Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (3)

2.

Движеха се на юг, на път за Сан Франциско през нос Хорн, с товар от железопътни релси. По онова време Англия снабдяваше с тях целия свят. Хубав север-северозападен вятър ги откара в зоната на пасатите — зона на попътни ветрове и летящи риби, когато Лайтолър установи, че рибите наистина могат да хвърчат, понякога до двеста-триста ярда.

Времето беше великолепно; за първи път в живота му бе толкова топло. Тежките връхни дрехи бяха захвърлени и заменени с по-леки, обувките също станаха излишни и всички зашляпаха по палубите боси. Най-сетне ветрилата престанаха да се нуждаят от постоянни грижи, но тъй или иначе на борда на ветроходен съд винаги има работа: миене на палубите, боядисване или лъскане на металните части. В неделен ден не само ветрилата на „Примроуз Хил“ се издуваха от топлия свеж бриз — неделята бе ден за пране и тогава навред по палубите настъпваше невъобразим безпорядък от проснати да съхнат дрехи и завивки. Междувременно човек можеше да се поизкърпи. Лайтолър беше научен да поддържа дрехите си чисти и здрави; от друга страна знаеше, че е важно винаги да бъде спретнат.

В тези тропически ширини край тях с часове плуваха делфини, изскачаха над водата и играеха помежду си на какви ли не чудновати игри, преди да заемат позиция под бушприта, където в идеален ред се движеха със скоростта на кораба. Обичаха да се изхвърлят над повърхността с особено странично завъртане на тялото си, след което плясваха плоско във водата с оглушителен шум като от взрив.

Именно тук Лайтолър за пръв път се запозна с уменията на „холандците“ от „Примроуз Хил“ — така казваха на всички северноевропейци, които плаваха с британските океански ветроходи. В случая „холандецът“ беше датчанин на име Кнут. Беше работил като харпунджия на китоловен кораб и не ще и съмнение, че харпунът на Кнут влизаше в употреба, щом наоколо се появяха делфини: от друга страна уловът ги спасяваше от соленото конско месо, което жегата съвсем бе доразвалила в спарените качета. Привлечени от светлините на кораба, нощем на палубата падаха понякога летящи риби. Изглеждаше кощунство човек да задоволява слабостта на стомаха си с тези великолепни морски обитатели, чиито нежни телца с фини прозрачни крилца предизвикваха възхищение, но месото им ставаше за ядене, а гладът не дава възможност да проявяваш сантименталност.

Дори стюардът беше по-дружелюбен през този период и ако момчетата бяха склонни да му помогнат в работата в камбуза, като измият нещо, почистят и пр., и обещаят да не тършуват, той току-виж измъкнал отнякъде щипка джинджифил и им показал как се прави „дендифънк“.

За непосветените трябва да се поясни, че приготвянето на този толкова обичан, традиционен моряшки сладкиш започва най-напред с изработването на брезентова торба, в която се поставят „ливърпулски керемиди“, като червейчетата от сухара предварително се очистват. После торбата се налага със силни удари с нещо подходящо подръка (осигуряващите клинове вършат отлична работа), докато съдържанието се превърне в субстанция, наричана „брашно“. Сетне така нареченото брашно се изсипва в четириъгълна тава и се смесва за предпочитане с маргарин, ала ако няма, се използува грес — същата, с която смазват мачтите. Ето че се прибавя и най-съществената съставка от всички — смляният джинджифил, и накрая, след сипването на малко солена вода, получената смес с благоговение се разбърква от момчетата и се изравнява в тавата: после се пече, додето „апетитно покафенее“. Когато бъде готов, сладкишът се изважда от тавата и се изнася на палубата, за да бъде грижливо измерен и разделен на равни квадратчета, тъй че всеки юнга да получи „полагаемото парче“. Ничия дажба не трябва да бъде и с милиметър по-голяма или по-малка от другите, защото в такъв случай се разгаря открита ревност. Задължително е порциите да са абсолютно точно отмерени. Така Лайтолър за пръв път опита „дендифънк“.

Винаги е било обичай средната палуба да разполага с някакъв музикален инструмент. На „Примроуз Хил“ имаха банджо. Още при първото си съприкосновение с инструмента, предпазливо опъвайки струните му, Лайтолър прояви вроден музикален усет и не след дълго новооткритата му дарба започна да се търси от другите.

— Хайде, Лайтс, изсвири ни „Щурм-напред“.

О, Щурми топа хвърли,

а заедно дерзаехме напред.

Между моряците бе първи,

ай, ай, мистър Щурм-напред.

Докато продължаваха на юг и слънцето се вдигаше все по-високо, палубата взе да се нагорещява все повече и катранът между дъските почна да се размеква и да полепва по голите ходила на Лайтолър. Още непривикнали, те лесно се изприщваха, но кожата му скоро щеше да заякне.

Щеше да открие още, че жегата изважда наяве нови корабни обитатели — плъхове и хлебарки. Веднъж преодолял отвращението си от тия гадинки, Лайтолър стана доста умел изтребител на плъховете, които убиваше или чрез точно попадение с клин, ако го имаше подръка, или просто като ги стъпкваше с босите си крака. Единственото неприятно нещо бе, че плъховете имаха навик да го посещават нощем, докато спи в койката си, и да се хранят с изприщената плът на ходилата му. Разбираше какво се е случило едва след като тръгнеше по палубата и нагазеше в солена вода. Тогава връз малките хищници се изсипваха тежки ругатни. Що се отнася до хлебарките, това бяха несъмнено най-едрите насекоми, които някога бе виждал. Някои достигаха дължина до пет сантиметра, но той се научи да се справя с тях също тъй резултатно. Щом някоя хлебарка се опитваше да го полази, светкавичен удар с четка, предварително потопена в сода каустик, решаваше спора.

Един ден неспирният бриз, който сякаш имаше намерение да съпътствува вечно „Примроуз Хил“, най-ненадейно се загуби. Бяха попаднали в Зоната на безветрие или, както моряците казват, в „Конските ширини“. Бяха ги кръстили така, защото в тия ширини моряците трябваше да работят като коне, прехвърляйки реите от левия на десния борд и обратно, но неведнъж и дваж, а безброй пъти, докато се мъчеха да уловят и най-слабия повей на вятъра и да прекарат час по-скоро кораба си през безветрения пояс около екватора. Понякога минаваха седмици в къртовски труд под изгарящото слънце, преди ветроходът да преодолее въпросните четири-петстотин мили.

Докато корабът се полюшваше обезветрен сред безжизнената водна пустош, „Старият“ неспокойно крачеше нагоре-надолу по кърмовата палуба и час по час тревожно се взираше във върховете на мачтите, очаквайки поне намек за вятър да се появи във ветрилата, висящи отпуснато на реите. Понякога подсвиркваше, зовейки изчезналия вятър, сякаш търсеше загубено куче. Беше в лошо настроение и Лайтолър и останалите юнги бяха предупредени от помощника Хюз да не се вясват пред очите му. Лайтолър изпитваше безкрайно благоговение прел личността на капитан Андерсън, който се разхождаше самотно напред-назад по кърмовата палуба с онази типична за презокеанските моряци поклащаща се походка, на която момчето толкова се стараеше да подражава.

Всеки път, щом усетеше и най-нищожния повей във ветрилата, капитанът изреждаше поредица от команди: „Халс наляво!… Прехвърли кливера!“ Тежък труд под безмилостното слънце. Но твърде често небето се заоблачаваше, сетне черните облаци изневиделица се продънваха и от тях се изливаше потоп. Понякога тия тропически порои бяха придружавани от силни гръмотевични бури. Тозчас всичко на борда, което теоретично би могло да задържи вода, като резервни ветрила, платнища, тенти, кофи и тенджери, се изнасяше на палубата, за да се попълнят намалелите запаси от зеленясала ливърпулска вода. Тия валежи бяха и една естествена баня за целия екипаж — нещо, от което моряците изпитваха крещяща нужда. Лека-полека „Примроуз Хил“ пропълзя през екватора и тогава — да се не надяваш! — ветрилата затрептяха: както ненадейно бе изчезнал, така ненадейно вятърът се върна. Бяха попаднали на югоизточните пасати. „Примроуз Хил“ забразди морето отново. През следващите няколко седмици атмосферните условия бяха почти идеални, докато баркът, следвайки приблизително успореден курс на бразилските и аржентинските брегове, проникваше все по-навътре в Южния Атлантик по посока на нос Хорн. След като напуснаха тропиците, сенките постепенно започнаха да се удължават и Лайтолър забеляза как доскоро ясносиньото небе, по което дни наред не се бе появявало и най-малко облаче, взе да се заоблачава все повече и повече. Едновременно с помръкването на небосвода въздухът стана по-студен и той скоро щеше да установи, че след като бе изпитал най-идеалните мореходни условия, каквито можеше да предложи земното кълбо, сега му предстоеше да преживее най-лошите. „Примроуз Хил“ беше преминал паралела на 40 градуса южна ширина, т.е. бе навлязъл в „Ревящите четирийсетградусови ширини“, когато стихията ги връхлетя.

— Всички на палубата!… Рифовай ветрилата!… Прибери топбомбрамселите!

Бяха се натъкнали на свирепа буря от запад. Морето забушува и корабът подхвана луд танц между гребените на водните планини. Едвам бе успял да изкачи увенчания в пяна връх на една планина и ето че в следващия момент трябваше да полети надолу в дълбоката долина, за да срещне идващата насреща друга планина. При сблъсъка помежду им тонове вода се изливаха на палубите и връхлитаха върху моряците, вкопчени в най-близкото въже или скоба. Отпуснеш ли за миг пръстите си, и заминаваш зад борда, без никой да е в състояние да те спаси. Понякога, щом корабът попаднеше под тежестта на особено голяма чупеща се вълна, очакването ветроходът да изплува бе същинска агония. Ала, разбира се, „Примроуз Хил“ се отърсваше след малко от водата, която се опитваше да го смаже, и се изправяше, готов отново за борба. В сравнение с тая хала онова вълнение край английските брегове, което бе поразило Лайтолър с морска болест, изглеждаше като буря във воденичарски вир. В тия години около нос Хорн загиваха повече моряци, отколкото във всички океани, взети заедно, и то не само поради падане от мачтите или зад борда. Сред тези стръвни вълни редовно изчезваха кораби с целия си екипаж, без да остане и следа, която да подскаже как са стигнали до своята гибел. Просто отплаваха от пристанището и никога не се завръщаха. Приемаше се, че нос Хорн им е светил маслото.

След като командата бе дадена, Лайтолър някак успя да пропълзи по последната отсечка от изкачването до топбомбрамселите, вкопчен на живот и смърт във вантите, докато корабът подскачаше като коркова тапа под него в разбеснялото се море. Той вече знаеше принципа „Ръмжиш, не ръмжиш, трябва да се качиш!“, ала този път обстоятелствата бяха извънредни и той нямаше време за негодувание в бързината си да достигне час по-скоро тия проклети топбомбрамсели и да ги скатае, преди да ги разкъса на парчета подивелият вятър, който заплашваше да изтръгне от корпуса и мачти, и ветрила, и всичко останало. Кацнал на шеметно високата рея в шибащия дъжд, Лайтолър отчаяно придърпваше обезумялото ветрило, стъпил само на провисналото въже, което единствено го отделяше от сигурна смърт. По-късно за момчето щеше да стане нещо обикновено да стои горе по осем часа наред, скатавайки само едно ветрило на реята му. Междувременно с усилването на студа ветрилата ставаха все по-корави, тъй че посинелите и замръзнали нокти на пръстите се отчупваха и на тяхно място оставаха кървящи рани. Колкото до непромокаемото щормово облекло, Лайтолър установи, че при такова време полза от него няма. Все едно бе колко плътно го бе пристегнал в кръста, в китките и над ботушите — водата винаги намираше пролука. Не след дълго той подгизваше до кости, дрехите му се превръщаха на парцали, а ботушите му се напълваха догоре. Ала трябваше да стои горе, додето се свърши вахтата, което означаваше часове наред.

Колко приятно щеше да бъде след цялото това мъчително време, прекарано горе, да слезеш да намериш хубаво топло ядене и димяща гореща напитка, последвани от здрав сън в уютна суха койка. Обаче момчето не можеше да се надява на такива блага. Вместо това при слизането си от мачтата щеше да намери камбуза неизменно ометен от вълните, без нищо друго за ядене, освен червив сухар. Що се отнася до горещата напитка твърде често водната помпа замръзваше, тъй че за пиене нямаше нищо. Ала ако не друго, поне оставаше надеждата да си починеш, слея като изгазиш дълбоката до глезена вода, плискаща в помещенията на средната палуба, и се проснеш на подгизналото си легло. Независимо от всички усилия в да се херметизира корабът и да се уплътнят всички отдушници, люкове и процепи, водата винаги успяваше да се провре вътре, само дето задухата в тия „запечатани“ каюти ставаше толкова плътна, че би могла да се реже с нож. В крайна сметка единственото му желание бе да спи, но нерядко ставаше така, че тъкмо бе на път да постигне тази тъй скромна човешка амбиция, когато вратата на каютата с трясък се отваряше и на прага заставаше третият помощник: „Ставайте, момчета, и по-живо!… Всички на палубата!“ Вятърът беше сменил посоката си и той трябваше отново да се качи горе, за да се бори с изцедените си силици с коравите като желязо ветрила, докато малките му детски ръце се израняваха и отмаляваха все повече, а студът ги правеше съвсем безчувствени, което единствено го спасяваше от непоносимата болка.

Изглежда, всичко това не беше достатъчно, та трябваше да изтърпи и едно от най-неприятните физически затруднения при работа в морски условия — циреите, предизвикани от морската вода. Това бяха рани по ръцете и китките колкото напръстник, които се появяваха от постоянното триене на мокрите дрехи о кожата. Бяха направо съсипващи. Никое човешко същество не би трябвало да бъде заставяно да работи в подобно състояние, но той беше длъжен да работи. Бинтоваше циреите колкото е възможно по-добре и продължаваше битката. Лайтолър узна, че във ветроходното мореплаване трябва да си буквално на смъртно легло, за да те признаят за негоден за работа, особено пък при тези обстоятелства.

В продължение на дни, които преминаха в седмици, „Примроуз Хил“ бе тласкан все по на юг, преминавайки през Четирийсетградусовите и Петдесетградусовите ширини, за да се добере до нос Хорн — или нос Непреклонен, както го наричаха моряците, и сега момчето можа да разбере защо са го кръстили така. Кошмарно нещо бе Южният Атлантик през зимата, когато денят трудно се различаваше от нощта при условия, които всеки мореплавател би казал, че трябва да се изпитат, за да се оценят напълно. Шест безкрайни седмици се бориха с кипящото море, но в тази битка те непрекъснато губеха, тъй като корабът им бе отнасян все по на юг, далеч отвъд ширината на нос Хорн.

И тогава най-ненадейно една нощ вятърът и вълните, които дни наред ги бяха блъскали безпощадно, започнаха да отслабват. Отдихът бе добре дошъл, но понеже дотолкова бяха свикнали с непрестанните напади на стихията, сега неочакваната промяна във времето им се стори чудновата; дори капитанът гледаше на всичко това с голямо подозрение. Лайтс взе да усеща още по-остър, пронизващ студ, който се процеждаше през нощния въздух и сякаш го прорязваше, а в това време скоростта на кораба падна съвсем и той запълзя по огледалното море. В атмосферата наоколо витаеше нещо свръхестествено, сякаш в близост се таеше някакво присъствие. Беше полунощ и докато вахтените се сменяха, той забеляза как един от застъпващите моряци — стар вълк — приближи до носа на кораба и издаде глава напред, сякаш душеше нещо.

Всички ветроходи разполагаха поне с една „стара кримка“ като този моряк, чийто дългогодишен опит по море често се оказваше безценен.

Морякът рязко се извърна: „Лед право напред, сър!“ Старецът не бе видял никакъв лед, просто го беше подушил.

Сега възникваха жизненоважните въпроси: „На какво разстояние се намира ледът? На какъв пеленг? Каква площ има?“ Беше непрогледна нощ и макар че на кораба горяха факли, видимостта бе само неколкостотин ярда. Кормчията не можеше да види кой знае какво от своето място на кърмата, където кръгозорът му се препречваше от ветрилата.

За тези ветроходи един дебнещ на пътя им айсберг представлява по-голяма опасност от всички бури на Хорн. Щом ветроходът попадне сред ледени блокове, капитанът му е длъжен да вложи цялото си умение в маневрирането с кораба, за да го измъкне невредим, съзнавайки, че и най-слабият неочакван порив на вятъра в погрешна посока би могъл да тласне неговия съд към някой айсберг и това би било краят на ветрохода и почти сигурно на целия му екипаж. Да се оцелее в този убийствен студ бе достатъчно трудно на борда на самия кораб, да не говорим за открита лодка.

„Примроуз Хил“ за мигове се бе озовал от едно критично положение в друго, и то далеч по-опасно, за което юнгата Лайтолър разбра, че се изискват съвсем нови за него мореходни умения, ако човек иска да избегне корабокрушението. Дори денем срещата с ледени планини носи риск, а сега „Примроуз Хил“ плаваше в черна като катран нощ без никаква луна, което означаваше, че няма надежда за „ледено премигване“ — светлинен ефект, получаван при отразяване на лунната светлина от леда. Освен това, колкото по-тихо ставаше морето, толкова повече намаляваше шансът да се различи близкият айсберг по бележещата го пяна от водата, която обикновено кипи в основата му. Също така съществуваше опасност да се натъкнат на такъв вид лед, който е труден за забелязване при каквито и да било нощни условия — например неотдавна преобърната ледена планина, чиято надводна повърхност е цялата тъмна. И накрая идваше ред на страховитите подводни ледени късове, които са най-опасният тип айсберги, защото се носят дълбоко под водата и това ги прави изключително трудни за навременно откриване.

И така Лайтолър преживя своята първа нощна среща с плаващия лед, и то при възможно най-лоши условия: липса на луна и вятър, тихо море. Една нощ много години по-късно той отново щеше да се срещне с ледените планини.

— Кормилото ляво на борд, сър! Ледът е откъм вятъра! — Старият моряк най-сетне го бе видял, но бе рисковано да последват съвета му, понеже можеше да има още лед и в посоката, накъдето щяха да завият. После всички го видяха и не ще и съмнение, че беше откъм наветрената страна — гигантска планина от лед изплува над тях от тъмнината и в сравнение с нея корабът заприлича на джудже. Сега вече знаеха, че именно тая грамада ги беше оставила без вятър. Тревогата нарасна от възможността да не би някой издаден леден ръб да стърчи невидим под водната линия, заплашвайки да промуши кораба.

Бавно, но сигурно, с помощта на слабия вятър те се отдалечиха от айсберга и капитанът реши да легне на дрейф до сутринта, когато щеше да има възможност да оцени по-пълно обстановката.

Студът беше непоносим. Всичко по кораба беше замръзнало: талии, блокове и въжета бяха плътно покрити с лед, а ветрилата бяха като от бетон. Дори дрехите по гърбовете на хората бяха вкочанени. Огромна и непосилна работа падна, додето моряците с премръзналите си ръце успеят да скатаят ветрилата за през нощта.

Когато просветна, колкото можеше да просветне в тия ширини по това време на годината, и Лайтолър излезе на палубата, пред очите му се разкри невероятна гледка. Намираха се край шеметно висока ледена стена, която на места се издигаше на десетки метри, а на ширина се простираше додето поглед стига.

Бяха се озовали пред прага на Антарктида. Големият въпрос за тях сега бе как да заобиколят тази гигантска ледена маса отпред, защото тя им препречваше пътя на север. Моряците и юнгите отново се вкопчиха в схватка с вкоравените ветрила и замръзналия такелаж, за да раздвижат ветрохода. Полека-лека „Примроуз Хил“ наистина започна да се движи покрай внушителната ледена стена с всичките и причудливи чупки и форми: зейнали пещери, каньони и дерета, заливи и фиорди с прехвърлени над тях мостове, които в очите на младия Лайтолър сякаш бяха действително проектирани и построени от способни инженери. Понякога ледът придобиваше вид на цял град с чудноват ориенталски облик: с джамии, минарета, пагоди. Ала в този момент никой на кораба, включително и той, не беше в състояние да оцени красотата. Тази коварна замръзнала пустош, изглежда, нямаше край и ги държеше в плен.

Щом нощта се спусна отново, разбраха, че сега не само имаше опасност да се ударят в айсберг, но можеха несъзнателно да влязат в някой залив и завинаги да останат в капана му, докато вятърът им играе разни номера. Щастието обаче се усмихна на „Примроуз Хил“: два дни по-късно отминаха ледената бариера и на северозапад пред тях се ширна откритото море.

Ето така Хърбърт Лайтолър заобиколи за пръв път нос Хорн. Беше се държал храбро и с охота, щом имаше смисъл, бе изпълнявал всичко, каквото му бе наредено. Мъките, които преживя, не подлежат на описание и все пак той ги понесе, без да охне — във всеки случай поне доколкото е известно. Щом бе в състояние да понесе всичко това и пак да се усмихва, значи можеше да се справи с каквото и да било. На възраст той все още си беше момче — и то хитро малко дяволче, както би могъл да потвърди стюардът, — ала в духа му личаха заложбите на бъдещия моряк, при това не какъв да е. Морето вече бе проникнало в кръвта му.

Щастливи бяха моряците на „Примроуз Хил“ и с подновена сила и енергия чевръсто се закатериха по такелажа, за да опънат ветрилата в очакване на свежия вятър, който щеше да ги отведе обратно в прекрасния климат на летящите рибки. Не след дълго дружелюбната слънчева светлина щеше отново да стопли гърбовете им, но този път в друг океан, Пасифика, докато го пресичаха надлъж с курс — Фриско.