Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (8)

7.

Скоро Лайтолър разбра, че неговият необитаем остров е само едно разочарование в сравнение с това, което знаеше от литературата. Островът наистина беше безлюден, имаше си задължителната лагуна, но тук приликите свършваха.

Земята на Сейнт Пол, с изключение на малобройните участъци със суха трева, беше почти изцяло лишена от растителност. Нямаше го онова изобилие от елегантно полюляващи се палми, шумящи от лекия бриз; нямаше го изобилието от тропически плодове, с които да се храниш до пресита. Не се срещаха и диви прасета, които така хубаво можеха да се опекат на шиш, макар че корабокрушенците не разполагаха със средства за ловуване, но ако все пак имаха пушки, те с радост биха се задоволили с някой заек или коза.

Що се отнася до водата в изворите, дори по време на отлив, когато морската вода се отдръпваше, тя трудно ставаше за пиене. Според Лайтолър вкусът й беше на смес между развалени яйца и тебешир и след като си пил, дълго време оставаше неприятно чувство в устата. Ала нали беше вода — трябваше да са благодарни, че изобщо я имаше. После на дневен ред идваше проблемът с храната, който бе далеч по-сложен. С изненада откриха, че на острова живеят пингвини. Опитаха яйцата им, но установиха, че съдържанието им се намира в напреднала фаза на излюпване. Пък и никой още не бе чак толкоз изгладнял. Колкото до самите пингвини, те лесно се ловяха и падаха под ножа, но Лайтолър бързо реши, че е ял значително по-поносими храни дори на борда на кораба, което не говореше особено добре за качеството на пингвинското месо. На вкус то бе съчетание от най-лошите особености на птичето и рибешкото месо. В края на краищата прецениха, че пингвините ще свършат най-добра работа като стръв — морето си оставаше тяхната най-голяма надежда за набавяне на храна.

Изгнилите лодки на тяхно разположение бяха в такъв напреднал стадий на разрушение, че никоя от тях не би могла да издържи и най-безобидните вълни. Все пак намериха една, която поне можеше да се държи на водата. С помощта на чифт гребла, които все още бяха достатъчно здрави, за да понесат някакъв натиск, те успяха да се отделят от брега, макар и само в очертанията на лагуната. После установиха, че водите наоколо гъмжат от раци. Ала трябваше някак да ги хванат. Междувременно група моряци беше ходила отново до мястото на корабокрушението и въпреки че не бяха открили нищо кой знае колко полезно, все пак бяха извадили едно парче въже, което сега разплетоха на върви. Такова луксозно нещо като кука, разбира се, нямаха, но разрешиха въпроса по друг начин. Връзваха парче пингвински черва за връвта, хвърляха ги в посока на плячката и после внимателно притегляха стръвта, подмамвайки рака подире й. Щом се приближеше достатъчно, някой с рязко движение на ръката се опитваше да го сграбчи, което означаваше един рак в повече за вечеря. Раколовецът обаче трябваше да бъде нащрек да не загуби някой пръст при ловенето, понеже ракът можеше да направи голяма беля с острите зъбци на опашката си.

В цялото начинание имаше едно сериозно затруднение. Раците можеха да се ловят единствено при прилив — само тогава те се издигаха близо до повърхността. Ограниченото време за лов трябваше да се използува най-рационално. Количеството уловени раци бе различно при всеки прилив, но колкото и обилен да бе уловът, никога не беше достатъчен, за да задоволи глада на повече от трийсет изгладнели мъже, отслабващи с всеки изминат ден. Някои моряци бяха започнали да повръщат кръв. Добре че поне имаха на разположение най-подходящото за оцеляване: неприятната на вкус вода от изворите и нищожната дажба от раци.

В последвалите дни трябваше да идат още няколко пъти на мястото на корабокрушението с надежда, че морето може да върне нещо, което да подобри положението им — ако не точно храна, то някое одеяло или парче платно, с които да се завиват поне някои от тях през студените нощи.

Един ден, когато отново бяха организирали експедиция до мястото на крушението и отрядът вече от няколко часа бе напуснал лагуната, останалите там моряци, сред тях и Лайтолър, най-неочаквано бяха вдигнати по тревога от един от членовете на експедиционната група, който тичаше към тях по плажа, сочейки възбудено към скалите. Трябваше час по-скоро да тръгнат и да вземат със себе си колкото намерят ножове и тояги.

Другарите им бяха в беда.

Лайтолър и останалите се впуснаха към посоченото място при разлома в скалната стена в северния край на лагуната. Тук експедицията тъкмо бе започнала своето спускане на връщане към мястото на корабокрушението, когато ненадейно бе нападната от неприятели.

Щом Лайтолър стигна до сцената на действието, пред очите му се разкри ожесточена битка между хората от „Холт Хил“ и освирепяло ято албатроси, които се мъчеха да докопат с клюновете си носената от групата храна: шесткилограмов къс свинско месо, намерено на скалите, и три заека, хванати с толкова труд, ала за нещастие по пътя си моряците бяха попаднали в сърцето на гъстонаселена албатросова колония.

Веднага щом надушили месото, птиците се спуснали върху корабокрушенците.

Преди да пристигнат „въоръжените“ подкрепления, жертвите на нападението трябвало с голи ръце да се защитава срещу острите, извити клюнове на албатросите. Единственото, което биха могли да сторят, бе да опрат гръб в скалата и да бранят скъпоценното месо, предпазвайки се, доколкото могат срещу масовата атака на пернатите и надявайки се, че помощта няма да закъснее. Щом Лайтолър и останалите пристигнаха и ножовете и тоягите набързо бяха разпределени, силите см поизравниха, ала нямаше и съмнение, че птиците ще водят борба до сетен дъх. Лайтолър се хвърли в разгара на битката и скоро разбра, че тия грамадни птици с размах на крилата повече от три метра без никаква боязън се стрелват върху човека със смъртоносните си човки, взимайки на прицел главата и лицето му; а беше известно, че само с един бърз, рязък удар на клюна си албатросите са в състояние да пробият човешкия череп.

Зашеметяващ удар с тояга не бе достатъчен, за да се извади от строя пернат неприятел. Албатросът скоро идваше на себе си и отново се включваше в сражението. Лайтолър установи, че единственият сигурен начин да бъдат окончателно сразени атакуващите птици бе силен удар по главата със сопата, последван, след като птицата падне, от мълниеносно промушване с ножа между крилете.

Скалният процеп се превърна в окървавено бойно поле, където се размахваха ножове и тояги сред неистово пляскащи криле и разхвърчана перушина. Някои моряшки глави, уцелени от връхлитащите човки, получиха тежки рани и в отговор количеството избити албатроси се увеличи. През цялото време въздухът се изпълваше с неистов птичи крясък.

Колкото повече птици гинеха, толкова повече подкрепления пристигаха от колонията, за да се хвърлят още по-настървено в атака, сякаш подтикът да се доберат до храната беше останал на заден план в сравнение с желанието да отмъстят за смъртта на своите събратя.

След половин час враждебни действия постепенно птиците започнаха да се признават за победени.

Бяха усетили, че губят, и тъй като инстинктът им подсказваше, че е излишно да дават повече жертви, един по един албатросите взеха да се оттеглят в колонията си.

По време на цялото сражение нито една от птиците не сполучи да се приближи дотолкова до храната, че дори да си клъвне поне веднъж. Същото обаче не можеше да се каже за смелите воини, които макар да нанесоха тежки поражения на противника, не успяха да излязат от сражението съвсем незасегнати, за разлика от свинското и зайците, които бяха защитавали с такава храброст. След края на ожесточената битка се наложи да се погрижат за няколко лошо сцепени глави.

Огънят, използуван за приготовляване на оскъдната им храна, се поддържаше денонощно запален, за да привлече вниманието на всеки кораб, който евентуално приближи острова вече се бяха убедили, че ще останат заточени на острова дотогава, докато някой плаващ на изток кораб не се приближи достатъчно до сушата, за да ги забележи, а знаеха, че не всеки капитан се стреми курсът му на изток да минава в такава близост до Сейнт Пол, като Джон Съдърланд.

Беше рано сутринта на осмия ден от корабокрушението им, когато първият излязъл от колибата моряк го видя. Беше принуден да премигне няколко пъти, за да се увери, че не сънува, но нямаше съмнение: недалеч от брега в безветрието се полюляваше ветроход под всичките си ветрила.

При възбудените крясъци на моряка „Ветрила! Ветрила!“, всички се разбудиха и изскочиха навън. Незабавно започнаха да викат с пълно гърло и да размахват ризите си във въздуха, за да привлекат вниманието на хората от екипажа, които ясно се виждаха как сноват по палубите. Въпреки всичко нямаше никакъв отговор на призивите им, а това бе доста смущаващо и странно.

Междувременно старата лодка, която използуваха за ловене на раци, се намираше с Моът от другата страна на лагуната. Вторият помощник-капитан и неговите хора бяха се хванали на работа още от ранни зори, набавяйки в прилива дневната дажба храна, и тъй като се намираха под скалите, не бяха видели ветрохода. Ала не можеше да има съмнение, че корабокрушенците вече бяха забелязани. Огънят гореше добре и в небето се издигаше ясно различим стълб пушек. Само това бе достатъчно, за да подскаже на всеки, че на острова има хора в беда. Явно бе просто въпрос на време, преди да се разбере тежкото им положение. И все пак още по нищо не личеше, че от ветрохода са ги забелязали. Не беше лесно да се привлече вниманието и на ловуващата лодка, но в края на краищата след известно време Моът и хората му видяха кораба и веднага се насочиха към него с най-голяма бързина.

Бяха изминали горе-долу половината разстояние между брега и ветрохода и щяха да стигнат до него след броени минути. Ала най-неочаквано се надигна вятър, изду ветрилата на кораба, който тутакси се завъртя с кърмата към сушата и за ужас на отчаяните корабокрушенци на брега започна да се отдалечава.

Колкото и да се опитваха да го настигнат със старата лодка — гребците напрягаха мишци до краен предел, докато Моът ръководеше и крещеше неистово на носа, — всичко бе напразно.

Ветроходът замина.

Всички бяха като попарени. Никой не можеше да повярва, че случилото се бе истина. Първият кораб, който бяха видели след корабокрушението, и то толкова наблизо. По-близо от това би могъл да дойде само ако беше влязъл в лагуната.

Как не бе могъл да ги забележи? И наистина ли от борда не ги бяха видели? Нещо още по-странно: на кърмата на кораба не беше изписано никакво име. Не че това щеше да ни помогне с нещо в този момент, но поне би могло да им послужи в бъдеще, за справка. Беше ли възможно да са имали халюцинации? В края на краищата всички страдаха от недояждане. Ала все едно в какво здравословно състояние се намираха, нямаше как всичките трийсет и двама души да получат една и съща халюцинация. Не, наистина бяха видели кораб и екипажът му не би могъл да не ги види, но поради някаква причина бе предпочел да отплава и да ги остави. Единствената разумна причина, за да не им обърнат внимание, бе на кораба да не бяха разбрали, че всъщност става въпрос за корабокрушенци. Спокойно можеха да живеят на острова по своя воля, както други хора преди тях. Едно нещо обаче бе сигурно: трябваше да вземат всички предпазни мерки, за да не се случи подобно нещо отново. От този момент нататък организираха двайсет и четиричасово дежурство на хълма над лагуната, откъдето се откриваше поглед на север и на запад от острова. Освен това на хълма щяха да държат стъкмен огън, готов да бъде запален веднага щом се появи кораб. Рибарската лодка, която така превъзходно беше издържала на отчаяния опит да се достигне тайнственият кораб, в бъдеще при никакви обстоятелства не биваше да се отдалечава извън обсега на човешкия глас.

И така, с дух и настроение на най-ниска точка, корабокрушенците нямаха друг избор, освен да се помъчат да прогонят този угнетяващ спомен от главите си и да чакат с надежда следващия кораб. Едно нещо знаеха със сигурност: макар да бяха издържали на острова осем дни, шансовете всички да изкарат още толкова бяха незначителни.

 

 

„Ветрила! Ветрила!“ — за тяхна безмерна радост и изненада същия ден следобед се появи друг кораб. Щом този вик долетя от наблюдателницата, на хълма тозчас бе запален огън, а парчето брезент — освен свинското и въжето, единствената друга останка от „Холт Хил“ — веднага бе издигнато на току-що скалъпения флагщок.

Лодката бе незабавно вкарана във водата и пое път към изхода на лагуната.

Лайтолър на часа забрави за изнемощялото си тяло и се закатери към върха на хълма, за да види кораба със собствените си очи. Стигна горе и го видя: малък барк, който тъкмо заобикаляше носа в западния край на острова. За него в този момент това беше най-красивият ветроход на земята.

Изгарящият въпрос сега бе дали ще ги забележи? Чакането бе мъчително. Този път сигналите им трябваше да имат резултат. Малкият кораб продължаваше да плава по курса си. Междувременно Моът и хората му повтаряха сутрешния си опит и гребяха със сетни сили, за да пресекат пътя на ветрохода.

И тогава видяха как на борда започнаха да скатават ветрилата. Бяха ги забелязали и преустановиха хода си. Моът се добра до кораба и се качи на борда.

Последва тревожно очакване.

След около десет минути лодката се отдели от ветрохода и пое обратно към брега. Тогава с ужас корабокрушенците разбраха, че баркът отново потегля.

Ала страховете им бяха напразни. Корабът просто извършваше маневра, за да приближи входа на лагуната, тъй че да се скъси колкото е възможно повече разстоянието между него и брега.

Когато лодката се върна на плажа, се оказа, че в нея не се намират Моът и неговите хора, а четирима моряци от екипажа на барка.

Според плана всички трябваше да се качат в друга една от старите лодки на острова, за която се знаеше, че горе-долу може да плава и с малко зор да побере необходимия брой хора; после не им оставаше нищо друго, освен да се молят да преплава разстоянието от половин миля до кораба. С вяра в успеха лодката бе спусната на вода и корабокрушенците до един се качиха в нея.

Като използуваха гребла и дъски, каквито имаха подръка, те прекосиха колкото е възможно по-бързо лагуната, ала тъкмо бяха излезли в открито море, когато една малко по-голяма вълна ги удари и старият гнил корпус тутакси се разпука, след което вътре започна да нахлува вода. Моряците, които не гребяха, се заловиха да изхвърлят водата кой с каквото намери, в повечето случаи просто с шепи. Да се справят с положението, беше невъзможно — лодката бързо се пълнеше. Разцепиха няколко ризи и ги напъхаха в зейналия процеп, за да намалят притока, с надежда да останат поне още малко над водата, преди да се наложи да зарежат лодката и с плуване да се помъчат да достигнат ветрохода. Гледана от борда на кораба, лодката сигурно представляваше наистина комична гледка: едно продънено корито, което потъва все повече въз водата под тежкия си товар от пътници, които пък неистово се стремят да не потънат, докато няколко гребла и разни други примитивни средства за гребане цапат обезумяло без никаква съгласуваност в морето, готово всеки момент да ги погълне.

Мнозина от корабокрушенците бяха вече толкова отслабнали от недояждане, че трудно биха успели да доплуват до кораба, а освен това имаше и неколцина, които изобщо не умееха да плуват.

И все пак тази стара каца не искаше да се предаде. Дори и когато вече до половина бе пълна с вода, пак не пожела да потъне. Накрая в противоречие с всички разумни лодката стигна до барка — но наистина с последни усилия. Едва ли някоя друга потъваща лодка е била напускана с такава светкавична бързина. Що се отнася до стария Джок, който още не бе дошъл на себе си, той държеше като капитан последен да напусне лодката, макар че водата вече бе полазила над коленете му. Тъкмо успя да стъпи и с двата си крака на въжената стълба, когато древната „галера“, извадена на арената след десетилетия в оставка, за да извърши сетния си съдбоносен рейс, се залюля за последен път и тутакси се отправи като камък към дъното.

Лайтолър възхитен почувствува отново под краката си палубата на надежден кораб. Намираше се на борда на британския барк „Куронг“ под командуването на капитан Хейуърд. Корабът имаше водоизместимост по-малко от 4 хиляди тона и екипаж едва единайсет души. Само благодарение и настойчивите молби на Моът капитанът се бе смилил да ги вземе всичките. След като преодолял първоначалната си изненада от големия брой корабокрушенци на острова, капитан Хейуърд заявил, че може да прибере само половината. Просто нямал повече място, пък и провизиите му вече не стигали дори за собствения му екипаж. Тогава Моът дал покъртителни обяснения, че който и да остане на острова, само след няколко дни ще бъде мъртъв, при което капитанът пренебрегнал своята предпазливост и се съгласил да приеме всички корабокрушенци.

Дотук добре, но макар капитанът да изглеждал честен човек, Моът не желаел да си позволи никакви рискове, особено като имал предвид пресния спомен за предишния кораб. Моът приложил хитър номер. Казал на капитан Хейуърд, че неговите хора са напълно изтощени и са прекалено слаби, за да откарат лодката обратно на брега. Въпросът лесно можел да се разреши, ако те се качат на кораба, а капитанът даде четирима души от своя екипаж, които да върнат лодката на острова, за да се съобщи на останалите. Моът добре си направил сметката, че по този начин напълно се отстранява вероятността да се повтори случилото се сутринта. Подозрителното отношение към техния спасител, който почти сигурно бе принципен и честен мъж, разбира се, е недостойно, ала Моът просто не искал изобщо да рискува, още по-малко да се доверява на личната си преценка за хората.

Да, идеята се сторила напълно приемлива на капитан Хейуърд, който нямал понятие за мотивите на Моът. Едва сега Лайтолър си обясни защо четирима души от екипажа на „Куронг“, а не техните хора, бяха дошли на острова да съобщят добрите новини.

Докато Сейнт Пол бавно се смаляваше зад кърмата, наред с радостната възбуда у Лайтолър се натрапваше мисълта, че някой ден трябва непременно да се върне тук.

Колкото строг и отблъскващ да бе островът, той бе убеден, че на него има какво да се намери. Пещерите, които бе видял скалния отвее, не излизаха от главата му. Несъмнено това бяха идеални скривалища, където пиратите са могли да трупат своята плячка. Почти сигурно бяха пълни с несметни богатства, които просто чакаха да бъдат открити, стига само човек да си даде труда да проучи една по една пещерите.

Макар сега корабокрушенците да бяха в безопасност на борда на кораба, проблемите с тяхното оцеляване не бяха напълно приключени. Въпросът бе как да се изхранят над трийсет души допълнително, когато хранителните припаси на „Куронг“ и бездруго бяха намалели. Капитан Хейуърд извади всичкото налично месо, сухар и масло, за да нахрани поне веднъж като хората съсипаните от глад корабокрушенци, ала какво щяха да ядат после? Имаше само един отговор: захар — част от трюмовете на „Куронг“ бяха пълни с тонове нерафинирана захар. Ако нямаха щастието да срещнат насред океана някой кораб и да помолят за малко храна, това бе единственото, с което трябваше да преживяват през следващите три седмици, докато „Куронг“ пристигне на своето местоназначение — порт Аделаида в Австралия.

Отначало Лайтолър беше страшно ентусиазиран от идеята да яде само захар. Представяше си, че ще бъде едно безкрайно сладко угощение, ала с течение на времето, в което трябваше да яде захар и пак захар сутрин, обед и вечер, той промени становището си. Реши, че повече никога в живота си няма да вкуси нищо сладко. Обратно на общоприетото схващане, захарта не му помогна особено, за да възвърне загубените килограми на омършавялата си снага.

Горещи молитви в благодарност бяха изречени, когато преминаха край Кенгуровия остров и влязоха в залива Сейнт Винсънт, за да заплават накрая по Пристанищната река и да съзрат в далечината, сгушен в подножието на високата планина Лофти, красивия град Аделаида.

Беше месец декември, средата на южното лято, когато „Куронг“ хвърли котва в порт Аделаида. Кейовете гъмжаха от народ и Лайтолър се зачуди защо е тази суетня. Не знаеше, че семафорите бяха работили усилено, предавайки сигнала от „Куронг“, че на борда му има корабокрушенци. А това беше голямо събитие, което всеки искаше да види. Кой знае каква окаяна гледка са представлявали, скупчени на палубата на „Куронг“ — ще си рече по-късно Лайтолър, Бяха толкова окльощавели и измършавели, че всеки един от тях спокойно би могъл да се провре през палубните халки, без дори да ги докосне. Ала щедрото австралийско гостоприемство, на което Лайтолър скоро щеше да се радва, бързо щеше да оправи нещата и не след дълго всички щяха да възвърнат нормалния си здрав вид. Докато „Куронг“ приставаше, отвред се разнесоха овации — овации от тълпата на кея, овации от навеки благодарните корабокрушенци от „Холт Хил“, отправени към техните спасители, и овации от екипажа на „Куронг“ към екипажа на „Холт Хил“.

Ала зад цялата трагична корабокрушенска сага, завършила така щастливо на австралийския кей, имаше един необикновен, съдбоносен елемент — историята би могла да свърши съвсем различно, ако капитанът на спасителния ветроход не бил споходен от невероятен интуитивен проблясък.

Рейсът на капитан Хейуърд бил от Мавриций за Аделаида по курс, който би трябвало да го преведе на хиляда мили от остров Сейнт Пол. По някаква причина обаче това място непрекъснато се въртяло в главата му, докато накрая се превърнало в натрапчива идея.

Колкото и да се опитвал да се освободи от нея, островът не го оставял на мира, сякаш нещо му казвало да отиде там. Опитал се да забрави нелепото си хрумване, като слязъл в каютата си да поспи, ала сънят безнадеждно бягал от него, Хейуърд лежал буден на койката си, измъчван от някаква чудновата сила, която го подтиквала да смени курса и да се отправи към Сейнт Пол.

Накрая борбата с този вътрешен подтик станала неудържима и против всякаква логика той се качил на палубата, за да нареди промяна на курса в южна посока към острова. Щом свършил това, слязъл отново долу и спокойно заспал, но щом се събудил, се зачудил защо прави такива глупости. Обръщайки се на юг, губел благоприятни западни ветрове в момент, когато вече нямали достатъчно провизии, за да изкарат прилично рейса. Тутакси капитанът върнал „Куронг“ на първоначалния му курс, право на изток.

Още същата нощ обаче Сейнт Пол почнал да го тормози отново. Хейуърд се чудел дали не губи разсъдъка си и крачел напред-назад в каютата си, съпротивлявайки се на налудничавия подтик, който така силно го заставял да се отправи към Сейнт Пол. Там има хора в беда, убеждавал го някакъв глас и ти трябва да отидеш при тях. В края на краищата той осъзнал, че няма да има мира, докато не вземе решение да се насочи към този „проклет“ остров и да реши въпроса един път завинаги.

И така „Куронг“ отново се обърнал на юг, а екипажът вече имал сериозни съмнения относно здравомислието на своя капитан, но поне този път решението било окончателно. След като почти цяла седмица бил измъчван от колебания и от недоволството на екипажа, Хейуърд най-сетне се добрал до Сейнт Пол и съзрял пушека, който се издигал от върха на хълма.

Когато се оказало, че това е сигналът за бедствие на корабокрушенците от „Холт Хил“, тяхното облекчение, че са спасени, било негласно споделено и от капитан Хейуърд. В крайна сметка решението му, основано на необикновения и могъщ интуитивен подтик, не бе чак толкоз ирационално. Впоследствие обаче никога нямаше да бъде в състояние да даде логично обяснение защо точно тогава — един-единствен път в многогодишната си кариера на способен и трезвомислещ капитан — бе решил да преплава две хиляди мили встрани от предначертания си курс, за да спаси попаднали на пуст остров корабокрушенци, за чието съществуване нямаше как да узнае по разумен път. Колкото до мистериозния кораб, отплавал, без да ги прибере, неговата самоличност никога не се разбра. Лайтолър обаче щеше да се сблъска през живота си отново с подобна ситуация, ала тогава последиците наистина щяха да бъдат трагични.

 

 

Лайтолър почти на часа обикна Австралия и нейните обитатели. Където и да отидеше, безгрижните и весели австралийци, които имаха слабост към моряците и бяха склонни да направят чудеса за корабокрушенците от „Холт Хил“, го обграждаха с внимание. Съгласно обичая заплатата на екипажа моментално се преустановява, щом корабът претърпи корабокрушение. На заседание на градската община бе учреден помощен фонд в тяхна полза и бе сторено всичко възможно, за да ги избавят от затрудненото положение. Лайтолър гостуваше в частни домове и с него се отнасяха като с член на семейството.

Местният обичай да се ходи на пикник в неделя бе особено приятно забавление за него. На тези разходки той трябваше да полага специални усилия, за да се държи прилично и да не се забърква в разправии.

Макар че празнуването на Коледа под палещите лъчи на слънцето при температури от трийсет и пет градуса изглеждаше малко странно, за Лайтолър Коледа на 1889 година мина прекрасно. Мисълта, къде би могъл да бъде сега, спомогна да оцени още по-силно празника. Обзелото го чувство, че е чудесно да си жив, бе най-драгоценният подарък, който някога бе получавал.

Беше си наумил да остане колкото е възможно по-дълго в тази великолепна страна и да оползотвори докрай престоя см. Имаше хубавия навик всяка събота да отива с приятеля си Арчър в корабната агенция на компанията „Джордж Уилс“ за да приберат полагаемите им се джобни пари, след което веднага влизаха да се наобядват богато с пържоли, яйца, хляб и масло плюс толкова чай и кафе, колкото можеха да изпият за шест пенса. Градът имаше развито животновъдство и хората знаеха как да приготвят големи сочни пържоли за гладни хора, за които жалките раци и неприятната на вкус вода от Сейнт Пол вече бяха станали далечен спомен.

За Лайтолър главният град на Южна Австралия, закътан под меката сянка на планинската верига Лофти, бе очарователно място, чиито грижливо планирани и прави улици, обточени с редици от дървета, му придаваха особено приятен облик. В някои отношения Аделаида изобщо не му приличаше на град в Австралия, особено когато се разхождаше по главните улици „Ръндъл“ и „Кинг Уилям“, застроени от двете страни с красиви спретнати къщи; същото се отнасяше и за парка Торенс, увеселителната зона на града, с езерата, ливадите в горите по склона надолу към морския бряг. Всичко бе толкова различно от Фриско и Рио. Освен това установи, че тук има много юноши на неговата възраст, с които бе твърде лесно да се сприятелиш. Това самоуверено английско моряче, изглежда, им се нравеше, пък и бе преживял корабокрушение, което от само себе си го правеше знаменитост в техните среди.

Лайтолър вече се заглеждаше и в по-младите дами и скоро за свое най-голямо учудване започна да „открива“ красивите загорели австралийки, които му се струваха далеч по-привлекателни от техните английски връстнички. Един ден като нищо би могъл да се ожени за някоя от тия австралийски красавици, реши той.

Постепенно Лайтолър започна да излиза извън града, да опитва тамошния живот, където биваше приеман пак така любезно и където се откриваха нови възможности да изкара и малко пари допълнително. Хващаше се да поработи по няколко дни в овчарниците, после отиваше да помогне да прибират стадата от паша. Където и да попаднеше, можеше да бъде сигурен, че го очаква радушен прием, като нерядко дори му даваха на заем кон, за да продължи пътуването си.

Лайтолър бе доволен, че още в детството си се бе научил да язди, което му даваше възможност да изпита докрай радостите на живота в австралийската пустош. Промяната беше толкова благотворна, че едва ли имаше по-добър начин да се съвземе от тежките изпитания по време на корабокрушението. И най-вече всичко това допадаше на независимата му природа. Преди всичко Австралия беше точно такава, каквато си я беше представял: кенгура, коали, игуани и кучета динго, обитаващи своя безплоден свят на пясъци и пепел, нарушавани само от рядко срещани водоеми, където случайно бихте могли да се натъкнете на някой пътник, който вари гозба в походното си канче.

Това бяха трудни, мъжки земи, опалени от слънцето, което по пладне го печеше без капка милост към него, а вечер, след залез, липсата му силно се усещаше. Когато отиваше на заник, слънцето разливаше щедър поток от охра и оранж върху пейзажа, който нямаше равен на себе си никъде по света — смяташе той, — дори и в тропиците.

Единствено за капитан Съдърланд животът тъкмо сега не бе в такива красиви багри. Очакваше да го извикат пред комисията за мореходни разследвания при върховния съд в Аделаида, за да отговаря по обвиненията, свързани със загубата на неговия кораб. Джок все още бе доста зле и не бе нито физически, нито психически готов да се яви на съдебните заседания.

Конкретните обвинения срещу него бяха четири: първо, че е плавал с прекалено много ветрила (поради което корабът не е имал подходяща маневреност в случай на обективни усложнения); нощта е била тъмна и се е знаело, че корабът се намира в близост до суша, но капитанът не е поставил достатъчно вахтени и не е пратил никой на марса след падането на мрака; поради нередовното използуване на лага изчисленията за местоположението му на картата са били неточни; не е взел всички възможни мерки за установяване на своето местоположение.

Когато Джок се изправи пред съдията Бънди, който разглеждаше случая, той разбра, че следствието прилича повече на криминално, отколкото на мореходно, каквото би трябвало да бъде. Понякога направо се питаше дали не е изправен на съд за предумишлено убийство или някое друго престъпление, вместо за това, че, без да иска, е предизвикал гибелта на своя кораб.

Съдът научи как „Холт Хил“ е напуснал Рио де Жанейро на 14 октомври 1889 г. с баласт в трюмовете си и под командуването на капитан Съдърланд, който притежава капитанско свидетелство от двайсет и три години и досега не е претърпявал никаква злополука с друг командуван от него съд. Също така е трезвомислещ човек, поддържал добри отношения със своите офицери и моряци.

На съда бе казано, че до момента на катастрофата плаването е било спокойно, с изключение на това, че управлението е било трудно и съдът се е отклонявал по вятъра. Съдията реши, че тия подробности нямат пряко отношение към въпроса, и ги пренебрегна. Така и не се узна за първото счупване на мачтите, което бе причина за недоброто управление, иначе този факт сигурно щеше да натежи в обвиненията срещу Джок, които и без туй вече бяха доста тежки.

Обстоятелствата, при които „Холт Хил“ се бе блъснал Сейнт Пол, бяха посрещнати с недоверие. На съда му се струваше невъзможно ветроход да се натъкне на такова незначително парче суша, което заедно с още едно близко островче на име Амстердам бе единствената земя в пространството от хиляди квадратни мили морска щир между нос Добра Надежда и Австралия.

Още по-непонятно бе решението на капитана в критичния момент да насочи кораба си право срещу препятствието, вместо да се опита да го избегне.

В своето обобщение съдията Бънди всъщност изказа възхвала на Джок за смелостта му да забие кораба право в скалите на острова. Съдията още от самото начало бе осъзнал, че това е единственото разумно решение, което би могъл да вземе капитанът в тази ситуация. Този ход несъмнено е допринесъл за спасяването на целия екипаж, с изключение на един човек. Ала съдията бързо добави, че съдът трябва да борави с наличните доказателства и не бива да позволи симпатиите към смелия капитан на подсъдимата скамейка да попречат на изпълнението на неговия дълг.

Доказателствата говореха, че по залез-слънце ветроходът се е намирал на девет-десет мили от острова и е плавал с около тринайсет възла, което означаваше, че екипажът е разполагал само с пет минути, за да предприеме обходни действия след забелязването на суша. В случая това време е било недостатъчно, за да се спаси корабът. „Капитан Съдърланд е носел крайно неподходяща ветрилна площ, когато е знаел, че се намира в близост до земя, поради което се обвинява в безразсъдна навигация. Също така се обвинява в липсата на подходяща вахта. Бил е прекалено самоуверен, че всичко ще бъде наред, и затова е допуснал корабът да продължи плаването си по този начин. Разрушен бе един хубав ветроход и бе загубен един ценен човешки живот.“ Съдията постанови да се отнеме капитанското свидетелство на Джок, но понеже той вече бе лишен от него за два месеца, а съответно и от средства за живот, имайки предвид доброто му поведение, в името на справедливостта бе отсъдено лишаването му от капитанско право да бъде продължено само с още три месеца.

Нито дума не се каза в съда за появилия се малко преди катастрофата кораб, който несъмнено бе допринесъл за трагичния край. „Никога няма да позволя на друг кораб да ме задмине, докато на мачтите ми има някакви ветрила!“

Ако съдията Бънди бе чул тази част от историята, наказанието на Джок положително щеше да бъде доста по-тежко. Но независимо от решението на съда Джок вече бе взел своето решение още там на скалите, надвиснали над останките на разбития му кораб — той никога повече нямаше да стъпи на капитанския мостик.

Донякъде бе странно, че първото плаване на Лайтолър под командата на „големия ездач на ветровете“ се оказа последното за Джок, неговия съдбоносен рейс, особено като се има предвид, че дотогава гордият капитан на „Холт Хил“ се бе радвал на дълга и успешна, лишена от злополуки морска биография. Ала все пак прави бяха онези, които повтаряха, че рано или късно късметът на Джок Съдърланд ще свърши.