помогне на някой мюсюлманин. За това той винаги имаше време и намираше пари. Дори заекването не му пречеше, защото шепнейки със своя изпаднал в неволя едноверец, той забравяше да заеква. От него всеки си отиваше ако не напълно утешен, то поне за миг успокоен, защото виждаше, че някой е почувствувал неговата мъка като своя собствена. Обкръжен постоянно с всякакви грижи и нужди, не мислейки никога за себе си, той, поне така му се струваше, прекара целия си живот здрав, щастлив и богат.

Вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди бе нисичък, пълен човек, още млад, добре облечен и добре гледан. Черна къса брада, внимателно подстригана в правилен овал около бялото му и румено лице, кръгли черни очи. Добре образован, той знаеше доста, даваше вид, че знае много, а сам смяташе, че знае още повече. Обичаше да говори и да го слушат. Беше уверен, че говори хубаво, и това го караше да говори много. Изразяваше се внимателно и гладко, с отмерени движения, като държеше поиздигнати на еднаква височина и двете си ръце, бели, нежни ръце с розови нокти, обрасли в гъсти къси и черни косми. И като говореше, държеше се така, сякаш се намира пред огледало. Той имаше най-голямата библиотека в градчето, един обкован и добре затворен сандък с книги, които му бе завещал преди смъртта си неговият учител, прочутият Арап ходжа, и които той не само грижливо пазеше от прах и молци, но и сам рядко и скъпернически четеше. Но самото съзнание, че той има такъв брой скъпоценни книги, му даваше авторитет пред хората, които не знаеха какво е това книга, и повдигаше цената му в неговите собствени очи. Знаеше се, че той пише хроника на най-важните събития в града. И това му създаваше сред гражданите име на човек учен и изключителен, защото се смяташе, че той държи по някакъв начин в ръцете си доброто име на града и на всеки жител поотделно. Всъщност тая хроника не бе нито обширна, нито опасна. За пет-шест години, откак я водеше мюдерисът, тя бе изпълнила всичко четири страници от една малка тетрадка. Защото по-голямата част от градските събития мюдерисът не смяташе за достатъчно важни и достойни да влязат в неговата хроника и поради това тя остана така безплодна, суха и празна като високомерна стара мома.

Четвъртият от „пазителите на закона“ бе Давид Леви, вишеградският равин, внук на оня известен стар равин Хаджи Лиячо, който му бе оставил в наследство своето име, пост и имот, но нищо от своя дух и своята приветливост. Той бе млад, дребен и блед човек с тъмни кадифени очи и тъжен поглед. Беше неизказано боязлив и мълчалив. Беше отскоро равин и неотдавна се бе оженил. За да изглежда по-важен и по-едър, носеше широко и богато облекло от тежка чоха, лицето му бе обрасло с брада и мустаци, но под това облекло се чувствуваше слабо, зиморничаво тяло, а през черната, рядка брада прозираше болнав детински овал на лицето. Той ужасно страдаше, когато трябваше да излезе сред хората и да участвува в разговори и решения, тъй като се чувствуваше винаги малък, слаб и недорасъл.

Сега тия четирима души седяха на слънцето и се потяха, облечени в празнични дрехи, разтревожени и загрижени повече, отколкото искаха да покажат.

— Я да запалим още по една; имаме време, баба му негова, да не е птица, та да се спусне на моста — казваше поп Никола като човек, който отдавна е свикнал да прикрива с шега грижата и истинската мисъл, своя и чужда.

Всички погледнаха към Околища, па се хванаха за тютюна.

Разговорът вървеше бавно и предпазливо и се въртеше все около въпроса за посрещането на коменданта. Всичко се свеждаше до това, че поп Никола е тоя, който трябва да го поздрави и да му пожелае „добре дошъл“. Със стиснати клепачи и вежди, събрани така, че очите му образуваха оная тъмна линия, от която бликат златни искри като усмивка, поп Никола ги гледаше и тримата дълго, мълчаливо и внимателно.

Младият равин примираше от страх. Нямаше сили да издуха дима, та той още дълго се виеше из брадата и мустаците му. Мюдерисът бе не по-малко уплашен. Цялото негово красноречие и цялото му величие на учен човек го бяха напуснали сутринта изведнъж. Той нямаше и най-малка представа колко слисан изглежда и до каква степен е уплашен, защото високото мнение, което имаше за себе си, не допускаше да си помисли такова нещо. Опитваше се да произнесе една от ония свои книжовни речи, в които измерените движения обясняват всичко, но хубавите му ръце сами падаха на скута и речта му се объркваше и прекъсваше. И сам се чудеше къде се е дянало неговото всякогашно достойнство, и напразно мъчително го търсеше като нещо, с което отдавна е свикнал и което сега, когато най-много му трябваше, бе загубил някъде.

Молла Ибрахим бе малко по-блед от обикновено, но иначе спокоен и съсредоточен. Той и поп Никола се поглеждаха от време на време, като че се споразумяваха с очи. Още от младини те бяха добри познайници и приятели, доколкото в тогавашните времена можеше да се говори за приятелство между турчин и сърбин. Когато поп Никола на млади години имаше ония свои „закачки“ с вишеградските турци и трябваше да се крие и бяга, молла Ибрахим, чийто баща бе много силен в градчето, му бе направил някаква услуга. По-късно, когато дойдоха по-добри времена за градчето и отношенията между двете вери станаха по-поносими, а и двамата бяха вече на зряла възраст, те се сприятелиха и на шега се наричаха комшии, понеже къщите им бяха в двата противоположни края на градчето. При суша, наводнение, епидемия или други нещастия те винаги биха един до друг, всеки за своя народ. И иначе, когато се срещаха на Мейдан или на Околища, те се поздравяваха и си говореха така, както никъде не се поздравяват и не си говорят поп и ходжа. Тогава поп Никола често посочваше с чибука си надолу към градчето край реката и казваше полушеговито:

— Всичко, което долу диша и пълзи, а има човешки глас, носим ти и аз на душите си.

— Вала, така е, комшу — отговаряше молла Ибрахим, като заекваше, — белите носим.

(А вишеградчани, които намират думи да се присмеят на всекиго и на всичко, казваха за хората, които живеят приятелски: „Пазят се като попа и ходжата“. И това стана поговорка.)

И сега двамата се разбираха добре, макар че не бяха проговорили нито дума. Поп Никола знаеше колко е тежко на молла Ибрахим, а молла Ибрахим знаеше, че на попа не е леко. И се гледаха, както толкова пъти в живота и при толкова различни случаи: като двама души, които носят на душата си всички живи двуноги в градчето, единият — тия, дето се кръстят, а другият — ония, дето се кланят.

В това време се чу конски тропот. Довтаса заптие на дребно конче. Задъхан и уплашен, той отдалече викаше като глашатай:

— Ето господина, ето го на белия кон!

Тогава се появи мюлязимът, винаги спокоен, винаги еднакво любезен и еднакво мълчалив.

От Околища се вдигаше прах.

Тия хора, родени и израсли в тоя затънтен край на Турция, и то на изтраялата до XIX век Турция, естествено никога не бяха имали случай да видят истинската, мощна и добре организирана войска на една велика сила. Всичко, което досега бяха могли да видят, бяха непълните, слабо хранени, лошо облечени и нередовно плащани части от царския аскер или, което бе още по-лошо, насила събрания босненски башибозук, без дисциплина и въодушевление. Сега за пръв път се явяваше пред тях истинската „сила и орда“ на една империя, победоносна, блестяща и сигурна в себе си. Такава войска трябваше да заслепи очите им и да спре думите в гърлото им. Още на пръв поглед, от конските такъми и от всяко копче на войниците, зад издокараните като за парад хусари и егери, се долавяше дълбокият и здрав тил, силата, редът и благосъстоянието на един друг свят. Изненадата бе голяма и впечатлението дълбоко.

Отпред яздеха двама тръбачи на два охранени сиви коня, след тях идваха отред хусари на врани коне. Конете бяха изтимарени и пристъпяха като девойки, ситно и сдържано. Хусарите, с червени шапки без козирки и жълти гайтани на гърдите, всички румени и загорели младежи със засукани мустачки, изглеждаха свежи и отспали, сякаш сега излизаха от казармата. Зад тях яздеше група от шестима офицери, начело с полковника. Всички погледи бяха към него. Неговият кон беше по-едър от другите, с бяло на задните крака, с необикновено дълга и извита шия. След офицерите идваше рота пехотинци, егери в зелени униформи, с пера на кожените шапки и бели каиши през гърдите. Те закриваха хоризонта и изглеждаха като гора, която се движи.

Тръбачите и хусарите минаха край свещеника и мюлязима, спряха на пиацата и се построиха настрани.

Бледите и развълнувани хора на капията застанаха на средата на моста с лице към офицерите, които идваха. Един от младите офицери приближи коня си до полковника и му каза нещо. Всички забавиха хода. На няколко крачки пред пазителите на закона полковникът изведнъж спря и слезе, същото направиха след него и всички офицери като по даден знак. Дотичаха войници, които поеха конете и ги отведоха няколко крачки назад.

Щом докосна с крак земята, полковникът се преобрази. Беше дребен, некрасив, уморен, неприятен и опасен човек. Сякаш той единствен от тях и за всички останали бе воювал.

Чак сега се видя, че за разлика от своите белолики и спретнати офицери, той е облечен просто, занемарено и нехайно. Израз на човек, който не щади себе си и сам себе си яде. Лицето загоряло, обрасло с брада, очите мътни и неспокойни, а високата шапка малко накриво. Униформата смачкана и прекалено широка за мършавото му тяло. На краката кавалерийски чизми с къси меки кончови без блясък. Приближи се, като вървеше разкрачен и махаше с камшик. Един от офицерите му рапортува, като показваше наредените пред него хора. Полковникът ги изгледа късо и остро със сърдития мрачен поглед на човек, който постоянно се занимава с тежка работа и е в голяма опасност. И веднага можа да се види, че той и не знае другояче да гледа.

В тоя миг заговори поп Никола със спокоен, дълбок глас. Полковникът вдигна глава и спря поглед върху лицето на тоя снажен човек в черно расо. Широката, спокойна маска на библейски патриарх прикова за миг неговото внимание. Можеше да не се разбере или да не се чуе онова, което говори тоя старец, но лицето му не можеше да остане незабелязано. А поп Никола говореше плавно и естествено, като се обръщаше повече към младия офицер, който трябваше да преведе неговите думи, отколкото към самия полковник. От името на присъствуващите свещеници на всички вери той уверяваше полковника, че те, заедно с народа, са съгласни да се покорят на силата, която идва, и ще направят всичко, което могат, за да се запази мирът и редът, който новата власт иска. А те молят войската да защити тях и семействата им и да им осигури мирен живот и почтен труд.

Поп Никола говори кратко и завърши изведнъж. Сприхавият полковник не можа да изгуби търпение. Но затова не дочака докрай превода на младия офицер. Като махна с камшика, прекъсна го с рязък и неравен глас:

— Добре, добре! Покровителство ще имат всички, които се държат добре. Мирът и редът трябва да се запазят навред. Инак не мога, дори и да искам.

И като кимна с глава, той тръгна напред без поздрав и поглед. Свещениците се дръпнаха настрана. Полковникът мина край тях, след него офицерите и момците с конете. Никой не погледна „пазителите на закона“, които останаха сами на капията.

Всички бяха разочаровани. Защото сутринта и миналата нощ, през която никой от тях не спа много, те по сто пъти се питаха как ще изглежда оня миг на капията, когато ще посрещнат коменданта на императорските войски. Представяха си го различно, всеки според своя ум и нрав, и бяха готови и за най-лошото. Един вече се виждаше как го отвеждат на заточение в далечно Немско, та никога вече да не види ни своя дом, ни градчето. Друг си спомняше разказите за Хайрудин, който някога бе сякъл глави на същата тая капия. Всякак си представяха нещата, само не така, както се бяха разиграли с тоя дребен, но груб и злонравен офицер, за когото войната бе станала истински живот, който без да мисли за себе си и без да държи сметка за другите, вижда всички хора и всички земи край себе си само като предмет или средство за война и битки и който се държи, сякаш за своя сметка и от свое име воюва.

Така стояха, като се гледаха в недоумение. Само погледите им се питаха един друг нямо: „Останахме ли живи и наистина ли мина най-лошото?“ „Какво ни очаква и какво да се прави?“

Мюлязимът и поп Никола се съвзеха първи. Стигнаха до заключението, че „пазителите на закона“ са изпълнили своята длъжност и сега не им остава друго, освен да си отидат в своите къщи и да повлияят на народа да не се плаши и да не бяга, но добре да внимава какво върши. Останалите, без кръв в лицето и без мисли в главата, приеха това заключение, както биха приели и всяко друго, защото сами не бяха в състояние да направят свое.

Мюлязимът, когото нищо не можеше да извади от неговото спокойствие, отиде да си гледа работата. Заптието сгъваше дългия шарен килим, на който не бе съдено да приеме коменданта, а до него стоеше Салко Хедо, студен и безчувствен като съдбата. През това време „пазителите на закона“ се пръснаха, всеки по свой начин и всеки по своя път. Равинът бързаше с дребни крачки в желанието си колкото може по-скоро да стигне в къщи и да усети топлината и защитата на семейния кът, в който живееха майка му и жена му. Мюдерисът вървеше малко по-бавно, но дълбоко замислен. Сега, когато всичко бе минало неочаквано леко и добре, макар и доста грубо и неприятно, изглеждаше му напълно ясно, че не е имало причина за страх и му се струваше, че той действително от нищо не се е боял. И мислеше само какво значение може да има това преживяване за неговата хроника и колко място да заеме в нея. Двадесетина реда ще бъдат достатъчни. Може и петнайсет, а може дори и по-малко. И колкото повече се приближаваше до дома, толкова намаляваше това число. И с всеки спестен ред му се струваше, че омаловажава и смалява всичко край себе си, а той, мюдерисът, се обогатява и издига сам в своите очи.

Молла Ибрахим и поп Никола вървяха заедно чак до подножието на Мейдан. И двамата мълчаха, изненадани и поразени от вида и поведението на императорския полковник. Двамата бързаха по-скоро да стигнат в къщи и да се видят със своите. Там, гдето пътищата им се разделяха, те спряха за миг и се спогледаха мълчаливо. Молла Ибрахим въртеше очи и мърдаше устни, сякаш непрекъснато дъвче една и съща дума, която не може да изговори. Поп Никола намери отново своята усмивка от златни искри, с която окуражаваше и себе си, и ходжата, и изказа мисълта на двамата:

— Кървава работа е войската, молла Ибрахим!

— Пппппправо казваш, кккърррвава — заекна молла Ибрахим, като вдигна двете си ръце и се сбогува с движението на главата и израза на лицето си.

А поп Никола тежко и бавно стигна до своята къща при черквата. Посрещна го попадията, без да го пита нещо. Веднага изу ботушите, смъкна расото и свали калимявката от гъстата запотена плитка на червеникавата си и посребрена коса. Седна на малкия приземен чардак. На дървеното перило вече стоеше чаша вода с парченце захар. Щом се освежи и запали цигара, уморено затвори очи. Но пред вътрешния му взор продължаваше да се мярка нервният полковник като мълния, която осветява човека и така запълва цялото му зрително поле, че той вижда само нея и пак не може да различи образа й. Попът с въздишка прогони дима далече, като тихо си говореше сам на себе си.

— Ей, чуден поганец, баба му негова!

От града се чу барабан, а после тръбата на егерския отред, пронизителна и игрива, с нова, необикновена мелодия.