Дейвид Мичъл
Облакът атлас (5)

3

Вратите на асансьора се затварят точно когато Луиса Рей стига до тях, но невидим човек в асансьора ги спира с бастуна си.

— Благодаря ви — казва Луиса на стареца. — Радвам се, че векът на рицарите не е безвъзвратно отминал.

Той кима сериозно и признателно.

„Боже — мисли си тя — изглежда така, сякаш му остава седмица живот.“

Натиска „П“ за партера. Старият асансьор започва да се спуска. Ленива стрелка отброява етажите. Моторът му бучи, кабелите му стържат, но между десетия и деветия етаж се чува „трака-трака-трака“, което заглъхва с „псссс“. Луиса и Сиксмит падат на пода. Светлината ту угасва, ту светва, докато накрая застива жужащо мъждива.

— Добре ли сте? Можете ли да станете?

Проснатият на пода старец полека се опомня.

— Мисля, че нямам счупени кости, но ще остана седнал, благодаря — старомодният му английски акцент напомня на Луиса за тигъра от „Книга за джунглата“. — Може да тръгне рязко, когато дойде токът.

— Господи — измърморва тя. — Токът е спрял. Идеален завършек на идеален ден.

Луиса натиска аварийния бутон. Нищо. Натиска бутона на домофона и започва да крещи:

— Хей! Има ли някой там? — припукване на статично електричество. — Тук имаме спешен случай! Някой чува ли ни?

Заслушани, Луиса и старецът се споглеждат крадешком.

Отговор няма. Само далечно бълбукане като от подводница.

Луиса оглежда тавана.

— Трябва да има авариен люк…

Няма. Тя повдига мокета — стоманен под.

— Сигурно само във филмите.

— Още ли се радвате — пита старецът, — че векът на рицарите не е отминал?

Луиса успява да докара усмивка — едва доловима.

— Може да се заседим тук. Миналия месец нямаше ток седем часа.

„Е, поне не съм затворена с психопат, клаустрофоб или Ричард Ганга.“