Патрик Стенсън
Лайтс, или одисеята на Ч. Х. Лайтолър (6)

5.

След като въглищата бяха разтоварени, а повредените мачти и такелаж поправени, „Холт Хил“ отново бе готов да отплава — във всеки случай толкова готов, колкото бе във възможностите на самия екипаж да го поправи. Установили бяха, че в пристанището на този град, засегнат от революция и поразен от епидемия, беше невъзможно да се набавят необходимите материали, за да се възвърне предишното великолепие на кораба. Беше минало времето, когато екипажите бяха в състояние сами да ремонтират корабите си, като свалят старите мачти и ги заменят с нови, направени от тях. Сега такава работа наистина можеше да се свърши само в корабостроителница. В края на краищата трябваше да се задоволят с едно скалъпено стъкмяване, при което корабът можеше да използува едва две трети от нормалната си ветрилна площ.

Освен затрудненията с новите части от рангоута, които се оказа, че не прилягат добре, новите ветрила сякаш бяха от кожа на носорог, според Лайтолър — съвсем различни от познатия му, хубав британски брезент. Всъщност всички опити да се направи нещо с това, което имаха подръка, бяха довели до един незадоволителен кърпеж. Но трябваше да свърши работа. Щяха да отплават за Калкута, където ги очакваха допълнителни нареждания. Междувременно донякъде посърналият капитан Съдърланд нямаше да може да „пришпорва“ „Холт Хил“ съвсем като преди.

Все пак от престоя им в Рио имаше поне един благоприятен резултат: сега-засега не изглеждаше някой да е хванал едра шарка. Що се отнася до юнгите, те бяха най-много изложени на опасността да се заразят, скитайки на воля по улиците и пазарищата, а и не биваше да се забравя, че веднъж бяха влизали в по-пряк допир с местните жители.

Докато влекачът ги извеждаше от живописното пристанище, чувството на облекчение, че заминават, според Лайтолър беше наистина взаимно.

При сегашното си импровизирано стъкмяване „Холт Хил“ бе труден за управление. Корабът бе старателно конструиран така, че да се постигне максимална скорост и маневреност — това бе чистокръвен, пъргав жребец, построен по времето, когато ветроходите бяха достигнали върха на своето съвършенство. Сега обаче „Холт Хил“ се гърчеше и все кривеше по вятъра, носен от непривичното и странно стъкмяване: бизанмачтата бе с пълен комплект ветрила до топбомбрамсела — тя бе останала непокътната, но двете счупени мачти бяха като ампутирани крайници.

Двама души трябваше постоянно да държат кормилото, за да крепят кораба стабилно по курса. При засилен вятър „Холт Хил“ заплашваше да се изправи на кърмата си — положението ставаше още по-сложно, защото корабът газеше плитко, останал само на баласт за отсечката Рио де Жанейро — Калкута.

Баластът се състоеше от около хиляда тона гранитни късове, които екипажът беше натоварил на борда от лихтерите в пристанището на Рио. Поради липса на време и съсипващите усилия, необходими за пренасянето на скалната маса в трюмовете, капитанът бе решил да се задоволи с хиляда тона. Сега вече можеше да се убеди, че това изобщо не е достатъчно за добрата устойчивост на кораба.

Затова Джок бе принуден в крайна сметка да вземе решение, което за него бе наистина трудно: налагаше се да намали и ветрилната площ. От този момент нататък поведението на „Холт Хил“ се подобри значително и под крилото на ласкавия западен вятър, който, независимо от скалъпеното стъкмяване движеше кораба с нелоша скорост от девет-десет възла, те напредваха към нос Добра Надежда.

Вятърът се запази и продължиха да плават с добра бързина, като стигнаха носа за по-малко от три седмици след отплаването от Рио. На този етап от рейса, вместо да обърнат на североизток, в естествената посока на тяхното местоназначение, те поеха право на изток със слаба тенденция на юг, за да облекчат напредването си на изток — такъв бе курсът, следвай от всички ветроходи, плаващи за Индия и Югоизточна Азия през нос Добра Надежда. Продължиха да се възползуват максимално от благоприятните западни ветрове и се насочиха към остров Сейнт Пол — самотно късче суша, подаващо се от Индийския океан приблизително по средата между Кейптаун и Пърт. Стигнеше ли в близост до острова, „Холт Хил“ щеше да завие на север и да поеме право към Калкута. Беше следобед на 13 ноември 1889 година и „Холт Хил“ приближаваше Сейнт Пол, когато някакъв друг ветроход с горе-долу същите размери го догони бързо откъм кърмата и го задмина. Джок бе извън себе си от бяс.

— Никога не съм позволявал на друг ветроход да ме задмине, докато на мачтите ми има някакви ветрила, нямам намерение да го допусна и сега! — изръмжа той на първия си помощник Джеймс Уилямс. — Да се вдигне всичко!

Заповедта бе надлежно изпълнена и „Холт Хил“ препусна напред, като опасно виреше вълнореза си и почти се завърташе около оста си, докато двамата кормчии едвам удържаха кормилото, за да запазят курса. Неведнъж на Лайтолър му се струваше, че корабът ще направи задно салто, но така или иначе това не стана и четиримачтовият барк, който бе имал дързостта да задмине Джок Съдърланд и неговия „Холт Хил“, постепенно остана далеч назад, докато накрая се превърне в малка точица на хоризонта.

„Холт Хил“ изобщо не беше в състояние да плава под пълна ветрилна площ и независимо че вече бе доказал превъзходството си, Джок отказа да рифова ветрилата. Просто остави кораба да препуска, а той продължи се разхожда напред-назад по кърмовата палуба редом с широкоплещестия корнуолец Уилямс — верен помощник-капитан, който винаги подкрепяше Джок. Лайтолър обаче остана с впечатлението, че и двамата поотделно искаха незабавно да се рифоват ветрилата, но никой не желаеше предложението да излезе от него. Междувременно „Холт Хил“ летеше безразсъдно напред, гонен от постоянно засилващ се щорм.

Камбаната удари осем пъти, което бе сигнал за смяна на вахтите, и Уилямс трябваше да бъде заместен от Боб Моът, втория помощник-капитан. Едва ли имаше някой по-доволен от Уилямс, че приключва дежурството си. Сега той си измиваше ръцете и отговорността за намаляването на ветрилната площ падаше върху Моът. Лайтолър чу как Уилямс каза на Моът да си отварят очите на четири за суша право напред, тъй като наближаваха остров Сейнт Пол. В момента „Холт Хил“ галопираше с тринайсет възла и почти бе невъзможно да се управлява.

Докато Моът сменяше Уилямс, Лайтолър чу как застъпващият вахта помощник извика сред воя на вятъра:

— Смятам веднага да рифовам ветрилата!

— Както искаш, но колкото по-скоро, толкоз по-добре — извика в отговор Уилямс, слизайки надолу към каютата си.

Преди да отиде да си легне след вахтата, Лайтолър забеляза как в падащия мрак на хоризонта се скупчват черни дъждовни облаци.

Момчетата от средната палуба тъкмо бяха заели местата си по койките и се канеха да духнат газеника, когато внезапно чуха тежкия тропот от ботушите на Моът по палубата над тях, последван от смразяващия вик:

— Всички на палубата!

Лайтолър бързо се облече и изскочи на палубата. Този път, като се качи горе, не беше посрещнат от стоварващи се върху него мачти, реи и ветрила. Сега гледката беше далеч по-ужасяваща.

Пред него тъмнееше огромен скален бряг, към който корабът летеше с пълна скорост. Вахтените на палубата не бяха забелязали по-рано сушата поради лошата видимост, предизвикана от дъждоносния шквал. Но после облаците се бяха разнесли, за да разкрият пред ужасения поглед на втория помощник истински кошмар — земя право напред, от която при тази скорост на движение ги деляха само минути.

Моът беше изпаднал в паника и в отчаяния си опит да избегне преградата бе наредил на кормчиите да завъртят кормилото докрай към подветрения борд, но щом Джок се качи на палубата и прецени положението, той издаде обратна заповед: „Кормилото до отказ към наветрения борд!“, съзнавайки, че ще има повече морско пространство, ако извие кораба на обратната страна. Но и в двата случая бе вече твърде късно.

Остров Сейнт Пол

Докато корабът се завърти обратно в отговор на новата команда, се загубиха ценни секунди. Сега Джок бе изправен пред страшна дилема. Можеше или да продължи опитите си да отклони ветрохода, поемайки риска „Холт Хил“ да бъде изхвърлен напреки върху острите скали, при което всички ги очакваше почти сигурна гибел, или просто да насочи кораба към сушата с надежда, че би могъл здраво да заседне и всеки да получи възможност за спасение. Едва ли има капитан, който е трябвало да направи по-мъчителен избор.

Междувременно Лайтолър гледаше като омагьосан зловещите скали, които приближаваха все повече и повече, готови да смачкат своята жертва. После през писъка на вятъра той чу как Джок даде своята команда:

— Уравновеси кормилото. Право напред. Вържете всичко!

От началото на първото си пътуване Лайтолър не беше изпитвал такъв голям страх в себе си, но момчето с всички сили се мъчеше да запази самообладание, докато корабът се носеше към своята гибел.

Сега „Холт Хил“ започна неистово да се мята в прибойните вълни, които неумолимо ускоряваха движението на ветрохода и го тласкаха към неизбежната катастрофа. Колкото до Джок, Лайтолър изпитваше съжаление към него, като го гледаше как стои на палубата с вдигната глава както винаги, очаквайки безпомощно съдбоносния удар.

Момчето беше изненадано от равнодушния тон, с който капитанът каза на Уилямс:

— Вече сме в прибоя. Няма да мине много и ще заседнем.

Ала бе очевидно, че зад тия безстрастни думи се криеше предишният непримирим Джок, комуто се бе паднало да постъпи така именно със своя кораб — кораба, който бе командувал още от спускането му на вода и в съдружие с който си бе извоювал име на „най-дръзкия ветроходец от Ливърпул“.

Сега, изглежда, късметът на Джок се беше изчерпал и славата, с която толкова се гордееше, в края на краищата, и може би неизбежно, щеше да обърне гръб на своя галеник и да го остави да се разбие върху скалите на едно островче насред Индийския океан. „А какво ще стане с мене?“ — запита се момчето. Още нямаше шестнайсет години, оставаше му да изживее още толкова живот и да продължи да расте в морското поприще, за което бе показал такива обещаващи способности. Наистина ли всичко щеше да приключи така скоро?

Капитанът и неговите трийсет и двама подчинени гледаха притихнали как грамадната черна маса отпред все повече се уголемява. Никой дума не отронваше, нито се помръдваше от мястото си — стояха като заковани за палубата на обречения си кораб, вкопчени в най-сигурната опора подръка, за да пазят равновесие, докато „Холт Хил“ се подмяташе между грамадните вълни, които се разбиваха в подножието на скалистия бряг.

В тия кратки и все пак безкрайни минути, в очакване да разбере каква участ му е отредила съдбата, Лайтолър изпитваше някакво мистериозно усещане. В повечето случаи смъртта рядко дава възможност на човек да се замисли за нея. Дори след продължителна болест краят винаги идва внезапно. Сега обаче този голобрад юноша бе изправен пред ужасната реалност на надвисналата смърт, която можеше да го сполети само след броени минути — колкото и да не бе за вярване, това бе повече от вероятно.

— Скрийте се под навеса на кърмата!

При тази команда на Джок всички се втурнаха към кърмата, за да се предпазят от падащи части на рангоута и такелажа, щом корпусът удари дъното. Предишното счупване на мачтите щеше да бъде нищо в сравнение с лавината от дърво, стомана и въжета, който можеше да се изсипе върху тях всеки момент.

— Всеки за себе си!

Финалната корабна команда. Ала неизвестността продължаваше да властвува. Имаха чувството, че времето е почти спряло. Най-накрая ударът дойде.

Първото съприкосновение бе с подводните скали, на които корпусът се натъкна с такава съкрушителна сила, че целият ветроход потрепери. Агонията обаче едва сега започваше: носен от вятъра и вълните, „Холт Хил“ заора в смъртоносните скали, които разпориха обшивката на кила му със сърцераздирателен, непоносим звук, от който момчето премаля. Кошмарно бе да усетиш и чуеш как корабът бива изкормен току под краката ти.

Големият въпрос сега бе дали корпусът няма да се разпадне, преди екипажът да успее да се спаси. Ако корабът веднага се раздробеше на части, животът на всички щеше да зависи от волята на скалите и разгневеното море, а тогава за никого не би могло да има надежда.

Ала дори в най-безпощадното си настроение морето понякога може да предложи спасителна ръка. За „Холт Хил“ тя дойде под формата на една гигантска вълна, която пое кораба, качи го на гребена си и го повлече към скалите с такава сила, че на Лайтолър за момент му се стори, че ще ги изхвърли направо горе на скалистия бряг. Вместо това обаче с почти дяволска точност „Холт Хил“ внезапно спря в самото подножие на скалите, като носът му попадна като в клещи точно между две големи канари, които не позволиха на ветрохода да се изхлузи обратно в морето.

Сега трябваше час по-скоро да напуснат кораба, защото той нямаше дълго да остане цял — прибоят жадно подхвана своята разрушителна работа, започвайки с кърмата, която вече се разпадаше. Дори в тази пределна ситуация на живот и смърт у Лайтолър се натрапваше мисълта колко абсурдно и нелепо изглежда „Холт Хил“, заклещен в скалите, неподвижен, с всички приспособления по местата им на палубата, с все още светещи фенери и издути ветрила в цялото им белоснежно великолепие — ветрила, които нещастният Моът изобщо не бе имал време да рифова и които поради някаква необяснима причина бяха останали непокътнати досега… но все пак едва ли можеха да се запазят така още дълго. После пред очите му падна мрак.

Когато се свести, първото нещо, което осъзна, беше някакво безкрайно кудкудякане, пронизващо ушите му. Това бяха капитанските кокошки, които бяха изпаднали в истерия в кафеза си и даваха своя принос към общата шумотевица. Като се опомни и огледа, момчето се видя заобиколено от изпопадали ветроходни съоръжения, които очевидно бяха причината да изпадне в несвяст. Отново се бе отървал щастливо. Каквото и да бе го засегнало по главата, то несъмнено само го бе близнало, защото в противен случай черепът му неминуемо щеше да се пръсне. Нямаше кръв по косата си, чувствуваше само леко главоболие и слабо пищене в ушите. Вече бе станало почти тъмно и никой не бе го забелязал, тъй като всички работеха по носа в подготовка да напуснат кораба. В замъгленото му съзнание изплува инстинктивната мисъл, че и той трябва ля бъде там, и то бързо, защото, когато изви глава нагоре, забеляза, че още дърво и стомана се кани да рухне на палубата всеки момент. Изправи се и закриволичи към носа, където екипажът вече бе почнал да се изтегля.

От бушприта беше пуснато въже и моряците по ред се засилваха, скачаха от носа и се улавяха за въжето, по което го спускаха долу на скалите. Въжето беше ново и водата го бе направила хлъзгаво, в резултат на което при своя скок Лайтолър не успя да се хване достатъчно здраво за него с двете ръце и шеметно се изхлузи право надолу. Височината беше около двайсет фута. Извади късмет, че не си прекърши врата при това падане, нито дори крак или ръка — в действителност се размина само с една остра болка в стъпалата от удара при приземяването.

Ала това съвсем не бе всичко. Лайтолър се озова на скалите тъкмо когато идваше огромна вълна, която го заля и за малко не го удави на часа. Въпреки шока от падането обаче той продължаваше да стиска въжето в едната си ръка. Това можеше да се окаже безполезно, защото сега щеше да бъде изложен на напора на връщащата се в морето вода, която лесно би могла да го отнесе. Лайтолър омота въжето около китката си, сграбчи го с все сила и зачака. Тласъкът на отливната вълна беше титаничен. Стисна очи и се напрегна докрай, но въпреки туй усещаше как въжето се изплъзва между пръстите му, докато вълната гърмеше над него. После натискът отслабна — поне за малко. Почувствува как въжето затрепери. Някой друг бе започнал да се спуска, затова той пусна въжето и зацапа към брега. Новодошлият — опитен моряк — се приземи до него и двамата бързо се покатериха по скалите, за да се отдалечат колкото е възможно повече от следващата гигантска вълна. Пътят им обаче се преграждаше от висока надвиснала канара, която момчето бе невъзможно да изкачи без чужда помощ. Сред воя на вятъра ясно се чуваше как морето отново приижда с пълна мощ в непрогледната тъмнина.

— Бързо, дай си крака! — рече морякът и с мълниеносно движение момчето се озова издигнато достатъчно високо, за да се прехвърли на площадката отгоре. Когато се обърна да подаде ръка на своя доброжелател, морякът вече бе успял да се изтегли сам.

Лайтолър тъкмо се оглеждаше и преценяваше следващ участък от изкачването, когато най-неочаквано върху канарата връхлетя нова голяма вълна и тозчас го повали. Отново изпадна в беда, само дето този път нямаше нито въже, нито приятелска десница, която да му помогне. Морето започна да се излива обратно от скалите в неудържима водна каскада и за Лайтолър се начена тежка борба за оцеляване. Като обезумял той се мъчеше да се вкопчи в скалата в отчаяни опити да не позволи на водата да го изхвърли от току-що изкатерената канара. Ако не успееше, с него бе свършено — кипящата пяна щеше да го погълне и да го отнесе завинаги. Неумолимо Лайтолър се плъзгаше все по-надолу и по-надолу, като през цялото време яростно се съпротивляваше на натиска, стремейки се да сграбчи нещо, което да го задържи, но, уви, нямаше къде да се хване.

Когато краката му бяха вече извън скалата, битката изглеждаше загубена. Лайтолър заложи на последната възможност да се спаси: вкопчи пръстите си в ръба и увисна над бездната. Ако успееше така да се задържи достатъчно дълго, докато потопът отслабне, все още имаше някакви шансове, само че сега водата го блъскаше с пълната си сила право в лицето. Сякаш трябваше или да се удави преждевременно, или да се пусне от скалата. И тогава напорът, който като че ли никога нямаше да свърши, се смили и спря, оставяйки го да виси в полусвяст там, упорито вкопчен в спасителния ръб. Ала вълните скоро щяха пак да дойдат. Трябваше да бяга. Макар и силите му да бяха напълно изцедени, той все още имаше воля и бавно и мъчително се прехвърли обратно на площадката, но този път изобщо не се забави както преди. Мисълта за гонещото го по петите море по чудодеен начин възстанови силите му и той пипнешком се закатери по скалите, препъвайки се и падайки на всяка крачка. Но тутакси ставаше и продължаваше да тича с една-единствена мисъл в главата: да се отдалечи от прибоя. С рев пристигна нова гигантска вълна, разби се върху скалите и се добра до него, но сега само нежно го докосна — почувствува как студената вода кротко облизва ходилата му. В крайна сметка везните на съдбата се наклониха в негова полза, ала не ще и съмнение, че за известно време се поколебаха.

След всичко, което бе преживял при рискования си шурм към скалния бряг, Лайтолър се питаше дали изобщо някой друг е съумял да се спаси. Изненада се, когато узна, че е загинал само един човек, но учудването му се увеличи и се примеси с тъга, когато разбра, че изчезналият е мистър Уилямс, първият помощник-капитан. Според Лайтолър това беше последният човек, който можеше да бъде победен от стихията. Явно Уилямс бе изпитал същите затруднения като Лайтолър, само че не бе имал толкова голям късмет и морето го бе отнесло. Горкият мистър Уилямс. Беше строг наистина, но беше добър и човечен. Винаги се отнасяше с грижа към момчетата, които гледаха на него почти като на баща.

Нощта беше студена, мокра и безкрайна. Момчето успя да се подслони под една канара, ала вятърът и дъждът проникваха и там. Лежеше целият мокър, треперещ, изнемощял до невъзможност, но без да може да заспи, и слушаше през воя на бурята трясъците от крушението на „Холт Хил“ в скалите. До сутринта корабът щеше да стане на парчета. Накрая Лайтолър се унесе в дрямка.

С настъпването на деня щормът отслабна. Момчето се събуди и в първия момент не можа да се ориентира къде е попаднал. Никога не беше нощувал под скала и му трябваха няколко секунди, за да си спомни как е попаднал тук. Изпълзя от примитивния си подслон и се огледа. Малко неща от гледката бяха в състояние да зарадват измръзналото му и мокро тяло. Между него и сивата пустош на океана се простираше голо пространство от зъбати, враждебни скали, спускащи се стръмно към морето — същите скали, които беше изкатерил през нощта като подплашен заек, обхванат от животинска стръв да се спаси.

После видя кораба. Намираше се точно под него и представляваше трагична картина. Всъщност ставаше дума не за „Холт Хил“, а за останките от него, защото единственото, което бе оцеляло от великолепния някога ветроход, бяха няколко тона ненужен метал, представляващи неговия бивш вълнорез, откъснат от корпуса и запокитен от вълните високо върху скалите. Що се отнася до останалата част от кораба, тя просто липсваше. Морето бе свършило добре работата си. На момчето наистина му бе трудно да повярва, като гледаше покъртителните отломки от своя кораб, разпилени по скалите долу, а разкривената коруба на вълнореза му лежеше там, подобна на отсечена глава на грамадна риба, захвърлена и ненужна, докато останалата част беше изядена, включително и неговото скъпоценно банджо.

Добре поне, че бе останал жив, и за това трябваше да бъде благодарен. Още не можеше да осъзнае колко му бе провървяло. По-късно щеше да стане ясно, че ако „Холт Хил“ беше заседнал неколкостотин метра по на север или по на юг, никой нямаше да оцелее. На север скалите ставаха отвесни и се превръщаха в непреодолима скална стена, в която ветроходът би се разбил, без да остави надежда за никого да скочи от борда и да се изкатери в безопасност на брега.

В южна посока морето беше осеяно с множество скали, които се простираха половин миля навътре, и ако корабът се беше натъкнал на тях, последиците биха били също катастрофални. Бяха се измъкнали наистина на косъм. А сега бе време да потърси останалите моряци от „Холт Хил“ и да проучат околността.