Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (17)

16.

Когато Лайтолър за пръв път видя „Титаник“, остана абсолютно смаян от размерите му. Лайнерът изглеждаше наистина титаничен в монтажния док на „Харланд и Уулф“, бордовете му се издигаха като скали, а двайсет метра над тях стърчаха четирите огромни комина, които се извисяваха подобно на мрачни стражи в небето над Белфаст. В сравнение с този кораб „Океаник“ приличаше на парна яхта.

През последните няколко месеца корабостроителите хвърлиха много извънреден труд, за да спазят датата за отплаването на „Титаник“. Когато Лайтолър за пръв път се качи на борда, основните строителни работи бяха завършени и сега лайнерът гъмжеше от дърводелци, декоратори, електротехници, текстилци, мебелисти и множество други занаятчии и търговци, сновящи из лабиринта на палубите. На този етап самият Исмей беше направил няколко препоръки. Настояваше за по-твърди дюшеци — човек не спи така добре, беше установил той, на прекалено мек дюшек. Също искаше да има пуродържатели в тоалетните на първа класа. На „Олимпик“ ги бяха пропуснали, но „Титаник“ нямаше да има този недостатък. За по-добро задоволяване на хранителните нужди на екипажа Исмей поръча в моряшкия камбуз да бъде поставена и електрическа картофобелачка.

Оставаха само две седмици до определения срок за отплаване и Лайтолър на свой гръб изпита колко напрегната е работата по подготовката на този великан за срещата му с морето. Само да се ориентираш по дългите няколко мили палуби, коридори и стълбища бе нужен цял ден, да не говорим за цялата организационна работа, която трябваше да се извърши: определяне на различните задължения на моряците по постове, приемане и разписване на документи за тонове материали, провизии и оборудване, изпробване на множество апарати, монтирани на борда, някои от които бяха абсолютно непознати за Лайтолър, като например системата от електрически задвижвани водонепроницаеми врати, модерните електрически товарни кранове и новият тип висилки за спасителните лодки. Последните действуваха различно от системите, с които беше запознат. Един комплект висилки можеше да поема до четири спасителни лодки. Преценено бе, че ако са повече, прекалено много ще се ограничи палубното пространство. Въпреки това лайнерът имаше необходимия брой спасителни лодки, за да удовлетвори изискванията на Търговската дирекция, според която кораб над 10 хиляди тона трябваше да разполага с шестнайсет спасителни лодки с посочен минимален брой на местата. Освен това „Титаник“ имаше четири допълнителни съда със сгъваем брезентов борд. Корабът като че ли отговаряше на правилата, а дори разполагаше и с нещо повече.

Докато разглеждаше лайнера, на Лайтолър му направи впечатление значителното разстояние между помещенията на трета класа и лодъчната палуба и си помисли какви затруднения ще срещнат третокласните пътници, додето налучкат верния път към лодките, и колко много време ще им отнеме това в случай на авария. Разбира се, имаше и такива, които намираха спасителните лодки на „Титаник“ по-скоро за излишно приспособление — нали корабът беше непотопяем.

Една от най-важните задачи на Лайтолър преди отплаването на „Титаник“ беше да осигури пълното му снабдяване с всички необходими навигационни уреди и инструменти и да провери дали механичните уреди функционират нормално. Така например хронометрите трябваше да бъдат синхронизирани и изпробвани за точност, а навигационната зала бе нужно да разполага с пълен комплект от пергели, компаси и чертожни линии, плюс мореходни алманаси и таблици за ползуване при изчисляване и определяне на корабното местоположение, както и, разбира се, със самите карти, които трябваше да бъдат всеобхватни и най-точно осъвременени, особено карта № 2058 на Северния Атлантик.

По време на изпитанията в Белфасткия залив поведението на „Титаник“ беше безупречно. Никакви дефекти не бяха открити при направените различни маневри, като например завои при разни скорости, движение по зададен курс за проверка на прецизността на кормилната уредба и тъй наречения тест „пълен назад“, с помощта на който се определяше колко време е потребно на кораба да спре при плаване с максимална скорост. Измереното време при теста беше повече от три минути, като спирачното разстояние бе малко над половин миля. Времето за спиране не беше малко, но трябваше да се признае, че това можеше да се очаква от лайнер с такава големина и мощност. „Харланд и Уулф“ бяха свършили добре работата си. По време на изпитанията Лайтолър като първи офицер се намираше на определеното му място на кърмата, следейки най-вече лага, чието звънче удряше на всяка шеста от милята, за да регистрира изминатото разстояние, и така даваше възможност да се изчисли скоростта. Най-високата скорост, постигана при изпитанията, беше 18 възла, но всички бяха убедени, че „Титаник“ ще бъде способен да развива по-голяма скорост, вероятно 23–24 възла, щом машините заработят под пълна пара.

Изпитанията приключиха успешно и „Титаник“ отплава през Ирландско море за Саутхамптън, където в полунощ на 3 април 1912 г. влезе в Океанския док. Не след дълго на Лайтолър му предстоеше да премине през ново изпитание, този път под орловия поглед на капитан Морис Кларк, морски инспектор на Търговската дирекция. Работата му бе да провери всички спасителни съоръжения и да се увери, че цялостното оборудване на лайнера отговаря на изискваните от Търговската дирекция стандарти за безопасност. Нямаше друг служител, който да върши тази работа така педантично като Кларк. Той гледаше абсолютно равнодушно на цялата шумотевица около „най-големия и най-хубав кораб на света“, да не говорим за твърденията, че е „непотопяем“. Капитан Кларк твърдо бе решил да инспектира всичко по цялата дължина и ширина на лайнера. Дори когато ставаше въпрос за най-дребна подробност, Кларк не се доверяваше на думата на Лайтолър, а настояваше да види с очите си: има ли корабът достатъчно спасителки ризи за всички пътници, поставени ли са необходимият брой спасителни буйове на определени интервали по палубите, налице ли са нуждите сигнални ракети, факли и останалите горивни материали за подаване на сигнали при бедствие и най-важното — работят ли правилно спускащите механизми на шестнайсетте спасителни лодки. По отношение на това проверката на Кларк беше особено строга. Когато приключи със спускането и вдигането на спасителните лодки от височина над двайсет метра, като понякога се налагаше да повтаря операцията с една и съща лодка, ако Кларк не беше напълно доволен, Лайтолър си даде сметка, че не е изпитвал такъв вътрешен бяс от времето на общуването си с Бъли Уотърс. Сега вече знаеше защо всяващият страх капитан Кларк имаше славата на най-вбесяващия инспектор от Търговската дирекция.

Параходът „Титаник“

Дълбоки въздишки на облекчение се чуха отвред, когато Кларк най-сетне се сбогува и си замина, оставяйки изкарания с толкова мъка подпис върху одобрителния протокол, който свидетелствуваше, че „Титаник“ е в състояние безопасно да превозва пътници по море.

С наближаването на деня за отплаване Лайтолър беше сполетян от служебна несполука. Беше понижен, макар че нямаше никаква вина, и това наказание щеше да остане в сила само за първото плаване на „Титаник“. Капитан Смит беше решил да привлече като старши помощник Хенри Т. Уайлд, който бе заемал същия пост на „Олимпик“; Смит смяташе, че няма да е лошо, ако използува опита му от кораба близнак на „Титаник“. Макар и в някои отношения идеята да изглеждаше добра, на практика се получи сериозно разбъркване. Самият Уайлд, който очакваше скоро да бъде произведен капитан, не беше особено доволен от смяната, която означаваше, че първоначално назначеният старши помощник на „Титаник“ У. М. Мърдок трябва да слезе едно стъпало по-ниско — на поста първи помощник, поемайки задълженията на Лайтолър, който от своя страна ставаше втори помощник на мястото на своя добър приятел Дейвид Блеър, взет на кораба в Белфаст като втори помощник, а сега за негово горчиво разочарование изваден от състава на екипажа. Четиримата младши офицери — Питман (трети), Боксхол (четвърти), Лоу (пети) и Муди (шести) — оставаха без промяна.

Отначало Лайтолър беше дълбоко засегнат от понижението си, но нямаше друг избор, освен да приеме. Това бе просто едно от нещата в живота и щеше да остане в сила само за първото плаване на лайнера, а освен всичко корабът се казваше „Титаник“ и за него не съществуваше по-уважаван и почитан капитан от стария „Е. Дж.“ — капитан, с когото, за да може да плава човек, би трябвало да е готов на всякакви жертви. Всъщност Смит се радваше на голяма популярност не само сред екипажа, но и сред пътниците. Мнозина от най-богатите и прочути личности на западния свят често планираха пътуванията си така, че да имат възможност да плават със Смит и да се радват на неговия весел нрав и отлично чувство за хумор, които никога не влизаха в противоречие с авторитета и такта му дори когато бърбореше с децата, на които неизменно отделяше време.

Лайтолър винаги бе изпитвал голямо вълнение в моментите, когато капитан Смит вкарваше „Маджестик“ в Нюйоркското пристанище под пълна пара, без даже да намали при взимането на един доста остър завой, известен под името Югозападната плитчина, който се преодоляваше със завъртане на кормилото до крайно положение, тъй че корабът минаваше на метри от тинестите плитчини. Косата на Лайтолър се изправяше всеки път, щом „Е. Дж.“ изпълняваше тази дръзка маневра!

След няколко дни Лайтолър и Мърдок завършиха реорганизацията и всеки зае новия си пост на „Титаник“, но в резултат на промяната остана нещо неуредено, което така и никога не се разреши, а колко сериозен бе наистина проблемът, Лайтолър разбра едва след отплаването на кораба. Ала тогава бе твърде късно…

С настоящето докладвам, че корабът е зареден и готов за отплаване. Машините и котлите са в ред, всички карти и мореходни инструкции са на съвременно равнище.

Ваш покорен слуга, Едуард Дж. Смит

След като капитанският доклад бе приет от компанията и надлежно подписан, „Титаник“ най-сетне бе свободен да се отправи на първия си рейс. Поради стачка на въгледобивните работници гориво взеха от другите лайнери на „Уайт стар“ в пристанището, включително от „Океаник“ и „Адриатик“, чиито плавания бяха отменени, а пътниците им прехвърлени на „Титаник“. Въглища бяха закупени дори и от трюмовете на кораби, принадлежащи на други компании, за да се попълнят необходимите 6 хиляди тона, които щяха да захранват пещите на „Титаник“, на брой 159.

С наближаването на часа на заминаване — 12 ч. на обяд в сряда, 10 април 1912 г. — най-заетият човек на борда сега бе главният домакин Хю Макилрой, който по популярност сред пътниците отстъпваше само на капитан Смит.

„Добро утро, мистър Стед, радвам се, че отново пътуваме заедно… Вашата каюта е C89, сър… Стюардът ще дойде всеки момент да ви заведе… Да, мадам… Тръгнете по коридора и после свийте вдясно, там ще намерите стюард, който ще ви упъти нататък… Да, сър, багажът ви веднага ще бъде отнесен в каютата ви… Уведомете ме, ако имате някакви затруднения.“

„Титаник“ нямаше да бъде пълен за своя прощъпулник. Половината от първа класа бе празна, но така или иначе общото богатство на първокласните пътници възлизаше на стотици милиони — повечето в американски долари. Тук можеха да се срещнат такива имена като Бенджамин Гугенхайм, който бе натрупал милионите си от рударство и леярство, и Айсидор Строс, който бе започнал като беден млад емигрант, за да превърне веригата от универсални магазини „Маси“ в национална институция на Америка. Тук бяха и колоритната Моли Браун — съпруга (макар че понастоящем живееха разделени) на Джеймс Джоузеф Браун от Денвър — собственик на златни мини, Джон Б. Тайър — президент на Пенсилванската железница, Чарлс М. Хайс — също председател на железница, майор Арчибалд Бът — военен съветник на американския президент. Джордж Уайдънър — син и дясна ръка на трамвайния магнат от Филаделфия П. А. Б. Уайдънър, както и Артър Райърсън — магнат от стоманодобивната промишленост, който беше посетил Европа заедно с жена си, трите деца, една прислужница, гувернантка и шестнайсет куфара. Тук беше и най-богатият от всички изброени личности — Джон Джейкъб Астър, за когото се мълвеше, че притежава 150 милиона долара, и когото веднъж бяха окачествили като световен паметник на нетрудовия доход. В последно време Астър беше в центъра на много клюки и коментари, и то не само в американската преса, поради развода му и последвалата женитба с едно осемнайсетгодишно момиче, по-младо от собствения му син. Новата му съпруга беше на борда на „Титаник“, след като двамата младоженци бяха прекарали зимата далеч от неодобрителните погледи на нюйоркското общество. Ето какви бяха хората, които олицетворяваха тъй наречената „позлатена епоха“, за която бе създаден „Титаник“. Участвувайки в първото плаване на лайнера редом с тях, Дж. Брюс Исмей имаше всички основания да бъде доволен от себе си.

Галактики деляха богатството и великолепието на първа класа от втория офицер Лайтолър, който бе заел мястото си на бака, щом наближи часът на отплаването. До него стоеше старши помощникът Уайлд заедно с боцмана Никълс и неговите хора, готови да се погрижат за носовите вързала и за влекалните въжета веднага щом дойде заповед от мостика.

После „Титаник“ проговори. След като трите гръмогласна сирени, най-големите и най-мощните в досегашното корабостроене, нададоха поредица от изсвирвания, които отекнаха над Саутхамптън, изпращачите се сбогуваха със своите близка и побързаха към брега. На кея вече се бе събрала голяма тълпа, за да наблюдава отплаването. Някъде сред множеството се намираше една горда съпруга с двамата си синове, съответно на осем и четири години, източили шии с надежда да зърнат поне за секунда втория офицер, който изпълняваше задълженията си на бака. В момента Лайтолър стоеше до телефона в очакване на командите, които трябваше да постъпят от мостика. Ето че в слушалката прозвуча отчетливият уелски диалект на петия офицер Лоу, който обслужваше телефоните на мостика. „Подготви влекалните въжета!“ — съобщи Лоу, предавайки заповедта на пилота Джордж Бойър. Лайтолър подаде командата на Уайлд, който от своя страна започна да дава поредица от напътствия на Никълс и неговите хора, докато мощните лебедки затракаха и заизпускаха пара, а тежките въжета засвистяха, навивайки се около барабаните. Навред от кея и от претъпканите високи палуби се разнесоха възгласи, когато корабът отначало едва забележимо започна да се отделя от брега, теглен от димящите влекачи. „Отдай носовото вързало!“ — долетя гласът на Лоу. Лайтолър предаде заповедта, като същевременно помагаше на Уайлд да напътствува Никълс и неговите помощници, които сновяха по палубата, отдавайки десетките въжета, придържащи „Титаник“ към кея. Също толкова вързала трябваше да се отдадат и в кърмовата част, където тази процедура в момента се извършваше под надзора на първия офицер Мърдок.

„Отдай предното влекално въже!“ — предаде Лоу по телефона на Лайтолър. Стоманеното влекало цопна във водата и предният влекач се отдели, което съвпадна с далечно подрънкване на телеграфни звънци горе на мостика, последвано почти незабавно от едва доловимо затреперване под палубата. Машините на „Титаник“ оживяха. В отговор на командата „Малък напред!“ се задвижиха двата трийсет и осемтонни винта на кораба.

Най-големият лайнер на света запълзя напред, насочвайки се полека към изхода на Океанския док. В това време много от изпращачите затичаха по кея успоредно с „Титаник“, за да махнат за последен път на приятелите и роднините си на борда. Тогава се случи един инцидент, който накара Лайтолър да разбере колко мощни са машините и винтовете на този гигантски кораб. Когато „Титаник“ минаваше край доста по-малкия от него лайнер „Ню Йорк“, засмукването от заминаващия левиатан изтръгна пристаналия кораб от стоянката му. Над пристанището проехтяха няколко силни пукота, подобни на пушечни изстрели, при което стоманените вързала на „Ню Йорк“ се изпокъсаха като памучни върви и изсвистяха във въздуха, предизвиквайки паника сред публиката. Лайтолър видя как кърмата на „Ню Йорк“ се насочи неудържимо към „Титаник“. Сблъскването изглеждаше неизбежно. На борда на „Ню Йорк“ настъпи трескава дейност — моряците се щураха насам-натам и спускаха подложки край борда в опит да омекотят почти сигурния удар. Все пак сблъсъкът по чудо бе избегнат и „Титаник“ продължи нататък, разминавайки се из сантиметри с „Ню Йорк“. Влекачите, които бяха изтеглили „Титаник“ от кея и сега го съпровождаха вън от пристанището моментално се отклониха към „Ню Йорк“ и го върнаха на брега. По-късно Лайтолър узна, че капитан Смит е реагирал незабавно на създалото се положение, като наредил да се увеличат съвсем малко оборотите на лявата машина на „Титаник“, което всъщност бе изтласкало „Ню Йорк“ и бе забавило хода му до намесата на влекачите. Колкото до Лайтолър, той просто изпита облекчение, че не се случи авария, която щеше да остави петно върху първото плаване на „Титаник“, преди още корабът да е напуснал пристанището. Разминаването стана на косъм и на борда се намериха такива, които приеха инцидента за лош знак. В съзнанието на всички от екипажа изникна злополуката от миналото лято, когато техният близнак „Олимпик“ се бе сблъскал с военния кръстосвач „Хоук“ точно по същия начин, засмуквайки го от курса му. Очевидно имаше още какво да се научи за управлението на тия гиганти в ограничено водно пространство.

В този момент всички се надяваха на пилота Джордж Бойър, а от него нямаше по-опитен и способен да прекара кораб с такива грамадни размери като „Титаник“ през коварните чупки и плитчини на Саутхампънския залив, преди да излязат в открито море. Бойър преведе кораба по неудобния завой вдясно от Калшотската плитчина, сетне през тесните плитчини на Торнския канал, последван от друг десен завой този път вляво от Уестбрамбълския буй; минаха през протока Каус и оставиха дясно на борд остров Уайт, по чиито брегове се беше струпала многолюдна тълпа, за да види великолепния лайнер; заобиколиха отляво военноморския рейд при Спитхед и после продължиха до плаващия фар Наб, където „Титаник“ намали ход, за да остави пилота. Отправяйки пожелания за добър път към екипажа, „чичо Джордж“ се сбогува и слезе в очакващия го пилотски катер, като пътем подхвърли, че след петнайсетина дни отново ще се качи при фара Наб на „Титаник“, за да го преведе обратно в саутхамптънското пристанище при триумфалното му завръщане у дома.

След неколкоминутно изчакване, докато пилотският катер се отдалечи, телеграфите на мостика предадоха команда „Пълен напред!“ и „Титаник“ пое към Шербург — първата спирка от плаването му.

— Какво има, Саймънс? — Лайтолър позна по гласа единия от наблюдателите и излезе от каютата си да види какво иска.

— Нямаме бинокъл на марса — последва тревожният отговор.

— Сега ще видим — отвърна Лайтолър и отиде да намери Мърдок, за да разреши въпроса. Първият офицер каза на Лайтолър, че знае за това и ще се погрижи.

Бинокълът обаче така и не се появи и групата шести наблюдатели на „Титаник“ взеха да се притесняват все повече и повече. Не можеха да разберат защо сега ги лишават бинокъл, след като на „Океаник“ винаги бяха имали. Още по-необясним бе фактът, че по време на плаването от Белфаст до Саутхамптън на марса имаше бинокъл, който междувременно беше изчезнал. Малко по-късно двама други наблюдатели, Хог и Евънс, отново дойдоха да питат Лайтолър за бинокъла.

Вторият помощник с нищо не можа да им помогне, но вината не беше изцяло негова. Основната причина се криеше в объркването, причинено от разместването на старшите помощник-капитани в Саутхамптън. Бинокли за наблюдателите бяха осигурени в Белфаст от предишния втори помощник Блеър, отпаднал впоследствие от екипажа, но при напускането на кораба в Саутхамптън, без да уведоми Лайтолър, той наредил биноклите да се свалят от марса и ги заключил в каютата си. После търсените бинокли изобщо не бяха открити, нито пък се намериха резервни. Излезе така, че лайнерът, който беше последна дума на техниката във всяко отношение и не му липсваха дори пуродържачи в тоалетните на първа класа, не беше в състояние да осигури чифт бинокли за своите наблюдатели. Тъй като никой от офицерите не желаеше да сподели своя бинокъл с марса, което не само бе трудно изпълнимо, но щеше да се счете и за крайно ненормално, наблюдателите нямаха друг избор, освен да карат без бинокъла. Само за това плаване се налагаше да разчитат на просто око.

В четвъртък привечер на 11 април „Титаник“ заобиколи южния бряг на Ирландия и се отправи към просторите на Атлантика след двете си кратки спирания в Шербург и Куинстаун, където окончателният брой на пътниците възлезе на 1300 души, а пощата — на близо 3500 чувала. На борда се намираха и различни видове багаж и колети, включително ценна пратка с диаманти от Амстердам, стотици каси най-добро френско вино, богата колекция от изящна дантела от Кале, няколко автомобила и последните пролетни творения на парижките моделиери, очаквани с нетърпение от модните къщи в Ню Йорк. Освен това се носеха слухове, че на борда се намират голямо количество златни кюлчета, а заключено в някой от многобройните сейфове на кораба пътуваше безценно копие на Омар Хаямовия „Рубаят“, инкрустирано със скъпоценни камъни. Личните бижута на елитните пътници от първа класа имаха стойност колкото няколко царски откупа, а безкрайно далеч от цялото това богатство се намираха пътниците от трета класа, около 700 на брой, повечето емигранти от почти всички националности в Европа, които се бяха отправили към Новия свят, главозамаяни от мечти за парични успехи в предстоящия нов живот.

През следващите два дни Лайтолър привикна към задълженията си на новия си кораб. Едновременно с него „загряваше“ и „Титаник“. Първоначално корабът беше проектиран като двувинтов съд с максимална скорост от 21 възла, но в процеса на строителството беше решено да се прибави трети винт в средата, задвижван от парна турбина, която беше последна дума в развитието на мореходните машини и с успех беше изпитана на по-малки кораби. Тази допълнителна мощност означаваше, че теоретически „Титаник“ бе в състояние да развива доста повече от 21 възла и с разпалването на котел след котел теорията се приложи на практика. Ала въпреки че „Титаник“ се движеше с все по-голяма скорост през Атлантика от тази страховита парна централа, Лайтолър забеляза, че шумовете и вибрациите, с които толкова много бе свикнал на „Маджестик“ и в по-малка степен на „Океаник“, тук почти напълно липсват. Времето продължаваше да бъде хубаво и пътниците, които се ползуваха от целия лукс на този забележителен плаващ дворец, просто не можеха да повярват, че наистина пътуват по море, макар да бе малко студеничко за по-продължителен престой вън на палубата. Докато за повечето хора на борда плаването имаше повече или по-малко увеселителен характер, за Лайтолър горе на мостика то беше преди всичко работа, при която рядко имаше възможност да поспи повече от няколко часа наведнъж.

Неговият двайсет и четиричасов ден се състоеше от осем часа дежурство и шестнайсет часа почивка, което за поста му на втори помощник бе разделено на една вахта от 6 до 10 сутринта и още една по същото време вечерта. Но след като предадеше вахтата на следващия дежурен офицер, той трябваше да извърши своя обход, което в кораб с размерите на „Титаник“ отнемаше повече от час, дори човек да знаеше пътя си по километричните палуби и коридори. Освен това винаги можеха да го повикат да замести някого от другите вахтени офицери по време на обяд, а на пладне бе задължително да присъствува на ежедневния сбор за „сваляне на слънцето“. Заедно с останалите Лайтолър насочваше секстанта си, проследяваше възхода на слънцето и щом то достигнеше зенита си, измерваше височината му спрямо хоризонта. Определената по пладне географска ширина на кораба се съпоставяше с наблюденията при изгрев-слънце и така получаваха местоположението си в средата на деня, което в неделя на 14 април показваше, че за последните двайсет и четири часа „Титаник“ беше преплавал 546 мили, или с 27 мили повече от предишния ден.

Капитан Смит беше уверен, че през следващото денонощие ще постигнат още по-добра скорост, и сподели с някои пътници, че ако хубавото време се задържи, нищо чудно да постигнат в Ню Йорк още във вторник вечерта, сиреч с няколко часа по-рано от определеното време за пристигане — 5 сутринта на 17 април, сряда. Междувременно в котелното отделение бяха разпалени допълнителни котли.

В 12,30 същия ден Лайтолър замести първия офицер Мърдок, додето се наобядва. Денят беше чудесен с лек бриз, който едва разрошваше спокойното море, искрящо под пролетното слънце. В сравнение с условията, които Лайтолър бе свикнал да среща в Атлантика през този сезон на годината, времето беше необикновено благосклонно.

Не след дълго на мостика дойде „Е. Дж.“ и му показа телеграмата, получена неотдавна от „Карания“, пощенския параход на компанията „Кунард“.

До капитана на „Титаник“

Плаващи на запад параходи съобщават за айсберги, подводни ледени блокове и паков лед на 42° N от 49° до 51° W.

Според това съобщение ледът се намираше на 2501 мили западно от сегашното местоположение на „Титаник“. Изглежда, това не предизвика преждевременно безпокойство у капитан Смит, докато с втория си офицер оглеждаше морето напред от мостика, след което остави дежурния и слезе в трапезарията да обядва. Когато в 13 ч. Мърдок се върна, Лайтолър му каза за телеграмата, съобщаваща за леда. Мърдок за пръв път чуваше за нея.

След като предаде курса и скоростта („Всичко както преди“), Лайтолър също слезе да се нахрани и да поспи няколко часа. В 18 ч. трябваше отново да се качи на мостика за своето следващо четиричасово дежурство.