Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lights: the Odyssey of C. H. Lightoller, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2014)

Издание:

Патрик Стенсън. Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър

Английска. Първо издание

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1988

Рецензент: Тинко Трифонов

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Мария Зафиркова

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Добринка Маринкова

Коректор: Тошка Начева

ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна

История

  1. — Добавяне

27.

През месеците април и май на 1918 г. загубите на търговския флот бяха намалени до една трета от катастрофалните щети за същия период на 1917 г. Примката около подводниците на германците най-сетне започна да се стяга: броят на унищожените неприятелски подводници рязко се повиши и през пролетните месеци на 1918 г. 25 от тях със сигурност бяха изпратени завинаги на дъното.

Все по-трудна ставаше дейността на подводничарските командири, които откриваха, че ако преди винаги можеха да намерят самотни и беззащитни кораби, сега образуваните конвои се пазеха от разрушители, които правеха задачата на подводниците далеч по-сложна и опасна. На собствен гръб те започнаха да изпитват какво значи да си преследван и с вечно опънати нерви да се прокрадваш в дълбините под постоянната заплаха от атака с коварните подводни бомби, в случай че имаш неблагоразумието да покажеш перископа си в неподходящ момент. А едва ли имаше някой, който да те обстреля с по-яростна решителност от капитана на „Гари“.

Лайтолър още не беше регистрирал потвърдено потапяне на немска подводница, макар да беше убеден, че на няколко пъти подводните му бомби са нанесли достатъчни поражения, за да свършат работа. Засега обаче му липсваше материално доказателство за успеха и докато не покажеше някаква годна за идентифициране останка, сметката му оставаше празна, независимо че бе получил поздравления за храбростта, с която беше отбил няколко атаки на подводници. Сега бе върховен командир на малка ескадра от четири разрушителя и вече бе прекарал през Северно море шест последователни конвоя средно с по четирийсет кораба и бе загубил само един съд. Жертвата беше рудовоз, който се взриви сред облак червен прах и изчезна под водата за броени минути. От екипажа се спасиха едва шепа хора. Наистина това беше просто един от стотиците потопени през войната кораби, ала за Лайтолър не беше така. Рудовозът беше част от поверения му конвой и той прие загубата му като лично поражение. Макар да бе сигурен, че е отмъстил на виновната подводница, все пак му липсваше тъй важното доказателство.

Лайтолър смяташе, че малкото жертви на охраняваните от него конвои се дължат на специфичната му стратегия на ескортиране, въпреки че по този повод си имаше непрекъснати разправии с главнокомандуващия на източното британско крайбрежие адмирал Никълсън. Неговото повишение и произтичащата от това допълнителна отговорност ясно показаха, че независимо от неконвенционалния си подход, който беше в разрез с порядките на Кралския флот, Лайтолър беше заслужил уважението на своите командири. Въпреки противоречията с някои от тях Лайтолър упорито се придържаше към своите идеи и опонентите му трябваше да признаят, че дейността му даваше положителни резултати, които подкрепяха неговите теории.

Утвърденият от Кралския флот метод за охрана на конвой с ескорт от четири разрушителя изискваше един разрушител да плава на около миля пред четирите редици с товарни кораби, два да патрулират отстрани и последният да охранява отзад. Според Лайтолър по този начин конвоят оставаше твърде оголен, без да получава максимална защита от и без това ограничения военен ескорт. По неговата система два разрушителя се разполагаха напред от двете страни на водещите конвойни кораби, а другите два заемаха положение на двата фланга отзад. Така, твърдеше той, подводницата има по-малко време да изстреля торпедото си и да избяга. Ако врагът останеше незабелязан от челната охрана, задните разрушители имаха добра позиция, за да го видят навреме и да предприемат успешна атака.

lights12.jpgРазрушителят „Гари“

Тактиката за борба с подводниците беше вечната тема на разговор в каюткомпанията на „Гари“, когато командирите на други разрушители при престой в пристанището идваха на борда да пийнат по чашка джин и да побъбрят с Лайтс. „Гари“ беше един от шлагерите на патрула и щом пристанеше, капитаните се трупаха около него като пчели на мед. Обичаха да слушат как Лайтолър убедено излагаше с дълбокия си, звучен глас своите идеи за защита от немските подводници. После, ако имаха късмет, Лайтолър току-виж започнал да разказва случки от миналото, стига някой да не пуснеше нетактична шега за „Титаник“ — тогава в помещението наставаше пълна тишина и разговорът набързо се сменяше. Лайтолър се ласкаеше, че е център на такова внимание, макар че предпочиташе гостите понякога да ходят да пият и нечий друг джин, защото запасите на „Гари“ вечно се нуждаеха от попълване.

Истинският последовател на християнската наука не би трябвало да пие алкохол, но от време на време на Лайтолър му бе трудно да спазва правилата, пък не ще и съмнение, че един-два джина с мъничко вода всекиму биха се отразили добре.

Лайтолър беше много уважаван и от собствения си екипаж, особено след като моряците на „Гари“ станаха най-добре хранените в цялата флотилия. Но зад това се криеше една тайна, за която всички се бяха заклели да мълчат, иначе играта щеше да се разкрие и тогава сбогом, сити обеди и вечери!

Разочарован от неуспеха на подводните си бомби, които не даваха видим резултат от действията му срещу врага, Лайтолър междувременно им намери много плодоносна допълнителна употреба. Опитът му отпреди години на Нитратното крайбрежие го беше научил, че хвърлен на подходящо място, един експлозив може да извади на повърхността изобилие от риба, и сега той отново прилагаше на практика наученото с отлични резултати. Северно море е богато на риба и с помощта на малки подкупи във вид на една-две бутилки джин Лайтолър научи от неколцина капитани на траулери, с които се сприятели, къде са най-добрите риболовни участъци. Ала всичко трябваше да се върши много предпазливо. Ако Адмиралтейството надушеше, че един от неговите капитани използува подводните бомби на негово величество (на стойност 400 лири стерлинги) всеки път да избива риба за екипажа си, доста високопоставени служители в Уайтхол биха изпаднали в недоумение. Риболовът, естествено, не можеше да се извършва по време на ескорт, тъй че единственият удобен момент бе, когато „Гари“ се отправяше на север да поеме конвоя. Пристигаха на мястото, където знаеха, че има риба, и с хитра усмивка Лайтолър подхвърляше на своя пръв помощник-лейтенант Гилеспи, че току-що е забелязал да изскача от водата перископ на подводница. На „Гари“ тозчас прозвучаваше заповед „По местата!“ и атаката с подводни бомби започваше. „За крал Джордж и за весела Англия!“ — извикваха матросите всеки път, щом бомбата политаше зад кърмата и морето потреперваше от взрива. Два заряда обикновено бяха достатъчни за целта, след което спускаха лодки и с импровизирани мрежи прибираха улова, докато готвачът, надвесен над перилата, даваше наставления и потриваше ръце при вида на планината от чудесни моруни, които скоро щяха да зацвърчат в камбуза му. Трябваше да действуват бързо, защото зашеметената на повърхността риба не след дълго се съвземаше и отплуваше. Не по-малко важно бе да не се застояват продължително на едно място, тъй като не беше изключено някоя вражеска подводница да се върти в околността.

Веднъж обаче тайният риболов на Лайтолър за малко не беше разкрит. Бяха намерили един особено богат на моруна участък край нос Фламбъро Хед на норкшърския бряг между Бридлингтън и Скарбъро и рано една сутрин, когато се движеха на север да посрещнат конвой, те решиха да спрат там за закуска. Взривиха обичайните две подводни бомби и лодките бързо бяха спуснати, за да оберат зашеметената риба от повърхността. За нещастие, всичко това се разиграваше пред очите на фаровия пазач, който моментално се свързал с главното командуване на източното крайбрежие и съобщил какво е видял. Не след дълго „Гари“ получи запитване от адмирал Никълсън, който искаше да знае какво са правили лодките му във водата в 7,00 ч. на тази дата. Когато Гилеспи предаде съобщението на Лайтолър, той си даде сметка, че на този въпрос много трудно ще отговори, особено след като знаеше, че неговият командир винаги е държал да се казва истината, пък и освен това едва ли би могъл да заяви, че са използували лодките, за да търсят подводници. „Не се притеснявай чак толкова, Гиди — рече той на първия си помощник. — Предай на вицеадмирала следното: «Относно Ваша телеграма № 0014: лодките търсеха останки във водата».“ Което беше самата истина, и с това въпросът приключи. Този дребен инцидент помогна на Алфред Гилеспи да опознае своя командир. Независимо че Лайтолър беше доста по-възрастен от него, между двамата се създаде близка дружба, която се запази цял живот. В светлоокия буден момък от Дънди Лайтолър виждаше много неща от себе си на младини. И Гилеспи беше възпитаник на търговския флот, тъй че между тях веднага се породи непринудено единомислие.

Дълги часове разговаряха за тактиката за борба с подводници, при което Лайтолър изтъкваше своето мнение, че на всеки кораб в ескорта трябва да му бъде позволено да работи като самостоятелна единица в определени граници, за да може първо да действува и чак после да докладва, тъй че ако се появи подводница, да премине в атака без загуба на никакво време. Освен основните четири разрушителя ескортът обикновено включваше и пет-шест малки моторници, въоръжени с едно оръдие и подводни бомби, както и същия брой траулери със сходно въоръжение; понякога ги придружаваше и двойка разузнавателни самолети, за които Лайтолър без изненада установи предвид миналия си опит, че трябва да се грижи не по-малко, отколкото за корабите от конвоя. Всяка бойна единица в ескорта имаше право да стреля при най-малкия признак на опасност, макар че на няколко пъти, когато тревогата в действителност се оказа лъжлива, положението стана кажи-речи неуправляемо, понеже всички съдове взеха безразборно да изхвърлят подводни бомби в пространството помежду си, при което имаше опасност да се сблъскат, че и нещо по-лошо — да се взривят един друг.

Лайтолър вече бе напълно убеден, че единственият начин да унищожи подводница, получавайки абсолютно сигурно доказателство за това, е посредством добре изпитания челен удар — тогава съмнение не можеше да има. Имаше едно обнадеждаващо обстоятелство. В първите години на войната „Гари“ беше ударил и потопил неприятелска подводница, което потвърждаваше, че корабът е способен на такъв подвиг, а имаше и нещо още по-насърчително: при ремонта повреденият вълнорез бе значително подсилен, за да се представи още по-добре в случай на повторно изпълнение от този род. След като беше видял с очите си какво могат да причинят подводниците на търговското корабоплаване, Лайтолър считаше, че една пратена на дъното подводница е равностойна на десет разрушителя. „Те са по-ненаситни и от най-кръвожадните акули, които съм виждал през живота си“ — казваше той на Гилеспи. Независимо от строгото му придържане към нормите на християнството, опреше ли до германски подводници, той като че ли не беше в състояние да се откаже от желанието си да убива.

В началото на лятото на 1918 г. в Северно море упорито се задържаше лошо време. Тъкмо когато изглеждаше, че се подобрява, бурите връхлитаха с удвоена ярост. Най-тежко бе, когато се налагаше да спрат машини край Фърт при силен североизточен щорм в очакване да срещнат конвоя при наближаването му до шотландските брегове. Отдавна Лайтолър не беше хващал морска болест, но в такива дни нерядко се питаше дали стомахът му няма да го предаде. Щом поемеха конвоя, положението слабо се променяше, докато се люшкаха сред надигащите се зелени планини през следващите два дни, следвайки курс на зигзаг с мъчителната скорост от 8 възла при вълни, които непрестанно заливаха открития мостик на „Гари“ и през цялото време ги мокреха до кости. Макар да бе в общи линии добър кораб, „Гари“ бе просто малко „по-мокър“, отколкото би предпочел Лайтолър. Както бе характерно за много разрушители с тези размери и конструкция, „Гари“, без да е нито подводница, нито хидроплан, имитираше най-лошите черти и на двете. Лайтолър смяташе, че подобно на морската болест, обривите от солената вода също са напаст, останала в неговото ветроходно минало, но при триенето на мократа мушама о кожата му в продължение на безкрайните бурни часове, прекарани на мостика, те отново се появиха, болезнени както винаги. Времето се оправяше обикновено, когато приставаха в Имингъм, и тогава със слънчевата топлина идваше и вонята от близката рибена фабрика. Понякога тя беше нетърпима, особено за най-близко разположените кораби, сред които почти винаги беше и „Гари“, и тогава моряците с охота гледаха да излязат отново в морето, независимо какво е времето.

Един подобен топъл ден в средата на юли „Гари“ получи вече станалата обичайна заповед да се отправи на север, за да посрещне идващ от Норвегия конвой и да го съпроводи по пътя му край източното британско крайбрежие. Когато излязоха от естуара на река Хъмбър и потеглиха на север край нос Спърн, в морето имаше слабо вълнение, придружено от лек и топъл вятър. Лайтолър и Гилеспи бяха единодушни, че ще е хубаво, ако просто за разнообразие времето този път е добронамерено към тях. Но те знаеха, че такива условия ще бъдат идеални и за техните смъртни врагове, които в спокойно време са най-точни и безпощадни и със сигурност ще дебнат да нанесат своя удар.

 

 

Капитан-лейтенант Вернер Фюрбингер засега нямаше успех със своята чисто нова подводница „110“, която беше извел от базата й в Зеебрюге на пиратски рейд в Северно море.

Ежедневието на Фюрбингер вече не бе същото като в началния период на войната, когато беше толкова лесно всяка седмица да се потопяват неприятелски кораби с хиляди тонове водоизместимост без особена опасност от ответни действия. „110“ трябваше вече да се е върнала в Зеебрюге, но понеже този първи неин рейс се бе оказал толкова разочароващ, Фюрбингер реши да остане в морето още няколко дни с надежда нещата да се подобрят. Постоянното лошо време беше донякъде причина за липсата на успех, но дори когато имаше възможности за нападение, той не сполучи да потопи жертвата си. Най-близко беше до триумфа при торпилирането на петролния танкер „Спрукол“, който плаваше самостоятелно под охраната на три траулера, ала корабът не потъна и беше откаран на влекало в пристанището. Следващото си нападение осъществи почти седмица по-късно над един съд в конвой, но не успя да порази целта, тъй като трябваше бързо да се потопи, за да избегне атакуващите го разрушители. Преди да се изтегли в безопасност, преброи двайсет и шест подводни бомби, които избухнаха в близост до подводницата му.

В този период Фюрбингер почти непрекъснато стоеше под водата, с изключение на дългоочакваните кратки часове през нощта, когато излизаше на повърхността да вземе чист въздух и да зареди акумулаторите си, след което отново се потапяше преди разсъмване, за да продължи с трийсетчленния си екипаж своето безконечно подводно плаване с постоянно намаляващи изгледи за успех.

Докато „110“ се плъзгаше крадешком под водите на Северно море на няколко мили от Хартълпул в този хубав летен ден на 19 юли 1918 г., психическата и физическата издръжливост на Фюрбингер и неговия екипаж приближаваше пределната си точка. Горе на морската повърхност беше слънчево и горещо, рядък случай за това лято, но долу в подводницата беше дяволски студено и влажно и почти всички бяха премръзнали и простинали, макар да бяха дебело облечени. Самият Фюрбингер бе с плътен вълнен пуловер, шал и три чифта панталони, ала пак мръзнеше.

Беше някъде към 13,30 ч., когато германецът реши да качи подводницата си на перископна дълбочина, за да провери дали няма нещо на хоризонта. След като перископът изскочи на повърхността и бавно описа пълен кръг, очите на Фюрбингер светнаха. На по-малко от миля в северна посока право към тях приближаваше конвой от поне трийсет кораба. Забеляза, че е грижливо охраняван от разрушители и много други патрулни съдове, но той отдавна беше приел риска при своите набези да хвърля ръкавица на ескорта, като се уповава на бога и на щастливата си звезда, че ще се отърве невредим. Трябваше бързо да избере целта си, да изстреля четирите си носови торпеда и сетне с максимална бързина да изчезне в дълбините, определи най-големия кораб, който можа да открие в конвоя, и реши да го атакува. Ала осезаемото присъствие на охраняващите съдове затрудняваше заемането на добра позиция. Освен това този конвой имаше по-различен ескорт. Забеляза, че няма разрушител начело на корабите, както беше обичайно. Охраната изглеждаше много по-плътна, тъй че пролуките, от които можеше да се възползува, бяха твърде малко. Реши да чака. Наблюдаваше как корабите се изнизват пред погледа му и накрая съсредоточи вниманието си върху един товарен съд от около 3000 тона, който завършваше колоната. Още не беше дошъл достатъчно близо, но може би след минутка-две ще му дойде хубаво на прицел. Завъртя отново перископа в пълен кръг и внезапно го спря. На стотина метра откъм кърмата му бързо приближаваше разрушител, който като че ли се движеше право срещу него. Дали ги бе видял, зачуди се Фюрбингер, или беше просто съвпадение? Предпочете да заложи на сигурността, прибра перископа и незабавно нареди да се потопят на двайсет метра дълбочина. Ала подводницата вече беше забелязана.

Пръв я видя един хидроплан, а моторният катер, който улови алармения сигнал на пилота, предупреди всички за грозящата опасност чрез многократни изсвирвания със сирената си. От мостика на „Гари“, разположен в ариергарда на конвоя, Лайтолър съзря как перископът се скри под водата почти право напред и в отговор на командата му „Пълен напред! По местата!“ разрушителят се понесе в атака. След като перископът изчезна под вълните, големият въпрос бе дали подводницата вече е изстреляла торпедата си и Лайтолър очакваше да чуе познатия тътен, придружен от воден стълб, избликнал край корпуса на още една жертва на коварните и безпощадни „акули“. Но Фюрбингер още не беше стрелял. Главната му грижа в момента бе да разбере дали са го открили. Надяваше се, че не са, и щом „110“ наближи двайсетметровата граница, нареди да останат на място. Вибрациите от тътнещите винтове над главата му станаха по-силни, докато накрая той прецени, че разрушителят е точно над тях. Зачака да настъпи моментът на истината, който не закъсня. От мостика на „Гари“ Лайтолър даде сигнал дълбоководната атака да започне. Един, два, три, четири — зарядите падаха последователно в морето, изстреляни от кърмата на разрушителя, последвани секунда по-късно от изскочил във въздуха висок воден стълб, докато „Гари“ целият се тресеше под напора на експлозиите. Напрегнат до крайност, Лайтолър нареди пълен завой, за да се върнат за нова серия от снаряди. Докато корабът извиваше в остър завой, очите му не се отделиха от обширния участък побеляла завихрена вода, където бяха хвърлени подводните бомби. Този път сигурно я удари. Сигурно. Не беше възможно да е издържала на такава канонада.

На двайсет метра под водата подводните бомби бяха избухнали в бърза последователност край корпуса на „110“ и бяха разкъсали обшивката на машинното отделение, откъдето главният механик съобщи на своя капитан, че през получената пробойна стремително нахлува вода. Същевременно подводницата започна да се накренява към кърмата, но не поради постъпващата вода, а защото при дълбоководната атака бяха пострадали хоризонталните й кормила. Въпреки настойчивите команди на Фюрбингер „110“ отказваше да се гмурне на по-голяма дълбочина. Капитанът незабавно даде заповед да се напълнят резервоарите за потапяне и всички матроси да отидат на носа, за да се помъчат да върнат подводницата в равновесно положение. Промяна не настъпи. Нещо по-лошо — Фюрбингер осъзна, че подводницата не само не е в състояние да се потопи, ами започва да изплава нагоре и като че ли нищо не можеше да я възпре. Докато „Гари“ се завърташе в полукръг, заемайки позиция за нова атака, Лайтолър жадно наблюдаваше мястото, където разбърканите води вече се успокояваха, и търсеше да открие някакъв знак — маслено петно, плаваща останка, матроска фуражка, труп — въобще нещо, което да потвърди, че този път е успял.

„Пълнете! Пълнете! Всички резервоари да се отворят!“, крещеше Фюрбингер, но нищо не помагаше. „110“ упорито продължаваше да се издига. „Постъпва ли вода? Всички кранове отворени ли са?“, питаше отчаяно капитанът. Подводницата не реагираше. Последната му надежда за бягство угасна. Хвърли се към перископа и като погледна в окуляра, с ужас установи, че излизат на повърхността.

„Подводница се показва ляво на борд, сър!“ — долетя ненадейният вик на вахтения, разположен на прожекторната платформа на „Гари“. Но Лайтолър вече я беше видял. „110“ се показа под остър ъгъл с носа напред, след което се появи рубката във водовъртеж от пяна и стичаща се по стените й вода; подводницата приличаше на чудовищна черна риба, която беше изхвърлена от дълбините и сега лежеше ранена и уязвима, блестейки под лъчите на следобедното слънце.

„Завой наляво! — прогърмя гласът на Лайтолър. — Подводница на пеленг сто и двайсет градуса. Петстотин метра. Огън!“ Докато малките кърмови оръдия на „Гари“ откриха огън в отговор на командата, Гилеспи отиде на дванайсетфунтовото носово оръдие и зачака разрушителят да се обърне наляво, за да може да използува основната му огнева мощ. Чакането беше мъчително. Най-напред подводницата кацна на мерника му и той откри огън. Забеляза как първият му изстрел, а сетне и вторият попадна в основата на комендантската кула, докато междувременно на полесражението пристигнаха други съдове от охраната и се включиха в стрелбата.

Въздействието от тази канонада във вътрешността на подводната лодка беше ужасяващо. Усещайки раздрусващите удари от снарядите, които избухваха около корпуса и бойната рубка, Фюрбингер и онемелият му екипаж осъзнаха, че краят им е близо.

Удовлетворен от стрелбата си с носовото оръдие, Гилеспи се върна на мостика и хвана кормилото. Така трябваше да бъде: рамо до рамо с Лайтолър в часа на техния предстоящ триумф. „Ще й светим маслото — рече Лайтолър на Гилеспи. Ще й го светим… Уравновеси кормилото, Гили… Сега давай право срещу нея.“ Фюрбингер видя през перископа как разрушителят рязко завива право към тях. Веднага разбра какво предстои. „Гари“ цепеше водата с максималната си скорост от 25 възла и неудържимо се носеше към своя неприятел. Фюрбингер гледаше как корабът се приближава и предупреди хората си да се подготвят за удара. Оставаха четиристотин, сетне триста метра… „Готови за челен удар!“ — ревна Лайтолър. Двеста метра, сто метра, петдесет метра… Тряяс!

При сблъскването вълнорезът на „Гари“ отскочи високо във въздуха, а в подводната лодка настъпи пълен хаос, когато корпусът й полепна рязко настрани и матросите отхвръкнаха във всички посоки. Отначало Фюрбингер помисли, че ще се преобърнат, но лека-полека подводницата се изправи. Лайтолър вече бе уверен в победата си, ала го бе обхванала безпощадна стръв да изтрие от лицето на морето този кръвожаден звяр, причинил толкова смърт и страдание. Подводницата беше сериозно смачкана. Същото важеше и за вълнореза на „Гари“, който бе хлътнал и разкъсан. Сега животът и на разрушителя беше застрашен, ала командирът му дотолкова бе погълнат от своята жажда за унищожение, че не би позволил нищо да го откаже от мисията му. „Завой наляво!“ — извика на Гилеспи, подготвяйки кораба за нов челен удар с врага.

Фюрбингер разбра, че командирът на този разрушител няма намерението да му остави никакви надежди. Тъй че друг избор вече нямаше. „Напусни подводницата!“ — изкомандува той, нареждайки на първия си помощник оберлейтенант Льобел да отвори люка на рубката. Но Льобел не можа. Фюрбингер заповяда на главния механик да опита, но и той не успя. Накрая капитанът реши сам да се заеме с тази работа, спомняйки си, че има една особеност при отварянето, известна само на него. Със силен пукот на освободен сгъстен въздух люкът най-сетне изхвръкна навън, отнасяйки фуражката на Фюрбингер. Понеже хората му се бяха стълпили зад него, той си даде сметка, че ще трябва пръв да излезе, но реши да се дръпне и да пропусне матросите покрай себе си, за да може да изпита удовлетворението, че като капитан последен е напуснал подводницата.

Сега „110“ имаше крен от 15 градуса ляво на борд, тъй като резервоарите за потапяне се бяха разпорили при сблъскването. Фюрбингер надникна извън кулата и за момент изпита чувството, че е зрител на някакъв чудноват театър. Навред около него гъмжеше от разрушители, множество други съдове плюс хидроплани, които вкупом гърмяха по неговата подводница. Приятелят му Льобел беше ударен в крака от парче снаряд, но можеше да се справи с плуването. Трябваше да може. Вече всеки сам се грижеше за себе си. „Гари“ отново се понесе в нападение и Лайтолър видя как от люка на подводницата изскачат хора и се хвърлят в морето. Оръдията на разрушителя продължаваха да сипят огън, покосявайки неколцина от немските матроси при скока им в морето. Фюрбингер стоеше свит в бойната рубка, наблюдавайки повторното приближаване на разрушителя. Изчака до последния момент и изпреварвайки неколцината останали в подводницата матроси, скочи в морето тъкмо преди сблъскването. „Гари“ удари подводницата в средата, при което разкърти рубката и отново рязко килна съда настрани. Останалите вътре се помъчиха да излязат, но повечето не успяха. Падайки във водата, Фюрбингер видя как един от механиците му се улови за увисналата отстрани на разрушителя стълба и се покатери до палубните перила, където беше посрещнат от някакъв старшина, който заудря вкопчените му пръсти с дръжката на пистолета си, немецът извика от болка и полетя обратно в морето.

„110“ беше получила смъртоносен удар и за по-малко от минута отиде на дъното на Северно море. „Гари“ също беше тежко ранен и сега се полюляваше сред вълните, зашеметен от яростните сблъсъци с врага, докато хората от подводницата плуваха наоколо в очакване да бъдат прибрани. Ала за тяхно удивление се случи точно обратното. На палубата на „Гари“ се появиха огняри с големи буци въглища в ръце, с които започнаха да замерят хората във водата, крещейки: „Това е за «Лузитания»!“ Фюрбингер видя как една буца уцели по главата младия му свързочник, който загуби съзнание и потъна, преди да успее да го достигне; после отново чу оръдейна стрелба.

На мостика на „Гари“ Лайтолър нито забелязваше, нито се интересуваше какво става с германците в морето. Пък и защо ли бе необходимо? Те бяха напълно готови да пожертвуват живота на хиляди хора, изпълнявайки кобното си дело. Нека сега го изпитат на собствен гръб. По-добре да остави на другите да се разправят с тях. Неговата работа беше свършена и вниманието му беше насочено изцяло към тежко осакатения му кораб — щеше ли да издържи до най-близкото пристанище? Винаги беше твърдял, че една подводница е равностойна на десет разрушителя, но най-хубаво щеше да бъде, ако наред със завоюваната победа успееше да спаси и собствения си кораб. Междувременно разрушителят „Стауър“ пристигна да прибере оцелелите 15 души от екипажа на „110“, включително Фюрбингер и Льобел, докато Лайтолър даде команда „Малък напред“ и подкара „Гари“ към брега.

Първата му мисъл беше да се добере до някой песъчлив бряг и да заседне там с надежда по-късно разрушителят да бъде изтеглен и ремонтиран. Гилеспи ходи да провери повредата и се върна с вестта, че носът на „Гари“ е потънал три фута под водата, като напречната преграда към столовата е в тежко състояние и може да се скъса. Беше укрепена с дъски, които щяха да издържат известно време, но без никакви гаранции за по-дълго. Ако тази преграда поддадеше, падаше последната защита на кораба и с това щеше да настъпи неминуемата му гибел. Единственият обнадеждаващ факт бе, че макар столовата да бе наводнена, „Гари“ не поемаше повече вода главно благодарение на помпите. Имаше още един фактор в тяхна полза. Морето беше абсолютно спокойно и ако времето се задържеше все така, имаше шанс, макар и малък, да се доберат до пристанище. Но кое по-точно? Лайтолър знаеше, че по брега между реките Тайн и Тий имаше доста сравнително леснодостъпни убежища, като най-удобен беше Нюкасъл — пристанище, намиращо се малко на север от сегашното им местоположение и разполагащо с всички необходими средства за ремонт на такава сериозна повреда. Ала през цялото време нещо човъркаше Лайтолър и го подтикваше да направи опит да закара „Гари“ чак до устието на Хъмбър и базата в Имингъм. Тогава работата щеше да бъде свършена както подобава, но Хъмбър се намираше на повече от 100 мили южно от тях.

Долу цареше голяма шумотевица и оживление, докато моряците трескаво работеха по жизненоважното заздравяване на преградата, запъвайки я с дървени подпори във всички възможни посоки. Лайтолър слезе сам да прецени положението и това, което в очите на обикновения наблюдател би могло да изглежда безнадежден случай, за него, при характерния му подход в критични моменти, не беше чак толкова безнадеждно. Да, рискът беше огромен, но щеше да опита: курс към устието на Хъмбър и Имингъм.

И така разрушителят „Гари“, за който едва ли някой уважаващ себе си корабен инспектор би подписал, че е в състояние да преплава и сто метра в сегашното си състояние, камо ли сто мили, потегли към базата си. В изпратената до Имингъм телеграма Лайтолър беше лаконичен: „Връщаме се на собствен ход с кърмата напред, скорост 8 възла.“

След като пълните подробности за положението на „Гари“ стигнаха до базата в Имингъм, адмиралът, отговарящ за бойната техника, не можеше да си намери място от тревога. Лудост беше да се прави опит за преплаване на цялото разстояние до Хъмбър. Изключено бе да успеят. Но въпреки положените усилия да убеди новия главнокомандуващ на операциите по източното крайбрежие адмирал Чарлтън да нареди на Лайтолър да се отправи към устието на река Тайн, „докъдето би могъл да се добере само с дяволски късмет!“, Чарлтън беше непреклонен. Желаеше да остави Лайтолър да следва избрания от него път: „Човекът толкова много е плавал по море, че сам знае какво е най-добре да се направи. Нека пробва. Освен това мястото на «Гари» е тук, а не в Нюкасъл.“ Ако адмирал Чарлтън бе напълно уверен в преценката си своя подчинен, самият Лайтолър постави под въпрос разумността на решението си поне сто пъти в последвалите безкрайно дълги часове, докато гледаше как смачканият, осакатен вълнорез на „Гари“ потъва все повече във водата и с всяка измината миля се отделя все повече от корпуса, а съдбоносната преграда, от която всичко зависеше, заплашваше да се срути всеки момент. Това щеше да бъде една от най-тревожните и изнервящи нощи в морето, които бе прекарвал някога, а на него не му бяха чужди такива преживявания в миналото.

Морето остана милостиво спокойно, от седмици не се беше укротявало така, и те се молеха щастието да не им изневери. Малко по-голяма вълна и надеждите им щяха да бъдат изгубени окончателно.

Нерядко в тази безконечна нощ се подновяваше дърводелската работа при възловата преграда: тук ще заковат маса от каюткомпанията, там ще подпрат с част от койка. Беше настанало време да се използува всичко на борда, каквото можеше да помогне за задържането на кораба на вода. Поел риска, Лайтолър отлично съзнаваше, че ако сега „Гари“ потънеше, той ще трябва да отговаря за решението си да не се отправи към най-близкото пристанище, след като е имал такава възможност; нещата значително щяха да се утежнят, ако при крушението загинеха хора. А не ще и дума, че тръгнеше ли да потъва, „Гари“ бързо щеше да замине на дъното. Спасителните лодки бяха изнесени в готовност, но дори и при това положение беше малко вероятно, че ще има време да качи хората в тях и да ги спусне до водата.

Лайтолър се придържаше в максимална близост до брега, доколкото му позволяваха навигационните карти, готов да се отправи към плажа, ако фаталният момент настъпи. Хубавото бе, че в тия плитки води нямаше опасност да попадне на засада, устроена от подводници, а тъкмо сега едва ли имаше по-уязвим кораб на подводно нападение от „Гари“, който с мъка креташе на юг покрай еднообразния йоркширски бряг.

Уитби, Робин Худс Бей, Скарбъро, Фили Бриг — всеки задминат с неимоверни усилия ориентир означаваше, че се доближават до дома. Но за напрегнатия екипаж на „Гари“ мрачните очертания на бреговата линия с военновременно затъмнение на всички светлини по нея не предлагаха кой знае каква ориентация за движението на поразения кораб.

Когато заобикаляха нос Фламбъро Хед, най-сетне на източния хоризонт се пукна зората. Тази сутрин нямаше да спрат за закуска в любимия си риболовен участък. Въпреки всичко плахото настъпване на деня ги ободряваше. Ако не друго, това поне означаваше, че са издържали нощта; в същото време обаче с идването си дневната светлина напълно разкри влошаващото се състояние на „Гари“.

Отворът в счупения му вълнорез беше толкова широк, че според Лайтолър в него спокойно можеше да влезе цял автобус. Долу водата вече беше започнала да ближе краката на хората, които неуморно се мъчеха да запушат дупките в преградата, през която морето все по-лесно си намираше път. Беше усетило, че има преимущество, и неизбежният изход от двубоя беше чисто и просто въпрос на време.

После на хоризонта се появи прекрасна гледка: два малки съда бодро напредваха към тях от брега. Това бяха имингъмките влекачи „Джофър“ и „Омир“, които идваха да помогнат на осакатения „Гари“. И то тъкмо навреме, защото кърмата на разрушителя се беше вдигнала толкова високо над водата, че рулят почти не беше в състояние повече да го управлява. „Омир“ щеше да се погрижи за този проблем, пъхвайки се под кърмата докато „Джофър“ пое влекалото отпред. Ето така „Гари“ премина последните няколко мили — с напълно потопен нос, закачен на въже — от историческото си плаване с кърмата напред, за да заобиколи най-сетне Спърн Хед и да се добере по река Хъмбър до така желания сух док. Петнайсет часа бяха изминали от схватката му със „110“ и сега разрушителят наистина представляваше тъжна гледка, но затова пък бе окъпан в лъчите на славата. Раните си бе получил в победоносен бой, и то не само срещу германците, но и срещу морето.

Командирът на „Гари“ най-неочаквано се намери в ролята на герой, върху когото се сипеха сърдечни поздравления от вси страни, не на последно място и от самия адмирал.

Ала скоро бе повдигнат един въпрос, който хвърли лека сянка върху Лайтолъровия триумф. Защо не беше положил усилия да прибере оцелелите от подводницата? А освен това немският капитан твърдеше, че той и хората му били замеряни с буци въглища и че по тях дори било стреляно, докато са били във водата. Лайтолър отговори, че е бил прекалено зает с тежко повредения си кораб и не е разбрал какво става наоколо. От друга страна е знаел, че корабокрушенците ще бъдат прибрани от останалите разрушители, а колкото до стрелбата, бе сигурен, че оръдията на „Гари“ са престанали да стрелят, щом подводницата е потънала, ала не можеше да гарантира за другите кораби от ескорта. Толкова много неща се случиха тогава и всичко беше станало наведнъж, поради което той просто не беше разбрал, че е възникнал такъв нежелателен инцидент.

Въпросът беше тихомълком потулен. Лайтолър получи една степен по-високо от предишното си бойно отличие и беше повишен в капитан трети ранг. Последвалите събития донесоха дори още по-голямо удовлетворение на Лайтолър. Водолазите, които слязоха по-късно да огледат останките на „110“, успяха да извадят шифрови наръчници и друга информация за движението на немските подводници в Северно море, което доведе потопяването на още няколко подводници в същия район. Няколко месеца по-късно „110“ беше тайно извадена от дъното и откарана в Нюкасъл.

Що се отнася до „Гари“, само четири седмици след като за малко не беше станал петият поред потънал кораб с Лайтолър на борда, той излезе от сухия док и отново се зае с охраната на конвоите, но вече с чисто нов вълнорез и пресен слой боя, който беше прикрил всички белези от нанесените му тежки рани. Лайтолър обаче не тръгна с него. Беше получил най-голямата награда — канцеларска служба. Ала постът, на който го бяха назначили като един от първите помощници на адмирал Чарлтън, не му се нравеше чак толкова много. Искаше да се върне в морето и съвсем откровено каза на адмирала, че дори да му дадат нашивки до лактите, това пак няма да замени същинския кораб. След упорити спорове в крайна сметка той надделя и получи командуването на голям нов разрушител, чийто строеж приключваше в Портсмут. Ала така и не му се удаде възможност да го изведе в морето. Малко преди разрушителят да бъде напълно готов, войната приключи. Беше настъпил дългоочакваният мир. Противникът беше победен и беше сключено примирие. Лайтолър не виждаше повече смисъл да се числи към военноморския флот с цялата му парадност. Трябваше да се върне на търговските кораби, където му беше мястото. Крайно време бе отново да тръгне по морските пътища през Северния Атлантик и колкото по-скоро, толкова по-добре.