Дейвид Мичъл
Облакът атлас (22)

20

Управителят на хотел „Бон Воаяж“ има лош ден.

— Не, не можете да видите стаята му! Чистачът на килими премахна всички следи от инцидента. При това се наложи да му платим от собствения си джоб! А и що за птица сте вие? Репортер? Ловец на духове? Писателка?

— Аз съм… — Луиса Рей ненадейно избухва в плач — племенницата му, Мегън Сиксмит.

Възрастна дама с каменно лице притиска ридаещата Луиса към високата си като планина гръд. Стоящи наблизо гости на хотела хвърлят лоши погледи към управителя. Той пребледнява, напуска поста си и се залавя да поправи щетите.

— Моля ви, минете отзад, аз ще ви донеса…

— Чаша вода! — отсича дамата и избутва ръката на управителя.

— Уенди! Вода! Не, веднага! Минете от тук, моля ви, защо не…

— Дайте стол, за бога! — дамата съпровожда Луиса до сенчест кабинет отстрани на рецепцията.

— Уенди! Стол! Веднага!

Утешителката на Луиса стоически сключва ръце.

— Излейте си болката, скъпа, излейте си болката, Исус ви слуша, аз ви слушам. Аз съм Джанис от Есфигмен, Юта, ето каква е моята история. Когато бях на вашата възраст, бях останала сама вкъщи, слизах от детската стая на дъщеря ми и видях на стълбището да стои майка ми. „Иди виж бебето, Джанис“ — каза ми тя. Отговорих й, че съм била при дъщеря си преди минута и че тя спи спокойно. Гласът на майка ми се вледени. „Не спори с мен, момиче, веднага иди при бебето!“ Звучи налудничаво, но едва тогава си спомних, че майка ми почина миналия Ден на благодарността. Хукнах нагоре и заварих дъщеря си с въжето от щората около врата. Трийсет секунди по-късно щеше да се е удушила. Така че виждате ли?

Луиса примигва с насълзени очи.

— Виждате ли, скъпа? Те умират, но не ни напускат.

Засраменият управител се връща с кутия за обувки.

— Боя се, че стаята на чичо ви е заета, но чистачката е намерила тези писма в хотелската Библия. Името му е на плика. Естествено, щях да ги изпратя на семейството ви, но след като сте тук…

Той почтително й подава снопче с девет плика, покафенели от времето, всеки адресиран до „Г-н Руфъс Сиксмит, Колеж «Каюс», Кеймбридж, Англия“. На единия има съвсем прясно петно от чай. Всичките са силно измачкани и набързо разгладени.

— Благодаря ви… — казва едва чуто Луиса, после по-твърдо добавя: — Чичо Руфъс много държеше на кореспонденцията си, а сега тя е единственото, което ми е останало от него. Няма да ви отнемам повече време. Извинете ме, че се разстроих така.

Облекчението на управителя е ясно осезаемо.

— Вие сте необикновен човек, Мегън — уверява Джанис от Есфигмен, Юта, на раздяла с Луиса във фоайето на хотела.

— Вие сте необикновен човек, Джанис — отвръща й Луиса и тръгва към паркинга, като минава на десет метра от шкафче номер 909.