Дейвид Мичъл
Облакът атлас (6)

4

Шестдесет минути по-късно Руфъс Сиксмит седи в ъгъла облегнат на стената и бърше с кърпичка челото си.

— През 1967 и аз като хиляди други хора се абонирах за „Илюстрована планета“, за да чета репортажите на баща ви от Виетнам. Лестър Рей беше един от четиримата или петимата журналисти, които представяха войната от азиатската гледна точка, затова ми е много интересно да науча как обикновен полицай е станал един от най-добрите военни кореспонденти на своето поколение.

— Сам си го изпросихте.

С всеки разказ историята се доизглажда.

— Татко постъпи в полицията на Буенас Йербас само седмици преди Пърл Харбър и затова през войната беше тук, а не в Тихия океан като брат му Хауи, който настъпи японска противопехотна мина, докато играеше плажен волейбол на Соломоновите острови. Много скоро стана ясно, че мястото на баща ми е в 10-и полицейски участък, и точно там го изпратиха. Във всеки град из страната има такъв участък — нещо като каторга, където изпращат всички честни полицаи, които не искат да вземат подкупи и да си затварят очите. Както и да е, в нощта на победата над Япония целият град беше едно голямо парти и, сигурно си представяте, полицаите не достигаха. Татко получил сигнал за обир на пристанището Силваплана, нещо като ничия земя между Десети участък, пристанищните власти на Буенас Йербас и участъка на Спиноза. Така и не се разбра кой се е обадил в полицията и защо — дали е било действителен сигнал, предателство на вътрешен човек, грешка, лоша шега, завършила зле, — но татко и партньорът му, човек на име Нат Уейкфийлд, отишли дотам да огледат положението. Паркирали между два товарни контейнера, угасили двигателя, продължили пеша и видели към двайсетина мъже, които товарели сандъци от някакъв склад в брониран камион. Светлината била оскъдна, но мъжете не приличали на докери, а не били и с военни униформи. Уейкфийлд казал на татко да отиде и да извика подкрепление по радиото. Точно когато стигнал до колата, някой се обадил да каже, че първоначалната заповед да се разследва сигнал за обир се отменя. Татко докладвал какво е видял, но отсреща повторили заповедта, затова той хукнал към склада и точно когато стигнал, пред очите му неговият партньор поискал огънче от един от товарачите и го простреляли шест пъти в гърба. Баща ми някак си запазил самообладание, втурнал се обратно към патрулната кола и успял да изпрати по радиото Код 8 — сигнал за помощ, — преди колата му да се раздруса от куршуми. Бил обкръжен от всички страни освен откъм доковете, затова се хвърлил от ръба в коктейла от дизелово гориво, боклуци, канални води и море. Минал с плуване под кея — по онова време на пристанището Силваплана имаше стоманена конструкция като гигантска променада, не беше сегашният бетонен полуостров — и се изкатерил по някаква сервизна стълба мокър до кости, без една обувка, с непригоден револвер. Можел само да наблюдава мъжете, които тъкмо свършвали да товарят, когато на местопрестъплението пристигнали две патрулни коли от участъка на Спиноза. Преди баща ми да успее да заобиколи от другата страна, за да предупреди полицаите, избухнала безнадеждно неравна престрелка — бандитите надупчили двете коли с картечници, първата се взривила. Камионът потеглил, въоръжените мъже скочили в него, излезли от двора пред складовете и метнали две-три ръчни гранати от каросерията. Дали са искали с тях да нанесат поражения, или да обезкуражат нечие геройство — не се знае, но една граната паднала край татко и го направила на решето. Той се събуди след два дни в болницата без ляво око. Вестниците представиха случката като непланиран обир, извършен от шайка крадци, които са извадили късмет. Полицаите от Десети участък смятаха, че престъпен синдикат, търгувал незаконно с оръжия през войната, е решил да премести стоката си, защото се е очаквало след края на войната контролът да се затегне. Имаше искания да се проведе по-обстойно разследване на убийствата на пристанището Силваплана — през 1945 случай с три мъртви ченгета правеше впечатление, — но кметската администрация не разреши. Сам си направете изводите. Татко направи своите и те отслабиха вярата му в органите на реда. След осем месеца, когато излезе от болницата, той беше завършил задочен курс по журналистика.

— Виж ти — отбелязва Сиксмит.

— Нататък може би знаете. Писа репортажи от Корея за „Илюстрована планета“, после стана кореспондент на „Хералд — Западно крайбрежие“ в Латинска Америка. Беше във Виетнам по време на битката при Апбак и стоя в Сайгон до първия си пристъп през март. Цяло чудо е, че бракът на родителите ми издържа толкова години — знаете ли, най-дългият период, който съм прекарвала с него, беше тази година, от април до юли, в хосписа — Луиса млъква. — Той ми липсва, Руфъс, непоносимо. Постоянно забравям, че не е жив. Все си мисля, че е заминал някъде по работа и след някой и друг ден ще се качи на самолета за дома.

— Сигурно се е гордял с вас, с това, че вървите по неговите стъпки.

— О, Луиса Рей не е Лестър Рей. Няколко пропилени години бях бунтарка и освободена, правих се на поетеса и работих в книжарница на „Енгелс Стрийт“. Позьорството ми не убеди никого, поезията ми беше „толкова безсъдържателна, че не е дори лоша“ — така каза Лорънс Фърлингети, — а книжарницата фалира. Така че все още само водя колонка в списание — Луиса разтърква уморени очи и си спомня за избухването на Ричард Ганга. — Не съм печелила награди за репортажи от горещи точки. Когато се преместих в списание „Далекоглед“, имах големи надежди, но отразяването на светски клюки от партита с известни личности засега е постижението, с което най-много съм се доближила до репортажите на татко.

— Аха, но тези светски клюки добре ли са отразени?

— О, тези светски клюки са отлично отразени.

— Тогава не бързайте още да оплаквате пропиляния си живот. Извинете ме, че изтъквам житейския си опит, но нямате представа как изглежда един пропилян живот.