Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (20)

19.

На „Титаник“ не му оставаше още дълго да живее и Лайтолър го знаеше. Повече не бе необходимо да проверява аварийното стълбище, за да разбере докъде е стигнала водата. Можеше вече да се ориентира по увеличаващия се наклон напред, който говореше, че бакът отдавна бе отишъл под водата. Не трябваше да губят нито секунда, ако искаха да избегнат непростимия позор да потънат с несвалени от висилките спасителни лодки.

Като се има предвид, че не бе провеждано учебно спускане на спасителните лодки и че никой от ограничения брой моряци на кораба не беше запознат с новия тип висилка, цялата операция беше проведена забележително ефикасно без никакви значителни затруднения или тягостни несполуки. Навремени се бавеха със спускането, но в повечето случаи причината за това бе липсата на жени и деца, склонни да се качат в лодките. Благодарение най-вече на усилията от страна на полковник Грейси и неговия приятел Клинч Смит в крайна сметка бяха събрани 36 жени и деца, които заеха места в лодка № 4. Когато в 1,55 ч. Лайтолър даде заповед лодката да потегли, нареждайки на кормчията Пъркис да стои колкото е възможно по-близо до парахода, спускането й до водата продължи само три метра и половина. При нормални обстоятелства разстоянието щеше да бъде близо двайсет метра. Това беше последната от основните спасителни лодки на „Титаник“. Всичките четиринайсет големи лодки плюс двете по-малки бяха отплавали. Много мъже продължаваха да стоят на лодъчната палуба, без да предприемат никакъв насилствен опит да се качат в някоя от лодките. Дори ако бяха в църква, помисли си Лайтолър, пак не биха били толкова тихи. На левия борд сега бяха останали само още две сгъваеми лодки тип „Енгелхард“ с брезентови бордове, едната беше вързана на лодъчната палуба зад мостика, а другата се намираше над офицерските помещения. По-достъпната лодка на палубата бързо бе изправена и закачена на висилките, където бе стояла лодка № 2. Опасявайки се, че може да последва паническо настъпление към нея, Лайтолър организира около нея кордон от моряци, през който се пропускаха само жени и деца. „Жени и деца! Още жени и деца!“ — извика той, застанал в обичайната си поза с единия крак в лодката, а другия на палубата.

Бяха се качили около петнайсет жени, когато отекна вик: „Няма повече жени!“. Лодката побираше 47 души. Мъжете почнаха да се качват в нея и Лайтолър не ги опря. Повече жени нямаше и те имаха право на своето място. После някой извика: „Има още жени!“ Без подканяне мъжете почнаха да излизат от лодката и да правят път на новопристигналите жени, сред които бяха две от петте дами „без закрила“, на които полковник Грейси беше предложил своето покровителство още в началото на плаването. Лайтолър настаняваше жените в лодката, когато се появи старши помощникът Уайлд и му рече: „Поеми командуването на тази лодка, Лайтолър!“ „В никакъв случай!“ — последва незабавният отговор и той се върна обратно на палубата. Постъпката му не беше продиктувана от някакво чувство за мъченичество, а бе просто плод на импулс. Въпреки всичко вече бе започнал да изпитва страх, но бе твърдо решил да го овладее. Взе да насочва мисълта си към хранителницата на своите духовни убеждения. Не трябва да се страхува. Трябва да се държи за Истината. „Животът е действителен, смъртта е илюзия.“

„Спускай!“ — извика той, като сам се хвана за една от висилките. Докато брезентовата лодка слизаше по въжетата, Лайтолър видя как двама мъже скочиха в нея от по-долната палуба A, която бе започнала да се наводнява. „На добър час“ — промърмори Лайтолър. Доколкото му беше известно, освен майор Почън, това бяха единствените пътници от мъжки пол, които се качиха на спасителна лодка от левия борд на „Титаник“ тази нощ.

Капитан Смит беше отишъл да освободи Филипс и Брайд от техния пост на радиотелеграфа. „Изпълнихте дълга си докрай, момчета. Повече нищо не можете да направите. Напуснете каютата. Оттук нататък всеки да се погрижи за себе си.“ Сякаш изпаднал в транс, Филипс продължаваше да работи, превит над морзовия ключ. Отдавна беше забравил, че бе стигнал предела на силите си още преди всичко това да се случи. Капитанът отново се опита да го убеди: „Оправяйте се сами. Освобождавам ви.“ После след кратка пауза тихо доба „В такива моменти е така.“

Десетки кораби, отдалечени на различни разстояния от „Титаник“ в Северния Атлантик, бяха отговорили на сипналите бедствие и под пълна пара се движеха към местопроизшествието. Най-близко бе параходът „Карпатия“, собственост на компанията „Кунард“, който се намираше на около 60 мили, когато неговият радист улови сигналите на „Титаник“. До четири часа този кораб щеше да достигне съобщеното от Филипс местоположение на потъващия лайнер.

Междувременно корабът, който би могъл да извърши най-полезната спасителна операция и ясно се виждаше на хоризонта по време на цялата трагедия, оставаше абсолютно безучастен към драмата, която се разиграваше на няколко мили от него. Лайтолър беше извън себе си от гняв спрямо този пасивен зрител, който просто не би могъл поне да не види изпратените в небето светлинни сигнали и все пак по някаква причина ги беше пренебрегнал — но в края на краищата подобно развитие на нещата не му бе напълно непознато…

Водата вече започна да клокочи по лодъчната палуба и хората захвърляха зад борда шезлонги, варели и всичко друго, каквото бе в състояние да плава и да даде опора на човешкия живот в морето, подготвяйки се за момента, когато щяха да съберат смелост да скочат от потъващия кораб. А до този момент оставаха броени минути. Палубните лампи продължаваха да горят, ала сега светеха със злокобно червеникаво сияние.

На Лайтолър му оставаше да спусне само още една спасителна лодка от левия борд, втората от двете сгъваеми брезентови енгелхардки, която бе скътана с дъното нагоре върху покрива на офицерските помещения. Прииждащата вода забълбука около краката му, когато той скочи на покрива, свали платнищата и с даденото му от полковник Грейси джобно ножче трескаво се зае да разреже обвръзките. Вече нямаше смисъл да окачват лодката на висилките, понеже водата беше стигнала до тях. Трябваше само да я отблъснат от борда. Лайтолър извика неколцина моряци да му помогнат в спускането на лодката до бързо наводняващата се палуба. „Титаник“ вървеше напред, сякаш действително беше отново в движение. Корабът наистина се движеше, но по последния участък от своето първо плаване, който щеше да го отведе на две мили под водата, до дъното на Атлантика.

„Всичко е готово, сър!“ — това беше отново Хеминг, човекът, когото Лайтолър смяташе, че е изпратил с една от предишните лодки. „Защо си се върнал?“ — попита Лайтолър, докато двамата бързаха да спуснат лодката на вода. „О, има време, сър!“ — бодро отговори той. Лайтолър никога нямаше да забрави Хеминг. Не беше лесно да свалят енгелхардката на палубата при увеличаващия се наклон на кораба, защото буквално трябваше да я тикат по нагорнище, ала с много усилия някак успяха да я стоварят на палубата, където цопна с дъното си нагоре. Навярно малцина пътници съумяха да се покатерят върху нея, преди да отплава. На левия борд работата на Лайтолър приключи. Всичките му лодки бяха потеглили. Двамата с Хеминг притичаха по покрива на офицерските помещения до десния борд да проверят дали не могат с нещо да помогнат. Мърдок и Муди пълнеха последната сгъваема лодка на своя борд и се подготвяха да я отпратят от кораба.

За Лайтолър повече работа нямаше. Всички спасителни лодки бяха заминали и капитан Смит, човекът, който веднъж бе казал, че не може да си представи авария, която да причини потъването на кораб, сега обикаляше надводните части на „Титаник“ и даваше последната си заповед: „Всеки за себе си!“ Оркестърът на Хартли продължаваше да свири, вече не рагтайм, а нещо не толкова жизнено както преди. Някои разпознаха томлението на „Есен“, а други решиха, че са чули химна „По-близо до тебе, господи“.

Тъкмо тогава „Титаник“ рязко се гмурна напред и водата във вид на огромна вълна заля мостика, където се намираше Лайтолър. Той се обърна и погледна назад, където с ужас видя как множеството хора с писък и вой, а сред тях и немалко жени, се затичаха по непрестанно увеличаващия се наклон към кърмата, за да избегнат настъпващия потоп. Мнозина не успяха да избягат и се удавиха още там. Наблюдавайки сърцераздирателната сцена, Лайтолър изпитваше пълна безпомощност да направи каквото и да е за тези многобройни човешки същества, които пъкаха отвсякъде, за да се скупчат заедно, повечето коленичили в молитва, докато палубите под тях продължаваха да се издигат все по-високо и по-високо.

Лайтолър си даде сметка, че е безсмислено да стане част от тях, отчаяно вкопчен в нещо, което беше несъмнено вече бита карта. По този начин само се отлагаше неизбежният завършек. Ако е речено, всичко би могло да свърши и по-бързо. Обърна се към морето и скочи. Тъй като усилната работа през изминалите два-три часа го беше загряла значително, чувството от съприкосновението с ледената вода беше убийствено. Като че ли хиляди ками се забиха в тялото му. Последвалият от това шок го зашемети, за миг той напълно загуби самообладание и инстинктивно се отправи към марса, който обикновено се намира на десетки метри над морето, а сега бе почти наравно с него. Като се окопити, осъзна колко е глупаво да се стреми към каквото и да е, свързано с кораба. Обърна се и заплува обратно. Независимо от спасителната риза на гърба му откри, че трудно се държи над водата. Почуди се защо в после разбра, че големият револвер „Уебли“, който още беше в джоба му, го тегли надолу. Бързо се освободи от него и продължи да плува колкото може по-бързо, като си каза: „да видим сега какво съм научил от християнската наука.“ После забеляза, че го възпира някаква сила, която го тегли обратно към „Титаник“. В следващия момент се озова засмукан към решетката на голям отдушник, който се намираше в основата на първия комин и се спускаше чак до котелното отделение. Буйният воден поток, който се изливаше в шахтата, го държеше абсолютно прикован към решетката. Опита се с всички сили да се освободи, но полза нямаше. Рано или късно крехката скара положително щеше да поддаде и той щеше да полети трийсет метра надолу към сигурна смърт в недрата на поразения лайнер. Но дори и решетката да издържи, шансовете му за спасение изглеждаха нищожни. „Титаник“ бързо потъваше и щеше да го завлече със себе си в морските дълбини. Колкото и да се мъчеше, не можеше да се отърве. Усети, че потъва все по-надълбоко — 2 метра, 3 метра, 5 метра, вече не съзнаваше нищо друго, освен че се дави, но се стремеше да не изпитва страх, съсредоточавайки съзнанието си върху вярата, че ако не оцелее в този свят, в другия ще го бъде. Прибоят на Гранд Басам беше играчка в сравнение с това, но ако тогава в паметта му беше изплувало самоувереното обещание, че никога няма да се удави, сега се сети за думите на 91-ни псалм: „Той ще възложи на своите ангели да те закрилят…“ Внезапно почувства как гореща въздушна струя мощно го блъсна в гърба; долу бе станала някаква експлозия, причинена вероятно от съприкосновението на тоновете ледена вода с все още топлите парни котли. Силата й го изхвърли нагоре и той се озова обратно на повърхността, жадно поглъщащ живителен въздух сред множеството хора, подмятани от коварните водовъртежи около потъващия кораб. После водата отново го засмука надолу и го прикова към решетката на друг отдушник. Изобщо не помнеше как бе успял да се освободи този път, защото вече бе почнал да губи съзнание. Когато отново се върна на повърхността, се намери край една преобърната спасителна лодка. Докато се съвземаше, му хрумна, че това е енгелхардката, която двамата с Хеминг бяха хвърлили в морето от покрива на офицерските каюти. Впоследствие тя беше отнесена от другата страна на кораба, към десния борд, където сега се намираше Лайтолър. Попадна на някакво вързано за нея въже и отчаяно се вкопчи за него, без да прави опит да се покатери върху лодката, заобиколен през цялото време от стотици хора, които се бореха за живота си във водовъртежите, викайки за помощ. Оставил се на волята на леденото море, той наблюдаваше как предният край на „Титаник“ взе да потъва все по-бързо, а кърмата му почти изцяло излезе от водата. После сред апокалипсиса се разнесе остър режещ звук, който предният комин се откъсна от основата си и плавно започна да пада в посока на Лайтолър. По една случайност гигантската тръба с цялото си тегло от 60 тона, през която можеха да минат два локомотива един до друг, се стовари в морето сред дъжд от искри буквално на няколко метра от него и предизвиканата от падането вълна го отдалечи заедно с лодката от „Титаник“. Други корабокрушенци нямаха това щастие. Сред десетките хора, смачкани от комина, беше и Дж. Дж Астор, чието обгорено и обезобразено тяло по-късно бе идентифицирано по големия диамантен пръстен на платинена основа и пачката от 4000 долара в джоба.

Плуващи наоколо мъже започнаха да се катерят по обърнатата лодка и Лайтолър последва техния пример тъкмо навреме, за да види края на „Титаник“. Всички бяха направо хипнотизирани от гледката: изправеният нагоре масивен черен силует на фона на звездното небе, осветен от мъждукащите корабни светлини, които продължаваха да светят от люковете и останалите все още над повърхността палуби, където стотици мъже и жени се бяха скупчили безпомощно, обхванати от паника. Вторият комин тъкмо изчезна под водата, когато цялото осветление внезапно угасна, проблесна отново за секунда-две и сетне угасна завинаги, след което потъващият параход заприлича на гигантски черен пръст, сочещ към небесата. Хората на кърмата започнаха да политат към водата, поединично, на двойки и на малки групички, някои скачаха, други просто падаха. После над отчаяните писъци се разнесе гръмовен тътен, който според Лайтолър беше предизвикан от парните машини и котли, които се бяха откъснали от фундаментите си и бяха разбили преградните стени. Краят наближаваше. Кърмата се издигаше все по-високо и под звездната светлина ясно се очертаха винтовете и рулят, увиснали безтегловно във въздуха и продължаващи да се изкачват нагоре, докато накрая корпусът застана абсолютно перпендикулярно на морето. В това невероятно вертикално положение „Титаник“ се задържа около половин минута, след което безшумно, отначало бавно, а сетне все по-бързо корабът, който „самият бог не би могъл да потопи“, величествено изчезна под гладките тъмни води на Атлантическия океан. След като кърмата потъна, на мястото, където корабът изчезна, се образува слаб водовъртеж, а над разплисканата вода увисна прозрачен сив облак от изпарения. „Потъна!“ — възкликна увеличаващата се група мъже, които наред с Лайтолър бяха потърсили убежище на преобърнатата спасителна лодка.

Тогава над водата в ясната нощ се разнесоха по-отчетливо от всякога кошмарните звуци на отчаяната, безнадеждна борба за живот, която се развихряше наоколо. По случайност един от мъжете, успели да се доберат до преобърната енгелхардка, беше полковник Грейси, който бе помагал на Лайтолър спускането на спасителните лодки. Ужасяващият патос на цялата трагедия го беше довел до пълно умопомрачение. „Агонизиращите звуци на настъпващата смърт, издавани от хиляди гърла, стенанията и воят на страдащите клетници, писъците на ужас и сърцераздирателните вопли на давещите се — това са неща, които никой от нас няма да забрави до сетния си дъх: «Помощ! Помощ! Насам! Насам!» и «О, боже мой!» бяха виковете на хората, които непрекъснато стигаха до нас над тъмните води в продължение на цял час.“

Лайтолър твърдо беше решил да запуши ушите си за тези викове. Нямаше с какво да помогне. Беше направил всичко каквото бяха поискали от него, и сетне беше рискувал до краен предел заедно с останалите — дотолкова, че за малко не бе повлечен от потъващия кораб, приемайки, че това е краят на живота му. Но по някаква приумица на съдбата се беше оказал отново в света на живите. За пореден път се беше изплъзнал от ноктите на смъртта. Дали това бе просто късмет, или нещо друго? Реши да се държи за Истината, и то по-твърдо от всякога, защото смъртта още съвсем не беше победена тази нощ.

Лайтолър седеше смълчан при носа на преобърнатата лодка, която междувременно го беше завъртяла с гръб към кошмарната сцена на крушението. Хората, които се бяха покачили на лодката зад него, в голяма степен му бяха попречили да добие пълна представа за последните мъчителни епизоди непосредствено след потъването на „Титаник“. Върху хлъзгавата дървена повърхност на крехката плаваща платформа вече се бяха събрали повече от 30 души и лодката потъваше все по-дълбоко, щом някой нов корабокрушенец се сместваше при другите. Беше страшно претоварена и в крайна сметка един-двама души, които се опитаха да се изкатерят на кърмата, трябваше да бъдат разубедени. „Дръж се за това, което имаш, момче! Още един човек, и ще потънем всичките!“ — извикваше някой от групата. Лайтолър мълчеше. Нямаше възможност да види какво става, а и не искаше да чуе, защото също като полковник Грейси зад него се страхуваше, че няма да намери сили да откаже на някой умоляващ за помощ нещастник във водата. Освен да скочи и отплува в нощта, което и бездруго щеше да наруши равновесието на лодката, Лайтолър можеше само да стои неподвижно там, където бе, и да благодари за подареното му ново продължение на живота.

Накрая някакъв моряк от задния край на лодката се обади: „Не смятате ли, че трябва да се помолим?“ Последва единодушно въодушевено съгласие и всички корабокрушенци върху преобърнатата лодка подеха молитвата, която знаеха най-добре. Откакто Лайтолър бе чул за пръв път „Отче наш“ в детството си, никога не бе попадал сред множество, което да влага такова чувство и убеденост в молитвата като неговите спътници този момент. Всеки един около него съзнаваше пределно ясно, че ако им е съдено да преживеят тази нощ, ще имат нужда й цялата възможна подкрепа, която биха могли да получат независимо откъде. От другите спасителни лодки нямаше никаква следа. Те просто бяха изчезнали в тъмнината. Вече беше настъпила пълна тишина; виковете на давещите се бяха заглъхнали. Корабокрушенците бяха останали сам-сами върху една преобърната спасителна лодка, носеща се над студените неизмерими дълбини на Атлантика.

Освен Лайтолър и полковник Грейси тук бяха двама пътници от първа класа, двамата радисти Филипс и Брайд, а останалите бяха членове на екипажа, предимно огняри. Тъй като всеки се беше свил в мрака, мина известно време, преди корабокрушенците да се разпознаят. Скоро стана ясно, че има голяма група от „черната бригада“, което се разбра по грубоватия език. След като познаха Лайтолър по гласа му, надеждите на останалите тозчас се увеличиха. Особено се насърчи полковник Грейси. Бе забелязал авторитетното поведение на Лайтолър при спускането на спасителните лодки и съзнаваше, че ако изобщо имат изгледи за спасение, този офицер е способен да ги изведе в безопасност. „Ще се подчиняваме на заповедите на офицера!“, извика един от по-куражлиите членове на екипажа, чийто глас звучеше подчертано бодро. В този момент обаче Лайтолър не можеше да даде никакви полезни заповеди на никого. Някои започнаха от време на време да викат: „Лодка! Насам! Лодка! Насам!“, но действията им имаха за цел повече да поддържат висок дух у корабокрушенците, отколкото да привлекат нечие внимание.

Накрая Лайтолър нареди всички да млъкнат, за да пестят енергията си. Когато разбра, че радистите са тук, той ги попита кои кораби идват на помощ. От всички съдове най-големи надежди се възлагаха на „Карпатия“, която според изчисленията на Лайтолър трябваше да бъде при тях на разсъмване. Именно в този момент научи за предупредителната телеграма от „Месаба“, която не беше стигнала до неговото знание по време на последната му вахта. А сега беше прекалено късно…

Лайтолър съсредоточи съзнанието си върху борбата с мъчителния студ, който той и останалите пътници, сместени по хлъзгавите дъски на преобърната лодка, вече едва издържаха. Ледената вода се плискаше под краката им. Може би нямаше да бъде чак толкова лошо, ако можеха да се движат малко повечко, за да поддържат по-активно кръвообращението си, ала беше пределно ясно, че и най-малкото непредпазливо движение би могло да катурне по-голямата част от тях в морето. Макар че сериозното претоварване на лодката беше голям недостатък, от друга страна, това имаше и своето малко преимущество — притиснатите едно в друго тела все пак се топлеха взаимно, което без съмнение намаляваше опасността от измръзване.

Ала независимо от всичко имаше и такива, които не успяха да оцелеят.

Трима души умряха през нощта; единият от тях беше старши радистът Филипс. По природа с крехка физика, а и прекомерно уморен още преди „Титаник“ да потъне, той не можа да понесе студа и корабокрушенческите терзания, загуби съзнание и се свлече зад борда. Нямаше как да му се помогне. Всеки, паднал в морето, беше загубен безвъзвратно, тъй като за останалите, които едва се крепяха върху неустойчивия сал, беше невъзможно да предприемат опит да го изтеглят. Някой предложи на Лайтолър глътка от някакво шише, което миришеше на мента. Отказа. Самата мисъл да пие или яде каквото и да било тъкмо в този момент му се стори противна. Решил бе да разчита само на собствените си сили. Държеше се твърдо за Истината. За него това беше ключът към спасението, ако изобщо му бе съдено да се избави.

Чувствуваше как ледената вода бавно пълзи нагоре по краката му. Подводните въздушни джобове в брезента, който при нормални обстоятелства оформяше бордовете на спасителната лодка, явно бяха почнали да се наводняват и енгелхардката взе да потъва още повече. Шансовете да остане на вода до утрото бяха незначителни. Навремени надеждите на корабокрушенците се увеличаваха от появата на зелени светлини, примигващи на определени интервали в далечината. Трудно беше да се каже дали принадлежаха на параход, или на спасителна лодка, но бяха твърде далеч, за да стигне дотам звуков сигнал, и като че ли изобщо не се приближаваха, при което надеждите преминаваха в още по-дълбоко отчаяние.

Изминаха два, три, четири часа и ето че на хоризонта се появиха първите признаци на новия ден, а заедно с настъпването на светлината се разкри друга, възхитителна гледка: среден по големина пътнически лайнер с един комин приближаваше към тях. Сигурно беше „Карпатия“. Параходът криволичеше между айсбергите, които с идването на зората почнаха да се очертават по повърхността на океана — пръснати наоколо острови от лед, някои с гигантски размери, извисени като катедрали с височина до шейсет метра. Ето тези ледени планини бяха изпратили „Титаник“ на дъното.

„Карпатия“ беше безнадеждно далеч, когато забелязаха, че спира и прибира корабокрушенците от най-близката спасителна лодка. После продължи, а междувременно други спасителни лодки вече гребяха към парахода. „Карпатия“ все още бе отдалечена на 3–4 мили от Лайтолър и неговите спътници. Щеше ли да ги забележи? Неизвестността беше влудяваща. Но мъжете върху преобърнатата енгелхардка трябваше да справят с по-належащ проблем. Беше излязъл вятър и морето взе да се вълнува, при което техният полупотопен сал почна жестоко да се люлее. Ако не искаха да бъдат обърнати в океана и издавени на място, корабокрушенците незабавно трябваше да предприемат някакви задружни действия.

Лайтолър тутакси заповяда всички, които могат, да се изправят на крака и да застанат в две редици с лице към кила. При всяко поредно надигане на лодката той даваше команда „Наклони се надясно“ или „Наклони се наляво“, както и „Стой прав“ — в зависимост от това, какво движение беше най-подходящо, за да се запази равновесието на лодката. Подобна работа би била изнурителна, при каквито и да е обстоятелства, ала за хора с изцедени сили това беше повече, отколкото можеха да издържат омекналите им крака. Въпреки всичко Лайтолър беше безпощаден: „Наклони се наляво“, „Наклони се надясно“…

Междувременно „Карпатия“ продължаваше да обикаля наоколо, без да се приближи ни на йота, докато енгелхардката потъваше все повече. После Лайтолър забеляза група спасителни лодки на около четвърт миля от тях. Бяха твърде далеч, за да чуят виковете им, но той се сети за офицерската си свирка. Извади я от джоба, приближи я до измръзналите си устни и нададе продължително, остро изсвирване. За неизказано облекчение на всички корабокрушенци върху преобърнатата лодка сигналът бе чут. „Елате и ни приберете!“, изкрещя Лайтолър. „Слушам, сър!“, дойде радващият отговор в потвърждение на това, че символът на офицерския ранг е разпознат. Две от лодките се отделиха от останалите и загребаха към тях, ала напредваха мъчително бавно. Щяха ли да стигнат навреме? Когато лодките постепенно приближиха, причината за охлювната им скорост стана очевидна: гребците бяха предимно жени.

Накрая дойдоха до тях. Едната от лодките беше претъпкана. Всички трябваше да се качат в другата. Организирайки прехвърлянето, Лайтолър нареди на мъжете да не се бутат и всеки търпеливо да изчака реда си. Последен прескочи той, вдигнал на ръце безжизненото тяло на един член от екипажа. Спасителната лодка беше № 12 и Лайтолър скоро разбра, че няма да му е никак лесно да я задържи продължително време на вода. Бързо преброи хората в нея и установи, че в лодката с капацитет 65 души се намират 75. Корпусът беше потънал до ръба и той, след като разпредели мъже по греблата, хвана румпела и насочи вълнореза срещу надигащите се вълни, които заплашваха да наводнят лодката всеки момент. Опита се да преразпредели товара, като прехвърли повече хора на кърмата, за да повдигне носа, ала резултатът беше незначителен.

Лодката беше неимоверно претоварена и на практика беше невъзможно да се движи чрез гребане. „Карпатия“ продължи да кръжи наоколо, прибирайки корабокрушенци от пръснатите в морето спасителни лодки, но засега пренебрегваше лодката на Лайтолър. Сигурно скоро щеше да ги види и да дойде при тях. Положението им беше критично. Междувременно една любезна дама настоя Лайтолър да облече пелерината й, тъй като беше станал вир-вода на румпела и съвсем се беше вкочанил от студ (облеклото му все още се състоеше от пуловер и панталони върху пижамата). След като състрадателната жена преметна пелерината върху плещите му и надяна монашеската качулка на главата му, той се почувствува неловко в странното си одеяние. Но това нямаше никакво значение. В момента този сърдечен жест беше добре дошъл. Полковник Грейси се опита да съживи човека, когото Лайтолър беше пренесъл на борда, ала се оказа твърде късно. Беше починал. Първоначално Лайтолър смяташе, че това е Филипс, но се оказа друг член на екипажа.

Накрая „Карпатия“ се насочи към тях. Само нещастната им черупка да можеше да издържи, додето параходът стигне до нея. Лодката не беше в състояние да остане на вода още дълго. Вълнението се бе засилило още повече, когато Лайтолър се отправи към вълнореза на „Карпатия“. Няколко вълни, една от друга по-големи, се стовариха върху лодката, която криво-ляво успя да ги преодолее и в следващия момент се озова сред гладките води в образувания от корпуса на парахода завет. Бордовите врати бяха отворени и от тях провесиха въжени стълби, както и боцмански столове за онези, които не бяха в състояние да се изкачат. Лайтолър не се церемонеше много-много, докато независимо от възрастта, теглото и неистовите писъци на жените ги настаняваше във висящите столчета, за да ги изтеглят на борда. След като всички напуснаха спасителната лодка и благополучно бяха качени на парахода, включително трупът на покойника, Лайтолър заизтегля премръзналото си пребито тяло нагоре по въжената стълба и с благодарност се прехвърли на борда. Спасителна лодка № 12 беше последната, а Лайтолър беше последният корабокрушенец от „Титаник“, стъпил на борда на „Карпатия“. „Здрасти, Лайтс, какво правиш тук, човече?“ — това беше Дийн, първи офицер на „Карпатия“ и негов стар приятел. Часът беше 8,30, малко повече от 6 часа след потъването на „Титаник“. „Само какво изумително местоположение ни дадохте!“ — подхвърли капитан Артър Рострън на Боксхол, който от своя страна си спомни за звездните наблюдения на Лайтолър. Стотици спасени корабокрушенци трябваше да им бъдат благодарни, ала, уви, в крайна сметка това съвсем не беше достатъчно. Докато „Карпатия“ се отдалечаваше от 41°46’ N и 50°14’ W, Лайтолър научи ужасяващата статистика на катастрофата. Малко повече от 700 души бяха спасени от „Карпатия“, което означаваше, че са загинали около 1500 души. Освен всички издавени пътници, механиците до един, общо 36 човека, включително шефът им, бяха потънали с „Титаник“, изпълнявайки дълга си до край, както и целият оркестър, който храбро беше продължил да свири до последната секунда. Що се отнася до командния състав, капитан Смит, старши помощникът Уайлд и първият офицер Мърдок също бяха загинали, тъй че Лайтолър беше единственият оцелял старши офицер на „Титаник“.

Преобърнатата спасителна лодка на „Титаник“, в която се е спасил Лайтолър