Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (14)

13.

Завладян от решителност и нова амбиция (както и подтикван от няколко неизплатени дълга), Хърбърт Лайтолър без сянка от колебание се отправи към ливърпулската улица Касъл Стрийт, където се намираха канцелариите на корабната компания „Грийншилдс и Кауи“.

Вече притежател на капитанско свидетелство (№ 029, 706), което току-що бе получил, той бе решил, че щом бъдещето му е в морето, отсега нататък трябва да се посвети изцяло на него и да се развива в професията си както подобава. Никога повече нямаше да си позволи нещо да го отдели от неговия господар, колкото и суров да бе понякога към него. Струваше му се, че техните отношения са стигнали до крайност — или любов, или омраза, но нима точно тези отношения не са най-трайни?

При наличието на необходимия мореплавателски стаж той бе добил капитанско звание от първи опит и сега смяташе, че няма да е лошо, ако набере опит в плавания из Северния Атлантик. Директорът на „Грийншилдс и Кауи“ го помнеше добре от „Кавалера на св. Михаил“. След още два пожара в открито море бяха продали ветрохода на някаква френска мореходна компания, която го беше преименувала на „Пасифик“, и с това „Грийншилдс“ напълно бяха скъсали с ветроходството. Директорът си припомни какъв добър и обещаващ млад помощник-капитан бе Лайтолър на последния ветроход на компанията и веднага му намери място в екипажа на техния най-нов и най-голям лайнер, „Найт Бачелър“.

Да, това би било отлично, помисли си Лайтолър, очаквайки да му предложат поста на първи помощник или в най-лошия случай на втори. Ала последва известно разочарование: назначаваха го като трети помощник-капитан (на по-престижен съд щяха да го наричат „трети офицер“, но пак си оставаше с един ранг по-ниско от третия помощник на ветроходен кораб). Получи обаче уверения, че с оглед на добрата му служба в миналото и тъй като не ще и съмнение, че ще се прояви като изключително способен трети помощник, би могъл очаква бързо повишение. Лайтолър не беше особено възторжен, но „Найт Бачелър“ беше превъзходен параход, с него щеше да има възможност да плава на запад, а освен всичко се нуждаеше час по-скоро от работа. Не биваше да губи време в излишно двоумение. Новият му кораб се намираше на Тибърския док в столицата и той трябваше веднага да се присъедини към екипажа.

По време на пътуването с влака до Лондон Лайтолър почувствува недобре. Отначало помисли, че е хванал някаква настинка, което — знаеше — бе необичайно за него. Часовете минаваха, а треската и изпотяването се засилваха. Тогава разбра, че не е простуда, и си спомни, че за последен път е бил така зле на борда на „Ниагара“ край западноафриканските брегове. Беше получил нов пристъп на малария. Когато най-сетне се добра до Тилбъри, единственото му желание бе да намери кораба си и някоя койка, където да се просне да забрави целия свят. Попита носача на входа къде се намира „Найт Бачелър“ и получи отговор, че е привързан непосредствено зад моста. Забелязвайки колко зле изглежда младият корабен офицер, носачът предложи да качи багажа му на количка и да го откара до кораба. Какъв любезен човек, помисли си Лайтолър. Още съвсем малко и щеше да се намери легнал между белите чаршафи в хубава проветрива каюта, прислужник щеше да се грижи за задоволяване на всичките му нужди, а лекарят щеше да направи всичко възможно за бързото му оздравяване.

Лайтолър се затътри през моста и продължи по кея след своя добродушен носач, отпадайки с всяка измината крачка. В един момент носачът спря и Лайтолър, който едва пристъпяше с наведена глава, без мисъл за нищо друго, освен за засилващата се треска и краката на човека отпред, вдигна замътените си очи и видя най-ръждивото и мръсно старо корито, на което погледът му някога бе спирал. Беше озадачен: та това не беше „Найт Бачелър“, защо тогава спират тук? „О, та «Найт Бачелър» отплава миналата седмица — осведоми го носачът. — Това е «Найт Къмпениън».“ Лайтолър бе обзет от отчаяние. Дори в този напреднал стадий на треската той моментално прозря какво се е случило. Директорът изобщо не беше имал намерение да го включва в екипажа на „Найт Бачелър“. Бяха го преметнали. Разбира се, че „Найт Къмпениън“ е новият му кораб! Как би могло да стане такова недоразумение, чудеше се той. Но вече бе твърде късно, а и беше прекалено болен, за да обърне гръб и да си иде вкъщи. Сега единствено го интересуваше да намери място, каквото и да е място, където да положи глава и кротко да умре.

Още като приближи стълбата на кораба, в носа го удари остра миризма — миризма, която познаваше и му напомняше за кораба, докарал го наскоро от Монреал. „Найт Къмпениън“ превозваше добитък. Докато се качваше по стълбата, забеляза, че ръждивите бордове са набраздени от гнусната бълвоч на говедата. Щом се качи на борда, тутакси се намери заобиколен от разнебитени говежди клетки, които се търкаляха на палубата сред пепел, въглища и друга мръсотия, включително и такава, в която е особено неприятно да нагазиш.

Тъкмо в този момент пършив на вид, небръснат мъж с риза без яка, напомнящ повече говедар, отколкото моряк, пресрещна Лайтолър и го попита какво иска. Отговори, че търси първия помощник-капитан; човекът каза, че той е първият помощник. Лайтолър го изгледа от горе до долу и хладно му съобщи, че не е в настроение за шеги, тъй че нека да бъде така любезен и го уведоми къде се намира първият помощник-капитан. При тия думи мъжът доби явно обиден израз, изпъна се, наду гърди и гледайки гневно Лайтолър, твърдо му заяви, че именно той е първият помощник.

Този път Лайтолър му повярва, извини се и се представи. Когато първият помощник го попита кога възнамерява да се яви на работа, Лайтолър отвърна, че засега възнамерява да си легне и ако обича, да му каже къде е стюардът, който би могъл да го заведе до каютата му. На този кораб, научи Лайтолър, всеки сам намира каютата си. След като изкатери камара с въглища, пепел и други мръсотии, най-сетне успя да я открие и тук свършиха илюзиите му за хубава проветрива каюта с чисти бели чаршафи. През целия си живот не беше попадал в по-мръсна каюта, дори на средната палуба на ветроходите беше по-чисто. Преди да може да се измие, каютата се нуждаеше от хубаво изстъргване, но за момента нищо не интересуваше Лайтолър: свлече се върху неравния матрак на койката, притегли върху себе си няколко одърпани вехти одеяла и излезе от играта.

Когато първият помощник разбра колко е тежко състоянието на Лайтолър, много се разтревожи и се зае да направи всичко каквото може, за да му помогне. Лайтолър обаче знаеше, че ако иска да се отърве от маларията веднъж завинаги, има само един сигурен лек: „западноафриканският цяр“, драстично, но просто лекарство срещу малария. Необходими са две неща: кутийка с хинин на прах и пакетче цигарени хартийки. Взимаш цигарената книжка, слагаш хинин колкото може да побере, свиваш я, подлепяш и я гълташ. За мнозина една доза би могла да свърши работа, но Лайтолър беше решил да се излекува както трябва и погълна няколко дози. От този момент нататък в главата му загърмяха духови оркестри и продължиха свирнята си цели два дни, докато накрая се развихри такъв пристъп на треската, който — беше убеден — със сигурност щеше да го ликвидира. Ала вместо това маларията му свърши и повече никога не го обезпокои. Това се случи в устието на Темза след отплаването на „Найт Къмпениън“ и вече бе късно да избяга. Измамата бе сполучила и сега не оставаше нищо друго, освен да си почине, да възвърне колкото е възможно по-скоро силите си, за да бъде годен за работа.

Оказа се, че плаването му с ръждивия, вонящ обор за известно време бе почти приятно. Отново видя нови места — този път Карибско море и Мексиканския залив. Обитателите на Антилските острови го привличаха, харесваше му тяхната музика със своя отчетлив лек ритъм и хармония, които го караха да потръпва и силно да съжалява, че не е взел банджото със себе си.

В края на краищата „Найт Къмпениън“ като че ли не беше чак толкоз лош кораб, или поне така си мислеше до пристигането им в Ню Орлиънс, където натовариха стоката за обратния рейс До Англия — в трюмовете зърно, а на палубата добитък! От този момент нататък приятните дни свършиха и се започна истинска мъка, докато силно накрененият параход се тътреше между вълните на път за Атлантическия океан. Лайтолър бе сметнал, че е скъсал окончателно с говедата, когато слезе от кораба, който го докара от Монреал, ала, изглежда, му бе съдено вечно да си има работа с тях. О, само как воняха, как повръщаха от морската болест и колко се бояха от неестественото си обкръжение, при което се създаваше постоянна опасност да разбият клетките и да се юрнат по палубата! И това безконечно мучене щеше ли да свърши някога?

После ги връхлетя буря.

Лошото на „Найт Къмпениън“ бе, че не бе построен да издържа тежките удари на океана в Западното полукълбо и по-голямата част от активния си живот бе прекарал в Индийския океан и Китайско море, закъдето бе по-подходящ. Този факт беше известен на собствениците му и това трябваше да бъде последното му плаване под флага на „Грийншилдс и Кауи“, след което корабът щеше да бъде продаден на някаква италианска мореходна компания, за да плава в доста по-кротките води на Средиземноморието. Но когато сега параходът се натъкна на гигантските вълни над обширната плитчина пред Нюфаундленд, Лайтолър сериозно започна да се пита дали това корито ще успее да издържи достатъчно дълго, за да смени поне собствениците си? Големите вълни, които се образуваха в плитките води, бяха особено опасни за кораби с малък и среден размер, а рискът се увеличаваше, ако се случеше да са така претоварени, както бе „Найт Къмпениън“ при този рейс. Лайтолър скоро разбра, че не само параходът е неподходящ за тия условия, но и капитанът му, чийто опит в Атлантика незначителен. Правилният ход при тия обстоятелства бе да се спрат машините и на дрейф да се изчака стихването на щорма. Лайтолър предпазливо предложи идеята си на капитан Финис, който му се присмя: разбира се, третият му помощник не иска да каже, че се бои от малко лошо време. Лайтолър нищо не отговори и слезе долу да поспи, но корабът се люлееше и тресеше толкова силно, че колкото пъти се опита да легне, толкова пъти бе изхвърлян от койката.

Без да му мигне окото, той се зае да си направи постеля на мръсния под на каютата в положение, в което да не позволи да бъде подмятан от яростните трусове на кораба. Като лежеше на пода, опитвайки се да забрави бурята и да заспи, той почувствува как ударите на вълните се засилват и параходът започна да се накренява все по-опасно. Сети се за говедата — какво ли правеха на откритата палуба? Слава богу, че воят на вятъра и морето заглушаваше ужасното мучене, което издаваха, подмятани в клетките си, непрестанно заливани от стоварващите се върху тях вълни. Капитанът все още не желаеше да спре машините. Що за проклет глупак, помисли си Лайтолър, проклинайки деня, в който допусна да се качи на тая жалка продънена кофа. Кой казва, че „плаващите ковчези“ са спомен от миналото?

„Найт Къмпениън“ плаваше, гонен от попътни вълни, но Лайтолър можеше да усети как корабът агонизира и му е все по-трудно да се справя с атлантическите талази, които го връхлитаха отзад.

Знаеше какво ще последва и се боеше. И неизбежното се случи: грамадна вълна се разби върху кърмата на парахода, като помете палубите и го наводни от край до край. Кърмата остана под водата и сега вече наистина изпаднаха в беда. Когато буйният воден поток нахлу в каютата му, той прецени, че няма смисъл да тича на палубата и да бъде отнесен зад борда. Ако корабът бе тръгнал да потъва, можеше да замине с него и оттук. Водата в каютата се плискаше около колената му, когато започна да усеща, че корабът силно се накланя на борд. Можеше да определи, че сега параходът се намира перпендикулярно на вълните и все повече поляга на борд. Едва ли би могъл да се изправи обратно, рече си той, като се опря на преградата, която обикновено беше във вертикално, а в момента се оказа почти в хоризонтално положение. Сетне последва една от онези мъчителни паузи, докато корабът реши какво да прави: дали да се изправи, или да се преобърне?

Бавно, но сигурно, а според него и чудодейно, „Найт Къмпениън“ започна да се изправя. Лека-полека корабът надигна глава, отървал се повече благодарение на божията милост, отколкото на моряшко майсторство, за да се обърне с нос срещу вятъра и да получи пощада. Лайтолър изгази през водата и излезе на палубата, където остана ужасен от гледката. Морето беше всяло опустошение сред добитъка, помитайки много животни зад борда, които се давеха сред разперените вълни, а други бяха тежко ранени и лежаха издъхващи навред по палубите. Ала най-неприятното предстоеше: необходимо бе да се отърват от говедата, които не можеха да бъдат вдигнати на крака, като ги хвърлят зад борда. По време на плаванията са по море Лайтолър беше изпадал в няколко кошмарни ситуации, но такава никога не беше си представял: да се бориш с подплашени до смърт говеда, много от които лошо осакатени, докато масивни вълни продължават да се изливат върху люлеещата се палуба. Едно е да се стремиш да се задържиш при лошо време на борда, а съвсем друго да попаднеш насред океана сред стадо обезумели от страх говеда, готови да се юрнат в морето. Все пак редът на палубата криво-ляво бе възстановен и оцелелият добитък бе затворен в клетките. „Найт Къмпениън“ беше поел много вода и помпите работеха без отдих, мъчейки се да я изхвърлят. Корабът и без това газеше ниско, а сега взе да се потапя още посече и палубите му бяха непрестанно заливани при непрекъснатите атаки на вълните. Капитан Финис беше сериозно уплашен и не се нуждаеше от ново подканяне, за да спре машините и да изчака бурята да премине. Лайтолър беше сигурен, че ще трябва да мине дълго време, преди този капитан да се пошегува отново за сметка на бурите в Северния Атлантик.

За щастие на всички корабни котли бяха наводнени от внезапно излялата се вода и съумяха да вдигнат достатъчно пара, която да даде необходимата мощност на машините, за да държат кораба с нос срещу вятъра. В това положение параходът подскача и се мята в продължение на няколко дни, след което времето се подобри и позволи на „Найт Къмпениън“ да поднови плаването си на изток, към Ливърпул, докато животинският му товар — по-точно останките от него — продължаваше жално да мучи в клетките си.

Едва ли някой друг изпита по-голямо облекчение от третия помощник на „Найт Къмпениън“, когато се показа „бразилският“ буй и корабът най-сетне се довлече до залива на Мърси, което бе и краят на този мъчителен рейс. Лайтолър вече твърдо бе решил, че фермерът си е фермер, а морякът си е моряк — той не хранеше никакви съмнения относно това, какъв иска да бъде занапред. Точка на говеждите кораби. Що се отнася до даденото му обещание, че за нула време ще бъде повишен във втори помощник, той просто нямаше как да не изпитва недоверие към обещанията на своите настоящи работодатели. Може би ще е най-добре, реши той, да пожертвува перспективите си в „Грийншилдс и Кауи“ — чието име само дори излъчваше силния аромат на тяхната търговия^[1] — и да потърси нещо, което ще му гарантира по-сигурно бъдеще.

Съкровеното му желание бе да започне да работи за своята морска кариера както подобава и след като вече притежаваше капитанско свидетелство, нищо не би трябвало да му попречи. Беше навършил двайсет и пет години — възраст, на която повечето амбициозни млади хора вече са поели своя път нагоре, а той имаше десет години стаж в избраната професия и положително не му липсваше нито опит, нито квалификация. Тогава какво чакаше? Ако наистина искаше да не тъпче на едно място, несъмнено сега бе моментът да стори нещо положително в тази насока, още повече — настъпваше нова година и ново столетие.

Обхванат от нова решителност, един ден в началото на януари 1900 г. Хърбърт Лайтолър отново закрачи по ливърпулските улици в търсене на работа. Целта му този път беше Джеймс Стрийт № 30 — главната квартира на престижната мореходна компания „Уайт стар лайн“.