Дейвид Мичъл
Облакът атлас (79)

Тихоокеанският дневник на Адам Юинг

по време на общата ни морска болест в Тасманово море, се чудя как онова палаво момче, изпълнено с въодушевление от първото си плаване и с такова желание да угоди на всички, само за шест седмици се превърна в този навъсен младеж. Сияйната му хубост е помръкнала, за да разкрие моряка с железни мускули, в който той се е превърнал. Вече изглежда почти привикнал към рома с вода. Хенри казва, че това „излизане от пашкула“ е неизбежно, волю-неволю, и предполагам, че е прав. Онези наченки на образование и чувствителност, които Рафаел беше получил от господарката си г-жа Фрай от Брисбейн, не са от полза за един юнга в изпълнения с опасности свят на моряците. Как ми се иска да можех да му помогна! Ако не беше намесата на г-н и г-жа Чанинг, и мен можеше да ме сполети съдба, сходна с тази на Раф. Попитах Финбар дали според него момчето „се нагажда добре“. Загадъчният отговор на Финбар „Към какво да се нагажда, г-н Юинг?“ предизвика смях в бордовата кухня, но аз останах в недоумение.

 

 

 

Албатроси в небето, рибарки над водата и буревестници, накацали по въжетата. Риби, наподобяващи скумрия, преследваха риби, подобни на цаца. Докато двамата с Хенри вечеряхме, вихър от морави мушици, изскочили сякаш от пукнатините на луната, покри фенерите, лицата, храната и всяка повърхност с одеяло от потрепващи крилца. Като потвърждение, че това са предвестници на наближаващи острови, морякът с лота извика, че дълбочината е само осемнайсет клафтера. Г-н Бурхаве заповяда да вдигнат котва, за да не ни отнесе към скалите през нощта.

Бялото на очите ми има лимоненожълт оттенък, а кожата около тях е зачервена и възпалена. Хенри ме уверява, че този симптом е благоприятен, но уважи искането ми за увеличаване на дозата на противопаразитното средство.

 

 

 

Тъй като на „Пророчицата“ не се спазва неделният ден, тази сутрин с Хенри решихме да проведем кратко четене на Библията в каютата му в традицията на „ниската църква“^[1], характерна за паството на Оушън Бей, със „застъпване“ на предобедната и сутрешната вахта, за да може носещите вахта и на десния, и на левия борд да се присъединят към нас. Със съжаление трябва да напиша, че нито един моряк и от двете смени не се осмели да предизвика недоволството на първия помощник-капитан, като ни удостои с присъствието си, но ние ще упорстваме в усилията си, без да губим кураж. Рафаел беше горе на мачтата и прекъсна молитвите ни с три последователни възгласа: „Земя!“.

Набързо завършихме службата и храбро се изправихме срещу обилните морски пръски, за да гледаме как на люлеещия се хоризонт се показва суша.

— Раиатеа — каза ни г-н Родерик, — от Дружествените острови.

„Пророчицата“ отново минава по пътя на „Индевър“. Името на островната група е дадено от самия капитан Кук. Попитах дали ще слизаме на брега. Г-н Родерик отговори утвърдително:

— Капитанът иска да посети една от мисиите.

Дружествените острови ставаха все по-големи и след три седмици съзерцание на океанско сиво и сияйно синьо очите ни с радост зърнаха покритите с мъх планински склонове, искрящи от водопади, обрасли с гласовита джунгла. „Пророчицата“ беше на дълбочина петнайсет клафтера, но водата бе толкова прозрачна, че се виждаха корали с цветовете на дъгата. С Хенри размишлявахме как да измолим от капитан Молиньо разрешение да слезем на брега, когато същият изскочи от рубката с подстригана брада и зализана коса. Вместо да ни подмине, както прави обикновено, той се приближи към нас с дружелюбната усмивка на джебчия.

— Г-н Юинг, д-р Гуз, желаете ли тази сутрин да слезете с мен и с първия помощник на острова отсреща? В един залив на северния му бряг има селище на методисти, нарекли са го „Назарет“. Мястото може да предизвика интерес у господа с любознателни умове.

Хенри прие с ентусиазъм, а аз не изразих несъгласие, макар да се съмнявах в мотивите на старата лисица.

— Разбрахме се — заяви капитанът.

След час „Пророчицата“ пусна котва във Витлеемския залив край бряг с черен пясък, сгушен на завет от пасатните ветрове зад извития нос Назарет. На брега имаше ред колиби със сламени покриви, издигнати върху колове близо до водата, обитавани (както правилно предположих) от покръстените индианци. Над тях имаше десетина дървени къщи, построени от цивилизовани ръце, а още по-нагоре, под върха на хълма, гордо се извисяваше църква, увенчана с бял кръст. За нас спуснаха най-голямата лодка. Четиримата гребци бяха Гърнзи, Бентнейл и двама от свитата аспиди. Г-н Бурхаве беше сложил шапка и жилетка, по-подходящи за някой салон в Манхатън, отколкото за прекосяване на прибойните вълни. Слязохме на брега без никакви по-сериозни произшествия от обилно намокряне, но единственият ни посрещач от страна на заселниците беше самотно полинезийско куче, което дишаше тежко под златисти и яркочервени цветове жасмин. Колибите на брега и „главната улица“, която лъкатушеше нагоре към църквата, бяха лишени от признаци на човешко присъствие.

— Двайсет мъже с двайсет мускета — отбеляза г-н Бурхаве — и до вечерта мястото ще е наше. Навежда на размисъл, а, сър?

Капитан Молиньо разпореди на гребците да изчакат на сянка, докато ние „проверим дали царят е отишъл на война и се е върнал без глава“. Подозрението ми, че новото благоразположение на капитана е краткотрайно, се затвърди, когато той завари магазина със заковани врати и прозорци и избухна в сочни ругатни.

— Да не би пък — предположи холандецът — негрите да са си върнали предишната вяра и да са изяли пасторите си вместо пудинг?

От камбанарията на църквата се разнесе звън и капитанът се плесна по челото.

— П… да съм, къде ми е умът? Неделя е, по д… и тия богобоязливи кучи с… сигурно дърдорят глупостите си в паянтовата си църква!

Заизкачвахме се по стръмния криволичещ път с бързината на костенурки заради подаграта на капитан Молиньо, която бавеше групата ни (когато се натоварвам, усещам затруднение и се задъхвам. Като си спомня колко енергичен бях на островите Чатъм, изпитвам тревога от това как тежко влияе паразитът на физическото ми състояние). Стигнахме молитвения дом на Назарет точно когато богомолците излизаха.

Капитанът си свали шапката и сърдечно избоботи:

— Приветствам ви! Джонатон Молиньо, капитан на „Пророчицата“.

Той махна с ръка към кораба ни в залива. Назаряните бяха по-сдържани, мъжете ни удостоиха с предпазливи кимвания, жените и дъщерите им се скриха зад ветрилата си. Местните богомолци наизлязоха да видят новопристигналите и в дъното на църквата се разнесоха викове: „Повикайте отец Хоръкс!“. Аз преброих над шейсет души възрастни мъже и жени, една трета от които бяха бели, пременени в неделните си „най-хубави дрехи“ (доколкото можеше да са такива след две седмици път от най-близкия текстилен магазин). Чернокожите ни гледаха с нескрито любопитство. Местните жени бяха прилично облечени, но не една и две страдаха от гуша. Момчетата, които пазеха белоснежните си господарки от немилостивото слънце със слънчобрани от палмови листа, едва забележимо се усмихваха. Привилегирован „взвод“ от полинезийци носеха своеобразни униформи с преметнати през рамо спретнати кафяви ленти с бродирано бяло разпятие.

След малко от църквата изскочи кръгъл като оръдеен снаряд човек, чиито свещенически одежди издаваха призванието му.

— Аз съм Джайлс Хоръкс — заяви патриархът, — пастор на Витлеемския залив и представител на Лондонското мисионерско общество на Раиатеа. Съобщете съсловната си принадлежност, господа, и побързайте.

Сега капитан Молиньо удължи представянето си, като включи г-н Бурхаве „от Холандската реформистка църква“, д-р Хенри Гуз, „лекар на лондонската аристокрация, а напоследък и на мисията Фиджи“, и г-н Адам Юинг, „американски гражданскоправен нотариус“ — изведнъж добих стойност в мошеническата му игра!

— Имената на пастора Хоръкс и на Витлеемския залив се споменават с уважение сред нас, вярващите странници на Южния Тихи океан. Надявахме се да отпразнуваме Неделята пред вашия олтар — капитанът хвърли печален поглед към църквата, — но, уви, насрещни ветрове забавиха пристигането ни. Надявам се, че поне още не сте прибрали блюдото за дарения?

Пасторът Хоръкс изгледа нашия капитан.

— Благочестив християнски кораб ли командвате, сър?

Капитан Молиньо извърна очи в престорено смирение.

— Нито толкова благочестив, нито толкова непотопим, колкото вашата църква, сър, но да, г-н Бурхаве и аз правим каквото можем за поверените ни души. С прискърбие трябва да заявя, че това е непрестанна борба. Моряците се отдават на разпътните си навици веднага щом им обърнем гръб.

— Но, капитане — обади се една дама с дантелена якичка, — и ние в Назарет си имаме своите рецидивисти! Надявам се, ще простите на съпруга ми неговата предпазливост. Опитът ни учи, че повечето кораби, плаващи под така наречените християнски флагове, не ни носят друго освен болести и пияници. Налага се да ги приемаме за виновни до доказване на невинността им.

Капитанът отново се поклони.

— Госпожо, не мога да дам прошка, когато няма обида — нито нанесена, нито получена.

— Вашите предразсъдъци по отношение на онези „морски вестготи“ са напълно оправдани — намеси се в разговора г-н Бурхаве, — но аз лично не допускам нито капка грог на борда на „Пророчицата“, колкото и да викат моряците! А те викат, но аз им отвръщам: „Единственото, от което се нуждаете за повдигане на духа, е Светият Дух!“; и викам по-гръмогласно и по-дълго от тях!

Този театър оказваше желаното въздействие. Пасторът Хоръкс ни представи двете си дъщери и тримата си синове, всичките родени в Назарет (момичетата бяха сякаш излезли от пансион за благородни девици, но момчетата бяха загорели като канаки под колосаните си якички). Колкото и омерзен да се чувствах от въвличането си в маскарада на капитана, бях любопитен да науча повече за теокрацията на този остров и се оставих да ме увлече ходът на събитията. Скоро групата ни се запъти към дома на пастора Хоръкс, сграда, в която не би се срамувал да живее който и да било второстепенен консул по Южното полукълбо. В нея имаше голям салон със стъклени прозорци и мебели от кестен, сервизно помещение, две колиби за прислугата и трапезария, в която сега ни поднесоха свежи зеленчуци и крехко свинско. Всеки от краката на масата беше потопен в чиния с вода. Г-жа Хоръкс обясни:

— Мравки, едно от проклятията на Витлеем. Периодично трябва да се изпразват от удавените им тела, иначе построяват пътечка от себеподобните си.

Аз похвалих жилището.

— Пасторът Хоръкс — гордо ни съобщи господарката на къщата — е учил за дърводелец в графство Глостършир. Построил е почти целия Назарет със собствените си ръце. Разбирате ли, умът на езичника се прехласва по материалната показност. Той си мисли: „Колко чисти и нови са къщите на християните! Колко мръсни са нашите коптори! Колко щедър е Белият Бог! Колко зъл е нашият!“ По този начин още един новопокръстен се обръща към Господа.

— Ако можех да изживея живота си отново — изказа мнение г-н Бурхаве, без дори леко да се изчерви, — щях да избера самоотвержения път на мисионера. Пасторе, тук виждаме твърдо установена мисия, пуснала дълбоки корени, но как се започва мисионерска дейност на див плаж, където ни един християнин не е стъпвал?

Пасторът Хоръкс зарея поглед оттатък събеседника си като към бъдеща аудитория.

— С упоритост, сър, със съчувствие и законност. Преди петнайсет години в този залив не ни посрещнаха така сърдечно като вас, сър. Виждате ли онзи остров ей там, на запад, с формата на наковалня? Бора Бора, така му казват черните, но повече му подхожда името „Спарта“, толкова свирепи бяха воините му! Бихме се на плажа във Витлеемския залив и някои от нас загинаха. Ако пистолетите ни не бяха надвили в онези битки през първата седмица — е, мисията на Раиатеа щеше да си остане мечта. Но такава бе волята Божия — да запалим светлината Му тук и да я поддържаме. След половин година успяхме да докараме жените си от Таити. Съжалявам за загиналите местни жители, но като видяха как Бог закриля паството си, ами че даже спартанците ни се примолиха да им изпратим проповедници.

Г-жа Хоръкс продължи разказа:

— Когато шарката тръгна на смъртоносния си поход, на полинезийците им потрябва подкрепа — както духовна, така и материална. Тогава нашето състрадание доведе туземците при светия извор. Сега е ред на Светия Закон да избави паството ни от Изкушението — и от моряците мародери. Особено ни мразят китоловците, защото проповядваме на жените целомъдрие и скромност. Нашите мъже трябва да държат оръжията ни добре смазани.

— Но, обзалагам се — отбеляза капитанът, — при корабокрушение същите тези китоловци молят съдбата да ги изхвърли на някой бряг, където същите тези „проклети мисионери“ вече са донесли Евангелията, нали?

Възцари се възмутено и всеобщо съгласие.

Г-жа Хоръкс отговори на въпроса ми за прилагането на закона и реда в този отдалечен аванпост на Прогреса:

— Нашият църковен съвет — съпругът ми и трима мъдри старейшини, — напътстван с молитви, прокарва онези закони, които ние считаме за нужни. Нашите Пазители на Христа, отбрани местни жители, които са се доказали като верни слуги на църквата, налагат тези закони в замяна на кредит в магазина на мъжа ми. Бдителността е от решаващо значение, иначе няма да мине и седмица… — г-жа Хоръкс потръпна, сякаш видяла как духове на вероотстъпници танцуват хула на гроба й.

След края на вечерята се преместихме в салона, където местно момче ни поднесе студен чай в приятни чаши от кратунки. Капитан Молиньо попита:

— Господине, как се финансира трудолюбива мисия като вашата?

Пасторът Хоръкс долови промяната на вятъра и отново погледна изпитателно капитана.

— Покриваме разходите с нишесте от арорут и кокосово масло, капитане. Чернокожите работят на плантацията ни, за да плащат за училището, изучаването на Библията и църквата. До седмица с Божията помощ ще съберем обилна реколта от копра.

Попитах дали индианците се трудят по своя свободна воля.

— Разбира се! — възкликна г-жа Хоръкс. — Те знаят, че ако се отдадат на мързел, Пазителите на Христа ще ги накажат за това.

Исках да попитам за въпросното наказателно мотивиране, но капитан Молиньо отново се намеси в разговора:

— И корабът на вашето мисионерско общество превозва тези бързо развалящи се стоки покрай нос Хорн до Лондон?

— Предположението ви е правилно, капитане.

— Мислили ли сте, пасторе Хоръкс, колко по-непоклатими ще бъдат светските — а покрай тях и духовните — устои на мисията ви, ако имахте благонадежден пазар някъде по-близо до Дружествените острови?

Пасторът каза на момчето прислужник да излезе от стаята.

— Мислил съм надълго и нашироко по въпроса, но къде? Пазарите на Мексико са малки и податливи на разбойнически нападения, в Кейптаун има и корумпирани акцизни чиновници, и алчни африканери. Южнокитайско море гъмжи от безскрупулни, нагли пирати. В Батавия холандците обират всички наред. Не се обиждайте, г-н Бурхаве.

Капитанът посочи мен.

— Г-н Юинг е жител на… — той направи пауза, за да придаде тежест на предложението си — Сан Франциско, Калифорния. Сигурно знаете за израстването му от малко градче със седемстотин жители до голям център с население… четвърт милион? Никакво преброяване не може да му насмогне! Китайци, чилийци, мексиканци, европейци, чужденци от всякакви цветове пристигат там всеки ден. Едно яйце — г-н Юинг, бихте ли ни съобщили колко струва сега едно яйце в Сан Франциско?

— Долар, така ми писа жена ми.

— Един янки долар за най-обикновено яйце — усмивката на капитан Молиньо е като на препариран крокодил, какъвто видях веднъж на стената в един галантериен магазин в Луизиана. — Със сигурност това ще даде храна за размисъл на съобразителен човек като вас.

Г-жа Хоръкс не беше вчерашна.

— Скоро ще извадят всичкото злато от мините.

— Да, госпожо, но гладният, нетърпелив, забогатял град Сан Франциско — само на три седмици път с добра шхуна като моята „Пророчица“ — ще пребъде и съдбата му е ясна като бял ден. Сан Франциско ще стане Лондон, Ротердам и Ню Йорк на Тихия океан.

Нашият „капитан на къщата“ захвана да чисти зъбите си с кост от риба тон.

— Вие как мислите, г-н Юинг, дали стоките, които отглеждаме в нашите плантации, могат да се продадат на добра цена във вашия град — колко странно ми се струва да наричат така нашето селище — както сега, така и след златната треска?

Моята честност бе карта, която капитан Молиньо вече изигра за своя коварна изгода, но аз не бих излъгал нито за да му навредя, нито за да му угодя:

— Мисля, че да.

Джайлс Хоръкс свали свещеническата си яка.

— Ще бъдете ли така любезен да дойдете с мен в кабинета ми, Джонатон? Много се гордея с покрива му. Лично съм го проектирал така, че да издържи на най-страшния тайфун.

— Така ли, Джайлс? — отвърна капитан Молиньо. — Покажете ми пътя.

 

 

Въпреки че до тази сутрин името на д-р Хенри Гуз беше неизвестно в Назарет, щом жените във Витлеемския залив научиха, че на брега е слязъл прочут английски хирург, изведнъж се сетиха за всичките си болежки и заприиждаха на тълпи към дома на пастора — много е особено отново да се озова в компанията на прекрасния пол след толкова дни, прекарани сред грозния такъв! Щедростта на приятеля ми не му позволи да върне ни една пациентка, така че салонът на г-жа Хоръкс беше по неволя превърнат в приемна и преграден с чаршафи, за да се осигурят необходимите паравани. Г-н Бурхаве се върна на „Пророчицата“, за да се погрижи за разчистването на по-голямо пространство в трюма.

Помолих семейство Хоръкс за разрешение да разгледам Витлеемския залив, но плажът там беше непоносимо горещ, а мушиците — отвратителни, затова аз тръгнах отново нагоре по „главната улица“ към църквата, откъдето се разнасяха псалмопения. Възнамерявах да се присъединя към следобедната служба. Ни една душа, ни куче, ни даже туземец не смущаваше неделния покой. Аз надзърнах в полутъмната църква и вътре видях такъв гъст дим, че погрешно заключих, че сградата гори! Пеенето беше вече свършило и се бе сменило с хорово кашляне. Пред мен стояха петдесет мургави гърбове и аз осъзнах, че въздухът е пълен с дим — не от пожар, не от тамян, а от суров тютюн, — защото всички до един пушеха лули.

На амвона стоеше закръглен бял мъж и проповядваше на онзи хибриден диалект „кокни от Антиподите“. Тази проява на безцеремонна религиозност не изглеждаше оскърбителна, докато не стана ясно съдържанието на „проповедта“. Цитирам: „И случило се тъй, разбираш ли, свети Петър, да, комуто Господарят Исус викал «Драги ми Петре с лулата», та дошъл той от Рим и научил ония ми ти кривоноси евреи в Палестина що е то т’ва чудо Тутунът, и на туй ви уча и аз вас сега, разбираш ли“. Тук той прекъсна проповедта, за да даде напътствия на един индивид: „Не, Тарбаби, не правиш какво трябва, разбираш ли, натъпкваш си тутуна в дебелия край, да, ей тука, виждаш ли, ох, Исусе, ще кихна! Колко пъти ти казах, туй тука е мундщук, т’ва е проклетата клада! Направи го като Мъдфиш до тебе, не, дай да ти покажа!“.

Прежълтял прегърбен бял мъж се облегна на един шкаф (пълен, както по-късно установих, със стотици Библии, отпечатани на полинезийски — трябва да си поискам една за спомен, преди да отпътуваме), за да наблюдава заниманията по пушене. Аз се запознах с него шепнешком, за да не отвличам пушачите от тяхната проповед. Младият мъж ми се представи като Уагстаф и обясни, че длъжността на застаналия на амвона е „главен учител на Назарянското училище на пушачите“.

Признах, че не ми е известно такова учебно заведение.

— Идея на отец Апуърд от Таитянската мисия. Трябва да разберете, господине, че типичният полинезиец отхвърля индустрията, защото няма причина да цени парите. „Ако аз гладен — казва той, — отива откъсне нещо или улови нещо. Ако аз студено, каже жена «Плети!».“ На ръцете без работа, г-н Юинг, и двамата знаем какво занимание намира Дяволът. Но като създадем на някой такъв ленивец кротка пристрастеност към това безобидно листо, ние му даваме стимул да печели пари, за да може да си купува тютюнец — не алкохол, забележете, само тютюн — от магазина на мисията. Изобретателно, не мислите ли?

Как да не се съглася?

Светлината угасва. Чувам детски гласове, екзотични птичи октави, вълни, които се блъскат в брега на залива. Хенри мърмори над копчетата си за ръкавели. Г-жа Хоръкс, от чието гостоприемство двамата с Хенри се възползваме тази вечер, изпрати прислужницата си да ни съобщи, че вечерята е сервирана.

 

 

 

Продължение на вчерашния разказ. След разпускането на училището за пушачи (някои от учениците залитаха и им беше лошо, но учителят им, пътуващ търговец на тютюн, ни увери: „За нула време ще лапнат въдицата като риба балон!“) жегата вече беше попреминала, макар че нос Назарет все още се пържеше на ослепителното слънце. Г-н Уагстаф тръгна с мен покрай обраслата с дървета ивица земя, която се простираше на север от Витлеемския залив. Като най-малък син на викарий от Грейвсенд моят водач още от детските си години бил привлечен към призванието на мисионера. По уговорка с пастора Хоръкс Обществото го изпратило тук, за да се ожени за една вдовица от Назарет, Елиза, с моминско име Мапъл, и да стане баща на сина й Даниел. Той доплавал на този бряг миналия май.

Каква щастлива съдба, заявих аз, да живее в самия Рай, но моята любезност накара младия мъж да посърне.

— Така си мислех и аз в първите дни, сър, но сега вече наистина не знам. Искам да кажа, че Раят е съвършено място, а тук всяко живо същество е диво, то хапе и драска. Знам, че един езичник, обърнал се към Бога, е спасена душа, но слънцето никога не спира да жари и вълните и камъните винаги блестят толкова ярко, че до залез-слънце очите ме болят. Понякога бих дал всичко за малко мъгла над Северно море. Честно казано, това място е изпитание за душите ни, г-н Юинг. Жена ми живее тук още от малко момиче, но и на нея не й е по-лесно. Ще си помислите, че диваците са ни благодарни, имам предвид, че ние ги обучаваме, лекуваме ги, даваме им работа и вечен живот! О, те много мило ви казват „моля, сър“ и „благодаря, сър“, но чувствате, че тук — Уагстаф се тупна по сърцето — няма нищо. Да, може и да прилича на Рая, но Раиатеа е порочно място, също като всяко друго, вярно, няма змии, но и тук Дяволът плете козните си, както навсякъде другаде. Мравките! Мравките се промъкват къде ли не. В храната, в дрехите, даже в носа ви. Докато не покръстим проклетите мравки, тези острови никога няма да бъдат докрай наши.

Стигнахме до скромното му жилище, построено от първия съпруг на жена му. Г-н Уагстаф не ме покани вътре, а влезе да вземе манерка с вода за разходката ни. Аз обиколих скромната градинка пред къщата, в която копаеше чернокож градинар. Попитах какво отглежда.

— Дейвид е ням — провикна се от вратата жена, облечена в развързан износен халат. Боя се, че мога да опиша вида и маниерите й единствено като небрежни. — Вие сте английският лекар, отседнал у семейство Хоръкс.

Обясних, че аз съм американски нотариус и попитах дали случайно не разговарям с г-жа Уагстаф.

— Според църковния регистър и брачното ми свидетелство е така, да.

Казах, че ако желае да се консултира с д-р Гуз, той е отворил импровизирана хирургия в дома на Хоръкс. Уверих я, че Хенри е отличен лекар.

— Толкова отличен, че чудодейно да ме отнесе надалеч, да ми върне годините, които пропилях тук, и да ме настани в Лондон с издръжка от триста лири годишно?

Признах, че такова искане не е по силите на моя приятел.

— Тогава вашият отличен лекар не може да направи нищо за мен, господине.

Чух смях в храстите отзад, обърнах се и видях тълпа малки черни момчета (с любопитство забелязах големия брой светлокожи потомци на междурасови съюзи). Отклоних вниманието си от децата, отново се обърнах и видях как покрай г-жа Уагстаф профуча бяло момче на дванайсет или тринайсет години, немарливо като майка си, която не се опита да го спре. Синът й тичаше разсъблечен като местните си другарчета!

— Хей, млади момко — сгълчах го аз, — няма ли да слънчасаш, като тичаш в този вид?

В сините очи на момчето блеснаха дивашки искрици, а подобният на лай отговор на полинезийски език колкото озадачи мен, толкова развесели негърчетата, които изхвърчаха като ято зеленики.

Г-н Уагстаф се втурна след момчето силно развълнуван.

— Даниел! Върни се! Даниел! Знам, че ме чуваш! Ще те набия! Чуваш ли? Ще те набия! — той се обърна към жена си.

— Г-жо Уагстаф! Искате ли синът ви да израсте дивак? Поне накарайте момчето да носи дрехи! Какво ще си помисли г-н Юинг?

Ако можеше да се бутилира, презрението на г-жа Уагстаф към младия й съпруг сигурно щеше да се продава като отрова за плъхове.

— Г-н Юинг ще си помисли каквото ще си помисли. После утре ще отплава на хубавата си шхуна и ще отнесе всичките си мисли със себе си. За разлика от вас и мен, г-н Уагстаф, защото ние с вас ще си умрем тук. Моля се на Бога да е скоро — тя се обърна към мен. — Съпругът ми не е успял да завърши образованието си, господине, затова на мен се пада незавидната съдба да му обяснявам очевидното по десет пъти на ден.

Не бях склонен да гледам как жената на г-н Уагстаф го унижава, затова неангажирано се поклоних и излязох зад оградата. Чух мъжкото възмущение, потъпкано от женското презрение, и съсредоточих вниманието си върху кацнала наблизо птица, чиято песен звучеше в ушите ми по следния начин: „Тоби не ни казва, не-е-е-е… Тоби не ни казва…“.

Водачът ми дойде при мен видимо помръкнал.

— Моля за извинение, г-н Юинг, днес нервите на г-жа Уагстаф са ужасно опънати. От жегата и мухите не може да спи.

Уверих го, че „вечните следобеди“ из южните морета изтощават и най-издръжливите физически. Ние вървяхме под лепкави палмови клони, по изтъняващата към носа ивица земя, нездраво плодородна, и от изящните цветове хеликония падаха мъхести гъсеници, дебели колкото палеца ми.

Младият мъж разказваше как мисията уверила семейството му, че избраницата за него е с безупречен произход. Пасторът Хоръкс ги венчал в деня след пристигането му в Назарет, когато г-н Уагстаф все още бил заслепен от очарованието на тропиците (неясно остава защо Елиза Мапъл се е съгласила на този уговорен брак: Хенри смята, че географската ширина и климатът „разстройват“ слабия пол и правят представителките му по-отстъпчиви). Подписите им върху документите за сключен брак още не били изсъхнали, когато наяве излезли „неразположенията“ на новата съпруга на г-н Уагстаф, истинската й възраст и непокорният нрав на Даниел. Пастрокът се опитал да набие новия си подопечен, но това довело до такива „злобни обвинения“ от страна както на майката, така и на доведения му син, че той попаднал в безизходица. Вместо да помогне на г-н Уагстаф, пасторът Хоръкс го порицал за слабостта му, а истината е, че в девет от десет дни младият мъж е окаян като Йов. Каквито и да са неволите на г-н Уагстаф, може ли и една от тях да се сравни с паразитния червей, който разяжда церебралните ми канали?

С намерението да привлека вниманието на угрижения младеж към по-материални неща, аз попитах защо такъв огромен брой Библии стоят непокътнати в църквата (и ако трябва да бъдем честни, само книжните въшки ги четат).

— Редно е пасторът Хоръкс да ви отговори, но, накратко, в мисията в залива Матавай първи превели Словото Божие на полинезийски и с помощта на тези Библии мисионерите туземци покръстили толкова хора, че старейшината Уитлок — един от основателите на Назарет, който вече не е жив, — убедил мисията да повтори експеримента тук. Разбирате ли, някога той чиракувал при един гравьор в Хайгейт. Затова заедно с оръжията и инструментите първите мисионери донесли печатарска преса, хартия, шишета мастило, кутии с букви и хартиени листа. За десет дни след основаването на Витлеемския залив били отпечатани три хиляди буквара за мисионерските училища — още преди да са разкопали градините. После дошъл ред на назарянските Евангелия и те разпространили Словото от Обществата до островите Кук и Тонга. Но сега пресата е ръждясала, имаме хиляди Библии, които търсят своя притежател, и защо?

Не можех да се досетя.

— Няма достатъчно индианци. Корабите носят тук зарази, чернокожите ги вдишват, разболяват се и измират като мухи. Ние учим оцелелите на моногамия и брак, но техните съюзи не са плодотворни. — Улових се, че мисля преди колко ли месеца г-н Уагстаф се е усмихнал за последно. Той отбеляза: — Убиваме онези, които трябва да обичаме и да лекуваме — така като че ли се развиват нещата.

Пътеката свършваше долу до морето край изронен „къс“ черен корал, двайсетина метра дълъг и висок два човешки боя.

— Марае, така се нарича това — осведоми ме г-н Уагстаф. — Чувал съм, че могат да се видят навсякъде из южните морета.

Покатерихме се отгоре му и пред мен се откри хубава гледка към „Пророчицата“, отдалечена на разстояние, лесно за преплуване от добър плувец (Финбар изсипваше една бъчва през борда, а на върха на бизанмачтата се мярна черният силует на Аутуа, който прибираше фор-трюм-топенантите).

Попитах за произхода и предназначението на това марае и г-н Уагстаф обясни накратко:

— Само преди едно поколение индианците са идвали да крещят, да проливат кръв и да принасят жертви на нечестивите си идоли точно на тези камъни, на които сега стоим.

Мислено се върнах на плажа за пиршества на остров Чатъм.

— Сега Пазителите на Христа щедро налагат с камшик всеки черен, който идва тук. Ако дойде. Местните деца вече не знаят даже имената на старите идоли. Сега тук има само дупки на плъхове и отломки. Ето в какво се превръщат един ден всички вярвания. В дупки на плъхове и отломки.

Цветовете и уханието на плумерията ме омаяха.

 

 

На вечеря моя съседка по маса беше г-жа Дарбишър, вдовица, наближаваща седемдесетте, горчива и корава като зелени жълъди.

— Признавам, че недолюбвам американците — каза ми тя. — Те убиха скъпия ми чичо Самюъл, полковник от артилерията на Нейно Величество, във войната през 1812.

Аз изказах (неискрените си) съболезнования, но добавих, че макар моят скъп баща да е бил убит от англичаните в същия конфликт, някои от най-близките ми приятели са британци. Докторът избухна в гръмогласен смях и се провикна:

— Ура, Юинг!

Г-жа Хоръкс взе в свои ръце кормилото на разговора, преди да сме се ударили в скалите.

— Сигурно вашите работодатели имат голямо доверие в способностите ви, г-н Юинг, щом ви поверяват дела, налагащи такова дълго и изтощително пътуване.

Отговорих, че, да, аз съм достатъчно високопоставен нотариус, за да ми поверят настоящата задача, но същевременно достатъчно нисшестоящ чиновник, за да съм задължен да я приема. Скромността ми беше възнаградена със звуци на одобрение.

След като пасторът Хоръкс каза молитвата над купите със супа от костенурка и помоли Бог да благослови новото му делово начинание с капитан Молиньо, по време на храненето ни изнесе проповед на една от любимите си теми:

— Аз винаги непоколебимо съм вярвал, че в нашия цивилизаторски свят Бог се проявява не в Чудесата от Библейската епоха, а в Прогреса. Прогресът е този, който води човечеството нагоре по стълбата към Божественото. Не, това не е Стълбата на Яков, а по-скоро „Стълбата на Цивилизацията“, ако щете. На тази стълба най-високо от всички раси стоят англосаксонците. Католиците са едно-две стъпала по-надолу. Още по-надолу са азиатците — трудолюбива раса, никой не може да го отрече, но им липсва нашата арийска храброст. Китаистите твърдят, че някога и те са били велики, но къде им е жълтият Шекспир, а, или техният Да Винчи с дръпнати очи? Съображението е изказано и прието. Още по-надолу виждаме негрите. Добродушните могат да се научат на полезен труд, ала непокорните са същински дяволи! Американските индианци също са способни да вършат полезни дейности в калифорнийските предградия, не е ли така, г-н Юинг?

Казах, че е така.

— А сега за нашите полинезийци. Всеки посетител на Таити, Хаваите, че дори и Витлеем, ще заключи, че тихоокеанският островитянин може с добросъвестно обучение да усвои „а-б-в“ на четенето, смятането и благочестието, като по този начин се издигне над негрите и стане съперник на азиатците по трудолюбие.

Хенри го прекъсна, за да отбележи, че маорите са стигнали до „г-д-е“ в търгашеството, дипломацията и колониализма.

— Това доказва моето становище. Последни, най-отдолу и най-зле са онези „негодни раси“, австралийските аборигени, патагонците, различните африкански народи и т. н., стоящи само едно стъпало над едрите маймуни и толкова неподатливи на Прогреса, че, боя се, подобно на мастодонтите и мамутите бързото им „събаряне от стълбата“ — след братовчедите им гуанчите, жителите на Канарските острови и тасманийците — е най-оптимистичната перспектива за тях.

— Имате предвид — капитан Молиньо привърши супата си — изтребление?

— Да, капитане, да. Законите на природата и Прогресът вървят ръка за ръка. Още през нашия век племената на човечеството ще изпълнят пророчествата, предначертани в расовите им белези. По-висшите ще сведат умножилите се диваци до техния изначален брой. Може да станем свидетели на неприятни сцени, но хората с интелектуален кураж не бива да се разколебават. После ще се възцари славен ред, в който всички раси ще знаят и, да, ще приемат мястото си на Божията стълба на цивилизацията. От Витлеемския залив се открива гледка към настъпващата зора.

— Амин, пасторе — отвърна капитан Молиньо.

Младеж на име г-н Гослинг (годеник на най-голямата дъщеря на пастора Хоръкс) сключи ръце в жест на благоговейно възхищение.

— Ако ми позволите дързостта, сър, според мен ще бъде истинска… да, загуба, да оставите теоремата си непубликувана, сър. „Стълбата на цивилизацията“ на Хоръкс ще предизвика фурор в Кралското дружество!

Пасторът Хоръкс каза:

— Не, г-н Гослинг, моята работа е тук. Тихият океан ще трябва да си намери друг Декарт, друг Кювие.

— Мъдро решение, пасторе — намеси се Хенри, плесна някакво насекомо и се зае да изучава останките му, — да запазите тези мисли за себе си.

Нашият домакин не можа да прикрие раздразнението си.

— Защо?

— Ами като се замислите, става очевидно, че такава „теорема“ е излишна, когато съществува прост закон.

— Какъв е този закон, сър?

— Първият от „Двата закона на Гуз за оцеляването“. Той гласи следното: „Слабите са месо, с което се хранят силните“.

— Но вашият „прост закон“ не разрешава фундаменталната загадка: „Защо белите раси господстват над света?“.

Хенри се подсмихна и зареди въображаем мускет, насочи дулото му, присви едното си око и стресна компанията с:

— Бум! Бум! Бум! Видяхте ли? Гръмнах го, преди да духне стрелата в тръбичката си!

Г-жа Дарбишър промълви смаяна:

— О!

Хенри сви рамене.

— Къде е фундаменталната загадка?

Пасторът Хоръкс изгуби доброто си настроение.

— Вие намеквате, че белите раси владеят земното кълбо не по Божията милост, а по силата на мускета? Но подобно твърдение е отново същата загадка, облечена в други дрехи! Как е станало така, че мускетът е дошъл при белия човек, а не, да речем, при ескимоса или пигмея, ако не по висшата воля на Всемогъщия Бог?

Хенри отговори:

— Нашите оръжия не са паднали в скута ни една прекрасна сутрин. Те не са манна от Синайските небеса. Още от Аженкур насам белият човек усъвършенства и доразвива науката за барута, за да могат нашите съвременни армии да излизат на бойното поле с десетки хиляди мускети! „Аха — ще кажете вие, — но защо ние, арийците? Защо не едноногите от Ур или мандрагорите от Мавриций?“ Защото, пасторе, от всички раси по света нашата любов — или по-скоро нашата алчност — към съкровища, злато, подправки и власт, о, най-вече сладка власт, е най-силна, най-ненаситна, най-безскрупулна! Тази алчност, да, тя движи нашия Прогрес, дали по пъклена или по Божия воля — не знам. И вие не знаете, сър. А и не ме интересува чак толкова. Изпитвам единствено благодарност към своя Създател за това, че ми е отредил място сред победителите.

Откровеността на Хенри бе погрешно изтълкувана като неучтивост и пасторът Хоръкс, този Наполеон на екваториалната си Елба, поруменя от възмущение. Аз похвалих супата на домакинята (макар че в действителност заради пристрастяването си към противопаразитното средство се затруднявам да поглъщам друго освен най-проста домашна храна) и попитах дали костенурките са уловени на околните плажове или донесени отдалеч.

 

 

По-късно, докато лежахме в задушния мрак, подслушвани от геконите, Хенри ми довери, че днешните хирургични прегледи представлявали „парад на истерични, загорели от слънцето жени, които не се нуждаят от лекарства, а от магазини за чорапи, шапки, бонета, парфюми и всички онези капани, които привличат техния пол“! „Консултациите“ му, продължи той, били една част медицина, девет части клюки. „Те са убедени, че мъжете им се сношават с местните жени и живеят в смъртен страх, че може да пипнат «нещо». Една след друга вадеха кърпичките.“

Споделеното ме накара да се почувствам неудобно и аз се осмелих да кажа, че Хенри би могъл да прояви малко сдържаност, когато изказва несъгласие с нашия домакин.

— Скъпи ми Адам, аз проявих сдържаност и повече от малко! Жадувах да изкрещя на стария глупак следното: „Защо не признаем простата истина, че ние тласкаме по-тъмните раси към гробовете, за да им отнемем земята и богатствата? Вълците не седят в бърлогите си да съчиняват пиянски теории за расите, за да оправдаят разкъсването на стадо овце! «Интелектуален кураж»? Истинският «интелектуален кураж» е да захвърлим тези смокинови листа и да признаем, че всички народи са хищници, но ние, белите хищници, с нашето смъртоносно съчетание от болести и оръжия сме съвършените хищнически екземпляри, и какво от това?“.

Огорчен съм, че един всеотдаен лечител и благ християнин може да бъде способен на такъв цинизъм. Поисках да чуя Втория закон на Гуз за оцеляването. Хенри се усмихна в тъмното и се прокашля.

— Вторият закон за оцеляването гласи, че втори закон не съществува. Яж или ще бъдеш изяден. Това е.

Той скоро захърка, но моят червей ме държа буден, докато звездите започнаха да избледняват. Над чаршафа ми тихо се хранеха и пробягваха гекони.

 

 

Изгревът беше запотен и морав като маракуя. Туземци мъже и жени изкачваха „главната улица“ към църковните плантации навръх хълма, където се трудеха, докато следобедната жега станеше непоносима. Преди да дойде лодката, която щеше да откара нас с Хенри обратно на „Пророчицата“, аз отидох да погледам как работниците скубят плевели от кокосовите плантации. По случайност тази сутрин надзирател им беше младият г-н Уагстаф и той каза на едно местно момче да ни донесе кокосово мляко. Въздържах се да питам за семейството му, а и г-н Уагстаф не го спомена. Той носи камшик, „но самият аз рядко го използвам, това е работа на Пазителите на Христа. Аз само наглеждам пазачите“.

Трима от тези високопоставени лица надзираваха събратята си, подемаха химни („песнопения за нивата“) и мъмреха безделниците. Г-н Уагстаф не беше толкова разговорлив, колкото вчера, и отвръщаше на шегите ми с мълчание, смущавано само от звуците на джунглата и работниците.

— Мислите си, че сме превърнали свободни хора в роби, нали?

Отклоних въпроса, като разказах как г-н Хоръкс ни е обяснил, че с труда си те заплащат за придобивките на Прогреса, донесен от мисията. Г-н Уагстаф не ме чу.

— Има едно мравешко племе, което се нарича поробител. Тези насекоми нападат колониите на обикновените мравки, отмъкват яйцата им в своите гнезда и след като те се излюпят, е, откраднатите роби стават работници на по-голямата империя и никога даже през ум не им минава, че преди време са били откраднати. Сега, ако питате мен, Бог Йехова е създал тези мравки като нагледен пример, г-н Юинг — погледът на младия мъж натежа от многовековното бъдеще. — За онези, които имат очи да видят.

Хората с променлив нрав ме изнервят и г-н Уагстаф беше един от тях. Извиних се и поех към следващия си пристан, а именно класната стая. Тук децата назарянчета от двете раси учат Светото писание, аритметика, четмо и писмо. Г-жа Дарбишър преподава на момчетата, а г-жа Хоръкс — на момичетата. Следобед белите деца имат допълнителни три часа обучение по програма, подходяща за нивото им (макар че Даниел Уагстаф например изглежда неподатлив на уловките на своите учители), а тъмнокожите им другарчета отиват на полето при родителите си, докато стане време за вечерната служба.

В моя чест се проведе кратко представление. Десет момичета, пет бели, пет черни, изрецитираха по една Божа заповед. После ми изпяха „О, роден дом, където ти си най-обичан“ под акомпанимента на г-жа Хоръкс на пиано с минало, по-славно от настоящето му. След това момичетата бяха подканени да зададат въпроси на посетителя, но само белите госпожици вдигнаха ръце.

— Господине, познавате ли Джордж Вашингтон? — уви, не.

— Колко коня теглят файтона ви? — тъстът ми има четири, но аз предпочитам да яздя един кон. Най-малката ме попита:

— Мравките страдат ли от главоболие? — ако кикотенето на съучениците й не я беше накарало да се разплаче, още щях да стоя и да размишлявам над този въпрос.

Посъветвах учениците да живеят според Библията и да слушат възрастните, след което се простих с тях. Г-жа Хоръкс ми каза, че някога закичвали заминаващите с гирлянда от плумерия, но старейшините на мисията обявили гирляндите за неморални.

— Ако днес разрешим гирляндите, утре ще дойде ред на танците… — тя потръпна.

Колко жалко.

До обяд моряците бяха натоварили стоките и „Пророчицата“, обърната срещу неблагоприятните ветрове, тръгна да излиза от залива. Ние с Хенри се оттеглихме в каюткомпанията, за да избегнем пръските и ругатните. Приятелят ми съчинява епос в байронови станси, озаглавен „Истинската история на Аутуа, последния мориори“ и току прекъсва писането ми в дневника, за да ме пита кое с кое се римува:

— „Реки от кръв“? „Позорна стръв“? „Смел като лъв?“

Спомням си за престъпленията, в които г-н Мелвил обвинява тихоокеанските мисионери в наскоро излязлата си творба „Тайпи“. Не може ли, също като при готвачите, лекарите, нотариусите, свещениците, капитаните и кралете, и сред евангелистите да има и добри, и лоши? Може би индианците от Дружествените острови и Чатъм щяха да са по-щастливи, ако бяха останали „неоткрити“, но да го твърдим е като да вием срещу луната. Не трябва ли да аплодираме усилията на г-н Хоръкс и събратята му в това, че помагат на индианците да се изкачат по-нагоре по „Стълбата на цивилизацията“? Не е ли това изкачване единственото им спасение?

Не знам нито отговора на този въпрос, нито къде се дяна увереността от младежките ми години.

Докато съм нощувал в дома на семейство Хоръкс, в моя ковчег е влязъл крадец и като не е намерил ключа от сандъка ми от хлебно дърво (аз го нося на врата си), се е опитал да разбие катинара. Ако беше успял, делата и документите на г-н Бъсби вече щяха да са станали храна на морските кончета. Как ми се иска нашият капитан да беше замесен от същото тесто като благонадеждния капитан Бийл! Не бих посмял да поверя ценните си вещи на капитан Молиньо, а Хенри ме предупреди да не „бъркам в гнездото на осите“, като повдигна въпроса за опита за кражба пред г-н Бурхаве, защото едно разследване ще подтикне всеки крадец на борда да опита късмета си веднага щом си обърна гърба. Предполагам, че е прав.

 

 

 

Днес по обяд слънцето грееше вертикално и дойде време за обичайните трикове, известни като „Прекосяване на линията“, на които подлагат „девствениците“ (онези членове на екипажа, прекосяващи за пръв път екватора) — разни шегички и номера по усмотрение на моряците, които ръководят церемониите. По време на пътуването ми към Австралия благоразумният капитан Бийл не разреши да се губи време за това, но на моряците от „Пророчицата“ не можеха да им отнемат забавлението (мислех, че всички идеи за „забавление“ са същинско проклятие за г-н Бурхаве, докато не видях какви жестокости включваха тези „развлечения“). Финбар ни предупреди, че двамата „девственици“ са Рафаел и Бентнейл. Последният беше моряк от две години, но плаваше само по маршрута Сидни-Кейптаун.

По време на вечерната вахта моряците опънаха навес над носа на палубата и се събраха около котвения шпил, където заседаваше „цар Нептун“ (Покок, облечен в абсурдна роба с перука като лопата). „Девствениците“ бяха вързани за крамболите като двойка събратя на Свети мъченик Севастиян.

— Касапина и г-н Драскача! — викна Покок, щом видя двама ни с Хенри. — Ще дойдете ли да избавите нашите сестри девственици от моя коварен дракон? — и с вулгарни движения затанцува с една такелажна свая под ръкоплясканията и похотливия смях на моряците.

Хенри отвърна през смях, че предпочита девственици без бради. Забележката на Покок за девическите бради е прекалено непристойна, за да я запиша.

Негово морско величество отново се обърна към жертвите си.

— Бентнейл от Кейптаун, Риф-Раф от Града на каторжниците, готови ли сте да влезете в Ордена на синовете на Нептун?

Рафаел, отчасти възвърнал момчешкия си дух във веселбата, бодро отговори:

— Да, господарю!

Бентнейл кимна навъсен. Нептун кресна:

— Не-е-е-е! Първо ще обръснем проклетите ви люспи, юнги! Донесете ми пяната за бръснене!

Торгни се завтече с кофа катран, който размаза с четка по лицата на пленниците. После се появи Гърнзи, облечен като царица Амфитрита, и обра катрана с бръснач. Човекът от Кейптаун крещеше ругатни, което предизвика голямо веселие и не едно и две „хлъзвания“ на бръснача. Рафаел беше достатъчно благоразумен да понесе мълчаливо изпитанието си.

— Така е по-добре, по-добре! — изръмжа Нептун, след което закрещя: — Вържете очите на двамата и отведете младия Риф в съдебната ми зала!

Тази „съдебна зала“ беше бъчва със солена вода, в която потопиха Рафаел с главата надолу, докато мъжете брояха до двайсет, а после Нептун изкомандва на „придворните“ си да „уловят новия ми гражданин“! Свалиха превръзката от очите му и момчето се облегна на фалшборда, за да се съвземе от тормоза.

Бентнейл не се подчини така покорно, а закрещя:

— Развържете ми ръцете, синове на к…!

Цар Нептун се ококори ужасен.

— Тая мръсна уста трябва да кисне в океанска вода до четирийсет, момчета, ако не ме лъжат очите!

След като преброиха до четирийсет, извадиха африканера, който завика:

— Ще ви избия всички до един, свине, кълна се, аз ще…

За смях на всички го потопиха за още четирийсет секунди.

Когато Нептун обяви, че е изтърпял наказанието си, нещастникът можеше само немощно да се дави и да храчи. Тогава г-н Бурхаве прекъсна забавата и новите синове на Нептун изчистиха лицата си с кълчища и калъп тоалетен сапун.

На вечеря Финбар още се подсмихваше. Жестокостта никога не ме е развеселявала.

 

 

 

Леки вълни, ни един полъх на вятъра, температурата се задържа около 32°. Моряците са изпрали хамаците си и са ги окачили да съхнат. Главоболията ми започват все по-рано през деня и Хенри отново увеличи дозата на противопаразитното ми лекарство. Моля се запасите му да не се изчерпят преди пристигането ни на Хаваите, защото ако не потисна болката, черепът ми ще се пръсне. Освен това докторът ми се занимава с многото случаи на червен вятър и лятна диария на „Пророчицата“.

Днешната неспокойна следобедна сиеста беше прекъсната от викове и аз излязох на палубата, където видях как уловиха млада акула и я изтеглиха на борда. Тя доста време се мята в собствените си блестящи рубиненочервени сокове, преди Гърнзи да я обяви за истински и окончателно мъртва. В устата и очите акулата ми заприлича на майката на Тилда. Финбар наряза туловището й на палубата и не успя да съсипе докрай сочността на месото й в корабната кухня (като с дървената дребна риба треска). По-суеверните моряци се отказаха от това лакомство с аргумента, че акулите, както знаем, ядат хора, следователно да ядеш месо от акула е опосредстван канибализъм. Г-н Сайкс прекара ползотворно следобеда в правене на шкурка от кожата на голямата риба.

 

 

 

Възможно ли е хлебарките да пируват с мен, докато спя? Тази сутрин една ме събуди, като се покатери на лицето ми и се опита да хапне нещо от ноздрата ми. Честна дума, беше дълга петнайсет сантиметра! Бях обладан от жесток порив да убия гигантската буболечка, но в претъпканата ми полумрачна каюта тя имаше предимство. Оплаках се на Финбар, който ме посъветва да дам един долар за специално обучен „плъх срещу хлебарки“. После сигурно ще поиска да ми продаде „котка срещу плъхове“, за да се разправи с плъха срещу хлебарки, а след това ще ми трябва куче срещу котки и кой знае как ще свърши всичко?

 

 

 

Жега, такава жега, разтапям се и се чеша, и се покривам с мехури. Тази сутрин се събудих сякаш от плач на паднали ангели. Лежах заслушан в ковчега си, докато миговете се превръщаха в минути, питах се каква ли нова дяволия ми крои моят червей и изведнъж отгоре долетя оглушителен вик:

— Ето го фонтана!

Погледнах през люка, но часът беше твърде ранен, за да се вижда ясно, затова въпреки слабостта си се насилих да изкача стълбата.

— Ето там, сър, там! — Рафаел ме хвана с една ръка през кръста, докато сочеше с другата.

Здраво се улових за перилото, защото краката вече не ме държат. Момчето продължаваше да сочи.

— Там! Не са ли истинско чудо, сър?

На оскъдната светлина различих водна струя само на трийсет стъпки вдясно от носа.

— Цели шест! — извика отгоре Аутуа.

Чух дишането на китовете, после усетих как върху ни се изсипа дъжд от пръски! Съгласих се с момчето, те са наистина чудна гледка. Един се надигна, спусна се и се скри под вълните. Опашният плавник на рибата ясно се очерта на фона на обагрения в розово изток.

— Жалко, че не сме китоловен кораб, викам аз — отбеляза Нюфи. — Само в оня едрия ще да има сто бъчви китова мас!

Покок отсече:

— Без мен! Аз съм плавал на китоловен, капитанът беше един, не си виждал по-свиреп звяр, след три години там „Пророчицата“ ми се струва като увеселителен кораб!

Прибрах се в своя ковчег, почивам си. Минаваме покрай голямо стадо гърбави китове. Викът „Ето го фонтана!“ се чува толкова често, че вече никой не си прави труда да гледа. Устните ми са напукани и олющени.

Цветът на еднообразието е син.

 

 

 

Силен вятър, бурно море и силно люлеещ се кораб. Пръстът ми е толкова подут, че се наложи Хенри да среже брачната ми халка, за да не пречи на кръвообращението и да не предизвика образуване на оток. Загубата на този символ на брачния ми съюз с Тилда потисна безмерно духа ми. Хенри ме упреква, че съм като „влюбен гларус“ и ме уверява, че жена ми сигурно се вълнува повече за здравето ми, отколкото дали две седмици ще ходя без метална халка. Халката остава на отговорно пазене у моя доктор, защото той познава един златар испанец в Хонолулу, който ще я поправи срещу разумно възнаграждение.

 

 

 

Дълго вълнение, причинено от вчерашната буря. Призори вълните приличаха на планински вериги с позлатени върхове, огрявани от слънчевите лъчи, които падаха полегато под виненочервените облаци. Събрах всичките си сили, за да стигна до каюткомпанията, където чакаха г-н Сайкс и г-н Грийн, приели поканата ни с Хенри за коледна вечеря в тесен кръг. Финбар ни поднесе ястие, по-малко отвратително от обикновено, „рагу по моряшки“ (солено говеждо, зеле, сладки картофи и лук), така че стомахът ми понесе по-голямата част от него, поне на първо време. В коледния пудинг със сливи нямаше и помен от сливи. Капитан Молиньо извести г-н Грийн, че дажбата от грог е удвоена и още преди следобедната вахта моряците са се напили. Обичайната вакханалия. Напиха със слаба бира една злополучна маймунка гвенон, която завърши пиянското си представление със скок през борда. Оттеглих се в каютата на Хенри и заедно с него прочетохме втора глава от Евангелието на Матея.

Вечерята разстрои храносмилането ми и ме принуди да правя чести разходки до носа. При последното ми ходене отвън чакаше Рафаел. Извиних се, че съм го накарал да чака, но момчето каза, че не, то е търсило среща с мен. Призна, че е объркано и ми зададе следния въпрос:

— Бог те приема, нали, ако се разкайваш… каквото и да си направил, няма да те прати в… нали знаете… — тук юнгата промърмори — ада?

Признавам, умът ми беше зает повече с храносмилането ми, отколкото с теология, затова изтърсих, че за малкото си години живот Рафаел едва ли би могъл да натрупа досие със смъртни грехове. Фенерът се разлюля и аз видях лицето на младия смелчага изкривено от страдание. Съжалих за лекомислието си и го уверих, че Божията милост е наистина безгранична, че „тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Иска ли Рафаел да ми се довери, попитах, било то като приятел или като сирак — брат по съдба, или като случаен непознат? Казах му, че съм забелязал колко посърнал изглежда напоследък и изказах съжаление за промяната в онова жизнерадостно момче, качило се на кораба в Сидни, толкова нетърпеливо да види широкия свят. Но докато той обмисляше отговора си, пристъп на слабост ме принуди да се върна на носа. Когато излязох, Рафаел го нямаше. Няма да повдигам въпроса. Момчето знае къде да ме намери.

 

 

 

Камбаната току-що би седем пъти за първата вахта. Червеят болезнено разяжда главата ми и сякаш удрят не камбаната, а моя череп. Мравките страдат ли от главоболие? На драго сърце бих се превърнал в мравка, за да се отърва от тази агония. Как Хенри и другите спят на това невъздържано дрънчене и кощунствено пеене — не знам, но от все сърце им завиждам.

Смръкнах малко от противопаразитното лекарство, ала то вече не повдига духа ми. Само ми помага да се чувствам отчасти нормално. После направих обиколка на палубите, но Давидовата звезда беше скрита зад плътни облаци. Няколкото трезвени гласа от мачтите (сред които и този на Аутуа) и г-н Грийн на руля ми вдъхнаха увереност, че не всички от екипажа са „пияни като смоци“. Празни бутилки се търкаляха с вълните от левия до десния борд и обратно. Натъкнах се на безпаметния Рафаел, свит на кълбо около брашпила, стиснал с развратена ръка празното си канче. Голите му млади гърди бяха опръскани с жълтеникави петна. Това, че момчето е намерило утеха в пиенето вместо в Христа, накара и мен да помръкна.

— Гузни мисли смущават покоя ви, а, г-н Юинг? — обади се невидим дух зад рамото ми и аз изтървах лулата си.

Беше Бурхаве. Уверих холандеца, че докато моята съвест е сравнително спокойна, не ми се вярва той да може да каже същото. Усмихнат, Бурхаве се изплю през борда. Ако изведнъж му поникнеха остри зъби и рога, нямаше да се учудя. Той метна Рафаел на рамото си, плесна спящия юнга по задника и отнесе безчувствения си товар при люка на кърмата, на по-сигурно място, надявам се.

 

 

 

Вчерашната ми бележка ме хвърля в плен на угризенията до края на дните ми. Колко превратно звучи, колко лекомислен съм бил! О, прилошава ми, като пиша тези думи. Рафаел се обеси. Обеси се с примка, преметната през единия нок на долната рея на гротмачтата. Сложил си е примката някъде между края на вахтата си и първата камбана. Съдбата ми отреди да бъда сред тези, които го намериха. Бях се надвесил през фалшборда, защото при изгонването си червеят предизвиква пристъпи на гадене. В синия полумрак чух вик и видях г-н Родерик да гледа към небето. Лицето му изразяваше смут, който се смени със смайване, примесено със скръб. Устните му се раздвижиха да изрекат някаква дума, но нищо не излезе. Той посочи това, което не можеше да изрече.

Там, горе, се поклащаше тяло, сив силует, който опираше в платното. От всички части на кораба се разнесе шум, но кой какво на кого крещеше — не мога да си спомня. Рафаел висеше обесен, неподвижен като оловна тежест, докато „Пророчицата“ се мяташе и люлееше. Това дружелюбно момче, безжизнено като овен на месарска кука! Аутуа се покатери горе, но единственото, което можеше да направи, бе внимателно да свали момчето. Чух Гърнзи да мърмори:

— Изобщо не биваше да отплаваме в петък, петък е ден на Йона.

 

 

В ума ми се върти въпросът: „Защо?“. Никой не иска да го обсъжда, но Хенри, който е потресен колкото мен, ми каза, че Бентнейл тайно му намекнал, че Бурхаве и неговата „свита аспиди“ са вършили с момчето противоестествени содомски грехове. Не само в коледната нощ, а всяка нощ в продължение на много седмици.

Дългът ми повелява да проследя тази мътна река до извора й и да въздам правосъдие над злодеите, но, Господи, аз едва седя изправен, за да се храня! Хенри казва, че не бива да се самонаказвам всеки път, когато невинността стане плячка на жестокостта, но как да оставя нещата така? Рафаел беше на възрастта на Джаксън. Чувствам се толкова безпомощен, непоносимо е.

 

 

 

Когато повикаха Хенри да прегледа някаква рана, аз се довлякох до каютата на капитан Молиньо, за да му кажа какво мисля. Посещението не му достави удоволствие, но аз нямаше да напусна каютата му, преди да съм отправил обвинението си, а именно, че Бурхаве и неговата шайка всяка нощ са измъчвали Рафаел със содомия, докато момчето, като не видяло друга възможност за спасение или утеха, посегнало на живота си. Накрая капитанът попита:

— И, разбира се, вие имате доказателства за това престъпление? Прощално писмо? Подписани свидетелски показания?

Всички на кораба знаеха, че казвам истината! Капитанът не можеше да остане безучастен към жестокостта на Бурхаве! Настоях да се разследва участието на първия помощник-капитан в самоубийството на Рафаел.

— Настоявайте колкото си искате, г-н Драскач! — кресна капитан Молиньо. — Аз решавам кой плава на „Пророчицата“, кой поддържа дисциплината, кой обучава юнгите, не някакъв проклет писар, не проклетите му бълнувания и, за бога, не някакво си проклето „разследване“! Марш от тук, господине, и проклет да сте!

Аз се подчиних и тутакси налетях на Бурхаве. Попитах го дали ще заключи и мен в каютата си със своите аспиди и после ще се надява до изгрев-слънце да се обеся. Той оголи зъбите си и с глас, пропит от злъч и омраза, ми отправи предупреждение:

— Вониш на развала, Драскачо, никой от хората ми няма да те докосне, за да не я прихване и той. Скоро ще умреш от „леката си треска“.

Досетих се да го предупредя, че нотариусите от Съединените щати не изчезват така удобно, както колониалните юнги. Мисля, че му се прииска да ме удуши. Но аз съм твърде болен, за да се страхувам от един холандец содомит.

 

 

 

Съмнения глождят съвестта ми, чиято присъда е съучастие. Аз ли дадох на Рафаел разрешението, от което се е нуждаел, за да извърши самоубийство? Ако при последния ни разговор се бях досетил за нещастието му, ако бях отгатнал намерението му и бях отвърнал: „Не, Рафаел, Бог не може да прости замислено самоубийство, защото едно покаяние не може да бъде истинско, ако предшества греха“; може би момчето щеше още да диша. Хенри ме уверява, че не е имало откъде да знам, но за пръв път думите му звучат фалшиво в ушите ми. О, аз ли съм изпратил бедното невинно момче в Ада?

 

 

 

Вълшебен фенер в главата ми прожектира картини на момчето, което взима въжето, качва се по мачтата, връзва примката, задържа се, обръща се към своя създател, хвърля се в пустотата. Докато е летяло към мрака, спокойствие ли е изпитвало или страх? Вратът му се пречупва.

Само ако знаех! Щях да помогна на детето да дезертира, да променя съдбата му, тъй както семейство Чанинг промениха моята, или да му помогна да разбере, че никоя тирания не царува вечно.

„Пророчицата“ е вдигнала всеки милиметър платно и „се носи като вещица“ (без никаква полза за мен, само защото товарът се разваля) и всеки ден прекосява повече от 3° географска ширина. Аз съм вече много болен и на легло в своя ковчег. Сигурно Бурхаве си мисли, че се крия от него. Лъже се, защото справедливото отмъщение, което искам да се стовари на главата му, е едно от малкото пламъчета, останали неугасени от това зловещо вцепенение. Хенри ме моли да пиша в дневника, за да занимавам мозъка си, но перото ми е станало тромаво и тежко. След три дни пристигаме в Хонолулу. Преданият ми доктор обещава да слезе с мен на брега, да не пести средства за закупуване на силни успокоителни и да остане до леглото ми до пълното ми възстановяване, дори ако се наложи „Пророчицата“ да отплава за Калифорния без нас. Бог да благослови този най-добър човек. Не мога да пиша повече днес.

 

 

 

Много ми е зле.

 

 

 

Червеят отново се оживи. Отровните му жлези са се спукали. Мъчат ме болка, рани от залежаване и непоносима жажда. Оаху все още е на два или три дни път на север. От смъртта ме делят часове. Не мога да пия и не помня кога за последно съм ял. Накарах Хенри да ми обещае, че ще занесе този дневник при представителя на Бедфорд в Хонолулу. Оттам ще го изпратят до опечаленото ми семейство. Той се кълне, че аз ще им го доставя лично на двата си крака, но надеждите ми са попарени. Хенри самоотвержено даде всичко от себе си, но паразитът ми е прекалено упорит и аз трябва да предам душата си на нейния създател.

Джаксън, когато станеш голям мъж, не позволявай на професията си да те раздели с любимите ти хора. През месеците далеч от дома аз мислех за теб и за майка ти с неизменна обич и ако се случи така…^[2]

 

 

 

Силно се изкушавам да започна от предателския край, но авторът на настоящия дневник трябва да остане верен на хронологията. Навръх Нова година главата ми така се пръскаше от болка, че вземах лекарството на Гуз на всеки час. От люлеенето на кораба не можех да се държа на краката си, затова лежах в своя ковчег и повръщах в една торба, макар че червата ми бяха празни и ме мъчеше пареща ледена треска. Не можехме повече да крием болестта ми от екипажа и ковчегът ми беше поставен под карантина. Гуз каза на капитан Молиньо, че паразитът ми е заразен, с което самият той се превръщаше в невиждан пример за всеотдайна храброст (съучастието на капитан Молиньо и Бурхаве в последвалото престъпно деяние не може да бъде нито доказано, нито опровергано. Бурхаве ми желаеше злото, но съм длъжен да призная, че не е много вероятно да е участвал в долуописаното престъпление).

Спомням си как изплувах от плитчините на треската. Гуз беше на сантиметри от мен. Гласът му се сниши до любящ шепот:

— Скъпи ми Юинг, твоят червей се гърчи в предсмъртни мъки и изхвърля отровата си до последната капка! Трябва да изпиеш това очистително, за да изхвърлиш калцираните му останки. То ще те приспи, но когато се събудиш, червеят, който така те мъчеше, ще е излязъл! Краят на страданията ти е близо. Отвори уста за последен път, хубаво отвори, скъпи ми приятелю… ето, горчиво и неприятно е на вкус, от смирната е, но го глътни, заради Тилда и Джаксън…

До устните ми се допря чаша и Гуз обхвана главата ми с ръка. Опитах се да му благодаря. Лекарството имаше вкус на застояла вода и бадеми. Той повдигна главата ми и потърка адамовата ми ябълка, за да преглътна течността. Мина време, не знам колко. Костите ми скърцаха заедно с корабните греди.

Някой почука. В мрака на ковчега ми нахлу светлина и аз чух гласа на Гуз в коридора.

— Да, по-добре, много по-добре, г-н Грийн! Да, най-лошото отмина. Бях много разтревожен, признавам, но господин Юинг си възвръща здравия цвят на лицето и пулсът му е стабилен. Само един час? Отлична новина. Не, не, сега спи. Кажете на капитана, че довечера ще слезем на брега — ако може, да уреди място за нощуване, знам, че тъстът на г-н Юинг ще запомни тази негова добрина.

Лицето на Гуз отново изплува в полезрението ми.

— Адам?

Някой друг потропа с юмрук по вратата. Гуз промърмори някаква ругатня и се отдалечи. Вече не можех да движа главата си, но чух Аутуа да настоява:

— Аз види гусин Юинг!

Гуз му нареди да се пръждосва, но упоритият индианец не се даваше толкова лесно.

— Не! Гусин Грийн казва той по-добре! Гусин Юинг ми спаси живот! Той мой дълг!

Ето какво му каза Гуз тогава: че аз виждам в Аутуа разпространител на болести и мошеник, който си е наумил да злоупотреби с настоящата ми физическа слабост, за да ме обере, като отмъкне даже копчетата на жилетката ми. Заяви, че съм го помолил да „държи проклетия негър далеч от мен“, и добави, че съжалявам, задето съм спасил безполезната му черна кожа. След тези думи тресна вратата на ковчега ми и я заключи.

Защо Гуз лъжеше така? Защо толкова държеше никой друг да не ме вижда? Отговорът повдигна резето на вратата на заблудите и страшната истина нахлу през нея с ритник. А тя беше, че докторът е отровител и аз съм негова жертва. Още от началото на моето „лечение“ този доктор постепенно ме убиваше с „лекарството“ си.

А червеят? Измислица, насадена ми със силата на лекарското внушение. Гуз — лекар? Не, скитник, убиец, злоупотребяващ с чуждото доверие!

Направих усилие да се изправя, но зловредната течност, която моят демон ми даде последно да погълна, напълно бе отслабила крайниците ми и не можех да помръдна дори пръстите си. Опитах се да извикам за помощ, ала белите ми дробове не се напълниха с въздух. Чух как стъпките на Аутуа заглъхват нагоре по стълбата и се помолих на Бога да го върне, но намеренията Му бяха други. Гуз прескочи намотаното въже и се приближи към койката ми. Погледна ме в очите. Съзрял страха ми, демонът свали маската си.

— Какво казваше, Юинг? Как да те разбера, като се лигавиш и фъфлиш така? — аз нададох слаб стон. — Нека позная какво се опитваш да ми кажеш: „О, Хенри, нали бяхме приятели, Хенри, как можа да постъпиш така с мен?“ — каза той, като имитираше дрезгавия ми предсмъртен шепот. — Отгатнах ли? — Гуз дръпна ключа от врата ми и докато се мъчеше да отключи сандъка ми, заговори: — Хирурзите са особена прослойка, Адам. За нас хората не са свещени създания, сътворени по образ и подобие на Всемогъщия Бог, не, хората са късове месо, вярно, болнаво и жилаво, но месо, готово за скарата и шиша — той много добре наподоби гласа ми: — „Но защо мен, Хенри, не сме ли приятели?“. Е, Адам, даже приятелите са направени от месо. Всичко е абсурдно просто. Нуждая се от пари, а казват, че в твоя сандък има цяло състояние и аз те убих заради него. Къде е загадката? „Но, Хенри, това е зло!“ Ами, Адам, светът е зъл. Маорите нападат мориорите, белите нападат по-тъмнокожите си братовчеди, бълхите нападат мишките, котките нападат плъховете, християните — неверниците, помощник-капитаните — юнгите, смъртта — живите. „Слабите са месо, с което се хранят силните.“

Гуз потърси в очите ми признаци на живот и ме целуна по устата.

— Сега е твой ред да бъдеш изяден, Адам. Ти не беше по-доверчив от другите ми меценати.

Капакът на сандъка ми се отвори. Гуз прегледа съдържанието на портфейла ми, подсмихна се, намери изумруда от Фон Вайс и го разгледа под лупа. Не се заинтригува. Развърза свитъците с документи, засягащи имуществото на Бъсби, разкъса и запечатаните пликове в търсене на банкноти. Чух как злодеят брои скромните ми средства. Почука по сандъка ми в търсене на тайни отделения, но не намери нищо, защото такива няма. Накрая откъсна копчетата на жилетката ми.

В треската си чух как Гуз ми говори, както се говори на неработещ инструмент:

— Честно казано, разочарован съм. Срещал съм ирландски работници с повече скътани лири. Твоите запаси едва покриват разходите ми за арсеник и опиати. Ако г-жа Хоръкс не беше дарила черните си перли за достойната ми кауза, ех, сега горкият Гуз щеше да е беден като църковна мишка! Е, време ни е да се разделим. Ти ще умреш до час, а мен път ме чака.

 

 

Следващият ми ясен спомен е как се давя в солена вода, мъчително светла. Дали Бурхаве беше намерил тялото ми и го бе хвърлил през борда, за да си осигури мълчанието ми и да си спести изтощителните процедури в американското консулство? Умът ми още работеше и следователно още можеше да участва в решаването на съдбата ми. Да приема да се удавя или да се помъча да изплувам? Безспорно удавянето беше най-незатруднителната възможност, затова аз обмислих идеята да умра и си спомних как преди много месеци Тилда махаше за сбогом на „Бел-Хокси“ от пристана Силваплана, а Джаксън крещеше: „Татко! Донеси ми лапа на кенгуру!“.

Мисълта, че никога вече няма да ги видя, толкова ме разстрои, че избрах да изплувам и изведнъж се озовах не в морето, а на палубата, свит на кълбо, разкъсван от пристъпи на обилно повръщане и силна треска, болки, спазми, недостиг на въздух. Аутуа ме държеше (той беше излял кофа морска вода в гърлото ми, за да „измие“ отровата). Аз повръщах ли, повръщах. Бурхаве разбута с лакти тълпата зяпащи товарачи и моряци и изръмжа:

— Вече ти казах, черньо, че тоя янки не е твоя грижа! И ако пряка заповед не може да те убеди…

Макар че слънцето ме заслепяваше, аз видях как първият помощник-капитан жестоко ритна Аутуа в ребрата и понечи да повтори удара. Аутуа с едната си ръка здраво сграбчи сприхавия холандец за пищяла, а с другата леко наведе главата ми към палубата и се изправи в цял ръст, като повлече крака на нападателя със себе си и лиши Бурхаве от равновесие. Холандецът падна на главата си с лъвски рев. Тогава Аутуа го хвана за другия крак и метна нашия първи помощник-капитан през фалшборда като чувал със зеле.

Дали моряците бяха прекалено уплашени, смаяни или зарадвани, за да окажат някакво противодействие, никога няма да узная, но Аутуа ме пренесе по трапа и ме свали на кея невредим. Разумът ми подсказа, че нито Бурхаве може да е в Рая, нито Аутуа в Ада, така че би трябвало да сме в Хонолулу. От пристанището поехме по оживена улица сред гъмжило от безброй езици, раси, религии и миризми. Очите ми се срещнаха с тези на един китаец, който си почиваше под издялан от дърво дракон. Две жени, чиито гримирани лица и предизвикателни поли издаваха древната им професия, ме изгледаха и се прекръстиха. Опитах се да им кажа, че още не съм умрял, но те изчезнаха. Усещах как сърцето на Аутуа бие и подканва моето да го следва. Той три пъти попита непознати хора: „Къде лекар, друже?“. Три пъти не му обърнаха внимание, като веднъж му отвърнаха: „Няма лек за мръсни чернилки!“. Накрая един стар продавач на риба със сумтене го упъти към болница. За кратко бях загубил съзнание, докато не чух думата „лечебница“. Още щом вдишах зловонния въздух, натежал от мирис на изпражнения и разложение, отново започнах да повръщам, въпреки че стомахът ми беше празен като захвърлена ръкавица. Разнасяше се жужене на трупни мухи и някакъв луд крещеше как Исус плавал из Саргасово море. Аутуа измърмори нещо под носа си на своя език.

— Търпение още, г-н Юинг, тук място мирише смърт, аз заведе теб при сестри.

Как сестрите на Аутуа се бяха отклонили толкова надалеч от островите Чатъм бе загадка, която не можех да разреша, но се оставих на грижите му. Той излезе от онази морга и скоро кръчмите, къщите и складовете оредяха, а на тяхно място се появиха захарни плантации. Знаех, че трябва да попитам или да предупредя Аутуа за Гуз, но говоренето все още не беше по силите ми. Налегналото ме обезсилващо гадене ту затягаше, ту отслабваше хватката си. Пред мен се очерта хълм, чието име изплува от утаилите се в главата ми спомени: Диамантената глава. Пътят дотук се състоеше само от камъни, прах и дупки, оградени от двете страни от неопитомена растителност. Забързаният Аутуа спря само веднъж, за да поднесе към устните ми прохладна речна вода, докато не стигнахме католическата мисия оттатък последните ниви. Една монахиня понечи да ни погне с метла, но Аутуа й се примоли на испански, също толкова неправилен, колкото и английският му, да даде убежище на белия човек, когото носеше на ръцете си. Накрая дойде една сестра, която очевидно го познаваше, и убеди другите, че дивакът е дошъл не от лукавство, а от милосърдие.

 

 

На третия ден вече можех да сядам и да се храня сам, като за избавлението си съм благодарен на моите ангели пазители и на Аутуа, последния свободен мориори на този свят. Аутуа твърди, че ако аз не съм попречил на моряците да го изхвърлят през борда като пътуващ без билет нарушител, той нямало да ме спаси, така че в известен смисъл не той е спасил живота ми, а самият аз. Така или иначе, никоя милосърдна сестра не е полагала такива нежни грижи за болник, каквито закоравелият морски труженик Аутуа полагаше за моето изнемощяло същество през последните десет дни. Сестра Вероник (с метлата) се шегува, че приятелят ми трябва да бъде ръкоположен за свещеник и назначен за директор на болницата.

Без да споменава нито Хенри Гуз (или отровителя, който се представяше под това име), нито банята с морска вода, в която Аутуа изкъпа Бурхаве, капитан Молиньо изпрати личните ми вещи по агента на Бедфорд, несъмнено от съображения за вредата, която моят тъст би могъл да причини на бъдещето му на търговец със седалище в Сан Франциско. Другото съображение на Молиньо е да изчисти репутацията си от всякакви връзки с вече прочутия убиец, известен като „Гуз, отровителя с арсеник“. Дяволът още не е заловен от полицейския пристав на пристанището, а и според мен това никога няма да се случи. Всред гъмжащия от бандити мравуняк на Хонолулу, където всеки ден пристигат и отплават кораби от всякакви флагове и националности, човек може да смени името и историята си между ордьовъра и десерта.

Изтощен съм и трябва да почивам. Днес е трийсет и четвъртият ми рожден ден.

Все така съм благодарен на Бога за всичките му блага.

 

 

 

Следобед е приятно да се седи под дървото кукуй в двора. Шарената сянка, плумерията и кораловият хибискус пропъждат спомените за неотдавнашните злини. Сестрите се занимават със задълженията си, сестра Мартиник полива своите зеленчуци, котките разиграват котешките си комедии и трагедии. Аз опознавам местната птича фауна. Главата и опашката на птицата палила са бляскаво златисти, акохекохе наричат една красива качулата цветарка.

Оттатък зида има сиропиталище за подхвърлени деца, също управлявано от сестрите. Чувам как децата рецитират напевно уроците си (точно както правехме аз и моите съученици, преди филантропската постъпка на г-н и г-жа Чанинг да разшири перспективите ми). След като часовете свършат, децата се втурват да играят и се разнася глъчка, наподобяваща вавилонско стълпотворение. Понякога по-дръзките измежду тях предизвикват неудоволствието на монахините, като се изкатерват по стената и предприемат голяма обиколка над градината на лечебницата по удобно разперените клони на дървото. Когато „теренът е чист“, пионерите викат по-срамежливите си другари да ги последват в човешкия птичарник и от дървесната горна земя надничат бели лица, мургави лица, канакски лица, китайски лица, мулатски лица. Някои са на възрастта на Рафаел и когато си спомня за него, в гърлото ми се надига горчилка от угризения, но сираците ми се усмихват отгоре, правят се на маймуни, плезят се или се опитват да мятат ядки кукуй в устата на хъркащи пациенти и не ме оставят да скърбя твърде дълго. Искат ми някой и друг цент. Аз подхвърлям монета, която ловки пръсти безпогрешно улавят във въздуха.

Неотдавнашните ми приключения ме превърнаха в същински философ, особено нощем, когато чувам единствено как ручеят неспирно бавно остъргва камънаците до камъчета. Така текат и мислите ми. Учените различават отделни движения в историята и формулират тези движения в редица от правила, които направляват възходите и паденията на цивилизациите. Моето убеждение обаче е противно на това. А именно: историята не допуска правила, само развръзки.

Какво предизвиква развръзките? Лошите действия и добродетелните действия.

Какво предизвиква действията? Вярата.

Вярата е едновременно победа и бойно поле, вътре в съзнанието и в огледалото на съзнанието — света. Ако ние вярваме, че човечеството е стълба от племена, колизеум на сблъсъците, експлоатацията и зверствата, съществуването на такова човечество е неизбежно и в историята побеждават Хоръкс, Бурхаве и Гуз. Ние с вас, състоятелните, привилегированите, щастливците, не бихме живели зле в такъв свят, ако късметът не ни изневери. И какво, ако ни гложди съвестта? Защо да подкопаваме надмощието на расата си, оръжията си, традициите и наследството си? Защо да се борим срещу „естествения“ (о, каква хлъзгава дума) ред на нещата?

Защо? Ето защо: един прекрасен ден чисто хищническият свят ще се самоизяде. Да, дяволът ще завзема последните редици, докато първите станат последни. При индивида себичността загрозява душата, при човешкия род себичността е унищожение.

Това ли е ентропията, заложена в нашата същност?

Ако ние вярваме, че човечеството може да надскочи етапа на ноктите и зъбите, ако вярваме, че различните раси и вярвания могат да съжителстват в този свят така мирно, както сираците съжителстват на своето дърво, ако вярваме, че управниците трябва да бъдат справедливи, насилието — обуздано, властта — не безотчетна, а богатствата на земята и океаните й — разделени справедливо, този свят ще стане действителност. Не се заблуждавам. Такъв свят най-мъчно се превръща в действителност. Безчестни преимущества, спечелени от предходни поколения, могат да бъдат изгубени с едно-едничко драсване на перото на късоглед президент или удар на сабята на самовлюбен генерал.

Живот, преминал в изграждане на свят, какъвто искам Джаксън да наследи, не какъвто се боя, че ще наследи — ето това, струва ми се, е живот, който си заслужава да се живее. След завръщането си в Сан Франциско аз ще се посветя на каузата на аболиционизма, защото дължа живота си на самоосвободил се роб и защото все отнякъде трябва да започна.

Вече чувам отговора на тъста ми: „О-хо, чудно, либерално сантименталничене, Адам. Но не ми говори за справедливост! Яхни едно магаре, отиди в Тенеси и убеди тамошните фермери, че те са чисто и просто избелели негри, а негрите им са почернели бели! Отплавай до Стария свят, кажи им, че правата на робите в техните империи са неотменими като на белгийската кралица! О, ще прегракнеш, ще обеднееш и ще остарееш по митингите! Ще те заплюят, ще стрелят по теб, ще те линчуват, ще те залъжат с медали, а затънтените провинциалисти ще те презрат. Ще те разпнат! Наивният мечтател Адам. Който се опълчи на многоглавата хидра на човешката природа, ще плати с адски мъки и семейството му ще трябва да плати заедно с него! И едва в часа на смъртта, когато изпускаш последния си дъх, ще разбереш, че животът ти е бил само капка в безбрежния океан!“.

Но какво е океанът, ако не множество от капки?