Дейвид Мичъл
Облакът атлас (53)

46

Джо Нейпиър е предвидил, че съседското момче ще забави Луиса достатъчно, за да я накара да го изслуша. Не се гордее с това, че планът му е успял. Като човек, който повече наблюдава, отколкото говори, Нейпиър грижливо формулира изреченията си:

— През 1945 аз бях ченге с шестгодишен стаж в полицейския участък на Спиноза. Без награди, без черни точки. Обикновено ченге, не си пъхах носа, където не ми е работа, излизах с обикновено момиче, машинописка. На петнайсети август по радиото казаха, че японците са се предали, и Буенас Йербас стана един голям дансинг. Лееше се пиене, хвърчаха коли, гърмяха фойерверки, хората излизаха в почивка, даже шефовете им да не ги пускаха. Някъде към девет часа на нас с партньора ми ни се обадиха за избягал след катастрофа шофьор в корейския квартал. Обикновено не се занимавахме с тази част на града, но жертвата беше бяло хлапе и щяха да се появят роднини и въпроси. Бяхме на път за там, когато получихме сигнал Код 8 от баща ти — викаше всички налични коли на пристанището Силваплана. Имаше обаче неписано правило: който иска да напредне в службата, да не души около тази част на доковете. Там бяха складовете на мафията под чадъра на градската управа. На всичкото отгоре Лестър Рей — Нейпиър решава да не смекчава думите си — беше известен като праведното ченге от 10-и участък, същински трън в задника. Само че двама полицаи бяха убити, а тогава играта става друга. Можеше някой приятел да лежи в локва кръв на асфалта. Затова дадохме газ и стигнахме на пристанището малко след друга кола от Спиноза — Брозман и Харкинс. Отначало не видяхме нищо. Нямаше ни Лестър Рей, ни патрулка. Светлините на доковете бяха угасени. Подкарахме колата между две стени от товарни контейнери, свихме в един двор, където някакви хора товареха военен камион. Помислих си, че сме попаднали в друга част на доковете, когато забелязах с каква бързина, колко усърдно работят. Неясно защо, след като цял народ празнуваше. После ни връхлетя порой от куршуми и всичко ни стана ясно. Брозман и Харкинс спряха първата вълна — засвистяха спирачки, из въздуха полетяха стъкла, колата ни се блъсна в тяхната, аз и партньорът ми се изтърколихме от нея и се скрихме зад купчина метални тръби. Клаксонът на Брозман пищеше, не спираше, а те не излизаха. Още куршуми се посипаха отгоре ни и аз направо се насрах — бях станал ченге, за да избегна военните действия. Партньорът ми почна да стреля. Аз последвах примера му, но шансовете ни да улучим нещо бяха почти нулеви. Да ти кажа честно, зарадвах се, като тръгна камионът. Какъвто бях глупак, рано изскочих от скривалището си — исках да видя регистрационния номер — езикът на Нейпиър започва да го боли. — Тогава стана всичко. От другия край на двора насреща ми с викове се втурна някакъв човек. Стрелях по него. Не улучих — най-щастливият пропуск в живота ми, а и в твоя, Луиса, защото ако бях застрелял баща ти, сега нямаше да те има. Лестър Рей тичаше и сочеше зад гърба ми, после ритна нещо изхвърлено от каросерията на камиона, което се търкаляше към мен. Изведнъж почувствах как ме обгаря ослепителна светлина, как шумът пронизва главата ми и в задника ми се забива болезнена игла. Останах да лежа там, където паднах, докато санитарите не ме пренесоха в кола на бърза помощ.

Луиса все така не казва нищо.

— Извадих късмет. Осколка от граната беше пронизала двете половини на задника ми. Всичко друго ми беше наред. Лекарят каза, че за пръв път вижда една осколка да прави четири дупки. Татко ти, както знаеш, не се отърва толкова леко. Лестър беше надупчен като швейцарско сирене. Оперираха го ден преди да изляза от болницата, не успяха да спасят окото му. Той обаче не се самосъжаляваше, аз само му стиснах ръката и тръгнах, не знаех какво да му кажа. Най-унизителното нещо, което можеш да причиниш на някого, е да му спасиш живота. И Лестър го знаеше. Но не минава и ден, може би и час, без да си помисля за него. Всеки път, когато седна.

Известно време Луиса мълчи.

— Защо не ми каза това на остров Суонеке?

Нейпиър се почесва по ухото.

— Страхувах се, че ще го използваш, за да изцедиш от мен информация…

— За това какво е станало с Руфъс Сиксмит?

Нейпиър не казва „да“, не казва и „не“.

— Знам как работят репортерите.

— Точно ти ли ще критикуваш моя морал?

„Тя говори по принцип — не може да знае за станалото в къщата на Марго Роукър.“

— Ако продължаваш да търсиш доклада на Руфъс Сиксмит — Нейпиър се колебае дали да изрече това пред момчето, — ще те убият, чисто и просто. Не аз! Но някой ще го направи. Моля те. Веднага напусни града. Зарежи стария си живот и работа и замини.

— Алберто Грималди те е пратил да ми го кажеш, нали?

— Никой не знае, че съм тук — слава богу, иначе и аз загазвам заедно с теб.

— Имам един въпрос.

— Искаш да ме питаш дали… — Нейпиър съжалява, че момчето не е някъде другаде. — … Дали „съдбата“ на Сиксмит е мое дело? Отговорът е „не“. Такъв тип… работа не е по моята част. Не казвам, че съм невинен. Но аз съм виновен само в това, че съм си затворил очите. Момчето за всичко на Грималди уби Сиксмит и те бутна от моста снощи. Човек на име Бил Смоук — едно от многото му имена, предполагам. Не мога да те накарам да ми вярваш, мога само да се надявам на това.

— Откъде разбра, че съм жива?

— Празна надежда. Виж, животът е по-ценен от една проклета сензационна новина. Моля те — за последен път и наистина ще е последен, — зарежи тази история. Сега аз трябва да тръгвам, моля се на Бога и ти да направиш същото — Нейпиър става. — Още нещо. Можеш ли да си служиш с оръжие?

— Имам алергия към оръжия.

— В какъв смисъл?

— От оръжия ми се повдига. Буквално.

— Всеки трябва да умее да борави с оръжие.

— Да, затова моргите са препълнени с такива, които умеят. Бил Смоук няма любезно да ме изчака да извадя пистолета от чантата си, нали? Единственият ми начин да се измъкна е да събера доказателства и да раздухам цялата афера така, че след това вече ще е безсмислено да ме убиват.

— Подценяваш дребнавата слабост на човека към отмъщение.

— Защо се тревожиш толкова за мен? Вече плати дълга си към баща ми. Сега съвестта ти е чиста.

Нейпиър мрачно въздиша и разбира, че нищо повече не може да направи.

— Беше ми приятно да гледаме мача, Хави.

— Ти си лъжец — отговаря момчето.

— Излъгах, да, но това не ме прави лъжец. Да лъжеш е лошо, но когато светът се завърти на обратно, малкото лошо може да стане голямо добро.

— В това няма смисъл.

— Напълно прав си, няма, но все пак е вярно.

Джо Нейпиър сам си отключва вратата.

Хавиер е сърдит и на Луиса.

— И ти ми се караш, че рискувам живота си, като прескачам от един балкон на друг?